РЕШЕНИЕ
гр.София,
12.07.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тринадесети май през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Адриана Атанасова
при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 16
376 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 118735/09.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 21 041/2018 г. по описа
на СРС, IIІ ГО, 148 състав, „К.“ АД /с предишно наименование „Национален център
за протезиране и рехабилитация – Горна баня”/, ЕИК *******е
осъдено да заплати на ЕТ „А.-Л.К.“, ЕИК *******на основание чл.327 ТЗ сумата 19 969,80
лева, представляваща цена по договор за продажба на стоки от 23.05.2017 г., ведно
със законната лихва, считано от 22.11.2017 г. до заплащане на вземането.
Със същия съдебен акт ответникът „К.“ АД е осъден да заплати на ищеца ЕТ „А.-Л.К.“,
ЕИК *******на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2 168,80 лева – разноски по
делото.
Срещу
така постановеното съдебно решение е депозирана въззивна
жалба от ответника „К.“ АД. В същата се поддържа, че обжалваното първоинстанционно решение е неп-равилно,
необосновано и незаконосъобразно. Наведени са доводи, че решението е напълно
немотивирано, а съгласно чл.236, ал.2 ГПК е следвало да изложи мотиви; че съдът
е мотиви-ралсвоето решение за наличие на сключен
договор за продажба между страните относно посочените в исковата молба вещи и
предаването на същите само въз основа на представената по делото фактура, без
да е обърнато внимание, че се касае за родово определени вещи, а продажбата на
родово определени вещи е консенсуален, а не реален
договор. Сочи се и че при консенсуалните договори, за
да настъпи транслативният ефект на сделката, следва
да бъде постигнато съгласие между страните; че правото на собственост при
родово определени вещи се прехвърля не от момента на сключване на договора, а от
момента на индивидуализацията, т.е. за да се стигне да прехвърлянето на
собствеността на такива вещи те трябва да са опреде-лени, да бъдат отделени от
своя род. Отразено е и че когато договорът е под отлагателно усло-вие – например: продажбата може да бъде сключена с
уговорка за опитване или преглеждане, като в този случай собствеността се
прехвърля в момента на одобрението – чл.204 ЗЗД; че при договорите за продажба
на родово определени вещи за продавача възниква задължението да предаде вещ от
уговореното качество или от установеното такова в нормативните актове и
държавните стандарти, а ако нищо не е уговорено и няма стандарти – се прилага
чл.64 ЗЗД за средното качество, съотв. ако се продава
вещ по мостра – се прилага чл.203 ЗЗД. Инвокирани са
съображения и че правото на приспадане на данъчен кредит е обусловено от
прехвърляне на собствеността на стоката, какъвто е и смисълът на предпоставката
„реална доставка”, не и с предаване владението върху вещите – предмет на
покупко-продажбата, предвид консенсуал-ния характер
на договора за покупко-продажба на родово определени вещи; че това право е
обусловено от възникването на данъчно събитие, респ. от извършването на
доставката на стока или услуга , което пък и по смисъла на закона е обвързано с
правните последици на сделката – при търговската продажба: с прехвърлянето на
собствеността или други вещни права върху вещта., което съгласно чл.24, ал.1 ЗЗД
настъпва по силата на самия договор, без да се предаде вещта, както и че в
настоящият случай няма консенсус между страните и следователно не е налице
валидно сключен договор за покупко-продажба на родово определе-ни
вещи, който да ги обвързва във валидно облигационно правоотношение. В жалбата
се твър-ди и че наличието на фактури не може да бъде
доказателство за действително изпълнение на доставките; че за тяхното доставяне
е необходимо, както доставчикът-изпълнител, така и получателят-възложител да
притежават доказателства за това изпълнение; че ако доставката е извършена, то
ищецът следва да разполага с доказателства за това ; че издаването на данъчен
документ – фактура и отразяването му в счетоводството не само на изпълнителя-доставчик,
но и на възложителя-получател, не може да обоснове извод за реално извършени
доставки, а към исковата молба не са приложени доказателства за реално
извършени такива от страна на ищеца. Релевира се и че
не са ангажирани доказателства и относно следващият съществен елемент от
договора за изработка, а именно: договорената между страните цена; че
едностранното посочване на цена само в процесните
фактури не може да обоснове извод за наличие на договорни отношения между
страните, в частност на договорена между тях цена за доставка на изброените в
исковата молба стоки, както и че неоснователността на иска за главницата на
соченото от ищеца основание, води до извод за неоснователност и на акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху
тази главница.
Моли съда да отмени изцяло
обжалваното решение, като вместо това се постанови друго, с което да се отхвърлят
предявените от ищеца искове като неоснователни. Претендира присъждането на
направените пред двете инстанции разноски по делото.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от ищеца Л.А.К., действаща като ЕТ
„А.-Л.К.“, гр.Пловдив, в който се поддържа, че
решението е правилно и законосъобразно, а изложените твърдения в подадената въззивна жалба – неоснователни и в разрез с действителната
фактическа обста-новка. Инвокира
доводи и че не са допуснати твърдяните процесуални
нарушения от страна на първоинстанционния съд, както
и че родово определените вещи са били предадени на ответника с приложения към
фактурата приема-предавателен протокол. Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение и да потвърди решението на СРС в обжалваната част. Заявява
искане за присъждане на разноски за настоящото производство.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната
част, като по отношение на същото не намира приложение нито едно от
изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи
произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен осъдителен иск с правно основание чл. 327 ТЗ за
заплащане на с,мата 19 969,80 лева – остатък от цена по договор за
продажба на сто-ки от 23.05.2017 г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба за издължаване на вземането и
направените по делото разноски.
Във връзка с предмета на спора
по делото с исковата молба е представено заверено копие от фактура № **********/23.05.2017
г., неоспорена в процеса, издадена от ЕТ „А.-Л.К.”, гр.Пловдив, ДДС № BG
*********, Идент.№ *********, с получател: „НЦПР
Горна баня” АД, Идент.№ *********, ДДС № BG200668286,
за сумата 37 317,95 лева с ДДС, с посочено основание на стопанската операция
по нея: протезни рула 001:98 – 137 комплекта с единична цена 10,17 лева без
ДДС; протезни чорапи 002:98 – 61 комплекта с единична цена 43,00 лева без ДДС;
протезни чорапи 004:04 – 76 комплекта с единична цена 43,00 лева без ДДС и протективни чорапи 003:02 – 162 комплекта с единична цена
147,00 лева без ДДС, на обща стойност: 31 098,29 лева без ДДС, платима по
банков път. Във фактурата е вписан номер на банковата сметка на доставчика,
като от същата е видно и че тя е подписана от посочените в нея като съставител
и получател лица – за последния: от МОЛ инж.Д.Б..
Приложен е и двустранно
подписан приемо-предавателен протокол към фактура №
**********/23.05.2017 г., съставен на 23.05.2017 г. в гр.София, неоспорен от
ответното дружество, в който е удостоверено, че Л.К. – представител на ЕТ „А.-Л.К.”
е предала, а Д.Б. – представител на „НЦПР Горна баня” АД е приела следните
артикули: протезни рула 001:98 – 137 комплекта по 10,17 лева на стойност
1 393,20 лева; протезни чорапи 002:98 – 61 комплекта по 43,00 лева на
стойност 2 263,00 лева; протезни чорапи 004:04 – 76 комплекта по 43,00
лева на стойност 3 268,00 лева и протективни
чорапи 003:02 – 162 комплекта по 147,00 лева на стойност 23 814,00 лева.
При така приетата фактическа
обстановка настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:
Страните в производството са
обвързани от договор за търговска продажба с предмет: доставка на медицински
изделия в посочените във фактурата от 23.05.2017 г. видове, количества и
единична цена. Горното е видно и от ангажираното по делото писмено доказа-телство, касаещо изпълнението
на тази сделка.
Съгласно правната доктрина и константната
съдебна практика фактурите отразяват възникнала между страните облигационна
връзка и могат да послужат като доказателство за възникване на отразените в тях
задължения, ако съдържат реквизитите на съществените елементи на конкретната
сделка, каквато е и дадената хипотеза. Неоснователни са наведените от
жалбоподателя доводите, че в настоящия случай не е налице консенсус между
страните и следователно не е налице валидно сключен договор за
покупко-продажба. Процесната фактура е двустранно
подписана без забележки, предвид което е налице съвпадение на насрещните
волеизявления на съконтрагентите относно сключването на
обективираната в нея сделка с посоченото съдържание,
в т.ч. и относно определената в същата продажна цена. Истинността на този
документ не е оспорена от „К.“
АД /с предишно наименование „Национален център за протезиране
и рехабилитация – Горна баня” АД/, с оглед на което договорът за
покупко-продажба от 23.05.2017 г. е породил валидно правно действие и обвързва
страните по спора.
По силата на разпоредбата на чл.327,
ал.1 ТЗ при търговската продажба купувачът е длъжен да заплати цената при
предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи,
освен ако е уговорено друго, за което по делото не са налице данни. В хода на
производството въззивникът не е ангажирал
доказателства за пълното изпълнение на това негово задължение, както към момента
на предаване на процесните изделия, така и към
настоящия момент.
Неоснователно е инвокираното от „К.“ АД възражение във връзка с
предаване-то на стоката. Безспорно е, че предмет на процесната
сделката е родово определена престация, както и че съгласно
разпоредбата на чл.24, ал.2 ЗЗД при договори за прехвърляне на собственост върху вещи,
определени по своя род, собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени
по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени. Нормата на чл.24, ал.2 ЗЗД има предвид
такова предаване, което обезпечава на купувача възможността да придобие
владението, ползването и разпореждането с вещите, които права купувачът
придобива от момента на фактическото предаване на родово определените вещи или
най-малко, когато му бъде предадена разписката от товарителницата или друг
валиден документ, с който той може да легитимира своето право на разпореждане с
тях. Както
бе посочено по-горе фактическото предаване на договорените медицински изцелия от въззивае-мия-ищец на въззивника-ответник като вид, количество, време и място
категорично е устано-вено в производството от
ангажираното писмено доказателство – приемо-предавателен прото-кол 23.05.2017 г. към фактура № **********/23.05.2017
г., неоспорен като дата, съдържание и подписи от страна на „К.“ АД, поради което за
последния е възникнало задължението да плати тяхната цена.
От този момент
е настъпило индивидуализирането на вещите и е преминала собствеността и рискът
от продавача върху купувача.
Изложените съображения
обуславят извод, че в полза на ищеца съществува вземане в размер на 19 969,80
лева с ДДС, представляващо остатък от цена по договор за търговска продажба на медицински
изделия, за която сума е издадена фактура № **********/23.05.2017 г., поради
което предявеният осъдителен иск по чл.327, ал.1 ТЗ за тази стойност е изцяло основателен.
Инвокираните в жалбата теоретични разсъждения, касаещи различните хипотези, при които
може да бъде сключен един договор за продажба и ползван данъчен кредит, са ире-леванти към предмета на спора, с оглед безспорно
доказаните вид и предмет на сключената между страните сделка.
Неоснователни са релевираните от жалбоподателя доводи във връзка с
мотивирането на атакувания съдебен акт. В същия са обсъдени събраните по делото
доказателства и са изло-жени съответните фактически
констатации и правни изводи на решаващия състав на СРС. Действително мотивите
са кратки, но последните обхващат всички относими към
фактическия състав на заявената претенция обстоятелства.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че липсата или недостатъчност
на оценъчни мотиви при обжалване на първоинстанционно
решение не е въведено в ГПК като процесуално-правно основание за неговата
отмяна.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, атакуваното решение
като правилно следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не
се дължат разноски за въззивната
инстанция.
Такива не следва да се
присъждат на основание чл.78, ал.3 ГПК и на въззиваемата
страна, тъй като до приключване на устните състезания пред настоящата инстанция
същата не е представила доказателства за извършване на такива във въззивното производство, а на възстановяване по визирания
ред подлежат само действително направените разходи във връзка с делото.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 118735/09.05.2019
г., постановено по гр.д.№ 21 041/2018 г. по описа на СРС, IIІ ГО, 148 състав.
Решението не подлежи на
обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.