Р Е Ш Е Н И Е
№ ІІ – 27 26.07.2021г. гр. Бургас
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен
състав
На шестнадесети март 2021
година
В публичното заседание в следния
състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня
Русева-Маркова
Елеонора Кралева
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия
Русева-Маркова
гражданско дело номер 200 по описа
за 2021 година,
за да се произнесе взе предвид
следното:
С Решение № 260730 от 24.11.2020г., постановено по гр. дело № 2613/2015г. по описа на Районен съд – Бургас са отхвърлени предявените от М.С.И. против Военно формирование 32890 – Бургас, с адрес – гр. Бургас, м. Атия, като част от структурата на Министерството на отбраната на Република България, искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5761, 57 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за положения от ищеца извънреден труд за периода от 01.04.2002г. до 31.03.2015г., т.е. фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявани дежурства по график, която сума представлява сбора от 156 главници в размер на общо 1768 часа, сумата от 6 572, 39 лева общо дължима мораторна лихва за периода от 01.06.2002г. до деня преди предявяване на исковата молба – 27.04.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска – 28.04.2015г. до окончателното изплащане. В своето решение, съдът е приел, че предявеният иск за присъждане на възнаграждение като за извънреден труд е неоснователен, като за част от периода вземанията на ищеца са погасени по давност, а за друга част от периода (последните три години преди прекратяване на военната служба) такива вземания не са налице.
Против постановеното решение в частта, в която са отхвърлени претенциите на ищцовата страна е депозирана въззивна жалба от М.С.И., с която се претендира атакуваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение по същество на спора, с което да бъдат уважени отправените от него претенции. В жалбата се посочва, че атакуваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, дължащо се на неправилно прилагане на материалния и процесуалния закон при нарушаване правилата на логиката при преценка на доказателствения материал и неправилно прилагане на института на давността и задължителната съдебна практика на ВКС на РБ по този въпрос. В жалбата се посочва, че атакуваното решение е постановено в противоречие със задължителното тълкувание на ВКС по отношение на материалноправния въпрос – от кой момент се дължи заплащане на обезщетение за забава върху възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, като първоинстанционният съд не се е съобразил с еднозначната съдебна практика на ВКС по този вид дела, в които се сочи, че при липса на уредба в специалния закон на случаите на положен труд над нормалната продължителност на служебното време до увеличената, следва да се приложи поради непълнота разпоредбата на чл. 136а от КТ. В жалбата е направен подробен анализ на съществуващата съдебна практика, касаеща идентични правни спорове.
Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание въззивната страна чрез своя процесуален представител поддържа въззивната жалба и счита, че следва да бъде уважена. Претендира първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което да бъде уважена изцяло ищцовата претенция.
Ответната страна по въззивната жалба – Военно формирование 32890 – Бургас като част от структурата на Министерство на отбраната на Република България депозира по делото писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и счита, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Посочва, че преди да бъде прекратено служебното правоотношение за ищеца е съществувала възможността да упражни правото си да иска компенсация за положения в повече труд, чрез допълнителна почивка предвид забраната за компенсирането с пари и на това потестативно право на ищеца кореспондира задължението на ответната страна да осигури условията лицето да ползва допълнителна почивка. Посочва се, че с прекратяване на служебното правоотношение отпада ограничението за компенсиране чрез почивка и правото се трансформирало в право на вземане за парично възнаграждение за положен в повече труд и от този момент започва да тече 3-годишната погасителна давност за предявяване на вземането. Извежда се изводът, че всички претенции на ищеца за времето до три години назад от завеждането на исковата молба са погасени по давност, тъй като ищецът не е упражнил своевременно правото си да иска положеният в повече труд да бъде компенсиран с почивка.
Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание въззиваемата страна чрез своя процесуален представител оспорва жалбата, поддържа своя отговор на жалбата и счита, че постановеното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено.
Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и представените по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са два обективно съединени иска от М.С.И. против Военно формирование 32890 – Бургас като част от структурата на Министерство на отбраната на Република България, с които се претендира да бъде осъдена ответната страна да му заплати сума в размер на 11 907, 84 лева, представляваща стойността на неизпратено трудово възнаграждение за положения от него извънреден труд, тоест – фактически отработено служебно време над месечната продължителност на служебното време по чл. 194, ал. 1 от ЗОВСРБ (нов) и по чл. 152, ал. 6 от ПКВС (отм.) за периода от 01.04.2001г. до 31.03.2015г. в размер общо на 336 дни, вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявано от него дежурство по график в ответните поделения на ВМС към Министерство на отбраната на РБ, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на входиране на исковата молба – 28.04.2015г. до окончателното изплащане на сумата, както и за мораторна лихва в размер на 1 000 лева за всяко закъснение по месеци от датата на падежа до датата на завеждане на исковата молба върху дължимите и неизплатени трудови възнаграждения за периода от 01.04.2001г. до 31.03.2015г. вкл. с начален момент – 01.06.2001г.
В хода на производството – с нарочна молба ищецът отправя искане да бъде прието изменение на претенцията чрез нейното намаляване от сума в размер на 11 907, 84 лева на сума в размер на 5 761, 57 лева, както и чрез увеличаване на претенцията за мораторна лихва от сума в размер на 1 000 лева на сума в размер от 6 572, 39 лева и в проведеното открито съдебно заседание на 30.09.2020г. съдът е приел така направеното изменение на претенциите. С влязло в законна сила определение от 30.09.2020г., постановено по гр. дело № 2613/2015г. по описа на Районен съд – Бургас е прекратено производството по делото в частта за търсеното трудово възнаграждение за положения от ищеца извънреден труд, тоест – фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време в размер на 850, 56 лева за периода от 01.04.2001г. до 31.03.2002г., тоест – за сбора от 12 главници всяка от по 70, 88 лева, ведно с мораторната лихва върху всяка една от оттеглените главници.
Първоинстанционният съд в своето решение е приел, че договорът за военна служба на ищеца е прекратен на 18.03.2015г. и следва да се приеме, че на тази дата правото му да извърши компенсация с почивка се е трансформирало в парично вземане. И това нововъзникнало право за ищеца също се погасява с тригодишна давност, която е започнала да тече от датата на прекратяване на договора за военна служба на 18.03.2015г. и до датата на предявяването на иска – 28.04.2015г. тази давност не е изтекла. Съдът в своите мотиви е приел, че за периода преди 18.03.2012г. преобразуващото право на ищеца е погасено по давност, поради което след прекратяване на договора му той няма право да получи възнаграждение като за извънреден труд за този период, дори през него да е имало положен от ищеца и над нормата и некомпенсиран труд и въз основа на тези изводи приема, че за периода преди 18.03.2012г. предявеният иск е неоснователен. Съдът приема за установено и обстоятелството, че за периода от месец април – 2012г. до февруари – 2015г. от приетите експертни заключения се установява, че ищецът няма положен труд над нормативно определената продължителност, а напротив – отработеното от него време сумарно е под нормата, тъй като е ползвал повече компенсации, отколкото е имал право да ползва.
По делото не се спори между страните, че ищецът – М.С.И. през процесния период от време е бил кадрови военнослужещ във военно формирование 18360-Бургас и военно формирование 32890-Бургас и със Заповед № ЛС-01-18/18.03.2015г. на командира на Военноморските сили е прекратен договорът за военна служба на ищеца, същият е освободен от длъжност и от военна служба и е зачислен в запаса. Не се спори и относно обстоятелството, че със Заповед № ЛС-01-16/31.03.2015г. ищецът е отчислен от списъчния състав на военното формирование и са му определени обезщетения по чл. 227, ал. 1, чл. 199, чл. 224, ал. 1, т. 1 и чл. 227, ал. 5 от ЗОВСРБ.
За
периода в който М.С.И. е бил кадрови военнослужещ – тоест – от 2001г. до 2015г.
са действали следните законови разпоредби, уреждащи продължителността на
работното време на военнослужещите и техните отпуски и почивки:
За
периода от 2000г. до 2009г. е действал Правилник за кадрова военна служба (Обн., ДВ, бр. 2 от 05.01.200г. – отм., ДВ, 44 от
12.06.2009г. – в сила от 12.06.2009г.). На основание чл. 152, ал. 1 от
цитирания Правилник за кадрова военна служба (отм. – в сила до 12.06.2009г.)
общата продължителност на служебното време на кадровите военнослужещи в
денонощие може да бъде увеличавана с не повече от 4 часа. На основание ал. 6 от
цитираната разпоредба месечната продължителност на служебното време в часове се
определя на базата на работните дни за календарния месец и нормалната продължителност
на служебното време.
За
периода от 1996г. до 2009г. е действал Закон за отбраната и въоръжените сили на
Република България (Обн., ДВ, бр. 112/27.12.1995г. –
в сила от 27.02.1996г. – отм., ДВ, бр. 35/12.05.2009г. – в сила от
12.05.2009г.)
За
периода от 2009г. и понастоящем е в сила Закона за отбраната и въоръжените сили
на Република България (Обн., ДВ, бр. 35/2009г. – в
сила от 12.05.2009г.). На основание чл. 194, ал. 1 от Закона за отбраната и
въоръжените сили на Република България нормалната продължителност на служебното
време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна
работна седмица. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба общата
продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да
надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на
служебното време. На основание ал. 3 от цитираната разпоредба в случаите на
превишаване общата продължителност на служебното време по ал. 2 на военнослужещия
се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3.
При
това положение и с оглед твърденията на ищцовата
страна, настоящата инстанция намира, че твърденията на ищеца, че е давал
дежурства, с което е била превишена максималната продължителност на служебното
време за месеца, за което с прекратяване на служебното правоотношение се дължи
възнаграждение за извънреден труд, следва да се квалифицират като такива за
превишение на нормалното служебно време, но в рамките на увеличената обща
продължителност на служебното време за месеца. В този смисъл, настоящата
инстанция намира, че искът следва да се счита предявен на основание чл. 203,
ал. 2 от ЗОВСРБ (отм.) във връзка с чл. 154, ал. 2 от ПКВС (отм.) за
претенцията, обхващаща периода от 01.04.200г. до 12.05. 2009г. (влизането в
сила на новия ЗОВС), както и по чл. 194, ал. 2 от ЗОВСРБ (нов) за периода от
12.05.2009г. до 31.12.2015г.
С
оглед практиката на ВКС на РБ, изразена и в Решение № 448 от 13.09.2010г.,
постановено по гр. дело № 699/2009г. по описа на ВКС на РБ за положен труд над
нормалната, но в границата на увеличената продължителност на служебното време
(каквато е службата при дежурство до 24 часа), се дължи компенсация чрез
осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата
продължителност на служебното време за месеца. В тежест на ответното
министерство е да установи положителния факт, че военнослужещият е бил
компенсиран с дължимата почивка. Ако до прекратяване на трудовото
правоотношение с военнослужещия положената от него служба при увеличено работно
време не е била компенсирана, тя следва да му бъде заплатена като извънреден
труд, по аналогия от чл. 136а, ал. 5 от КТ, съгласно чл. 46, ал. 2 от ЗНА.
Удълженото служебно време при дежурства до 24 часа не е извънреден труд по
смисъла на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.), поради което при спор не следва да
се изисква установяването му с нарочна заповед, разрешение от висшестоящ
командир, вписване в отчетна книга за извънреден труд и т.н. Некомпенсираното
удължено служебно време с намалено работно време до прекратяването на
правоотношението по договор за кадрова военна служба, което подлежи на
заплащане като извънреден труд може да бъде установявано с всички
доказателствени средства.
При
това положение, съдът приема, че поначало удълженото служебно време при 24
часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ
(отм.) и чл.194, ал. 3 от ЗОВСРБ, но ако то не бъде компенсираното с намалено
служебно време до прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна
служба, се заплаща така, както се заплаща положен извънреден труд. От
посоченото следва извода, че превишаването на служебното време следва да се
компенсира с почивка, а при липса на възможност за такава компенсация – да се
изплати обезщетение към датата на прекратяване на правоотношението, в размерите
на възнаграждение като за извънреден труд.
По
делото не се спори, че за времето на военна служба ищецът е полагал дежурства
по график, като е било допуснато превишение на установената месечна
продължителност на служебното време над нормалната в рамките на увеличеното
служебното време и за част от фактически отработеното време, превишаващо
увеличената продължителност на служебното време, същият е бил компенсиран с
почивки.
По
делото е извършена съдебно-счетоводна експертиза от 23.09.2020г., от
неоспореното заключение на която е видно, че за периода от месец ноември –
2002г. до месец март – 2011г. са налице некомпенсирани часове над нормалната
продължителност на служебно време в размер на 1768 часа. В своето заключение
вещото лице отразява и ползваните компенсации, за които няма посочен конкретен
наряд, към положени дежурства от същия или предходния месец. Посочва и различни
варианти относно размерът на дължимото обезщетение в зависимост от
обстоятелството каква основна база за изчисление следва съдът да приеме. Вещото
лице посочва и че за периода след месец март – 2011г. не са налице положени
часове извънреден труд.
Спорният
по делото въпрос остава от кога започва да тече давността за дължимото
възнаграждение за извънреден труд, тъй като първоинстанционният съд изрично е
приел, че предявените искове са
неоснователни за периода от 01.04.2002г. до 18.03.2012г. вкл. като погасени по
давност, а за периода 19.03.2012 г. – 31.03.2015г. исковете са неоснователни,
тъй като не се констатира положен труд над нормативно определената
продължителност. Това е и основният довод за неправилност на
атакуваното първоинстанционно решение, изразен във
въззивната жалба. По наведените оплаквания за неправилност на решението в
обжалваната част, съдът намира следното:
Както бе отбелязано по-горе, съдът приема, че
фактическата обстановка е правилно и в пълнота установена и възприета от
първоинстанционния съд, като решението на съда е обосновано и съобразено със
събраните по делото доказателства.
Настоящият
съдебен състав споделя задължителната практика, изложена в Решение № 128 от 26.05.2010г., постановено по гр.
дело № 282/2009г по описа на ВКС на РБ, че в ЗОВС /отм./, а и
действащия към прекратяване на служебното правоотношение на ищеца ЗОВС има непълнота, която следва да бъде преодоляна по
реда на чл. 46 ал. 2 от ЗНА и се приложи разпоредбата на чл. 136а, ал.
5 от КТ, съгласно която това превишение се заплаща „като извънреден труд”.
При анализа на разпоредбите на
отменените и действащия закони, както и от вътрешно - ведомствените нормативни
и административни актове, на които се позовават страните следва да се направи извод, че превишението на служебното
време над установеното, но в рамките на максимално допустимото е следвало да се
компенсира с почивка, а при липса на възможност за такава компенсация – да се
изплати обезщетение към датата на прекратяване на правоотношението, в размерите
на възнаграждение за извънреден труд. Този извод е съобразен с преобладаващата съдебна практика, постановена по
реда на чл. от 290 от ГПК /вж. решение № 439 от 1.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1733/2009 г., III г.о., ГК; решение № 127 от 18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1123/2010 г., III г.о., ГК и др./. Следва да
се отбележи, че в случая не се касае до същински извънреден труд по смисъла на
специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи
"като извънреден труд" в случай на прекратяване на правоотношението
преди компенсирането му с почивка - чл. 136а, ал. 5 от КТ. Изрично този подход
е възприет от законодателя едва с изменението на ЗОВС с ДВ бр. 98/16г., с което
в закона е въведена нова ал. 5 на чл. 194, съгласно която служебното време над
нормалната му продължителност се компенсира с намалено служебно време при
услоия и ред, определени с акт на министъра на отбраната по ал. 8.
С оглед практиката на ВКС на
РБ, изразена и в Решение № 197 от 24.11.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 7210/2014
г., III г. о., ГК, докладчик съдията
Диана Хитова - При полагане на труд
от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената
продължителност на служебното време, се дължи компенсация
чрез осигуряване ползването на намалено
работно време в рамките на общата
продължителност на служебното време за съответния месец.
Задължението на работодателя да осигури компенсация следователно е изискуемо от месеца следващ
месеца, през който е следвало тя да бъде
извършена. В случай, че работодателят не компенсира положения
труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок, съгласно нормата на чл.136а КТ,
която поради непълнота в закона намира приложение и за служебни правоотношения,
за военнослужещия възниква правото сам да определи
времето на компенсацията. Това негово преобразуващо право, като свързано
с положен труд, също се погасява
с тригодишна давност. Само когато компенсиране
не е извършено, при прекратяване на договора на
военнослужащия се дължи заплащане на труда положен
в удълженото работно време като извънреден,
т.е. преобразуващото право да се
извърши компенсация се трансформира във вземане, което
възниква от прекратяването на договора. Когато е направено възражение за изтекла погасителна
давност, трансформация ще настъпи само
за непогасеното по давност преобразуващо
право да се извърши компенсация.
Притезанието за плащане в този случай е в корелация именно с него.
С оглед на така даденото от ВКС разрешение на спорния въпрос, настоящата
инстанция приема, че преобразуващото право на М.С.И. да извърши компенсация не
е погасено по давност единствено за период от три години преди прекратяване на
договора, тоест – за времето от месец март – 2012г. до месец март – 2015г.,
като на негово място е възникнало парично вземане като за извънреден труд, за
което е започнал да тече нов давностен срок от датата
на прекратяване на договора. За останалия предходен период от 01.04.2002г. до 15.03.2012г.
преобразуващото право на ищеца е погасено по давност, поради което след
прекратяването на договора му той няма
право да получи възнаграждение като за извънреден труд, поради което
предявеният иск за този период е неоснователен и правилно е отхвърлен
в тази част.
При това положение, настоящата инстанция намира,
че направените фактически и правни изводи на първоинстанционния съд съвпадат изцяло
с тези, които е направила въззивната инстанция, тъй като първоинстанционния съд
е приел, че вземането е погасено за период от три години преди прекратяването
на договора, тъй като след прекратяването на договора и възникване на парично
вземане, като за извънреден труд, е започнал да тече нов давностен
срок от датата на прекратяване на договора.
Мотивиран от изложеното, настоящата инстанция
намира, че предявеният иск не е погасен по давност за периода от месец април –
2012г. до месец март 2015г. (вкл.), но предвид обстоятелството, че в
заключението на вещото лице се посочва, че не е налице положен труд над
нормативно определената продължителност претенцията е отхвърлена като
неоснователна, поради което и настоящата инстанция намира, че и за този период
от време направените изводи от първоинстанционния съд съвпадат с тези, които е направил
районния съд в атакуваното първоинстанционно решение, БОС намира, че то следва
да бъде потвърдено изцяло.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде
уважена претенцията на ответната страна за присъждане на направените разноски
пред настоящата инстанция – възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лева.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
260730 от 24.11.2020г., постановено по гр. дело № 2613/2015г. по описа на
Районен съд – Бургас.
ОСЪЖДА
М.С.И., ЕГН ********** от с. А., Община С., със съдебен адрес за призоваване - гр.
Бургас, ул. „Генерал Гурко“ № 18, ет. 3 – адвокат
Марияна Пушева да заплати на Военно формирование 32890 – Бургас, с адрес – гр. Бургас, п.к. 8000, м.
„Атия“ като част от структурата на Министерство на отбраната на Република
България сума в размер на 50 (петдесет) лева, представляваща направените по
делото разноски (възнаграждение за юрисконсулт) пред настоящата инстанция,
съразмерно с отхвърлената част на претенцията.
Решението подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд
на Република България.
Препис
от постановеното решение да се изпрати на страните за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.