Решение по дело №135/2020 на Окръжен съд - Видин

РЕШЕНИЕ   № 56

гр. В**,07.08.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВОС, гражданско отделение, в публичното заседание на 07 юли две хиляди и двадесета  година в състав:

 

Председател: АН** П** 

 

Членове:   1. В** М*

 

      2. Д** В**

 

с участието на секретаря В**К** и в присъствието на прокурора..........................., като разгледа докладваното от съдията П** ВЪЗЗИВНО гражданско дело № 135 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

            Производството по делото е по чл.258 и сл ГПК.

Образувано е по постъпила от И.Г.С. и К.Л.С., чрез пълномощника им адв. Г.В** въззивна жалба  против решение № 672 /06.01.2020 г. ,постановено по гр.д. № 2332/2018 г. на ВРС. С обжалвания съдебен акт е отхвърлен предявения от ищците И.Г.С. и К.Л.С. установителен иск за собственост и е уважен предявеният от ответницата насрещен иск за установяване правото й на собственост и на основание чл.537 ГПК отменяване на констативния нотариален акт, на ищците.

Изложени са доводи, че при наличие на постеновено решение от ВОС № 232 от 03.04.2013 г. по гр.д. № 383 по описа за 2012 г. М.Д.В. не може да се ползва от НА №20, ,рег. № 946, н.д. № 11 от 2010 г. тъй като не е породил правни последици. Твърдят , че те въззивниците – ищци в първата инстанция притежават правото на собственост на процесния апартамент. Продажбата на чужда вещ , твърдят , че не е нищожна и действителността на този договор не означава , че те като собственици са загубили правото си на собственост. Поддържа се , че праводателят на Марийка Гочева- която не била собственик не може да прехвърли повече права от тези които притежава , поради което и ответницата М.В. не била станала собственик. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и да бъде признато по отношение на въззиваемата , че въззивниците са собственици на процесния недвижим имот с всички последици от това.

Против въззивната жалба е постъпил отговор, с който се оспорва допустимостта , алтернативно и основателността на въззивната жалба. Поддържа се , че липсата на вещноправно действие на договора е породено от факта на постановеното Решение № 232/03.04.2013 г. по гр. д. № 383/2012 г., ОС – В**, с което е потвърдено първоинстанционото решение спрямо М.В. и отменено спрямо М** Г**. Поддържа се, че обжалваното решение, с което е прието,че не е налице спор, че договорът от 20.01.2011 г. не е породил вещноправно действие е правилно. Сочи се в отговора , че изводът на ВРС е обоснован с факти и са взети предвид всички направени доказателства. Самият процесуален представител на Ищците (понастоящем Въззивници) в открито съдебно заседание, проведено на 04.12.2019 г., е посочил, че не оспора факта, че М.В. упражнява фактическа власт върху имота от 2011 г., когато е придобила имота.

            На следващо място се поддържа, че е неоснователно твърдението във въззивната жалба, че Въззивниците не са загубили правата си върху процесния имот, т.к. черпят права от влязло в сила съдебно решение и издадения констативен нотариален акт. Възразява се , че неоснователно се твърди във въззивната жалба ,че е налице прекъсване на във владението на ответницата. Като се сочи , че такова възражение в първоинстанционното производство не е правено, но дори и да се приеме, че е налице възражение , то давността не е била прекъсвана , като са изложени съображения в подкрепа на тази теза.  Иска се да бъде потвърдено обжалваното решение като пхравилно и законосъобразно.

 

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата оплаквания.

Въззивният съд приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото съдържа реквизитите на чл. 236 от ГПК и е постановено от родово компетентния съд.

Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намира за установено следното:

      Пред ВРС е предявен положителен установителен иск за право на собственост върху недвижим  имот в гр.В***

Предявен е и насрещен положителен установителен иск за собственост върху процесния имот  на оригинерно основание – придобиването му от ответника след добросъвестно владение в продължение на пет години.

 Не е спорно между страните,  че на основание договор за покупко-продажба от 22.12.1997г., материализиран в НА №34,т. XV,н.д.№4582/1997г. на Нотариус при РС В**, ищците са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот –жилище-  апартамент, находящо се в гр.В**, на ул.К** Б** I №** бл.П*, ап.* на трети етаж, състоящо се от две стаи , кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 61 кв.м. ,както и 2.65 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, при съседи на жилището: от ляво-ап.№8, от дясно –ап.№**, отгоре ап.№14 , отдолу –ап. №4. Същият имот е с идентификатор 10971.501.144.1.9 по КК на гр.В**, видно и от схема на самостоятелен обект в сграда №15-536861-01.08.2018г., на СГКК В**, за който М** П** Г** на 06.07.2010г. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост  №43, том II, рег.№ 3724, нот.д.№ 170/2010г. на Нотариус Б.Т**, с район на действие ВРС. С договор  за покупко –продажба от 20.01.2011г., материализиран в НА № 20, т.I, рег.№ 946, нот.д.№ 11 /2010г.  същата прехвърля собствеността на ответника по делото М. Д.В..

С решение 232/03.04.2013г. по гр.д.№ 383/2012г. по описа на ВОС е потвърдено решение № 182/04.05.2012г. по гр. д.№1808 /11г на ВРС, с което е отхвърлен предявения от ищците срещу М.Д.В. иск с правно основание чл.108 ЗС по отношение на същия имот, и е отменено решението на ВРС в частта, в която е отхвърлен предявеният от ищците срещу М** П** Г** иск с правно основание чл.108 ЗС, вместо което е признато за установено по отношение на М** П** Г** правото на собственост на ищците върху същия имот и е отменен констативен нотариален акт за собственост върху същия апартамент №43, том II, рег.№ 3724, нот.д.№ 170/2010г.на Нотариус Б.Т**, с район на действие ВРС. Решението е влязло в сила на 17.11.2014г., видно от отбелязване върху същото. С решение №332/30.09.2014г. по в.гр.д.№ 383/2012г. е допусната поправка на явна фактическа грешка във фамилните имена  на ищците, като е постановено да се четат С. и С., което е влязло в сила на 14.11.2014г. С констативен нотариален акт №166, т.I, рег.№ 1672, нот.д.№ 120/2015г.на Нотариус Л* Ц** с район на действие ВРС, вписана под № 029 в регистъра на НК, ищците са признати за собственици с равни права на процесния недвижим имот.

Видно от разписки № 02000168684932/ 26.04.2013г., № 02000108607902/ 12.04.2012г., №02000061689941/ 19.03.2011г., за платени данък сгради и такса смет за процесния имот от ответника, съобщение до същата от община В** за дължими данък сгради и такса смет за 2012г. и 2013г., същата е заплатила дължимите такси и данък като задължено лице. Видно от договор за наем от 01.02.2011г, сключен между ответницата, като наемодател и М** П* Г** като наемател, първата е отдала под наем за срок от пет години процесния имот за временно и възмездно ползване на Гочева.

По делото са разпитани свидетелите М* и В., чиито показания са кредитирани изцяло от ВРС, като са изложени подробни съображения за това.

 

Пред въззивната инстанция не са представени нови доказателства, които да променят установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка.

При така установените факти съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е допустима, а разгледана по същество – неоснователна.

 

На основание договор за покупко-продажба от 22.12.1997г., материализиран в НА №34,т. XV,н.д.№4582/1997г. на Нотариус при ВРС, ищците са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот, поради което сключения договор за покупко – продажба от 20.01.2011г., материализиран в НА № 20, т.I, рег.№ 946, нот.д.№ 11 /2010г.  между М** П** Г** и М.Д.В. не е могъл да породи вещноправното си действие за прехвърляне на правото, тъй като прехвърлителят Г** не е била собственик на имота, поради което ищците са останали собственици на имота.  По този факт също липсва спор, доколкото ответникът не претендира, че е придобила правото на собственост на деривативното основание, чрез прехвърлянето на правото с договора за покупко-продажба. Няма спор по отношение на обстоятелството, че договорът от 20.01.2011г. не е породил вещноправно действие. Претенцията на ответника произтича от изтекла в нейна полза придобивна давност и придобиване на правото на това основание , съгласно чл.77 ЗС . Не се спори, че същата е придобила фактическата власт върху имота на датата на сключване на договора 20.01.2011г., което е видно и от изложеното от адвокат пълномощника на ищците в устните състезания, и продължава да осъществява владение чрез трето лице - наемателят М** П** Г**, която има качеството на държател на имота. Безспорно се установи от събраните гласни и писмени доказателства, че владението е непрекъснато, явно /не по скрит начин,така, че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно /не е установено с насилие и не е поддържано с насилие/.

Към момента на сключване на договора на 20.01.2011г. ответницата е започнала владението, съгласно чл.68 ЗС, като упражняване  на фактическа власт с намерението да свои имота, на правно основание, годно да я направи собственик и без да знае, че праводателят и не е собственик. От изложеното ВРС е направил верен  извод, че от 20.01.2011 г. до настоящия момент въззиваемата, в качеството си на добросъвестен владелец, в резултат на осъществения фактически състав на чл. 79, ал. 2 от ЗС, е придобила собствеността върху процесния недвижим имот.

Чрез събраните гласни доказателствени средства безспорно е установено в първоинстанционното производство, че ищците И. и К. С* никога не са посещавали имота. Свидетелките депозират показания, че никога не са ги виждали да идват в апартамента, да полагат грижи за него, да заплащат разходите по него и т.н.

 

Съгласно разпоредбата на чл.70 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик,  като е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, следва  да бъде прието, че ответницата е добросъвестен владелец. Не се твърди от ищците, и не са събрани доказателства, оборващи презумпцията за добросъвестност на ал.2 на чл.70 ЗС.

Недоказани остават в първоинстанционното производство факта и твърденията, че И. и К. С** са стопанисвали имота и са упражнявали фактическа власт върху него необезпокоявано и непрекъснато, като по този начин да се възпрепяства владението на вещта от ответната страна.

Съгласно Тълкувателно решение № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС позоваването на придобивната давност, което може да стане чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл.587 ГПК, не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.

Според Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ОСГК нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.

В случая, макар да не е направено изрично възражение за прекъсване на давността, от ищците е изложен факта, че ответницата е участвала като ответник в производството по гр.д.№ 1808 /11г на ВРС, в което срещу нея е бил предявен ревандикационен иск, който безспорно е иск за собственост.  Съгласно разпоредбата на чл. 81 ЗС единствено изгубването на владението, т. е. отпадането на който и да е от неговите два елементи, в продължение на повече от шест месеца, независимо от причината за това, води до прекъсване на давността. От ищците в производството не се твърди изгубване на  владението в продължение на повече от шест месеца, което да е довело до прекъсване на давността, с оглед чл. 81 ЗС.  Съгласно чл. 84 ЗС относно придобивната давност се прилагат съответно и чл. 113, 115, 116, 117 и 120 от Закона за задълженията и договорите

.

Съгласно член 84 ЗС във връзка с чл.116 ЗЗД, давностният срок на владение се прекъсва само с определени, изрично посочени действия.

Едно от тях е предявяването на установитилен или осъдителен иск за собственост за спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота, т.к. последиците на погасителната давност са свързани с бездействието на носителя на правото, като ако искът не бъде уважен давността не се смята прекъсната, ако се уважи, след влизане в сила започва да тече нова давност, а изтеклата губи своето значение.

Освен това, давността може да се счита прекъсната само ако трето лице е осъществило такова действие, с което е попречило на владелеца да упражнява занапред установената от него фактическа власт върху имота, като тези действия следва да са довели до отстраняването на владелеца от имота за повече от 6 месеца-в този смисъл разпоредбата на член 81 ЗС (в този смисъл Решение №39/25.04.2016 година гр. дело № 3611/2015 година, ВКС).

 

Фактът, че срещу ответницата е бил предявен иск за собственост /с правно основание чл.108 ЗС/ би могъл да прекъсне давността на основание чл.116 б.“б“ ЗЗД,  ако искът срещу ответницата бе уважен. Същият обаче, не е уважен , поради което и давността съдът приема, че не е прекъсвана. Срокът на придобивната давност е изтекъл на 20.01.2016г. и ответницата е придобила правото на собственост върху имота. В този смисъл - Решение №216/28.10.2016г.по гр.д.№ 2182 /2016г. на ВКС по реда на чл.290 ГПК,39/25.04.2016г. по гр.д.№3611/2015г.ВКС, Решение №88/27.07.2016г. по дело №661/2016г., ВКС.

За пълнота на изложението ВОС в настоящия състав намира, че следва да се посочи следното по отношение вида на владението: В своята практика ВКС последователно приема, че владелецът е добросъвестен по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС, когато владее вещта на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, както и че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание.

С оглед посочения в закона момент, релевантен за преценката за субективната добросъвестност, последващото узнаване от владелеца на пороците на придобивното основание, не превръща владението в обикновено (в този смисъл Решение №210/27.01.2017 по дело №2309/2016 на ВКС, ГК, 1 г.о.).

Според теорията и съдебната практика, спокойно е владението, което не е установено с насилие и не се поддържа с насилие {решение №376/12.03.2013 г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, 1 ГО). Правните действия, извън изброените в чл.116 ЗЗД, не могат да смутят владението и да прекъснат придобивната давност.

С представените доказателства и ангажирани доказателствени средства безспорно е установено по делото, че владението, осъществявано от М.В., е непрекъснато, явно и необезпокоено.

Предвид на това, не е налице прекъсване на придобивната давност, поради което правилни са изводите на първоинстанционния съд.

 

Предвид изложеното, като е отхвърлил предявеният от ищците иск и уважил насрещният за установяване правото на собственост на ответницата, районният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди.

 

Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, въззивниците следва да заплатят по равно на въззиваемата сумата 796 лева за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

 

Воден от изложеното, В** окръжен съд на осн. чл. 272 ГПК

Р Е Ш И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА Решение 672 /06.01.2020 г. ,постановено по гр.д. № 2332/2018 г. на ВРС.

ОСЪЖДА И.Г.С.,***, ЕГН ********** и К.Л.С.,***, ЕГН ********** да заплатят по равно на М.Д.В. ***, ЕГН **********   сумата от 796 лева за адвокатско възнаграждение.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба при условията по чл.280 от ГПК пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ: