№ 17926
гр. София, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ СТОЕВ
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №
20231110120897 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване от ищеца К. Й. П.
срещу ДРУЖЕСТВО искове прогласяване за нищожността клаузата на чл. 4, ал. 2 от
договор за заем № 3555815/19.06.2019 г., предвиждащ неустойка за непредоставяне на
обезпечение в размер на 400,00 лв. на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД /поради накърняване на добрите нрави/, чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 33, ал. 1 ЗПК
/надвишаване на максималния размер на обезщетението за забава/ и на осн. чл. 146 ЗЗП, вр.
с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП /неравноправна клауза в потребителски договор/, и осъдителен иск
за осъждане на ответника да заплати сумата от 10,00 лева (като частичен от 200 лева),
представляваща недължимо платена сума за начислена неустойка по договор за заем №
3555815/19.06.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на
исковата молба - 28.03.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за паричен заем №
3555815/19.06.2019 г., по силата на който му е предоставена в заем сумата от 1000 лв. Сочи,
че съгласно чл. 4, ал. 2 бил задължен да осигури обезпечение след сключването на договора,
отговарящо на редица изисквания, като поради непредставянето на обезпечение му била
начислена неустойка в размер на 400 лв., платима разсрочено заедно с погасителните
вноски. Твърди, че е погасил изцяло задълженията си по договора. Намира неустоечната
клауза за нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като се касае за неравноправна
клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, която не била индивидуално уговорена. Счита,
че неустойката е необосновано висока. Излага, че по съществото си тя е скрита
възнаградителната лихва, поради което посоченият в договора годишен процент на
разходите не съответства на действително прилагания, което го е възпрепятствало да
1
направи информиран избор дали да сключи договора, а също така води до нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща годишния процент на разходите, както и на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна. Намира я за нищожна и
като накърняваща добрите нрави, защото неустойката излиза извън присъщите й функции и
е неясно какви точно вреди на кредитора би покрила. Счита, че са налице пороци,
обуславящи нищожност на целия договор, която моли да бъде установена в мотивите на
съдебното решение. Поради това сочи, че платената сума по нищожната клауза е недължимо
платена.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който оспорва
предявения иск като недопустим, неоснователен и недоказан. Твърди, че ищецът няма
правен интерес да предявява установителен иск при положение, че може да предяви и е
предявил осъдителен иск за връщане на суми по нищожна клауза, посочва, че ищецът
осъществява злоупотреба с право чрез предявяване на иска за нищожност, за да натовари
ответника с ненужни разноски. По същество оспорва основателността на иска като твърди,
че ищецът е кандидатствал за кредит, който е следвало да бъде обезпечен. Той сключил
договор за кредит, по който се изисква обезпечение, и - след като в рамките на три дни от
подписване на договора, ищецът не представил обезпечение под формата на поръчители или
банкова гаранция е влязла в сила клауза 4, ал. 2 от договора. Както сключването на договора
за паричен заем при посочените условия, така и избора на обезпечение са зависели изцяло
от волята на ищеца. Позовава се на TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.. ОСТК на
ВКС, което приема, че неустойката следва да е нищожна, само ако единствената цел, за която
тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право
с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 50,44 лева, представляваща
недължимо платени сума по договор за договор за заем № 3555815/19.06.2019 г.,., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба - 13.12.2023 г., до окончателното изплащане на
сумата; както и по иска с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5
ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП действителността на клаузата на на чл. 4, ал. 2 от договор за
заем № 3555815/19.06.2019 г., предвиждаща заплащане на неустойка.
С протоколно определение от 05.06.2025 г. съдът се е произнесъл по искането на ищеца
по чл. 214 ГПК за увеличаване на размера на предявения осъдителен иск.
Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на
престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума
на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на
2
основание за осъщественото имуществено разместване.
В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да
установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да
докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната
престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;
Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление
№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.
В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26,
ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията
на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по
договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената
парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за заем №
3555815/19.06.2019 г., предвиждаща заплащане на неустойка.
Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение на 19.06.2019 г. въз основа на сключен договор за
потребителски паричен кредит № 3555815/19.06.2019 г., по силата на който ДРУЖЕСТВО е
предоставил на ищеца сумата от 1000 лв. Кредитополучателят по договора е физическо
лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или
търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 1 000 лв., като
кредитът следва да бъде погасен за 13 месеца. Посочено е, че размерът на годишната лихва е
35%, размерът на годишния процент на разходите е 41,74%, а размерът на общата сума,
която следва да върне ищеца е 1 548,69 лв. Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника.
Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието
„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13
ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може
или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите
на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на
тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на
обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi
Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.
Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства,
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и
на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова
3
страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да
повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от
Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от
Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки
изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните –
в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата
неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната
практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на
формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на
съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между
тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.
По отношение на чл. 4, ал. 2 вр. чл. 20 от договора за кредит - клаузата
представлява неустойка, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за
предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за
главница и възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява неустойка,
платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Уговорена по този начин
неустойката обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и
заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от
своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения
погасителен план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава
санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира
със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на
принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с
основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване
на кредита, а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на
самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК.
Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4
от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да
бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на
заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно.
На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет
на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК ГПК да не е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото
възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС,
4
съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния
им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на
отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР
нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК,
предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.
Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е.
договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова,
ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на
потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК
води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е.
договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса, че следва
уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – подробно съображения
виж Решение № 529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС, III-б състав.
Съгласно заключението по допусната СЧЕ изчисленият годишен процент на разходите чрез
формулата по чл.19 от ЗПК с включване на задълженията за договорна лихва и неустойка в
размер на 1 548,69 лева, е в размер на 110,04%.
След съвкупен анализ на събрания доказателствен материал настоящата инстанция
счита, че клаузата на чл. 10 вр. чл. 20 от процесния договор за потребителски кредит е
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13
ЕИО. Същата не отговоря на изискванията за добросъвестност и е във вреда на потребителя,
т.е. същата е недействителна и не обвързва страните.
Съгласно заключението по допуснатата СЧЕ, което съдът кредитира изцяло като
обективно и изчерпателно, тъй като съответства на събрания писмен доказателствен
материал, се установява: 1) длъжникът е погасил на 19.06.2019 г. изцяло задължението по
процесния договор на кредит, плащайки на кредитора сумата от 1 147,25 лева; 2) погасеното
вземане за неустойка се равнява в размер на 50,44 лева. Съгласно заключението на вещото
лице длъжникът с плащането е погасил вземането за главница в размер на 1 000 лева, както
и вземането за договорна лихва в размер на 96,81 лева. Съдът кредита заключението на
вещото лице, доколкото е отговорило изчерпателно на поставените от страните въпроси,
позовавайки се на първични счетоводни документи.
Фактическият състав, правопораждащ притезанието на ищеца с правна квалификация
чл. 55 ЗЗД, включва: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е.
даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за
осъщественото имуществено разместване. От съвкупният анализ на доказателствения
5
материал се установява, че е престирана сума при начална липса на основание в размер на
50,44 лева, представляващо вземане за неустойка, което не се дължи, доколкото процесният
договор за потребителски кредит е недействителен, арг. чл. 23 ЗЗП, тъй като ГРП-то
значително надвишава допустимия от закона размер – чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗЗП. Въпросът за
действителността на целия договор за потребителски кредит е преюдициален за
притезанието с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което съдът дължи
произнасяне и по него в мотивите на решението.
Следователно осъдителният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
частично основателен за сумата от 50,44 лева.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото отговорността за разноски е ответника.
На ищеца следва да се възстанови сумата от бюджета на съда сумата то 350 лева,
представляващ депозит за изготвянето на заключение по допусната СЧЕ, тъй като поради
грешка на съда сумата е внесена в бюджета от двете страни. В тази връзка ищецът следва да
посочи банкова сметка, по която да се осъществи преводното нареждане.
Ищецът е представил доказателства за платена държавна такса в размер на 105,50
лева.
Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение за предоставяне на
безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което съдът определя за двата иска в общ
размер на 100 лева с ДДС. Адвокатското възнаграждение е съобразено с частичната
основателност на претенцията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Настоящият състав не е обвързан от
минималните размера на НМРАВ. Определеното възнаграждение е справедливо и
съобразено с фактическата и правна сложност на делото.
От служебно изготвената справка се установява, че настоящият ищец,
представляван от настоящия процесуален представител, с абсолютно идентичен
договор за правна защита и съдействие е инициирал 37 бр. искови производства срещу
същия ответник. Доколкото в договора не е посочен и индивидуализиран номера на делото
по който се претендира заплащане на възнаграждение, то възниква съвсем основателно
съмнение за наличие на злоупотреба с процесуални права.
Отговорността за разноски е санкция срещу страната, която неоснователно е
инициирала правния спор, но не и средство за обогатяване. Отговорността е деликтна и
целта е да се възстанови имущественото положение, съществувало преди образуването на
процеса, т.е. извършените от страната разходи във връзка с хода на производството, сторени
при защитата на едно нарушено или застрашено спорно материално право. Не следва съдът
да оставя без необходимата санкция воденето на хиляди съдебни процеси годишно, нямащи
за цел защитата на твърдяното, респективно отричаното спорно материално право, а
генерирането на доход под формата на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.
6
Така мотивиран, настоящият състав на Софийският районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК
установителен иск от К. Й. П., ЕГН **********, срещу ДРУЖЕСТВО, ЕИК **********, че
клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за заем № 3555815/19.06.2019 г., предвиждаща заплащане
на неустойка при неизпълнение на договорни задължения, изразяващи се в предоставяне на
обезпечение, е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр.
чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК ******** да заплати на К. Й. П., ЕГН **********,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 50,44 лева, представляваща платена при
начална липса на основание престация по недействителен Договор за заем №
3555815/19.06.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба - 28.03.2023 г. до окончателно погасяване на вземането.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ДРУЖЕСТВО, ЕИК ******** да заплати
на К. Й. П., ЕГН **********, сумата от 105,50 лева, представляваща сторените съдебни
разноски в рамките на първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА ДРУЖЕСТВО,
ЕИК ******** да заплати на адв. Д. М., сумата от 100 лева с включено ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в
първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7