№ 652
гр. Враца, 19.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Галина Ем. Вълчкова-Цветкова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20241400500700 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 3472/20.06.2024 г. на адв.М. С., в
качеството му на особен представител на И. В. Н., против Решение №
144/11.06.2024 г. по гр.д.№ 450/2022 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, с
което е признато за установено на основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1
ГПК, че в полза на ищцата Ж. Д. Д. съществува вземане против ответника И.
В. Н. в размер на 1 050,00 лв., представляваща главница по заплатени лечение
и възстановяване, вследствие настъпило ПТП, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 14.03.2022 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата 25,00 лв. – разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение, за които вземания е била издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№ 581/2022 г. по описа на КРС, като на основание чл.78, ал.1 ГПК е
осъден ответникът да заплати на ищцата и направените деловодни разноски в
исковото и изпълнителното производство.
В жалбата се подържа, че решението е неправилно и
незаконосъобразно.
Навеждат се доводи, че исковото производство се явява продължение
на развилото се заповедно производство по ч.гр.д. № 342/2022 г. на РС-
Козлодуй, по което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК,
която не е връчена на длъжника, поради което ищецът е следвало да предяви
положителен установителен иск по чл.415, вр. чл.422 ГПК, но с исковата
молба е предявен осъдителен, а не установителен иск. Според ищеца,
доколкото този осъдителен иск не е заявен в условията на евентуалност, то
1
съдебното производство е следвало да бъде прекратено като недопустимо.
На следващо място се посочва, че с определението си по чл.140 ГПК
районният съд е квалифицирал иска като такъв по чл.59 ЗЗД, като тази
квалификация е възприета от ищеца в първото съдебно заседание без
възражения. Излагат се аргументи относно субсидиарния характер на този
общ състав на неоснователното обогатяване, като се акцентира, че същият е
допустим само в случай, че ищецът не разполага с друг ред за защита на
правата си. Посочва се, че в случая ищецът претендира сумата като дадена в
заем, при което така релевираният юридически факт попада в хипотезата на
чл.240 ЗЗД и самостоятелното предявяване на иск с правно основание чл.59
ЗЗД е недопустимо.
Най-сетне в жалбата се твърди, че ищецът не е успял да докаже
наличието на сключен между страните договор за заем. Посочва се, че в
основанието за нареждане на превода и плащане на сумите е отразено, че
същите представляват "обезщетение за вреди в резултат на ПТП", а не че се
предоставя заем. Спорен изложеното в жалбата, съдът погрешно е дал вяра на
показанията на свидетеля А., тъй като чрез гласни доказателства не може да се
обори доказателствената тежест на писмените доказателства – платежни
нареждания.
Прави се искане за обезсилване на първоинстанционното решение и
прекратяване на делото, а алтернативно – за отмяна на решението и
отхвърляне на предявения иск.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от
насрещната страна Ж. Д. Д.. В хода на съдебното производство е постъпила
писмена молба от пълномощника й адв.Х. К., с която се оспорва
основателността на подадената въззивна жалба и се иска същата да бъде
оставена без уважение и да бъде потвърдено обжалваното решение на РС-
Козлодуй като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на
направените деловодни разноски за настоящата съдебна инстанция.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
При извършената по реда на чл.269 ГПК проверка на валидността и
допустимостта на първоинстанционния съдебен акт, настоящият съдебен
състав констатира следното:
На 21.03.2022 г. Районен съд-Козлодуй е бил сезиран със заявление на
Ж. Д. Д. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против И. В. Н.
за сумата 1 050 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.03.2022 г. до
изплащане на вземането. В заявлението е посочено, че вземането произтича от
предоставен заем с платежни нареждания от 08.10.2021 г. и 22.11.2021 г.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 342/2022 г. по описа
на РС-Козлодуй и с Разпореждане № 177/24.03.2022 г. производството по
делото е прекратено и е постановено изпращането му по компетентност на
Софийски районен съд.
С Определение № 20099/10.08.2022 г. по ч.гр.д.№ 40065/2022 г. по
описа на СРС е повдигнат спор за подсъдност между РС-Козлодуй и СРС и
делото е изпратено на Софийски градски съд за разрешаването на този спор.
С Определение № 9005/19.09.2022 г. по ч.гр.д.№ 9073/2022 г. по описа
на СГС е определено, че компетентен да се произнесе по заявлението е РС-
2
Козлодуй.
След връщане на делото, КРС е уважил изцяло подаденото заявление и
е издал Заповед № 581/23.09.2022 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, с която е разпоредил длъжникът И. В. Н. да заплати на заявителя
Ж. Д. Д. сумата 1 050,00 лв., представляваща главница, ведно със законната
лихва за периода от 14.03.2022 г. до изплащане на вземането, както и
държавна такса в размер на 25,00 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на
400,00 лв.
Тази заповед е връчена на близък на длъжника на 10.10.2022 г., който я
е приел със задължение да я предаде. В срока по чл.414, ал.2 ГПК не е
постъпило възражение от длъжника против издадената заповед, поради което
е издаден Изпълнителен лист № 230/16.05.2023 г. в полза на Ж. Д. Д. за
присъдените със заповедта суми, който не е получен от заявителката и се
намира в кориците на ч.гр.д.№ 342/2022 г.
След подаването на заявлението по чл.410 ГПК и докато е траел спорът
за подсъдност между КРС и СРС – на 26.04.2022 г. Ж. Д. Д. е депозирала и
искова молба, с която е предявила осъдителен иск против И. В. Н. за сумата 1
050,00 лв., представляваща задължение по договор за заем, ведно със
законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на задължението.
В исковата молба се твърди, че с платежни нареждания от 08.10.2021 г.
и 22.11.2021 г. ищцата е предоставила парична сума в общ размер 1 050,00 лв.
на ответника, представляваща заем за претърпени от П. Н. (жената, с която
същият живее на семейни начала) неимуществени вреди в резултат на ПТП,
настъпило на 26.09.2021 г. Посочва се, че въпреки многобройните покани
ответникът не е върнал предоставения му заем, поради което за ищцата е
налице правен интерес от предявяването на осъдителен иск за защита на
правата си.
Въз основа на исковата молба е образувано гр.д.№ 450/2022 г. по описа
на КРС. С постановеното по реда на чл.140 ГПК Определение №
36/05.01.2024 г. районният съд е квалифицирал предявения иск като такъв с
правно основание чл.59 ЗЗД.
По делото е постановено обжалваното Решение № 144/11.06.2024 г., с
което е признато за установено на основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1
ГПК, че в полза на ищцата Ж. Д. Д. съществува вземане против ответника И.
В. Н. в размер на 1 050,00 лв., представляваща главница по заплатени лечение
и възстановяване, вследствие настъпило ПТП, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 14.03.2022 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата 25,00 лв. – разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение, за които вземания е била издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№ 581/2022 г. по описа на КРС.
Настоящият съдебен състав намира, че така постановеният съдебен
акт е недопустим, поради следните съображения:
Рамките на търсената от страната защита се определят с посочване на
основанието /изложените в обстоятелствената част на исковата молба
фактически твърдения/ и петитума на иска. Изхождайки от очертаните в
исковата молба предмет на спора и вида на търсената спрямо него защита,
съдът прави квалификация на спорното материално право като определя
приложимата правна норма. Определянето на правната квалификация е
3
задължение на сезирания съд и същият не е обвързан от посоченото от
страната правно основание.
Производството по гр.д.№ 450/2022 г. по описа на КРС е образувано по
искова молба, с която Ж. Д. е предявила против И. Н. иск за сумата 1 050,00
лв.
Както бе посочено, в исковата молба се твърди, че между страните е
бил сключен договор за заем, по който ответникът не е изпълнил
задължението си за връщане на заетата парична сума. Прави се искане за
осъждане на ответника да заплати тази сума.
При така изложените фактически обстоятелства и формулирания
петитум, настоящият съдебен състав приема, че е предявен осъдителен иск с
правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240, ал.1 ЗЗД.
При въведените фактически твърдения за сключен между страните
договор, от който произтича задължението на ответника, дадената от
районния съд правна квалификация с постановеното определение по реда на
чл.140 ГПК на иска като такъв за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД е
неправилна.
С обжалваното решение районният съд обаче не се е произнесъл по
предявения осъдителен иск, дори и с дадената неправилна правна
квалификация, а се е произнесъл по установителен иск с правно основание
чл.422 ГПК, като признава за установено съществуване на вземането по
издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 581/2022 г. по описа на КРС.
Съдът обаче не е бил сезиран с такъв иск, нито в хода на съдебното
производство е било правено такова изменение на исковата претенция, поради
което постановеното съдебно решение е недопустимо като постановено по
непредявен иск.
Тук следва да се отбележи и това, че макар и да не е бил предявен, в
конкретния случай иск по чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК би бил
недопустим. Предявяването на този установителен иск е обусловено от
подаването на възражение и е ограничено с преклузивен срок, започващ да
тече от подаването на възражението. Иначе казано, налице е обвързаност на
правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното
производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок.
От приложеното заповедно производство е видно, че в случая заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника (дали това връчване е редовно не е
предмет на настоящия правен спор и съдът не може в рамките на това
производство да се произнася по този въпрос), но в срока по чл.414, ал.2 ГПК
не е постъпило възражение от длъжника. Липсата на възражение е довела до
влизане в сила на заповедта за изпълнение, съгласно чл.416, ал.1 ГПК, и въз
основа на нея заповедният съд е издал изпълнителен лист. След като
вземането не е оспорено от длъжника, не са налице посочените процесуални
предпоставки за предявяване на установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за
съществуване на вземането по заповедта, в т.ч. липсва и правен интерес от
такава защита, поради което искът е процесуално недопустим.
Настоящият съдебен състав намира, че след обезсилване на
обжалваното решение, делото не следва да бъде връщано на районния съд за
произнасяне по предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1
ЗЗД, тъй като и този иск е процесуално недопустим. Целта на предявяването
на осъдителен иск е не само установяване съществуването на претендираното
4
вземане, но и осъждането на длъжника и съответно снабдяването с
изпълнителен лист за присъдените суми. В конкретния случай обаче тази цел е
постигната в заповедното производство чрез издаването на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист. Поради това за заявителя в заповедното
производство не съществува правен интерес от предявяването на осъдителен
иск за същото вземане, а снабдяването с втори изпълнителен титул е
недопустимо. В този смисъл– вж. Определение № 182 от 18.04.2018 г. на ВКС
по ч.т.д.№ 216/2018 г., І т.о., ТК; Определение № 276 от 02.06.2009 г. на ВКС
по ч.т.д.№ 276/2009 г., ІІ т.о., ТК и др.
При тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното съдебно решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а
производството по делото – прекратено.
С оглед изхода на спора, право на разноски има ответникът, съгласно
чл.78, ал.4 ГПК, но същият не е участвал лично в съдебното производство и не
е направил такива.
Водим от горното и на основание чл.270, ал.3, изр.1 ГПК, Врачанският
окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо Решение № 144/11.06.2024 г. по гр.д.
№ 450/2022 г. по описа на Районен съд-Козлодуй.
ПРЕКРАТЯВА съдебното производство, образувано по предявения от
Ж. Д. Д. против И. В. Н. осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, вр.
чл.240, ал.1 ЗЗД за сумата 1 050,00 лв., представляваща задължение по
договор за заем, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата
молба до окончателното изплащане на задължението.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5