Решение по дело №4906/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4839
Дата: 28 юни 2019 г.
Съдия: Велизар Стоянов Костадинов
Дело: 20171100504906
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 24 април 2017 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, ……….2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV „В“ въззивен състав, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА И. 

          ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА

           ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ

при секретаря ДИЛЯНА ЦВЕТКОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 4906 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:  

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.  

Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 1172518 от 18.11.2016 г. на ответника „У.Б.“ АД срещу Решение от 31.10.2016 г. на СРС, III ГО, 140 състав по гр.д. № 57174 от 2015 г. в частта, с която ответникът „У.Б.“ АД е осъден по предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искови претенции с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД да заплати на ищеца А.В.Х. – 1.1.) сумата от 15 057.65 лева, представляваща платена в полза на ответника „У.Б.“ АД възнаградителна лихва за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. по договор за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2006 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, 1.2.). сумата от 299.70 лева, представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата от 14356.96 лева, платена от ищеца А.В.Х. на ответника „У.Б.“ АД в периода от 23.09.2010 г. до 10.07.2015 г. по договор за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2006 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД при начална липса на основание; 2.1.). сумата от 18 680.17 лева, представляваща платена в полза на ответника „У.Б.“ АД възнаградителна лихва за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2008 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата; 2.2.) и сумата от 370.75 лева, представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата от 17760.35 лева, платена от ищеца А.В.Х. на ответника „У.Б.“ АД в периода от 23.09.2010 г. до 10.07.2015 г. по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2008 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД при начална липса на основание.

Решение от 31.10.2016 г. на СРС, III ГО, 140 състав по гр.д. № 57174 от 2015 г. се обжалва от ищеца А.В.Х. с насрещна въззивна жалба с вх.№ 5021220/14.02.2017 г., в частта, с която са отхвърлени предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искови претенции с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД 1.). за разликата над присъдената сума от 299.70 лева до отхвърления размер от 377.74 лева, представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата от 14356.96 лева, платена от ищеца А.В.Х. на ответника „У.Б.“ АД в периода от 23.09.2010 г. до 10.07.2015 г. по договор за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2016 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД при начална липса на основание, и 2.). за разликата над присъдената сума от 370.75 лева до отхвърленият размер от 474.77 лева, представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата от 17760.35 лева, платена от ищеца А.В.Х. на ответника „У.Б.“ АД в периода от 23.09.2010 г. до 10.07.2015 г. по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2008 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД при начална липса на основание.

Във въззивната жалба на ответника „У.Б.“ АД са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеното първоинстанционно решение в частта на уважените искови претенции по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Поддържа се, че ищецът Х. е обвързан от договорения годишен лихвен процент по двата договора за кредита от 2006 г. при 6.88 % и от 2008 г. при 8.70%., като тази част от всеки от договорите е изрично и ясно формулирана. Сочи се, обаче, че решението на СРС за уважените искови претенции противоречи на доказателствата по делото, тъй като въпросните суми се явяват присъдени като получени над договорения годишен лихвен процент по всеки от двата договора за кредити от 2006 г. и 2008 г. Твърди се, че е налице разлика в реално платените суми за възнаградителна лихва, по която е изчислена същата с годишния лихвен процент по колонка 9 на приложение № 1 и № 3 на повторната ССчЕ, касаещи двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. при действително прилаган от банката годишен лихвен процент в размер 4.55 %, а не при 6.88% по договора за кредит от 2006 г., към датата на сключването му на 03.06.2006 г. Инвокира се, че от приложение № 3 на повторната ССчЕ относно колонка № 8 се установява, че по отношение на договора за кредит от 2008 г. за исковия период разликата в платената сума за лихва по колонка 9 е изчислена от банката при  годишен лихвен процент от 4.36 % и 3.01 %, а не с договорения 8.70 %., който е към датата на сключване на втория договор за кредит – 16.05.2008 г. Несъобразявайки тези обстоятелства от приложенията № 1 и № 3 към повторната ССчЕ по отношение на двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г., съдът неправилно е присъдил на ищеца Х. суми за възнаградителна лихва, получени над договорения годишен лихвен процент при 6.88 % и при 8.70%., а е следвало да ги опредили и присъди според реално прилаганите от банката годишни лихвени проценти – от 4.55 % по договора за кредит от 2006 г., и от 4.36 % и 3.01 % по договора за кредит от 2008 г. При тези съображения, ответникът „У.Б.“ АД счита, че решението на СРС в обжалваните части е необосновано и немотивирано, още повече, че самото  ответно дружество е оспорило фактическите констатации на изводите на повторната ССчЕ. Излага се също така, че неправилно не са били уважени доказателствените искания на ответника „У.Б.“ АД за допускане на друга ССчЕ. Твърди се, че няма разлика между фактически заплатени суми за лихва и сумите за лихва по приложените към исковата молба два погасителни плана. Нарушението на СРС относно недопуснатата и искана трета ССчЕ се счита за съществено, тъй като наличието на такава би дало основание на съда за отхвърляне на исковете като неоснователни и недоказани. Освен тези основни доводи, във въззивната жалба на ответника „У.Б.“ АД се мотивират и съображения, според които погасителния план към всеки от договорите за кредит също представлявал договор, индивидуално договорен и обвързващ страните съгласно чл.20а от ЗЗД. Излага се също така и довод, според което ЗЗП нямал обратно действие към датата на договора за кредит от 03.05.2006г., тъй като е влязъл в сила на 10.06.2006 г. При това положение се счита, че ЗЗП е неприложим закон относно съществуването на твърдените в договора за кредит от 2006 г. неравноправни клаузи. В заключение, се счита, че е незаконосъобразен извода на СРС че се прилага общата пет годишна давност за вземанията за лихви, които се погасяват с три годишна давност. Предявява се искане за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне на исковете на ищеца Х. като неоснователни и недоказани. Заявяват се доказателствени искания. Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищецът А.В.Х. е депозирал писмен отговор на жалбата на ответника „У.Б.“ АД, като счита същата за неоснователна, а решението на СРС в обжалваните му части – за правилно и законосъобразно, като постановено в съответствие с представените по делото доказателства и приложимият към предмета на производството материален закон. Претендират се разноски.   

В насрещната въззивна жалба на ищеца А.В.Х. срещу първоинстанционно решение на СРС, ГО, 140 състав в обжалваните му части за отхвърлените разлики на претенциите по чл.86, ал.1 от ЗЗД се инвокира, че в исковата молба е посочен началният период на претенциите за мораторните лихви за забава и същият е от датата на поканата за плащане към банката или считано от 10.07.2015 г.  до окончателното им изплащане. Заявява се, че неправилно първоинстанционният съд е обсъдил, че претенциите за лихва са до датата на поканата – 10.07.2015 г., макар ответникът „У.Б.“ АД да е осъден да върне недължимите му лихви от вноските по кредитите с падежи 15.07.2015 г., 15.08.2015 г. и 15.09.2015 г. Сочи се, че тези суми са надвзети от ответното дружество, въпреки поканата за прекратяване на недобросъвестното поведение на банката, спрямо която е било заявено искане за тяхното връщане. Сочи се, че липсват мотиви от страна на СРС, ГО, 140 състав и по претенцията за мораторна лихва върху тези три вноски по кредита от плащането им до датата на исковата молба – 23.09.2015 г. и съставляващи сумата от 7.82 лева върху вноските по договора за кредит от 2006 г. и сумата от 10.73 лева по договора за кредит от 2008 г. По тези съображения, първоинстанционното решение се явява неправилно в частта на отхвърлените разлики на претенциите за мораторна лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Предявява се искане за отмяната на обжалваното първоинстанционно решение в тези части и за уважаване на акцесорните искове в пълен размер. Не се заявяват доказателствени искания. Претендират се разниоски. 

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответникът „У.Б.“ АД е депозирал писмен отговор на насрещната въззивна жалба на ищеца А.В.Х., като счита същата за неоснователна, а решението на СРС в обжалваните му части – за правилно и законосъобразно, като постановено в съответствие с представените по делото доказателства и приложимият към предмета на производството материален закон. Претендират се разноски.   

По делото е постъпила и частна жалба с вх.№  5053468 от 07.04.2017 г. на ищеца А.В.Х. срещу постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение № 60676 от 13.03.2017 г. на СРС,  III  ГО, 140 състав по гр.д. № 57174 по описа за 2015 г., с което е оставена без разглеждане молбата на ищеца А.В.Х., инкорпорирана в насрещната му въззивна жалба с вх.№ 5021220 от 14.02.2017 г. за изменение на Решение от 31.10.2016 г. на СРС, III ГО, 140 състав по гр.д. № 57174 от 2015 г. в частта на разноските.

В частната жалба на ищеца Х. по чл.248 от ГПК са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Счита се, че първоинстанционният се е произнесъл по непредявено искане за изменение на решението в частта на разноските. Заявява се, че исканият съдебен контрол относно присъдените разноски с оглед изхода на спора е само инстанционен контрол, тъй като процедурите по чл.248 от ГПК и чл.258 от ГПК са коренно различни. Счита се, че съдът незаконосъобразно е действал по делото, като ищецът Х. неправилно е въвлечен да обжалва очевидно недопустимо определение по чл.248 от ГПК, а това обстоятелство само по себе си би го натоварило със значителни по размер разноски. Предявява се искане за отмяна на определението по чл.248 от ГПК. Не се заявяват доказателствени искания.

В срока по чл.274 от ГПК, ответникът „У.Б.“ АД е депозирал писмен отговор на жалбата на ищеца Х., като счита същата за неоснователна, а определението на СРС по чл.248 от ГПК – за правилно и законосъобразно, като постановено в съответствие с представените по делото доказателства за сторените в производството разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими, а разгледани по същество – въззивната  жална на ответника „У.Б.“ АД е частично основателна, а насрещната въззивна жалба на ищеца А.В.Х. – неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т. е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото съдебно производство, въззивният съд действа като апелация (т. нар. "ограничен въззив"). В този смисъл е и задължителната за въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК - напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК.

Настоящата съдебна инстанция приема, че обжалваното решение на СРС, III ГО, 140 състав е валидно и допустимо, като постановено в съответствие с императивните съдопроизводствени правила на ГПК.

Относно правилността на атакуваното първиинстанционно решение, въззивният съд установява следното:

В исковата молба с вх.№18109/23.09.2015 г. на ищеца А.В.Х. срещу ответника „У.Б.“ АД са инвокирани твърдения, че на 03.05.2006 г. с ответното дружество е сключен договор за банков кредит № 212/05201/0253, по силата на който банката е предоставила на ищеца Х. ипотечен кредит за сумата от 75 000.00 лева за покупка на имот с краен срок на погасяване до 15.05.2026 г. чрез анюитетни вноски. Твърди се, че годишният лихвен процент (ГЛП) по редовния дълг е променлив, като определян по методиката, описана в раздел Първи, т.4 от договора за кредит и образуван като сбор от базов лихвен процент на банката, определяем за съответен лихвен период, и непроменлива надбавка от 3.57 %. Излага се, че базовия лихвен процент на банката се е образувал от основен лихвен процент (ОЛП) на БНБ плюс надбавка за ликвидност от 0.74 %. Сочи се, че при сключването на договора за кредит на 03.05.2006 г. базовият лихвен процент (БЛП) на банката е бил първоначално определен размер от 3.31 % при ОЛП на БНБ от 2.570 %, което е формирало първоначален лихвен процент от 6.88 % Твърди се, че от датата на усвояване на кредита до края на 2008 г. ОЛП на БНБ плавно е повишавал нивото си, достигайки до 5.77 %, след което е стигал до непрекъснат спад до днешна дата (23.09.2015 г.) до 0.010 %. Твърди се, че на 15.05.2008 г. е сключен втори договор с ответника „У.Б.“ АД за ипотечен кредит № 903/********* за сумата от 78 000  лева със срок на погасяване до 15.05.2028 г. чрез анюитетни вноски, като договореният ГЛП е също променлива величана съгласно р.I , т. 4 от договора, и образуван като сбор от БЛП, равен на лихвения мерител - 1 месечен СОФИБОР, и включващ  непроменлива надбавка от  2.251%. Към датата на сключване на договора за кредит от 15.05.2008 г., БЛП, а именно 1 месечен СОФИБОР е бил с ниво от 6.449 %, което е формирало първоначален лихвен процент от 8.70%. Твърди се, че от датата на усвояване на кредита до днес СОФИБОР бележи непрекъснат спад, и към момента (23.09.2015 г.) е до размер от 0.301%. Инвокира се, че ищецът Х. не е бил съгласен с формулираните клаузи от първия договор за кредит от 2006 г. и особено тези, даващи свобода на банката субективно, самоволно и едностранно да изменя съществуващите параметри на договорните задължения, като измененията са съобразени единствено със субективните желания и воля на банката. Твърди се, че липсват ясно конкретизирани и описани фактори, условия и поводи за такива промени, както и че без знанието на ищеца Х. и без изрично съгласие от него, се е стигнало до манипулация и промени в лихвения процент и до олихвяване на цялата остатъчна главница, а не само по отношение на забавената вноска или при забава на една или две вноски, както и до промени по договора за кредит относно начина на уведомление без гаранция, че действието е извършено, за извършена капилитазация на забавени лихви по субективни критерии и преценки на банката, поради самоволни промени в Общите условия и др. – клаузи, обективирани в р.II от договора за кредит от 2006 г., а именно – т.11.1., т.11.1.1., т.11.1.1.1., т.11.1.2, т.11.2.1.1., т.11.2.2., т.11.3, т.11.4, т.12.4, т.12.7, т.13.3., т.13.4 и т.н. Сочи се, че ищецът Х. е настоял по втория договор за кредит от 2008 г. предварително да се запознае с текста на проектодоговора, като същият констатирал промени в начина на формиране на лихвата вече въз основа на СОФИБОР, а не въз основа на ОЛП на БНБ, но при липса на промени в клаузите, с които ищецът не е бил съгласен при първия договор от 2006 г.. Твърди се, че ищецът Х. е поискал преформулирание на клаузите от договора за кредит от 2008 г., а именно по отношение на клаузите на 11.1.1., т.11.1.2, т.11.1.3, т.11.2.1.1., т.11.2.2., т.11.4, т.12.3, т.12,7, т.13.3, т.13.4.2, както и относно т.10.2, т.10.3, т.10.5, т.10., т.20.4 от ОУ към договорите за кредит. Твърди се, че на това предложение по двата договора за кредит изрично е било отказано на ищеца Х.. Излага се, че последният не е бил уведомен за действащата към момента на подписване на договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. стойности - нито на ОЛП на БНБ, нито на лихвения мерител СОФИБОР. Сочи се, че вноската по първия договор за кредит от 2006 г. възлизала на 599.13 лева, а тази по втория договор за кредит от 2008 г. в размер на 686.12 лева. В отговор на запитване на ищеца Х., се релевира, че банката му е указала, че начина на формиране на лихвата по кредита е базирана на ОЛП на БНБ/Софибор, и се извършва съобразно движението им, по собствена методика на банката (която е поискана като документ, но не е била предоставена). Твърди се, че ответника „У.Б.“ АД не е предоставил на ищеца Х. информация за методиката, както за факторите и условията, влияещи на БЛП на банката, неясно описани в ОУ и договорите за кредити като пазарни условия. Описва, се че е отказано на ищеца  Х. като страна по договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. да поиска за себе си и за банката предоговаряне на лихвата според движението на лихвения процент, съобразно колебанията в лихвените мерители. По този начин ищецът Х. е поставен в ситуация неравноправно да поеме риска от повишаване на вноските по договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г., вследствие повишението на стойността на БЛП на банката и БЛП. Заявява се, обаче, че банката е била отказала да поеме насрещен еквивалентен търговски риск, съобразно рисковете, възложени на ищеца Х. по договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. Твърди се, че договорените цени по договорите за кредит са едностранно значително завишени от банката в сравнение с първоначално определените при сключване на договора за кредит условия, без да е предвидена насрещна възможност за кредитополучателя да прекрати предсрочно договорите, без неблагоприятни последици за себе си. Поддържа се, че заплащани на банката значителни по размер неустойки, такси за предсрочно погасяване, такси за усвояване, за обслужване, застраховки, разноски за учредяване на ипотека и др. като заплащаните вноски са реално са били начислени за погасяване на тези задължения, а не за кредитните вноски по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. Твърди се, че по този начин ищецът Х. като страна по двата договора за кредит е бил поставен в изключително неравностойно положение и до невъзможност за провеждане на равностойни преговори с ответното дружество, при невъзможност да се откаже от договорите за кредит, тъй като е имало задължение за плащане на неустойки и за евентуална загуба на капарото по договора за кредит от 2006 г.. Излага се, че ищецът Х. не е могъл да си възстанови от ответника заплатените от него такси и разноски по кредитите от 2006 г. и 2008 г., като авансово заплатени по тях, чрез които ответникът „У.Б.“ АД има за цел да защитава собственият си интерес – за проучване и одобряване на кредита, за оценка на имота и др., които са били събрани императивно и авансово от банката. Инвокира се, че въз основа на наложените на ищеца клаузи от договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г., които по силата на закона се явявали нищожни като неравноправни и противоречащи на принципите на добросъвестността, се е стигнало до положението ищецът Х. без да се е  доброволно съгласил и договорил, да заплаща на банката едностранно увеличените от нея по договора за кредит от 2006 г. лихви от 6.88 до 8.89 %, и по договора от 2008 г. от 8.70 % до 10.60% за размерите на увеличените лихви. Излага се, че ищецът Х. не е давал съгласие и не е подписвал допълнителен анекс към договорите за кредит, като лихвите са стигали до увеличения от нива от 11.03 %, съответно до 10.07 %, а в последствие същите са били намалени до 9.98 %, въпреки разликите в нивата на определящите лихвени мерители ОЛП на БНБ и Софибор, които са с много по ниски стойности от датата на подписването на договорите и въпреки че към днешна дата – 23.09.2015 г. при спазване на собствената си методология би следвало по договора за кредит от 2006 г. да се прилага лихвения процент от 4.55 %, а по договора от 2008 г - 3.01 %. Твърди се, че тези обстоятелства са станали известни на ищеца Х. след проведена кореспонденция с банката, като при допълнителни проучвания, без знание на ищеца Х. се сочи, че банката е включила и трети компонент в кредитните вноски по кредита, или т.нар. „премия“. Мотивира се, че такъв компонент не е съществувал към момента на подписването на договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. и че ищецът Х. никога не е давал съгласието си за промяната на начина на образуване на БЛП по нито един от кредитите. Единственото, за което ищецът Х. е давал съгласие, е лихвения процент да се образува като сбор от валидните към съответният месец стойности на индексите – 1 месечен Софибор и съответно ОЛП на БНБ, както и съответните фиксирани в договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. непроменяеми надбавки. По този начин въз основа на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП, които се явявали нищожни на основание чл.146 от ЗЗП, то ответника „У.Б.“ АД се е облагодателствал за сметка на ищеца Х., като е получил облаги в размера на разликата между договорените и неоснователно завишените и събрани от ищеца Х. суми, като по този начин банката си се е спестила лихва върху тях, каквато би заплатила при обикновено набиране на парични средства в дейността си, а ищецът Х., които би получил при депозиране на същите средства в банката. Твърди се, че ищецът Х. е надвнесъл по договора за кредит от 2006г. сумата от 18 479.20 лева, а по говора за кредит от 2008 г. – сумата от 22 325.37 лева., като за исковия период от последните пет годни при датата на исковата молба – 23.09.2015 г. – по договора за кредит от 2006 г. е надвнесъл сумата от 15 322.60 лева, а по договора за кредит от 2008 г. – сумата от 18 751.73 лева. По този начин крайните цени по кредитите от 2006 г. и 2008 г. са завишени със сумата от 36 730.68 лева по договора за кредит от 2006 г., съставляващи 72 % от договорената първоначална цена, и със сумата от 52 497 лева по договора за кредит от 2008 г., съставляващи 152 % от договорената цена. Твърди се, че това едностранно увеличаване на лихвите по сключените договори за кредити от 2006 г. и 2008 г. водят до олихвяване при неоснователно едностранно завишените лихвени проценти и до начисляване на допълнителни такси, съпътстващи кредитите, включително и до незаконосъобразно завишаване на непогасените остатъчни главници по кредитите. По този начин, ответникът „У.Б.“ АД е създал затруднения за ищеца Х. относно семейният му бюджет, тъй като банката едностранно и незаконосъобразно е събрала лихви по кредита чрез завишаване на сумите по кредита.  Твърди се, че от страна на банката и след запитване, на ищеца Х. е възстановена за техническа неточност сумата от 964.09 лева от надвзетите незаконно суми, като само от тези, надвзети по договора за кредит от 2008 г., с които се приема, че е извършено прихващане по чл.103 от ЗЗД към погасената за периода от 15.05.2008 г. до 15.05.2010 г., част от надвзетото съставлява 3 573.64 лева. Заявява се искане за прогласяване като нищожни на следните клаузи от договора за кредит от 2006 г., а именно -1). т..11.1. -  …..лихвите по раздел 1, т.4.1. до т.4.3 се считат за автоматично променени в съответствие с приетите изменения, за което с подписването на настоящият договор кредитополучателят дава изричното си съгласие. Промяната на лихвените условия, действащи към всеки един период на настоящият договор е задължителна за страните по него. Кредитополучателят се счита за уведомен с факта на разпространяване на лихвения бюлетин на гишетата на банката, по реда, установен в т.1 по-горе и/или с изпратеното му извлечение от кредитната сметка. За получено се счита всяко уведомление, регистрирано в изходящия дневник на банката в деня на поставянето на уведомлението в досието на кредитополучателя и/или в поддържаната от него при банката касета за получаване на банкова поща; 2). т.11.1.1. - … така, че за договорения лихвен период от лихвени план да се поддържа общ лихвен процент в размера, установен в т.4.1а.; 3). т.11.1.1.1 - ….се фиксира в размера по т.4.1.а. и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 2 пункта… При нарастване на базисния лихвен процент с повече от 2 процентни пункта от размера, определен от кредитора в деня на сключването на договора за кредит или от размера му, формулиран след промяна на настоящата точка. Кредиторът уведомява кредитополучателя за извършената промяна в едноседмичен срок на адреса за кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредит и/или по реда установен в т.11.1. б. „а“ от този договор.

Същото искане е отнесено и за следните клаузи от договора за кредит от 2008 г. по отношение на 1). т.11.1.1.изр.последно, - …съгласно приетото от кредитополучателя за получено се счита всяко уведомление, регистрирано в изходящия дневник на банката в деня на поставяне на уведомлението в досието на кредитополучателя и/или в поддържаната от него при банката касаета за получаване на банкова поща или с изпращането му на адреса за кореспонденция, посочено в искането за отпускане на кредит; 2). т.11.1.2 – Съгласно с установеното в т.11.1.1. по горе с промяната на действащия към съответния период олихвяване базисен лихвен процент, определен от УС на У.Б. АД и/или оторозиран орган/лице, лихвените условия по раздел I, т.4.1. до т.4.5 от настоящият договор се считат за автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са задължителни за страните по настоящия договор, като кредиторът уведомява кредитополучателя за настъпилите изменения. Съгласно прието от кредитополучателя за получено се счита всяко уведомление, регистрирано в изходящия дневник на банката в деня на поставяне на уведомлението в досието на кредитополучателя и/или в поддържаната от него при банката касета за получаване на банкова поща, или с изпращането му на адреса за кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредит; 3). т.11.1.3 - …..Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на ГЛП за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1.а, определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните…..Кредиторът уведомява кредитополучателя за извършената промяна в едноседмичен срок на адреса на кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредита и/или по реда установен в условията по кредити на физически лица….Годишния лихвен процент по кредита за съответния период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1.а и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт….при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключването на настоящият договор или от размера му, формиран след промяна на настоящата точка.

Като неравноправна клауза се счита и клаузата от Условията за кредитите, отпускани на физически лица от „У.Б.“ АД, а именно по отношение на т.10.5, според която „При кредити, изплащани чрез анюитетни вноски еднакви всеки месец, годишният лихвен процент за съответния лихвен период се определя в размера към датата на договора за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс най-малко с един процентен пункт, съответно до поредна аналогична промяна спрямо предходно извършената. ….Банката си запазвала правото да актуализира настоящите условия, като при изменения, същите остават валидни и запазват и продължават действието си си при последната им актуална редакция…..“

Искането на ищеца Х. е ответникът „У.Б.“ АД да бъде осъден да му заплати на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 15 322.60 лева, съставляваща недължимо надвзета следствие недоговорено и без правно основание получена сума за формирана възнаградителна лихва като разлика между договорената и реално заплатената за 60 месеца за периода от 15.09.2010 г. до 15.09.2015 г. по отношение по договора за кредит от 03.05.2006 г., както и на основание чл.86, ал.1 от ГПК сумата от 377.74 лева, представляваща изтекла мораторна лихва за забава върху претендираната главница от 10.07.2015 г. до датата на исковата молба – 23.09.2015 г.

Второто искане на ищеца Х. е ответникът „У.Б.“ АД да бъде осъден да му заплати на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 18 751.73 лева, съставляваща недължимо надвзета следствие недоговорено и без правно основание получена сума за формирана възнаградителна лихва като разлика между договорената и реално заплатената за 60 месеца за периода от 15.09.2010 г. до 15.09.2015 г. по отношение по договора за кредит от 15.05.2008 г. както и на основание чл.86, ал.1 от ГПК сумата от 474.77 лева, представляваща изтекла мораторна лихва за забава върху претендираната главница от 10.07.2015 г. до датата на исковата молба – 23.09.2015 г.

Инвокират се доказателствени искания от ищеца Х. в исковата му молба. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 от ГПК от ответника „У.Б.“ АД е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорват предявените искови претенции на ищеца Х. по основание и размер. Не се спори, че с ищеца Х. са сключени договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. Оспорва се твърдението в исковата молба за необходимостта банката да уведомява кредитополучателите за размерите на ОЛП на БНБ и Софибор. Сочи се, че това е достъпна информация в публичното пространство, а за в бъдеще размерите на тези индекси са неизвестни величини. Оспорва се твърдението на ищеца Х. за непредоставяне на методологията за формиране на ГЛП. Според двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. ГЛП се определя от БЛП плюс надбавка в конкретен размер, и че БЛП се определя от Управителният съвет на банката. Задължението за предоставяне на методологията за формирането на ГЛП е въведено в чл.33а от ЗПК в бр.58/2010 г. на ДВ, след сключването на двата договора за кредит и той няма обратно действие. Заявява се, че е предвидена възможност за потребителя да се откаже на основание чл.9.2 от договора от 2006 г. и чл.9.1. от договора от 2008 г., респ.за прекратяване на договорите за кредит  при извършено предсрочно погасяване на задълженията по тях. Оспорва се твърдението, че клаузите от двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г., както и че Условията за предоставяне на кредити на физически лица са нищожни на заявените основания. Оспорва се също така твърдението, че премията  по кредитите е нов компонент, включен към ГЛП. Сочи се, че премията е въведена индивидуално на основание договореното в р.I от двата договора за кредит от 2006г. и 2008 г. в частта на предмета и цената им. Счита се, че кредитополучателят е приел Общите условия на банката в редакцията им към всеки един момент от действието на договорите. Решението на Управителният съвет на банката за въвеждане на премията е отразено в протокол № 38 от 14.10.2008 г. и в чл.9.2. от Общите условия на банката, в сила от 01.12.2008 г. При това положение се счита, че премията е част от договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. Релевира се, че клаузата за приемане на ОУ на банката е обусловена от срока за погасяване на кредита, при което при срок за погасяване повече от 10 годни е невъзможно да се предвидят промените в ценовите условия на финансовите пазари. При изменение на тези условия, банките имали право да едностранно да променят лихвените нива по конкретния договор за кредит на основание чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 от ЗЗП.  Инвокира се, че необходимостта от въвеждането на премията се обуславя от нарастването на индекса „Суап“ на финансовите пазари за времето след сключването на договорите и съгласно задължените указания на БНБ за разпределяне на разходите и ползите, свързани с ликвидността на банката, с оглед които този индекс е посочен като основен компонент на финансовите пазари, влияещ върху цената на кредитния ресурс. Ответникът „У.Б.“ АД потвърждава, че банката е възстановила на ищеца Х. сумата от 946.09 лева по договора от 2008 г. Не се оспорват приложените към исковата молба два погасителни плана към двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. Твърди се, че не е предвидена възможност ГЛП да е под договореният такъв към датата на двата договора за кредит. Излага се срещу възражението на ищеца Х. за неравноправни клаузи, че автоматичното действие на промените на БЛП, начинът на уведомяване за промените на БЛП и фиксирания минимален ГЛП не попадат в хипотезите на чл.143 от ЗЗП. Инвокира се, че ЗЗП, влязъл в сила през 2006 г., е неприложим по отношение на договорите за кредити, сключени преди 2006 г.Сочи се, че финалната клауза на Условията за предоставяне на кредити на физически лица относно възможността банката да актуализира Общите условия към договорите за кредит има своето основание в индивидуално договорения раздел първи – предмет и цена на договора, от двата договора за кредит от 2006 г. и 2008г., съгласно който кредитополучателят заявява, че приема Общите условия на банката в редакцията им към всеки един момент от действието на договорите, както и в разпоредбата на чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 от ЗЗП. Заявява се възражение за изтекла давност срещу претенциите на ищеца Х.. Предявява се искане за отхвърляне на исковите претенции като неоснователни и недоказани. Релевират се доказателствени искания. Претендират се разноски.

След изложение на фактическите и правни твърдения на страните, настоящата инстанция пристъпи към анализ на събраните по делото доказателства, от които се установява следното:

Не се спори от страните и от доказателствата по делото се установява, че на 03.05.2006 г. е сключен договор за ипотечен банков кредит № 212/05201/0253 между ищеца А.В.Х. като кредитополучател, със солидарен длъжник М. А.Х.и ответника „У.Б.“ АД (с предишно наименование „Б.“ АД) като кредитор за сумата от 78 000.00 лева. Уговореният краен срок на издължаване на усвоената сума по кредита от 03.05.2006 г., което обстоятелство също не е спорно между страните, е до 15.05.2026 г. чрез равни месечни погасителни анюитетни вноски в размер от по 599.13 лева за всяка вноска, включваща главница и лихви, които да се погасяват по банкова сметка № BG************ на основание представеният към договора за кредит от 2006 г. неоспорен двустранно подписан от кредотополучателя и кредитора погасителен план-приложение от 03.05.2006 г.

Според т.4.1.а от договора за кредит от 03.05.2006 г. за периода на издължаване на кредита от датата на сключването на договора – 03.05.2006 г. до крайния падеж 15.05.2026 г. е предвидена клауза за договорена като дължима от кредитополучателя възнаградителна лихва за кредитора „У.Б.“ АД (с предишно наименование „Б.“ АД) като годишен лихвен процент (ГЛП), съставен от променлив компонент – Базов лихвен процент на БНБ в размер на 3.31 % към 03.05.2006 г. и фиксирана надбавка от 3.57 % или общо ГЛП по договора за кредит възлиза в размер от 6.88 %.

В т.4.2 и т.4.3 от договора за кредит от 2006 г. са предвидени като договорени към дължимата възнаградителна лихва и две фиксирани надбавки за просрочия на задълженията по кредита в размер на 5 % като надбавка върху лихвата за редовен дълг при просрочие на лихва по т.11.2.2 или на главница по т.11.2.1.1 и надбавка в размер на 2 % надбавка върху лихвата за просрочена главница по т.11.2.1.2, при просрочие на главницата по т.11.2.1 и/или лихва и главница по т.11.2.3. от Общите условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2006 г.

Според т..11.1. от Общите условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2006 г.-  …..лихвите по раздел 1, т.4.1. до т.4.3 се считат за автоматично променени в съответствие с приетите изменения, за което с подписването на настоящият договор кредитополучателят дава изричното си съгласие. Промяната на лихвените условия, действащи към всеки един период на настоящият договор е задължителна за страните по него.

В т.11.1.1. от тези ОУ е заложено, че „при кредити, изплащани чрез анюитетни вноски (еднакви всеки месец, включващи главница и лихви към датата на падежа на всяка падежна вноска) за договорения лихвен период от лихвени план се поддържа общ лихвен процент в размера, установен в т.4.1а.; а според т.11.1.1.1 – „…. общият лихвен процент се фиксира в размера по т.4.1.а. и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 2 пункта, като кредитополучателя дава съгласието си кредиторът да променя едностранно общия размер на ГЛП за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1.а от договора за кредити, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 2 процентни пункта от размера, определен от кредитора в деня на сключването на договора за кредит или от размера му, формулиран след промяна на настоящата точка. Кредиторът уведомява кредитополучателя за извършената промяна в едноседмичен срок на адреса за кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредит и/или по реда установен в т.11.1. б. „а“ от този договор.

Не се спори от страните и от доказателствата по делото се установява, че на 16.05.2008 г. е сключен договор за ипотечен банков кредит № 903/05201/309 между ищеца А.В.Х. като кредитополучател, със солидарен длъжник М. А.Х.и ответника „У.Б.“ АД (с предишно наименование „Б.“ АД) като кредитор за сумата от 75 000.00 лева. Уговореният краен срок на издължаване на усвоената сума по кредита от 03.05.2006 г., което обстоятелство също не е спорно между страните, е до 16.05.2028 г. чрез равни месечни погасителни анюитетни вноски в размер от по 686.12 лева за всяка вноска, включваща главница и лихви, които да се погасяват по банкова сметка № BG************ на основание представеният към договора за кредит от 2008 г. неоспорен двустранно подписан от кредотополучателя и кредитора погасителен план-приложение от 16.05.2008 г.

В представено извлечение от разплащателната сметка № BG************, обслужаваща двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г., съдът установява движението на погасяваните кредитни вноски за периода от 02.07.2007г. до 14.08.2015 г.

Според т.4.1.а от договора за кредит от 16.05.2008 г. за периода на издължаване на кредита от датата на сключването на договора – 16.05.2008 г. до крайния падеж 15.05.2028 г. е предвидена клауза за договорена като дължима от кредитополучателя възнаградителна лихва за кредитора „У.Б.“ АД (с предишно наименование „Б.“ АД) като годишен лихвен процент (ГЛП), съставен от променлив компонент – едномесечен СОФИБОР в размер на 6.449 % към датата на сключването на договора за кредит и фиксирана надбавка от 2.251 % или общо ГЛП по договора за кредит възлиза в размер от 8.70 %.

В т.4.2 и т.4.3 от договора за кредит от 2008 г. са предвидени като договорени към дължимата възнаградителна лихва и две фиксирани надбавки за просрочия на задълженията по кредита в размер на 5 % като надбавка върху лихвата за редовен дълг при просрочие на лихва по т.11.2.2 или на главница по т.11.2.1.1 и надбавка в размер на 2 % надбавка върху лихвата за просрочена главница по т.11.2.1.2, при просрочие на главницата по т.11.2.1 и/или лихва и главница по т.11.2.3. от Общите условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит № 903/05201/309 от 16.05.2008 г.

Според т.11.1.1.изр.последно от Общите условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит № 903/05201/309 от 16.05.2008 г. „…съгласно приетото от кредитополучателя за получено се счита всяко уведомление, регистрирано в изходящия дневник на банката в деня на поставяне на уведомлението в досието на кредитополучателя и/или в поддържаната от него при банката касата за получаване на банкова поща или с изпращането му на адреса за кореспонденция, посочено в искането за отпускане на кредит;

Според т.11.1.2 от ОУ – Съгласно с установеното в т.11.1.1. по горе с промяната на действащия към съответния период олихвяване базисен лихвен процент, определен от УС на У.Б. АД и/или оторозиран орган/лице, лихвените условия по раздел I, т.4.1. до т.4.5 от настоящият договор се считат за автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са задължителни за страните по настоящия договор, като кредиторът уведомява кредитополучателя за настъпилите изменения. Съгласно прието от кредитополучателя за получено се счита всяко уведомление, регистрирано в изходящия дневник на банката в деня на поставяне на уведомлението в досието на кредитополучателя и/или в поддържаната от него при банката касета за получаване на банкова поща, или с изпращането му на адреса за кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредит;

Съгласно т.11.1.3 от ОУ –„Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на ГЛП за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1.а, определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните. Кредиторът уведомява кредитополучателя за извършената промяна в едноседмичен срок на адреса на кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредита и/или по реда установен в условията по кредити на физически лице. Годишния лихвен процент по кредита за съответния период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1.а и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключването на настоящият договор или от размера му, формиран след промяна на настоящата точка.

Не се спори от страните и от доказателствата по делото се установява, че ищецът Х. и ответника „У.Б.“ АД са кореспондирали помежду си с молби-заявления и писмени отговори за периода 26.02.2015 г. - 21.08.2015 г. относно искана от кредитополучателя информация по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. за методиката за определяне на БЛП, което е повлияло в насока нарастването на задълженията по кредитите.

Също така не е спорно между страните, че с покана с вх.№ 030105000755, получена от ответника „У.Б.“ АД на 10.07.2015 г., ищецът Х. е поискал извънсъдебно от банката да му бъдат възстановени надвзетите, според него, суми за възнаградителни лихви по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. в размер на 28 483.54 лева и 25 395.59 лева.

Според т.1 от писмен протокол № 38 на УС на ответника „У.Б.“ АД на 14.10.2008 г. е взето решение цената на всеки банков кредит да се определя като сбор от променлив БЛП, формиран от приложимия към периода на олихвяването индекс – Софибор, Юрибор, Либор, или друг договорен лихвен индекс и премия, определяна по размер на ГОД от нула базови пункта до плюс 200 базови пункта, според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари, към който БЛП се прибавя фиксирана договорена надбавка, отчитаща оценката на финансовото състояние на клиента, вида, срока на кредита и други обстоятелства, свързана с кредитоспособността на кредитоискателя и произтичащия от нея кредитен риск.

Съгласно писмени протоколи от 22.10.2008 г., 26.02.2009 г., 01.04.2009 г., 05.06.2009 г., 10.03.2010 г. от проведени заседания на УС на ответника „У.Б.“ АД съдът установява, че са извършвани едностранни увеличения на лихвените проценти и надбавките към основния лихвен процент по кредитите, отпуснати от банката, съгласно клаузите от договорите за кредити, предвиждащи такава възможност за „У.Б.“ АД .

Съгласно представеното на л.120 от делото писмо на БНБ от 20.05.2009 г. са обективирани констатации от надзорната банка, че ответникът „У.Б.“ АД е извършил нарушение на чл.59, ал.2 от ЗКрИ във връзка с извършени от банката едностранни промени в приложимия по договорите за кредити лихвен процент в отклонение на договорения метод за изчисляване на лихвата с кредитополучателите. В писмото на БНБ от 20.05.2009 г. са изложени изводи, че след извършена проверка е установено, че по отношение на редица договори за кредити, сключени в периода от 2005 – 2008 г. ответникът „У.Б.“ АД е променял едностранно договорения с клиентите метод за изчисляване на възнаградителната лихва, като е въвела компонент – „премия“, който не е бил оповестен пред клиента/клиентите към момента на подписване на договора и че това касае договори за кредити, в които е определено, че ГЛП е формиран като сбор от базисен лихвен процент и фиксирана в договора надбавка. Въз основа на решение на УС на банката от 14.10.2008 г. е прието, че цената на всеки банков кредит се определял като сбор от променлив БЛП, формиран от приложимия Софибор, Юрибор, Либор или договорен лихвен индекс и премия, определена по размера на ГЛП от нула базови пункта до плюс 200 базови пункта. Тези решения на УС на „У.Б.“ АД не са публично достояние, според БНБ, а единствено в тях е отразена добавката премия към посочения индекс, като съставна част от БЛП. В такъв случай по повод на решенията на УС на банката, БНБ е установила, че се добавят от „У.Б.“ АД към БЛП и едностранно определената премия като добавка, дори и в случаите, в които лихвените индекси се понижават. Посоченото обстоятелство, според изводите на БНБ се явява в отклонение от предвидената възможност за едностранна промяна в Общите условия към договорите за кредите на договореният ГЛП.

Според приетата по делото първоначална ССчЕ, основаваща се на събраните по делото писмени доказателства се установява, че в първия договор за кредит от 2006 г. не е отразен кой е приложимият индекс към ГЛП, както и от коя дата следва да се приеме и да се прилага. При сключване на договора за кредит от 2006 г. е определен ГЛП в размер на 6.88 %, включващ БЛП в размер на 3.31 % с надбавка за редовен дълг в размер на 3.57%., при което ако съдът приеме клаузата на т.11.1.1. от ОУ към договора за кредит от 2006 г., че е неравноправна, то за целия процесен период би бил приложим лихвения процент, определен при сключване на договора, а именно 6.88%. Според ССчЕ дължимите лихви по договора за кредит от 2006 г. за периода от 03.05.2006 г. до 15.09.2015 г. възлизат в общ размер на 43 612.46 лева при зачитане на първоначално договорения годишен лихвен процент от 6.88% за целия исков период, а начислените лихви за същия период са в общ размер на 55 410.56 лева, а недължимо платените лихви за същия период възлизат в размер на 11 798.10 лева, и конкретно за исковия период от 15.09.2010 г. до 15.09.2015 г. – в размер на 7 619.07 лева.

За договора за кредит от 2008 г. ССчЕ е обективирала изводи, че при сключване му на 16.05.2008 г. е определен между страните 8.70 % размер на ГЛП – включващ 1месечния Софибор в размер на 6.449 % увеличен с надбавка за редовен дълг от 2.251 % Вещото лице е изложило извод, че и за договора за кредит от 2008 г. и ОУ към него не се посочва кой е приложимият индекс за определяне на ГЛП, както и от коя дата следва да се приеме и да се прилага. Обективирани са изводи според ССчЕ, че дължимите лихви за периода от договора за кредит от 2008 г. за периода от 15.05.2008 г. до 15.09.2015 г. са в общ размер на 43 822.44 лева при зачитане на първоначално договорения годишен лихвен процент от 8.70% за целия исков период, начислените лихви по него за същия период оса в размер на 45 482.75 лева, недълцимо платените са в размер на 1660.31 лева, а недължимо платените за исковия период от 15.09.2010 г. до 15.09.2015 г. – в размер на 971.39 лева.

В открито съдебно заседание пред първоинстанционният съд вещото лице излага разяснения, че първоначалното му заключение на ССчЕ се основава на експертно изследване на параметрите на ГЛП, заложен в договорите за кредит от 2006 г. и 2008г. На тази база първоначалната ССчЕ изчислява колко би следвало да бъдат годишните лихвени проценти по двата кредита от 2006 г. и 2008 г., съобразно т.4 от тях, след което е дадена справка за начина по който ответникът „У.Б.“ АД е формирал приложимите за двата кредита от 2006 г. и 2008 г. БЛП на БНБ и БЛП. Заявено е от вещото лице, че изготвеното от него впоследствие допълнение на ССчЕ към първоначалната ССчЕ се основа на данни, представени от ищеца Х. към исковата молба, като изводите от допълнението на първоначалната ССчЕ се основават само на твърдения и описания от ищеца Х. метод за начина на определян на ГЛП, прилаган от банката и съответно какъв би бил размера на дължимите и платените възнаградителни лихви за съответния период, според този метод. Вещото лице е констатирало, че в договорите за кредити от 2006 г. и 2008 г. не се прилага метода за изчисляване на ГЛП, твърдян като описан в исковата молба, а именно за това, че ГЛП включвал основен лихвен процент на БНБ плюс надбавка за ликвидност от 0.74%. Вещото лице по първоначалната ССчЕ заявява, че изчисленията му са основани на договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. по определените в тях минимални лихвени проценти, които вещото лице е проследило в Приложение № 1 и Приложение 2, поради което приема, че съдът следвало да съобрази първоначалната ССчЕ, а не допълнителната ССчЕ към нея.

 Според допълнителната ССчЕ, освен извършеното заключение за метода на определяне на ГЛП, твърдян от ищеца Х. с исковата му молба, вещото лице е изложило изводи, че не съществуват конкретно посочени критерии, определящи показателите за необходимост и конкретизиращи кои финансови пазари въз основа, на които управителните органи на банката определят промяната в пазарните условия, които да водят до увеличаване най малко с един/два пункта. Също така, в ОУ към договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. не се определяли условията, предизвикващи необходимост от промяна на БЛП, като липсвала публично обявена информация или такава в договорите за конкретните фактори и как се отразяват върху вземането на конкретно решение за изменение на БЛП. Според ОУ към двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. не е описана формула, по която да се изчисли в какво съотношение е привлечения кредитен ресурс на банката, вида и срока на кредита, обезпеченията и други фактори се вземат при определяне на БЛП, като по свои вътрешни методики банката определяла кредитния риск и оценката на кредитоспособност на кредитополучателя.

 Заявено е заключение, че разликата между фактически платената сума за лихва и дължимата по договор за кредит от 2006 г. при ГЛП към датата на сключването му от 6.88 % е за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. възлиза на сумата от 7480.64 лева, а за периода от 23.09.2012 г. до 15.09.2015 г. - в размер 4400.29 лева. Също така, разликата между фактическата платената сума за лихва и дължимата по договора за кредит от 2008 г. към датата на сключването му при ГЛП от 8.70% е за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. се определяла за сумата от 954.02 лева, а за периода от 23.09.2012 г. до 15.09.2015 г. – в размер 538.67 лева.

Относно въпроса колко е следвало да бъдат ГЛП по двата кредита, съобразно т.4 от договорите, като се калкулират съобразно т.4 от договорите за кредити от 2006 г. и 2008 г. до коректно определените лихвени проценти и в абсолютни суми дължимите за всеки календарен месец вноски с посочване на стойността на лихва, главница и разноски, калкулирани във всяка вноска, вещото лице по допълнителната ССчЕ е изложило, че при този вариант на заключението дължимите лихви за периода по договора за кредит от 2006 г за периода от 03.05.2006 г. до 15.09.2015 г. са общо в размер на 37 824.66 лева, а дължимите лихви за периода по договора за кредит от 16.05.2008 г. за периода от 15.05.2008 г. до 15.09.2015 г. са в общ размер на 24 171.46 лева.

По отношение на въпроса да се установи размера на недължимо платената разлика между договорените по т.4 от договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. и реално заплатените в периодите от 03.05.2006 г. до 15.09.2015 г. и от 15.05.2008 г. до 15.09.2015 г. лихви във включените месечни вноски по двата кредита и в отделни графи за исковия период от 15.09.2010 г. до 15.09.2015 г., вещото лице е приело, че начислените лихви по договора за кредит от 03.05.2006 г. за периода от 03.05.2006 г. до 15.09.2015 г. са в общ размер на 55 410.56 лева. При този вариант на заключението, недължимо платените лихви по договора за кредит от 2006 г. за периода от 03.05.2006 г. до 15.09.2015 г. са в общ размер на 17 585.90 лева, а за исковият период от 15.09.2010 г. до 15.09.2015 г. са в общ размер на 14 527.30 лева. Начислените по договора за кредит от 2008 г. от 03.05.2006 г. до 15.09.2015 г. – са в размер на 45 482.75 лева, като недължимо платените лихви по договора за кредит от 2008 г. за периода 15.05.2008 г. до 15.09.2015 г. са в общ размер на 21 311.29 лева, а недължимо платените лихви по договора за кредит за периода от 15.09.2010 г. до 15.09.2015 г. са в размер на 17 936.15 лева.

От друга страна, на основание приетото по делото второ допълнително заключение на ССчЕ, вещото лице е изложило извод, че при изследване на погасителните планове, приложени от ищеца Х. към исковата молба е извършена съпоставка на платените суми за лихви и тези по погасителни планове, при което не е установена разлика между платените лихви и лихвите, посочени в тези погасителни планове по двата договора за кредит от 2006 и 2008 г.

Този извод на вещото лице от втората допълнителна ССчЕ противоречи на заключението на вещото лице от повторната ССчЕ, според което извлечението от разплащателната сметка № BG************,  по която са погасявани кредитите, погасителният план по делото, представени от ищеца Х. към исковата му молба и актуалният погасителен план на „У.Б.“ АД не са еднакви.

В тази връзка, повторната ССчЕ, която е преработена в допълнителната повторна ССчЕ излага изводи, че по договора за кредит от 2006 г., ако се запази нивото на ГЛП, приложим от банката от 8.98 % и изчислен по договор от 4.55 % към 15.09.2015 г. до края на договора до 15.05.2026 г., то размера на увеличението между договорените по т.4 от договора и реално заплатени лихви по договора за кредит от 2006 г. за целия договорен период по кредита би бил за сумата от 36 892.33 лева спрямо платените по извлечението от сметка и сумата от 36 890.74 лева спрямо погасителен план. Също така, по отношение на договора за кредит от 2008 г. ако се запази нивото на ГЛП приложим от банката от 8.70% и изчисления по договор от 3.01 % към 15.09.2015 г. до края на 15.05.2028 г., то размера на увеличението между договорените по т.4 от договора и реално заплатените лихви по договора от 2008 г. за целия договорен период по кредита би бил за сумата от 52 428.03 лева спрямо платените по извлечение от сметка и сумата от 51 023.03 лева спрямо погасителен план. – приложения 1 и 2. Тези изводи в числови стойности са отразени в Приложения 1 и 2 към допълнителното заключение на повторната ССчЕ. Също така, според вещото лице за периода от 15.06.2006 г. до 15.09.2015 г. по договора за кредит от 2006 г. са начислени и платени общо лихви в размер на 55 410.56 лева, а разликата между договорените и реално заплатените лихви за периода от 15.09.2010 г. до 15.09.2015 г. възлиза в размер на 14 125.56 лева, а периода от 23.09.2012 г. до 15.09.2015 г. за сумата от 7915.68 лева. За периода от 16.05.2008 г. до 15.09.2015 г. по договора за кредит от 2008 г. са начислени и платени лихви в размер на 45 482.75 лева, като за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. те възлизат на 18 690.88 лева, а за периода от 23.09.2012 г. до 15.09.2015 г. – 11 930.75 лева.

Вещото лице от повторната ССчЕ и допълнението към нея пред първоинстанционният съд е извършило разяснения за получените разлики на дължимите и платените лихви по двата договора за кредит от 2006 г . и 2008 г., при което първата ССчЕ е работила по задачата, така както е била формулирана, като е извършено сравнение между данните от разплащателната сметка и погасителния план, приемайки, че данните от разплащателната сметка и погасителния план са едни и същи. От друга страна, обаче, вещото лице С.по повторната ССчЕ е констатирала, че данните от извлечението от разплащателната сметка, обслужваща задълженията по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. се разминават с данните от подписаните погасителни планове, представени от ищеца Х. и от тези при които, е трябвало да се следват при погасяване на вноските. От кредитополучателя е внасяно едно и също като сума по договорите за кредит, но то не е било разпределяно правилно от банката, както се е следвало по параметрите на договорените и подписани погасителни планове. Според вещото лице С.се получават две разлики - едната е действително погасеното, съобразно разпределението на банката,  и това е следвало да бъде погасено, съобразно погасителния план, а другата е в банковото извлечение и изчислението, съобразно т.4 от двата договора за кредит. В тази насока, и двете разлики са меродавни, но с малка разлика в стойностите между тях. Също така, първоначалната експертиза не е взела предвид реалното погасяване на задълженията по кредитите, извършвано от самата банка, като са залагани по – малка главница по размер, върху която да се начислява договорна лихва, в сравнение с реалния размер на главница, върху която банката е начислявала договорна лихва, който е по – голям размер. Освен изложеното, вещото лице С.е установила, че първоначалната ССчЕ е направила собствени изчисления, като е заложила главница от датата на първата вноска, а не от датата на тегленето на кредитите. По този начин се е променила главницата и лихвата – например първата вноска е била внесена изцяло от кредитополучателя, но банката я разпределяла по различен начин в сравнение с уговореното в погасителния план, а именно с първата вноска вместо да погаси главницата, както е по погасителния план – за сумата от 152.80 лева, банката е осчетоводила като погасена главница в размер на 2.86 лева. По този начин главницата се измествала и ставала по – висока, съответно върху по – голям размер на главница се начислявала по – голям размер на лихва върху главното задължение.  

Настоящият съдебен състав установява, че за релевантните искови периоди на претенциите за възнаградителни лихви по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г., а именно от 15.09.2010 г. до 15.09.2015 г. вещото лице С.към допълнението на повторната ССчЕ и повторната ССчЕ е обективирало заключение в Приложение № 1 и Приложение № 2, че по договора за кредит от 2006 г. ГЛП е в размер на 4.55%, а по втория договор за кредит от 2008 г. ГЛП е намалявал от 5.46 % на 4.36 % до 3.01.%.

Според назначената и кредитирана от въззивният съд като обоснована и мотивирана ССчЕ в нейният първия вариант, доколкото изводите във втория вариант не са приети към доказателствата по делото, се установява, че  по договора за кредит от 2006 г. за исковия период от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. общо изчислената възнаградителна лихва при  прилагане на ГЛП към датата на сключване на договор от 6.88% посочен в договора за кредит е в  размер на 22 157.62 лева, а общо платената възнаградителна лихва възлиза на сумата от 28 920.81 лева, при което получената надплатена разлика е в размер от 6 763.19 лева. Също така е обективиран вариант на заключение по ССчЕ, според което за три годишен период от 23.09.2012 г. до 15.09.2015 г. общо изчислената от експерта възнаградителна лихва при 6.88 % ГЛП е в размер на 12 771.92 лева, общо платената е в размер на 16 670.1 лева, а надплатената разлика е 3 898.39 лева.

По отношение на втория договор за кредит от 2008 г. е изложено заключение по ССчЕ, според което за исковия период от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. общо изчислената възнаградителна лихва при  прилагане на ГЛП към датата на сключване на договор от 8.70% посочен в договора за кредит е в  размер на 29 041.78 лева, общо платената в размер на 29 892.16 лева, а получената надплатена разлика е от 850.38 лева. Също така е обективиран вариант на заключение по ССчЕ, според което за три годишен период от 23.09.2012 г. до 15.09.2015 г. общо изчислената експерта възнаградителна лихва е в размер на 16890.94 лева, общо платената е в размер на 17355.86 лева, а надплатената разлика е за сумата от 464.92 лева.

 

От правна страна:

Предявените искове са с правно основание чл. 55, ал.1 пр. 1 и чл. 86 от  ЗЗД – за връщане на платени без основание суми.

За да бъдат уважени исковете с правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, а именно, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне, следва да бъде доказано наличието на извършено плащане от страна на ищеца (даване и получаване), т.е. да е налице имуществено разместване на блага, което да е извършено без основание (юридически факт), а ответникът – да докаже наличието на основание за това имуществено разместване. Начална липса на основание в разглежданата законова хипотеза ще е налице и когато липсва валиден юридически факт за получаването на определена имуществена облага, а според ППВС № 1 от 28.05.1979 г. първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване на блага липсва основание за преминаването им от имуществото на едно лице в имуществото на друго лице.

Съгласно задължителната съдебна практика на ВКС по чл.290 от ГПК, получилият нещо е длъжен да го върне, ако няма основание да го задържи. Затова по иска за връщане на даденото без основание ищецът трябва да докаже, че е дал и съответно ответникът е получил нещо, а в тежест на ответника е да докаже, на какво основание го е получил и има ли право да го задържи. Ако ответникът е получил едно плащане, за което е установено, че не е отишло в погашение на определено съществуващо задължение, в тежест на ответника е да докаже, какво друго основание съществува той да получи и задържи полученото (така Решение № 167 от 29.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6043/2014 г., IV г. о., ГК и Решение № 151 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5341/2014 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК).

По исковете за мораторни лихви по чл.86, ал.1 от ЗЗД следва да се докаже наличие на главен дълг, изпадане на длъжника в забава и конкретен размер на вземането, което се претендира.

По делото не се спори, а и от приетите по делото неоспорени от страните писмени доказателства се установи, че на 03.05.2006 г. е бил сключен договор за ипотечен банков кредит № 212/05201/0253 между ищеца А.В.Х. като кредитополучател, със солидарен длъжник М. А.Х.и ответника „У.Б.“ АД (с предишно наименование „Б.“ АД) като кредитор за сумата от 78 000.00 лева с уговорен краен срок на издължаване на усвоената сума по кредита до15.05.2026 г. чрез равни месечни погасителни анюитетни вноски в размер от по 599.13 лева всяка и при уговорена възнаградителна лихва за кредитора „У.Б.“ АД (с предишно наименование „Б.“ АД) при годишен лихвен процент (ГЛП) в размер от 6.88 %, съставен от променлив компонент – Базов лихвен процент на БНБ в размер на 3.31 % към 03.05.2006 г. и фиксирана надбавка от 3.57 %.

По делото не се спори, а и от приетите по делото неоспорени от страните писмени доказателства се установи, че на 16.05.2008 г. е бил сключен и втори договор за ипотечен банков кредит № 903/05201/309 между ищеца А.В.Х. като кредитополучател, със солидарен длъжник М. А.Х.и ответника „У.Б.“ АД (с предишно наименование „Б.“ АД) като кредитор за сумата от 75 000.00 лева с уговорен краен срок на издължаване на усвоената сума по кредита до 15.05.2028 г. чрез равни месечни погасителни анюитетни вноски в размер от по 686.12 лева всяка и при уговорена възнаградителна лихва за кредитора „У.Б.“ АД (с предишно наименование „Б.“ АД) при годишен лихвен процент (ГЛП) в размер от 8.70 %., съставен от променлив компонент – едномесечен СОФИБОР в размер на 6.449 % към датата на сключването на договора за кредит и фиксирана надбавка от 2.251 %.

       

Спорен въпрос по делото е дали банката е имала право да променя едностранно размера на ГЛП по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. и съответно – размера на лихвата.

Установи се по делото, че съгласно разпоредбата на т.11.1.1.1 вр. т.11.1. и т.11.1.1. от ОУ от 2006 г., неразделна част от договора за кредит от 03.05.2006 г., както и на основание т.11.1.2 вр. т.11.1.3 вр.т.11.1.1.1 от ОУ от 2008 г., неразделна част от договора за кредит от 16.05.2008 г. лихвите по раздел 1, т.4.1. до т.4.3 от договора за кредит от 2006 г. и лихвените условия по раздел I, т.4.1. до т.4.5 по договора за кредит от 2008 г. се считат за автоматично променени в съответствие с приетите изменения на банката, за което с подписването на договорите за кредит кредитополучателят дава изричното си предварително съгласие, като промяната на лихвените условия, действащи към всеки един период на договорите за кредит е задължителна за страните по тях, както и че общият лихвен процент се фиксира в размера по т.4.1.а. и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 2 пункта, при което кредитополучателя дава съгласието си кредиторът да променя едностранно общия размер на ГЛП за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1.а от договорите за кредит, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 2 процентни пункта от размера, определен от кредитора в деня на сключването на договора за кредит от 2006 г. и при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключването на договора за кредит от 2008 г.

Настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателите-физически лица по договор за банков кредит, които не придобиват средствата за осъществяване на търговска дейност, са потребители на банкова услуга и за тях разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) намират приложение – аргумент от § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.  В случая по всеки от двата договора за кредит ищецът Х. е получил като кредитополучател парични средства за закупуване на жилище и за ремонт. Съдът намира, че разпоредбите на ЗЗП, влязъл в сила на 10.06.2006 г. при обнародването му в ДВ, бр. 99 от 9.12.2005 г., са приложими спрямо договора за кредит от 16.05.2008 г. с оглед действието му за напред. Дори в ПЗР на ЗЗП да не са нормирани изрични разпоредби за приложението на нормативният акт към договори за кредит, преди дата му влизане в сила на 10.06.2006 г. или за възникването на т.нар. обратно действие на закона, съдът приема, че е приложима императивната разпоредба на чл.9 от ЗЗД и основният правен принцип за спазване на добрите нрави спрямо клаузите на т.11.1.1.1 вр. т.11.1. и т.11.1.1. от ОУ от 2006 г. към от договора за кредит от 03.05.2006 г., сключен преди влизането на ЗЗП в сила на 10.06.2006 г., а именно, според която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните разпоредби на закона и на добрите нрави. От друга страна, настоящият съдебен състав установява, че клаузите на т.11.1.1.1 вр. т.11.1. и т.11.1.1. от ОУ от 2006 г. към от договора за кредит от 03.05.2006 г. са с идентично съдържание на клаузите на т.11.1.2 вр. т.11.1.3 вр.т.11.1.1.1 от ОУ от 2008 г., приложими към договора за кредит от 16.05.2008 г., за които е приложим ЗЗП, в сила от 10.06.2006 г.

При това положение, настоящият съдебен състав счита, че съдът следи служебно за нищожността на клаузи в договор за банков кредит, поради тяхната неравноправност, включително и когато същите противоречат на добрите нрави и принципа на добросъвестността, в случаите, когато ЗЗП е неприложим. При констатирано наличие на обстоятелства по делото, обуславящи такава неравноправност съдът – както първа, така и втора инстанция, дължат с оглед принципа на състезателност уведомяване на страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на тези клаузи, като им даде възможност за изразят становище и да ангажират доказателства. Само ако потребителят при тази хипотеза изрично посочи, че не желае съдът да се произнася по неравноправния характер на клаузата, то съдът е освободен от задължението да го направи. (В този смисъл Решение № 232/05.01.2017г. по т.д.№ 2416/2015г. на ВКС, ІІ-ро Т.О.; Решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г. на ВКС, І-во Т.О., постановени по реда на чл. 290 от ГПК и задължителни за настоящия състав).

Съгласно разпоредбата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като  примерно са посочени някои  неравноправни клаузи. Законодателят е посочил и че клауза, която е индивидуално уговорена , дори и да е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, то същата не е нищожна. Останалите неравноправни клаузи, обаче, са нищожни съобразно разпоредбата на чл. 146, ал.1 от ЗЗП.

Съдът приема на основание чл.9 от ЗЗД и чл.143 от ЗЗП, че клаузите на т.11.1.1.1 вр. т.11.1. и т.11.1.1. от ОУ от 2006 г., приложими към договора за кредит от 03.05.2006 г., както и клаузите на т.11.1.2 вр. т.11.1.3 вр.т.11.1.1.1 от ОУ от 2008г., приложими към втория договор за кредит от 16.05.2008 г., които са с идентично съдържание са неравноправни, тъй като не са не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146 от Закона за защита на потребителите, а от друга същите на основание чл.9 от ЗЗД противоречат на добрите нрави. Законодателят в разпоредбата на чл. 146, ал.2 от ЗЗП е посочил изрично, че не са индивидуално уговорени  клаузи от „общи условия”. В същата разпоредба, обаче, законодателят  е дал и определение на клауза, която не е индивидуално уговорена, а именно:  клауза от индивидуален договор, която е била изготвена предварително от търговеца/доставчика и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й.  При такава законодателна уредба, съдът приема, че посочването в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП на общите условия като клауза, която не е индивидуално уговорена, е само изрично квалифициране на общите условия като такава, но не е ограничение на възможността клаузи, които не са част от „общи условия”, също да се приемат като такива, които не са индивидуално уговорени. Доколкото в конкретния случай ищецът Х. изрично е навел  твърдения, че въпросните клаузи не са  индивидуално уговорени, то съдът приема, че при съобразяване с разпоредбата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, то в тежест на ответника е било да ангажира доказателства по делото, че  те не са  били предварително подготвени или дори и да са били, то ищецът Х. не е имал възможност да ги обсъди с ответника „У.Б.“ АД и да влияе върху съдържанието им.  Това е така, защото чл. 146, ал. 4 от ЗЗП сочи, че когато търговец/доставчик твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, то негова е тежестта за доказването на същото. В конкретния случай ответникът „У.Б.“ АД не е установил индивидуално уговаряне на клаузите, тоест че не са били предварително подготвени, съответно, че ищецът Х. е имал възможност да не ги приема в този им вид, а негова е била доказателствената тежест за това обстоятелство.

      Съдът приема, че дали една клауза от договора е неравноправна следва да се преценява към момента на сключване на договора без оглед на проявлението на тази клауза  в хода на развитие на правоотношението. Неравноправността на клаузата води до нейната нищожност, като същото е предмет на изследване винаги към момента на сключване на договора. (В този смисъл е и т.3 от Тр №1/15.06.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, в частта за момента на преценяване на нищожността на клауза за неустойка). За да бъде една уговорка в договор неравноправна по силата на закона и на основание установените в обществото критерии за приложимостта на добрите нрави, тя трябва, от една страна, значително да злепоставя интереса на потребителя, като това злепоставяне следва да е резултат на недобросъвестното поведение на насрещната страна. Кога неравновесието между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя е значително, е въпрос, който се установява от съда с оглед на фактите по делото.

От правна гледна точка всеки договор за банков кредит е  финансова услуга по смисъла на чл. 144 от ЗЗП вр. с § 13,т.12 , буква „б” от ДР на ЗЗП, съгласно който "финансова услуга" е всяка услуга, свързана с дейността на кредитни институции, застрахователни компании и инвестиционни фирми, като  отпускане на кредит, в т.ч. потребителски кредит или кредит, обезпечен с ипотека. Съществен елемент от договора за кредит е размера на възнаградителната лихвата по този кредит. Същата представлява цената на услугата, предоставена от банката. Неравноправна е уговорка в договор за банков кредит, предвиждаща банката едностранно да променя лихвата  въз основа на непредвидено в самия договор основание или дори и да е уговорено, то да не е свързано с обективни обстоятелства, или дори и да са посочени методът на изчисление на съответния лихвен процент не съдържа конкретна и ясно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти-пазарни индекси и индикатори. Следва да има постигнато съглашение за конкретна формула за определянето на възнаграждението за кредитодателя, доколкото това е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, в противен случай едностранната промяна на лихвата от банката ще е въз основа на неравноправна клауза.   Клауза която не сочи ясно кога и как ще се променя възнаградителната лихва  не може да обоснове добросъвестност на кредитодателя по смисъла на чр. 144, ал. 3, т.1 от ЗЗП. Методологията на банката за определяне на тази лихва не е част от условията по договора . (В този смисъл Решение № 236/20.12.2016г. по т.д.№ 3082/2015г. на ВКС, ІІ-ро Т.О.; Решение № 165/02.12.2016г. по т.д.№ 1777/2015г. на ВКС, І-во Т.О.; Решение № 95/13.09.2016г. по т.д.№ 240/2015г. на ВКС, ІІ-ро Т.О.; Решение № 51/04.04.2016г. по т.д.№ 504/2015г. на ВКС, Решение № 77/22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014г на ВКС, ІІІ-то Г.О.; Решение № 424/02.12.2015г. по гр.д.№ 1899/2015г. , всички постановени по реда на чл. 290 от ГПК).

Настоящият съдебен състав счита, че по делото е установено че клаузите, предвиждащи възможност на банката едностранно да се увеличат възнаградителните лихви по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. са неравноправни, като създаващи значително неравновесие между страните по договора.  Това е така, защото договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. не предвиждат основания за увеличение на тези лихви, което да е ясно и конкретно посочено, като не са дефинирани и процедурата и формулата, по които ще се определят тези възнаградителни лихва, а същевременно се създава значително неравновесие между страните. Съдът приема, че в случая изключенията на чл. 144, ал.2 и чл. 144, ал. 3 от ЗЗП не намират приложение. Тези разпоредби уреждат изключение от общото правило, поради което и съдът приема, че са императивни, не могат да се тълкуват разширително, а само стриктно и посочените в тях основания са изчерпателно изброени. Тези изключения ще намерят  приложение само в хипотезата на добросъвестност на банката. Такава ще е налице само тогава, когато поведението на банката не е довела до значително неравновесие между правата на банката и потребителя. Равновесие в правата ще е налице само тогава, когато за повишаване на лихвата има основателна причина извън контрола на банката (ясно и недвусмислено да посочат обективните обстоятелства, обосноваващи промяната на разходите по кредита, включително и на възнаградителната лихва), обезпечено право на потребителя да изрази несъгласие чрез едностранно прекратяване на договора. 

В случая по делото не е установено наличието на специалните изисквания на разпоредбата на чл. 144, ал.2 от ЗЗП, а именно  договора за кредит от 2008 г. да е безсрочен или да е предвидена възможност за прекратяването му от страна на кредитополучателя, в случай на промяна на лихвения процент по кредита. Действително, договора за кредит от 2008 г. предвижда възможност за предсрочно погасяване за задълженията по тях. Предсрочното погасяване на кредита, обаче, е основание за прекратяване на договора различно от това посочено в разпоредбата на чл. 144, ал.2 от ЗЗП. Предсрочното погасяване е самостоятелно основание за прекратяване на договора, което съществува независимо от поведението на банката. При логическо, систематично и граматическо тълкуване на разпоредбата на чл. 144, ал.2 от ЗЗП съдът приема, че същата визира нарочно предоставена възможност на потребителя да преустанови действието на договора с търговеца/доставчика при наличие на предпоставките на чл. 143, т. 10 вр. с чл. 144, ал.2 от ЗЗП.  В подкрепа на тези доводи  на съда е и това, че при предсрочното погасяване не отпадат задължения на кредитополучател  да се съобрази с новия лихвен процент, тоест ще се дължи новоопределения лихвен процент до погасяване на кредита изцяло, отделно при тази хипотеза не отпадат задължения за такси и наказателни лихви при предсрочно погасяване на кредита.  С оглед на гореизложеното и като съобрази обстоятелството, че в случая договора за кредит от 2008 г. не предвижда самостоятелни основания за прекратяването на същия от кредитополучателя при увеличаване на базисния лихвен процент от банката, без това да му носи неблагоприятни последици, то съдът приема, че разпоредбата на чл. 144, ал.2 от ЗЗП е неприложима.

Съдът приема, че в случая не намира приложение и разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1  от ЗЗП, изискваща уговаряне и осъществяване на обстоятелства, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги.  Договорите за кредит и ОУ към тях не сочат конкретни обстоятелства, при настъпването на които  лихвата да може да се увеличи. Страните не са уговорили и формулата, по която се определя възнаградителната лихва, което е допълнително основание да се приеме, че клаузите, сочещи  възможност банката едностранно да увеличава лихвата създават неяснота и значително неравновесие между страните по договора до степен, която да обоснове извод за нищожността им като неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП и поради противоречието им с добрите нрави на основание чл.9 от ЗЗД.

По отношение на договора за кредит от 2006 г.действително не е приложим ЗЗП, но спорните клаузи от ОУ от 2006 г. са нищожни на основание чл.26, ал.1 вр.чл.9 от ЗЗД, както и като противоречащи на принципа за равнопоставеност на страните по договора. Едностранното изменение на съществен елемент от договора, каквато е неговата цена (възнаградителна лихва) е недопустимо, като недействителен е предварителен отказ на страна по договора за даване на съгласие за това едностранно изменение. Възползването от този отказ на по-слабата икономически страна по договора, каквато е потребителя от по-силната икономически страна – банката, противоречи на добрите нрави. Ето защо и на основание чл.26, ал.1 вр. чл.9 от ЗЗД, съдът приема, че и оспорените ОУ към договора за кредит от 2006 г. са нищожни.

С оглед гореизложеното и съдът приема, както и първоинстанционният съд е установил, че в отношенията между страните по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. са приложими по постигнато между тях съгласие ГЛП в размерите, заложени в договорите за срока на погасителните периоди до 15.05.2026 г. и до 15.05.2028 г., а именно годишен лихвен процент (ГЛП) в общ размер от 6.88 % по договор за кредит от 03.05.2006 г. и ГЛП в общ размер на 8.70 % по договора за кредит от 16.05.2008 г.

При това положение, настоящият съдебен състав, приема, че кредитираната ССчЕ, допусната във въззивното производство по мотивиран и обоснован начин установява, че за исковите периоди по двете претенции по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, необхванати от възражението за изтекла давност по чл.110 от ЗЗД, за което съдът ще изложи съображения по-долу в мотивите на решението, а именно от 23.09.2010г. до 15.09.2015 г. получената надплатена от ищеца Х. разлика по договора за кредит от 03.05.2006 г. за възнаградителна лихва при ГЛП от 6.88 % възлиза в размер от 6 763.19 лева, а надплатената разлика по втория договор за кредит от 16.05.2008 г. за възнаградителна лихва при ГЛП от 6.88 % възлиза в размер на 850.38 лева.

Съдът кредитира ССчЕ във въззивното производство, като не следва да кредитира допуснатите пред СРС, ГО, 140 състав съдебно – счетоводни експертизи. Това е така, защото първоначалната ССчЕ и допълненията към нея  не са установили разликите и разминаванията между данните от разплащателната сметка по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. и двустранно подписаните погасителни планове към тях. Вещото лице от първоначалната ССчЕ не е взело предвид двустранно подписаните планове към договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г., като повторната ССчЕ е установила, че плащаните от ищеца Х. погасителни вноски по кредитите не са било отнасяни правилно от банката в съответствие на постигнатите договорки по двустранно подписаните погасителни планове. Тези разминавания и разлики между данните от разплащателната сметка по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. и двустранно подписаните погасителни планове към тях дори да са установени при изготвената повторна ССчЕ и допълненията към нея, то вещото лице по тях е дало заключение за размера на възнаградителните лихви при променливи величини, описание в Приложение 3 1 и № 2 към експертизити, които са различни и са в по-малък размер от размерите на ГЛП, за които страните са постигнали съгласие по двата договора за кредит от 2006 г. и 2008 г. Вещото лице от повторната ССчЕ и допълненията към нея е следвало да съобрази, както е направило вещото лице от ССчЕ във въззивното производство като непроменлива величина годишен лихвен процент (ГЛП) в общ размер от 6.88 % по договор за кредит от 03.05.2006 г. и ГЛП в общ размер на 8.70 % по договора за кредит от 16.05.2008г. само за исковите периоди на претенциите по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, необхванати от давността по чл.110 от ЗЗД, а именно от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. Въззивният съд счита, че изготвеното заключение на ССчЕ в приетият по делото първи неин вариант във въззивното производство съобразява и съответства на постигнатите между страните договорености относно постигнатото съгласие за размера на ГЛП по двата договора за кредит за исковите периоди. От друга страна, дори от страна на ищеца Х. да е имало наплащане на други суми, извън възнаградителните лихви по договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г., то същите се явяват извън предмета на делото с оглед заявените с исковата молба факти и претенции, поради което съдът не ги обсъжда.

 С оглед изложеното и на основаните кредитираната от въззивното производство ССчЕ, съдът приема, че претенциите по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. се явяват доказани за сумата от 6 763.19 лева, представлявяща надплатена разлика за възнаградителна лихва при ГЛП от 6.88 % по договора за кредит от 03.05.2006 г. и за сумата от 850.38 лева представляваща надплатена разлика за възнаградителна лихва при ГЛП от 8.70% по договора за кредит от 16.05.2008 г.

По възражението на ответника „У.Б.“ АД за изтекла погасителна давност, инвокирано в срока за отговори по чл.131 от ГПК и поддържани във въззивната му жалба, съдът намира следното:

Съгласно т.7 от ППВС № 1/1979 г. за вземания, произтичащи от фактически състави на неоснователното обогатяване по чл.55 от ЗЗД, се погасяват с пет годишна давност по чл.110 от ЗЗД, като в хипотезата на първия фактически състав давностният срок започва да тече от получаване на претенцията. В случая, извършените плащания на възнаградителните лихви по договорите за кредит от 2006 г. и 2008 г. са платени в исковият период от 15.09.2010 г. до 15.09.2015 г. Исковата молба е подадена на 23.09.2015 г., при което за вземания от преди 23.09.2010 г. до началната дата на периода на исковите претенции по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, а именно до 15.09.2010 г. същите се явяват погасени, тъй като исковата молба от 23.09.2015 г. е прекъснала давност за вземания до 23.09.2010 г. включително, не и за вземанията от 15.09.2010 г. до 22.09.2010 г. При това положение, правилно СРС е приел, че за последния период исковата претенция следва да се отхвърли като погасена по давност.

При тези съображения, въззивният съд намира, че следва да постанови решение, с което да отмени частично първоинстанционното решение в частта на уважената първа претенция по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и да я отхвърли за разликата над дължимата сума от 6 763.19 лева до крайният размер на присъдената сума от 15 057.65 лева, и представляваща надплатена разлика за възнаградителна лихва за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г.  при ГЛП от 6.88 % по договора за кредит от 03.05.2006 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в частта на уважената първа претенция по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за дължимата сума от 6 763.19 лева, и представляваща надплатена разлика за възнаградителна лихва за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. при ГЛП от 6.88 % по договора за кредит от 03.05.2006 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

Въззивният съд следва също така да отмени частично първоинстанционното решение в частта на уважената втората претенция по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и да я отхвърли за разликата над дължимата сума от 850.38 лева до крайният размер на присъдената сума от 18 680.17 лева и представляваща надплатена разлика за възнаградителна лихва за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г.  при ГЛП в размер на 8.70% по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2008 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в частта на уважената първа претенция по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за дължимата сума от 850.38 лева и представляваща надплатена разлика за възнаградителна лихва за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г.  при ГЛП в размер на 8.70% по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2008 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

 

По исковите претенции за мораторна лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД:

Настоящият съдебен състав намира, че спрямо всяка от акцесорните претенции по чл.86, ал.1 от ЗЗД като обусловени искове, се доказват наличие на главен дълг по всяка от обуславящите искови претенции по чл.55, ал.1 от ЗЗД до присъдените суми от 6 763.19 лева и 850.38 лева и изпадане на длъжника У.Б.“ АД в забава, считано от 10.07.2015 г., когато е получил поканата на ищеца Х..

Настоящият съдебен състав намира, че възражението на ответника „У.Б.“ АД за изтекла давност на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД спрямо претенциите за мораторни лихви по чл.86, ал.1 от ЗЗД е неоснователно, тъй като исковите периоди на претенциите, който е един и същ от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. попада извън три годишния давностен срок, считано от дата на исковата молба от 23.09.2015 г. до 23.09.2012 г.

Съдът като използва прости аритметични изчисления чрез системата ЕПИ – калкулатор и на основание чл.162 от ГПК приема за доказано, че за периода на първата акцесорна претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. върху уважената главница по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 6 763.19 лева лихвата възлиза на сумата от 141.18 лева. До този размер исковата претенция за лихва за забава е доказана, при което съдът следва да постанови частична отмяна на първоинстанционното решение в частта на първата уважена претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД и да я отхвърли за разликата над дължимата сума от 141.18 лева до крайният присъден размер от 299.70 лева, представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху претендираната главница.

 Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в частта на уважената първа претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД за дължимата сума от 141.18 лева представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху претендираната главница.

Също така, първоинстанционото решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно и в частта, с която е отхвърлена исковата претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 299.70 лева до претедендираният в исковата молба размер от 377.74 лева представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху претендираната главница.

Съдът като използва прости аритметични изчисления чрез системата ЕПИ – калкулатор и на основание чл.162 от ГПК приема за доказано, че за периода на втората акцесорна претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. върху уважената главница по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 850.38 лева лихвата възлиза на сумата от 17.75 лева. До този размер исковата претенция за лихва за забава е доказана, при което съдът следва да постанови частична отмяна на първоинстанционното решение в частта на втората уважена претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД и да я отхвърли за разликата над дължимата сума от 17.75 лева до крайният присъден размер от 370.75 лева, представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху претендираната главница.

 Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в частта на уважената втора претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД за дължимата сума от 17.75 лева представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху претендираната главница.

Също така, първоинстанционото решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно и в частта, с която е отхвърлена исковата претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 370.75 лева до претедендираният в исковата молба размер от 474.77 лева представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху претендираната главница.

 

По частната жалба на ищеца Х. по чл.248 от ГПК, въззивният съд намира, че същата е подадената в законоустановения срок от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на съдебен контрол, при обоснован правен интерес, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество – частната жалба е неоснователна.

Съдът приема, че искането на ищеца Х. по чл.248 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските с искане за преразглеждане на възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна е обективирано за първи път с насрещната въззивна жалба, с вх.№ 5021220 на 14.02.2017 г., извън двуседмичения срок за обжалване на първоинстанционното решение, считано от датата на връчването на съобщението на страната на 25.11.2016 г. При правилно приложение на процесуалният закон, първоинстанционният съд е приел, че искането на ищеца по чл.248 от ГПК от насрещната му въззивна жалба от 14.02.2017 г. се явява просрочено, като подадено след 10.12.2016 г., поради което същото законосъобразно е оставено без разглеждане.

При този изход на спора, частната жалба на ищеца Х. следва да се остави без уважение като неоснователна, а определението на СРС, ГО, 140 състав – да се потвърди като правилно и законосъобразно.

По разноските:

Въззивната инстанция следва с оглед изхода на спора да преразпредели отговорността за разноските по делото:

За разноските пред СРС:  

Ищецът Х. претендира разноски за държавни такси в размер на 1410.02 лева, 5.69 лева и 52.95 лева, адвокатско възнаграждение в размер на 4473.83 лева на основание представеният договор за правна помощ от 2015 г. с отбелязване в него, че договорената сума е платена изцяло и в брой, три броя депозити за експертизи в размер на 300.00 лева, 700.00 лева, 300.00 лева. Срещу претенцията на ищеца Х. за адвокатски хонорар ответникът „У.Б.“ АД е релевирал в списъка на разноските си пред СРС своевременно възражение за прекомерност, поради което на основание чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ на ВАС и с оглед материалният интерес на всички искови претенции от 34 926.84 лева, съдът приема, че на ищеца Х. е дължимо възнаграждение за заплатен адвокатски хонорар в намален размер за сумата от 1577.80 лева. Общият размер на сторените от ищеца разноски пред СРС възлизат на 4346.46 лева. При отчитане на уваженият материален интерес на всички искови претенции за сумата от 7772.50 лева и с оглед предявеният материален интерес на исковите претенции за сумата от 34 926.84 лева, при приложение на общото тройно правило, то на ищеца Х. за първоинстанционното производство са дължими и следват се присъдят разноски, съразмерно на уважената част на исковите претенции за сумата от 967.25 лева.

Следва да се постанови частична отмяна на първоинстанцинното решение в частта на присъдените на ищеца Х. разноски пред СРС за разликата над дължимата сума с оглед изхода на спора от 967.25 лева до крайният присъден размер на разноските 5661.25 лева.   

Ответникът претендира разноски в размер на 400 лева депозити за ССчЕ и адвокатски хонорар с ДДС в размер на 1320.00 лева на основание договора за правна помощ от 23.04.2015 г., съгласно списъка на разноските по чл.80 от ГПК, в който е заявено възражение за прекомерност на разноските на ищеца Х. за адвокатски хонорар. Общият размер на сторените от ответника разноски възлизат на 1720.00 лева, като адвокатското възнаграждение, предендирано от ответника „У.Б.“ АД. Съдът не установява ответното дружество да е представило доказателства, че е заплатило и второ адвокатско възнаграждение в размер на 1000.00 лева, доколкото липсват доказателства за реално плащане на такова. Съдът отчита, че адвокатското възнаграждение, за което са налице доказателства, че е платено, претендирано от ответното дружество за производството пред СРС е съобразено чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ на ВАС с оглед материалният интерес по делото. При отчитане на отхвърления  материален интерес на всички искови претенции за сумата от 27 154.34 лева и с оглед предявеният материален интерес на исковите претенции за сумата от 34 926.84 лева, при приложение на общото тройно правило, то на ищеца Х. за първоинстанционното производство са дължими и следват се присъдят разноски, съразмерно на отхвърлената част на исковите претенции за сумата от 1337.24 лева. Доколкото първоинстанционният съд е присъдил на ответника сумата от 29.20 лева със своето решение, то въззивният съд следва да доприсъди разликата от 1308.04 лева.

По разноските във въззивното производство:

Разноските претендирани от ищеца Х. по насрещната въззивна жалба и частната му жалба, предвид неоснователността им, относно заплатените държавни такси в общ размер на 65.00 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 585.00 лева следва да останат за негова сметка. Ответникът „У.Б.“ АД не е претендирало разноски по насрещната въззивна жалба на ищеца Х..

По разноските, дължими на ответника „У.Б.“ АД за въззивната жалба с оглед съразмерно уважената й част, на се следват разноски за държавна такса в размер на 724.00 лева за държавна такса и сумата от 1577.80 лева, до който намален размер е дължимо адвокатско възнаграждение  чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ на ВАС, за което са представени доказателства, че е реално заплатено и с оглед релевираното от ответника Х. възражение за прекомерност в устните състезания пред въззивната инстанция. Общият дължим размер на разноските, сторени от ответника „У.Б.“ АД възлизат на сумата от 2331.80 лева. При отчитане на отхвърления  материален интерес на всички искови претенции за сумата от 27 154.34 лева и с оглед предявеният материален интерес на исковите претенции за сумата от 34 926.84 лева, при приложение на общото тройно правило, то на ищеца Х. за първоинстанционното производство са дължими и следват се присъдят разноски, съразмерно на уважената част на въззивната жалба за сумата от 1812.89 лева.

По разноските, дължими на ищеца Х., съдът установява че среещу претенцията за претендирания адвокатски хонорар ответникът „У.Б.“ АД е релевирал в списъка на разноските си пред СРС своевременно възражение за прекомерност, поради което на основание чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ на ВАС и с оглед материалният интерес на всички искови претенции от 34 926.84 лева, съдът приема, че на ищеца Х. е дължимо възнаграждение за заплатен адвокатски хонорар в намален размер за сумата от 1577.80 лева. При отчитане на уваженият материален интерес на всички искови претенции за сумата от 7772.50 лева и с оглед предявеният материален интерес на исковите претенции за сумата от 34 926.84 лева, при приложение на общото тройно правило, то на ищеца Х. за въззивното производство са дължими и следват се присъдят разноски, съразмерно на отхвърлената част на въззивната жалба за сумата от 351.12 лева.

На основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд не е окончателно може да бъде обжалвано пред ВКС. 

Водим от изложеното СГС,

РЕШИ

 

ОТМЕНЯ Решение от 31.10.2016 г. на СРС, III ГО, 140 състав по гр.д. № 57174 от 2015 г. в частта, с която „У.Б.“ АД с ЕИК*******със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******е осъдено по предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искови претенции с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД да заплати на А.В.Х. с ЕГН: ********** с адрес *** – 1.1.) сумата за разликата над 6 763.19 лева до крайният размер на присъдената сума от 15 057.65 лева, претендирана като платена без основание в полза на „У.Б.“ АД възнаградителна лихва за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. по договор за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2006 г., сключен между А.В.Х. и „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, 1.2.). сумата за разликата над 141.18 лева до крайният размер на присъдената сума от 299.70 лева, претендирана като изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата, платена от А.В.Х. на „У.Б.“ АД в периода от 23.09.2010 г. до 10.07.2015 г. по договор за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2006 г., сключен между А.В.Х. и „У.Б.“ АД при начална липса на основание; 2.1.). сумата за разликата над 850.38 лева до крайният присъден размер на сумата от 18 680.17 лева, претендирана като платена без основание в полза на ответника „У.Б.“ АД възнаградителна лихва за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2008 г., сключен между А.В.Х. и „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата; 2.2.) и сумата за разликата над 17.75 лева до крайният присъден размер от  370.75 лева, претендирана като изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата, платена от А.В.Х. на  „У.Б.“ АД в периода от 23.09.2010 г. до 10.07.2015 г. по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2008 г., сключен между А.В.Х. и „У.Б.“ АД при начална липса на основание, както и в частта на разноските, които У.Б.“ АД с ЕИК*******със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******е осъдено да заплати на А.В.Х. с ЕГН: ********** с адрес *** на основание чл.78, ал.1 от ГПК за разликата над сумата от 967.25 лева до крайният присъден размер на разноските 5661.25 лева, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от А.В.Х. с ЕГН: ********** с адрес *** срещу У.Б.“ АД с ЕИК*******със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******кумулативно обективно съединени осъдителни искови претенции с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД 1.1.) за разликата над сумата от 6 763.19 лева до крайният размер на присъдената сума от 15 057.65 лева, претендирана като платена без основание в полза на „У.Б.“ АД възнаградителна лихва за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. по договор за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2006 г., сключен между А.В.Х. и „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, 1.2.). за разликата над сумата от 141.18 лева до крайният размер на присъдената сума от 299.70 лева, претендирана като изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата, платена от А.В.Х. на „У.Б.“ АД в периода от 23.09.2010 г. до 10.07.2015 г. по договор за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2006 г., сключен между А.В.Х. и „У.Б.“ АД при начална липса на основание; 2.1.). за разликата над сумата от 850.38 лева до крайният присъден размер на сумата от 18 680.17 лева, претендирана като платена без основание в полза на „У.Б.“ АД възнаградителна лихва за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2008 г., сключен между А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата; 2.2.) и за разликата над сумата от 17.75 лева до крайният присъден размер от  370.75 лева, претендирана като изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата, платена от ищеца А.В.Х. на ответника „У.Б.“ АД в периода от 23.09.2010 г. до 10.07.2015 г. по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2008 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД при начална липса на основание.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 31.10.2016 г. на СРС, III ГО, 140 състав по гр.д. № 57174 от 2015 г. в частта, с която „У.Б.“ АД с ЕИК*******със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******е осъдено по предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искови претенции с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД да заплати на А.В.Х. с ЕГН: ********** с адрес *** – 1.1.) сумата от 6 763.19 лева, представляваща платена без основание в полза на „У.Б.“ АД за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. възнаградителна лихва при ГЛП от 6.88 % по договор за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2006 г., сключен между А.В.Х. и „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, 1.2.). сумата от 141.18 лева, представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата от 6 763.19 лева; 2.1.). сумата от 850.38 лева, представляваща платена без основание в полза на „У.Б.“ АД възнаградителна лихва при ГЛП в размер на 8.70 % за периода от 23.09.2010 г. до 15.09.2015 г. по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2008 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата;  2.2.) и сумата от 17.75 лева, представляваща изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата от 850.38 лева.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 31.10.2016 г. на СРС, III ГО, 140 състав по гр.д. № 57174 от 2015 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от А.В.Х. с ЕГН: ********** с адрес *** срещу У.Б.“ АД с ЕИК*******със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******кумулативно обективно съединени осъдителни искови претенции с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД 1.). за разликата над присъдената сума от 299.70 лева до отхвърления размер от 377.74 лева, претендирана като изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху, платена от ищеца А.В.Х. на ответника „У.Б.“ АД в периода от 23.09.2010 г. до 10.07.2015 г. по договор за банков кредит № 212/05201/0253 от 03.05.2016 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД при начална липса на основание, и 2.). за разликата над присъдената сума от 370.75 лева до отхвърленият размер от 474.77 лева, претендирана като изтекла за периода от 10.07.2015 г. до 22.09.2015 г. мораторна лихва за забава върху главницата, платена от ищеца А.В.Х. на ответника „У.Б.“ АД в периода от 23.09.2010 г. до 10.07.2015 г. по договор за банков кредит № 903/********* от 15.05.2016 г., сключен между ищеца А.В.Х. и ответника „У.Б.“ АД при начална липса на основание.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като неоснователна и недоказана частна жалба – заявление с вх.№  5053468 от 07.04.2017 г. на А.В.Х. срещу постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение № 60676 от 13.03.2017 г. на СРС,  III  ГО, 140 състав по гр.д. № 57174 по описа за 2015 г., с което е оставена без разглеждане молбата на А.В.Х., инкорпорирана в насрещната му въззивна жалба с вх.№ 5021220 от 14.02.2017 г. за изменение на Решение от 31.10.2016 г. на СРС, III ГО, 140 състав по гр.д. № 57174 от 2015 г. в частта на разноските.

 

ОСЪЖДА А.В.Х. с ЕГН: ********** с адрес ***  да заплати на „У.Б.“ АД с ЕИК*******със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1308.04 лева, представляваща допълнително дължими разноски за първоинстанционното производство разноски за депозити за експертиза и адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част на исковите претенции.  

 

ОСЪЖДА А.В.Х. с ЕГН: ********** с адрес ***  да заплати на „У.Б.“ АД с ЕИК*******със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******на основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл.273 от ГПК сумата от 1812.89 лева, представляваща допълнително дължими разноски за въззивното производство разноски за държавни такси, за депозит за експертиза и адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част на въззивната жалба.

 

ОСЪЖДА „У.Б.“ АД с ЕИК*******със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******да заплати на  А.В.Х. с ЕГН: ********** с адрес ***  на основание чл.78, ал.3 от ГПК вр. чл.273 от ГПК сумата от 351.12 лева, представляваща допълнително дължими разноски за въззивното производство за адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част на въззивната жалба.

 

Решението може да бъде обжалвано пред Върховен Касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.