№ 41
гр. Благоевград , 12.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ДВАНАДЕСЕТИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и осми януари, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас И.ов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Атанас И.ов Въззивно гражданско дело №
20201200501269 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от Д. А.
Т., ЕГН ********** и Г. А. Т., ЕГН **********, двамата чрез адв. А.Р., срещу
решение № 504/ 07.08.2020 г., постановено по гражданско дело № 2146/ 2019
г. на Pайонен съд – П..
Навежда се, че правните изводи на първоинстанционния съд не
кореспондират с ангажираните по делото доказателства, като последните са
обсъждани с оглед изградено предварително становище на решаващия съд,
като се прави довод, че това е довело до постановяването на порочен съдебен
акт. Поддържа се, че в нарушение на процесуалните правила, съдът не е
обсъдил в пълнота фактите по делото, като е игнорирал както събраните по
делото доказателства. Поддържа се, че е нарушен и материалния закон.
Навежда се, че въпреки че са игнорирани от съда събраните гласни
доказателства, то е неправилен извода му, тъй като самото ограждане на
имота е действие по владение на същия – така Решение № 200/ 13.07.2012 г.,
постановено по гражданско дело № 199/2012 г. на ВКС - ограждането на един
имот изрично е посочено сред действията, който осъществяват владението,
така и Решение №17/02.02.2016г. по гр.д.№4335/2015г. и Решение
№6/22.01.20Юг. по гр.д.№2760/2008г. на ВКС. Поддържа се, че практиката на
ВКС е имала повод да се произнесе и по друг релевантен за настоящия спор
1
въпрос. След като е доказано, че фактическата власт е установена към
определен начален момент /ограждането на имота/, за да се приеме, че
владението е постоянно, т.е. израз на воля да се държи и запази вещта, не е
необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се
проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя /така Решение
№ 17 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4335 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
2-ро гр. Отделение/. В Решение № 17 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4335 / 2015
г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение пък се посочва, че
преценката дали е осъществен обективния елемент на владението се извършва
конкретно при отчитане установен начален момент на фактическата власт,
предприети спрямо имота действия на владелеца /независимо от интервала от
време/ липсата на фактически действия от трети лица и при приложение на
презумпцията на чл. 69 от ЗС. А по делото този начален момент е безспорно
установен - закупуването на имота и поставянето на ограда. След този момент
нито собственикът, нито негов правоприемник е носител на задължението
непременно да копае, оре или засажда имота, за да се легитимира като
владелец. Владението по смисъла на чл. 79 ал. 1 ЗС обаче не се изразява в
непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез
обработване, облагородяване и др. Фактическата власт върху имота може да
се упражнява с всякакви действия /включително правни/, когато същите сочат
на намерение имотът да се счита за свой /така Решение № 191 от 27.04.2011 г.
по гр. д. № 776 / 2010 г. на Върховен касационен съд/. В тази насока
Определение № 654 от 05.05.2011 г. по гр. д. № 1851 / 2010 г. на Върховен
касационен съд изрично посочва, че владението не се изразява в непрекъснато
осъществяване на фактическо въздействие върху имота. Достатъчно е
владението да е установено чрез действия, които сочат наличието на
намерение за своене и тези действия да не са прекъсвани от действия на трети
лица, респективно да не са смущавани от предявявани от трети лица
претенции.
Поддържа се, че в случая и двамата ответници по иска се явяват
добросъвестни владелци, тъй като са налице предпоставките на чл. 70, ал. 1
ЗС. Така на 05.04.2013 г. Д.Т. е влязъл във владение на имота, в резултат на
извършената прехвърлителна сделка, като това се явява годно основание да
прехвърли правото на собственост върху имота. В същото време към момента
на изповядване на сделката С. се е легитимирал пред нотариуса като
единствен собственик на имота. Прави се довод, че след като
владението е добросъвестно, то на основание чл. 79, ал. 2 ЗС правото на
собственост се придобива с кратката 5 годишна давност. Поддържа се, че
след като са предприети действия по ограждане на имота, по неговото
обработване в определени периоди, по преговори, касаещи ползването и
2
прехвърлянето на собствеността на имота, с трети лица то очевидно е, че са
налице владелчески действия, извършвани с намерение за своене на имота,
което открито е манифестирано. Навежда се, че въпросът дали намерението е
манифестирано или не е вън от всякакво съмнение, тъй като самите ищци
изрично са признали в исковата си молба, че още през 2013 г. са узнали за
извършената продажба, като за нея са узнали от трети лица, каквито са
разпитаните по делото свидетели, като се прави довод, че въззивниците са
придобили имота на 05.04.2018 г., когато е изтекъл петгодишния давностен
срок.
Навежда се, че самите ищци открито и категорично са заявили, че от
2013 г. знаят за извършеното разпореждане, като до 2019 г. не са предприели
съдебно производство за защита на твърдяните от тях права, поради което и
не е имало пречка за изтичането на давностния срок, тъй като давността в
случая не е прекъсвана или спирана.
Поддържа се, че е неправилен извода на съда, че представеното решение
на поземлената комисия не е нищожно, тъй като същото е постановено от
незаконен състав на комисията. В тази връзка действащата до 2001 г.
разпоредба на чл. 60, ал. 4 от ППЗСПЗЗ /отм./ предвижда, че комисията взема
решенията си в състав председател,
заместник-председател - инженер по горско стопанство, или техник по
специалността "Горско и ловно стопанство", секретар и четен брой членове.
Видно от представеното решение в състава на комисията не е включен
заместник председател, а броят на членовете е един, т.е. нечетен. Неправилно
съдът прие, че законът изисквал това да се случва „по възможност”, тъй като
въпросното изискване касае единствено специалността на членовете на
комисията, но не и техния брой и функции. Преписката е образувана на
14.12.1991 г. и е разгледана от ПК, при което се поддържа, че приложимата
разпоредба е именно тази на отменения чл. 60, ал. 4 от ППЗСПЗЗ. Независимо
от това дори да приемете, че приложимата е чл. 60а от ППЗСПЗЗ. съгласно
който решенията на общинските служби по земеделие във връзка с
възстановяването на собствеността и обезщетяване на собствениците по реда
3
на ЗСПЗЗ и Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите
от горския фонд, както и във връзка с оземляването на граждани се подписват
от началника на общинската служба по земеделие, от служители, определени
от директора на областната дирекция „Земеделие", и от длъжностни лица,
определени от министъра на земеделието, храните и горите. Видно е, че и
тази хипотеза не е налице, при което сме изправени пред нищожно
реституционно решение. Ищците по никакъв начин не установиха
законността на реституционната процедура, нито спазването на посочените
законови изисквания.
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решение № 504/
07.08.2020 г., постановено по гражданско дело № 2146/ 2019 г. на Pайонен съд
– П., с което е уважен предявения иск, като искането е иска да бъде
отхвърлен. Не претендира направените разноски по делото.
Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови
доказателства при въззивната проверка, като се иска присъждане на
сторените при второинстанционната проверка разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, не е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав на Окръжен съд - Благоевград, ГО, IV въззивен,
счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Производството по делото е образувано по иск, предявен от З. З. С.,
ЕГН **********, Б. Г. С., ЕГН ********** и С. Г. Д., ЕГН **********,
против Д. А. Т., ЕГН ********** и Г. А. Т., ЕГН **********. Твърди се, че
ищците са преки наследници на Г.И. С. – бивш жител на с. Г., общ. П.,
починал на * г. Посочват, че той е син и съответно наследник по закон на И.Т.
С. – бивш жител на същото населено място, починал на 04.02.1973 г.
Изтъкват, че на наследниците на последния, по реда на земеделската
реституция (с решение от 29.05.2001 г. на Поземлена комисия – гр. П.),
надлежно е била възстановена собствеността върху нива от 5,429 дка,
представляваща имот № 000591, в землището на с. Д.К., общ. П., местност
„З.“, който в кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени по
ЗКИР, е отразен като поземлен имот с идентификатор 22143.14.59. Заявяват,
че в резултат на визираното наследствено правоприемство всяка от тях е
4
придобила по 1/50 идеална част от този имот. Поддържат, че на 02.04.2013 г.
лицето С.Т. С. – син на Т.И. С., който е друг от преките наследници на общия
наследодател И. С., се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена
проверка, с който е бил признат за собственик на имота, на основание
давностно владение. Сочат, че на 05.04.2013 г. С. Тр. С. е продал процесния
имот на първия ответник, който на 30.12.2013 г. го е дарил на своята майка
Я.Г. С.а – починала на 08.02.2015 г., чийто единствени законни наследници
понастоящем са двамата ответници. Смятат, че С. С. не е могъл да придобие
спорния имот по давност, защото не го е владял в изискуемия от закона срок.
Считат, че по тази причина последващите разпоредителни сделки с него не са
породили прехвърлителен ефект, в резултат на което и наследственото
правоприемство на ответниците от тяхната майка не ги легитимира като
собственици. Искат постановяване на съдебно решение, с което да бъде
признато за установено, че ответниците не са собственици на техните вещни
права от недвижимия имот. Претендират и съдебни разноски.
Ответниците оспорват иска, като сочат, че не са били изпълнени
законовите предпоставки за реституиране на имота в полза на наследниците
на общия наследодател на ищците; самото възстановително решение е
нищожно, тъй като е било постановено от незаконен състав на
реституционния орган; продавачът по покупко-продажбата от 05.04.2013 г. е
бил собственик на недвижимата вещ, защото към този момент по отношение
на него е бил изпълнен фактическият състав на придобИ.ата давност; затова
разпоредителните договори с имота и наследяването му от страна на
ответниците от тяхната майка в крайна сметка са довели до сегашното
положение, при което всеки от тях е титуляр на по 1/2 идеална част от него;
дори правата на прехвърлителя по продажбената сделка да се окажат
компрометирани, то те са собственици на имота въз основа на добросъвестно
5-годишно владение, чийто срок е започнал в деня на продажбата.
След като съобрази доводите на страните и извърши преценка на
събраните доказателства съдът приема за установена следната фактическа
страна на спора:
Не е спорно по делото, че ищците, заедно с лицата М.Г.Д. и Й.Г.Б.,
са единствените наследници по закон на Г.И. С. – бивш жител на с. Г., общ.
П., починал на * г., който пък е наследник на И.Т. С. – бивш жител на същото
село, починал на 04.02.1973 г. От удостоверение за наследници с изх. №
85/04.07.2019 г., издадено от длъжностно лице по гражданско състояние в с.
Г., общ. П., се установява, че З. С.а има качеството на преживяла съпруга, а
останалите две Б. С.а и С.Д., заедно с М.Д. и с Й.Б., са общо четирите деца на
Г. Ив. С., като последният е син на И. Тр. С.. Изложеното води до извод, че
съобразно правилата на чл. 5, ал. 1 и на чл. 9, ал. 1 ЗН, размерът на
наследствената квота на прекия наследодател на ищците от наследството на
общия наследодател е 1/10, като делът на всеки ищец от наследството на
5
последния е по 1/50 част.
Видно от решение № 09276 от 29.05.2001 г. на Поземлена комисия – гр.
П. на наследниците на И.Т. С. е била възстановена собствеността върху нива
от 5,429 дка, находяща се в землището на с. Д.К., общ. П., местност „З.“ и
представляваща имот № 000591, при граници (съседи): имот № 000592 – нива
на Кметството на с. Д.К., и имот № 000608 – път IV кл. на Министерството на
транспорта. Решението е влязло в сила на 15.06.2001 г., което се установява от
Решение № 255 от 14.11.2016 г. по гр. д. № 1099/14 г. на Районен съд – гр. П..
С това съдебно решение е било извършено произнасяне по отрицателния
установителен иск за собственост на Й.Г.Б., касаещ процесния имот, като част
от ответниците по него са били и настоящите такива. Една от фактическите
констатации, направени в съобразителната част на цитираното съдебно
решение, е относно влизането в сила на обсъждания реституционен акт. В
случая доказателствената сила на мотивите на коментирания съдебен акт не
се опровергава по никакъв начин от данните по дело. Това решение на
поземлена комисия, е валидно и законосъобразно, тъй като разполага със
съдържанието, предвидено в закона. От друга страна, в него е отразено, че се
издава ведно със скица за имота, поради което няма основание да се счита, че
възстановителната процедура, до която се отнася, не е била надлежно
завършена. Решението е постановено и от законен състав на органа по
земеделската реституция, като при издаването му Поземлена комисия – гр. П.
е заседавала в състав: председател – Т.С., секретар – Я.П., и член – Д.М., като
то е подписано и от тримата. Видно е от представената скица, издадена от
Службата по геодезия, картография и кадастър – гр. Благоевград, че по
кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Д.К., общ. П., одобрени
по реда на ЗКИР, имотът, за който се води делото, представлява поземлен
имот с идентификатор 22143.14.59, с адрес – с. Д.К., местност „З.“, с площ – 5
430 кв. м., с трайно предназначение на територията – земеделска, с начин на
трайно ползване – нива, с категория на земята при неполивни условия – 5, с
номер по предходен план – 000591, при съседи – поземлени имоти с
идентификатори 22143.14.62, 22143.14.61, 22143.14.60, 22143.14.58 и
22143.200.8.
Видно от нотариален акт № 116 от 02.04.2013 г., том I, рег. № 2195,
издаден по нот. д. № 101/ 13 г. на нотариус К.Т., с район на действие –
районът на Районен съд – гр. П., третото лице С.Т. С. е бил признат за
собственик на същия имот, въз основа на давностно владение.
ПридобИ.ето на един недвижим имот при условията на общата давност
(чл. 79, ал. 1 ЗС) е правна последица на сложен юридически факт, обхващащ:
1/ упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене; 2/
владението да бъде явно, спокойно, несъмнено, трайно и непрекъснато и 3/ то
да е продължило за срок от 10 години. Констативния нотариален акт не се
ползва с материалната доказателствена сила по чл. 179 ГПК досежно
6
отразеното в него относно фактите, обуславящи правото на собственост, но
има легитимиращ ефект за лицето, в чиято полза е издаден. Този ефект обаче
е опроверган, чрез оспорването му в случая.
В този смисъл спорен е въпроса за придобИ.ето правото на собственост
върху имота от третото лице С.Т. С. по давност, тъй като е спорно дали е
владял процесния имот в рамките на периода от време, необходим за
придобИ.ето му по давност от негова страна.
Показанията на свидетелите Б.Д. и И. С., сочат, че С. С. е обработвал
имота между 2002 г. и 2010 г. Съдът кредитира показанията на тези
свидетели, тъй като те на логични и последователни, касаят лични възприятия
на същите относно релевантни факти. В този смисъл, се явява основателно
възражението във въззивната жалба за нарушение на първата инстанция при
кредитирането на показанията на свидетелите.
Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като
обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани
доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на
съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното
се отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и допустими,
се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с
евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според
правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по
делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането
на установяваните факти: обстановката /ден, нощ, виелица, дъжд и пр./,
психическото състояние на свидетеля, възрастта му към онзи момент,
физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-
интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането
- възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование,
заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да
каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите съдът трябва
да прецени посочените обстоятелства при възприемането и
възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са
възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по
различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко
показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото
доказателства. При оценката на разказаното от тях следва да се изхожда от: а/
степента му на съответствие с безспорните доказателства по делото, б/
степента на обоснованост, в/ степента на разностранност и г/ степента на
автентичност. Законодателят е създал едно предположение относно
посочените в хипотезата на чл. 172 от ГПК лица за възможна тяхна
заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да
извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на
свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла
7
на достоверността на показанията му – така Решение № 79 от 12.07.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК. В настоящия казус свидетелските
показания на Драмджиев и С. не са противоречиви, а и не са оборени.
Разпоредбата на чл. 172 от ГПК не забранява кредитирането на показания на
роднини и близки, а предвижда преценката им да става в съответствие с
останалите доказателства по делото, а от тях в случая показанията не са
опровергани - така и Решение № 639 от 02.07.2009 г. на ВКС по гр. д. №
2398/2008 г., I г. о., ГК. Не могат да се игнорират свидетелски показания само
защото изхождат от близък роднина. Рроднинската връзка на свидетеля със
страната, която го е посочила, сама по себе си не е основание показанията на
този свидетел да се считат недостоверни. Не съществува забрана да бъдат
разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да
бъдат приети за установени факти, които ползват довелата ги страна. В
случая съобщеното от свидетелите С. и Драмджиев следва да се приеме за
характеризиращо се с висока степен на достоверност, защото не противоречи
на показанията на другата група свидетели. Разказаното от тези свидетели е и
вътрешно хармонично, последователно и изчерпателно.
В случая обаче, не е оборена презумпция в чл. 69 ЗС, тъй като С. С. е
бил съсобственик на процесния имот, възстановен по реституция.
За придобИ.ето на недвижим имот по давност в общата хипотеза е
необходимо упражняване на владение върху него в период от десет години.
Владението от своя страна изисква кумулативно наличие на двата му
елемента. Обективният елемент – упражняване на фактическата власт върху
веща. Тя включва извършване на фактически действия, които недвусмислено
манифестират власт върху имота, която по съдържание е като на собственика.
Субективният елемент на владението – намерението за своене е трудно
доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят
установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС - предполага се, че
владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за
другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които
фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика. В
отношенията между съсобственици не е изключено приложението на
презумпцията на чл. 69 ЗС, но тук отношенията са усложнени, тъй като всеки
от съсобствениците има право да ползва вещта – аргумент от чл. 31, ал.1 ЗС.
Когато след възникване на съсобственост, някой съсобственик ползва
съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на идеалната
част на другите съсобственици. За да придобие частите на останалите
съсобственици е необходимо да демонстрира, че е отблъснал намерението на
другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си.
Превръщането на държането във владение не изисква някакъв специален акт
(макар, че може да съществува и такъв). Фактическото разделяне на
наследствените /съсобствените/ имоти, при което всеки от съсобствениците
установи самостоятелна власт върху конкретен имот, в случая обработва
8
имота със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове
относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на
имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30,
ал.3 или чл. 31, ал.2 ЗС, са действия, които преценени комплексно
демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение
за себе си. Това е така, защото тези действия покриват съдържанието на
правото на собственост. При съчетаното им проявление, те установяват
признаците на владението, защото са явни – възприемат се от
съсобствениците, не са смутени от никой от тях и са непрекъснати. Когато се
упражняват в продължение на период от 10 години, предпоставките на
придобивната давност, визирани в чл. 79 ЗС са реализирани.
Противопоставянето и оспорването на начина на разпределение след
изтичане на придобивната давност е без значение, тъй като позоваването на
давността не е елемент от фактическия състав на придобИ.ето по давност. Не
е необходимо отношенията между съсобствениците или сънаследниците,
/които често са близки роднини/ да са се влошили, да са преустановени
контактите между тях, за да се приеме, че е променено държането на
идеалните части на другите във владение за себе си. Съществено е действията
на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост да са изявени
пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имота се свои
изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него. В случая,
няма данни С. С. да е отблъснал намерението на другите съсобственици и да е
започнал да свои техните части за себе си, няма данни този съсобственик да е
обработвал целия имот със знанието и без възражение на останалите. В този
смисъл, С. С. не е явява собственик на основание давност на процесния имот.
След като С. С. не е собственик на имота, то сключения 05.04.2013 г.
между С.Т. С. и ответника Д.Т., договор за покупко-продажба,
материализиран в нотариален акт с № 126 от същата дата, том I, рег. № 2294,
издаден по нот. д. № 107/13 г. по описа на кантората на нотариус К. Т., не е
породил вещно-транслативен ефект – не е прехвърлил правото на собственост
върху преобретателя, тъй като е нарушен принципа, че праводателя може да
прехвърли толкова права, колкото притежава.
Изложеното е относимо и към договора за дарение от 30.12.2013 г., с
който Д.Т. е дарил имота на своята майка Я.Г. С.а – тя не е придобила право
на собственост върху имота в пълен обем, тъй като праводателя Т. не
притежава право на собственост в пълен обем.
Относно възражението за придобИ.е на имота, основано на кратката
придобивна давност, съдът намира за неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 2 ЗС, ако владението е
добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато
владение в продължение на 5 години. Съгласно чл.70 от ЗС добросъвестно е
владението, което е установено на правно основание, което е годно на
9
направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е
собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, като тази
добросъвестност се преценява към момента на възникване на правното
основание и се предполага до доказване на противното.
Добросъвестност се свежда само до незнание на определени обстоятелства.
Без значение е извинителността или неизвинителността на незнанието, а
съответно и небрежността на владелеца при това незнание, поради което
възможността за узнаване на определено обстоятелство, не води до
опровергаване презумцията по чл.70 ЗС, а за целта знанието на купувача
следва да се докаже по несъмнен начин. Правното основание съставлява
юридически акт с вещноправни последици – прехвърлителни сделки,
административни актове с вещноправни последици, съдебните решения по
конститутивни искове относно правото на собственост или ограничено вещно
право - т. 9 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 7 от 1974 г. Когато
праводателят по сделка с право на собственост върху недвижим имот не е бил
собственик, то не настъпва вещнотранслативния ефект на сделката.
Обстоятелството, че прехвърлителят не е притежавал собственост и
включеното в нея вещно правомощие да владее имота, не е пречка
установената от приобретателя фактическа власт да бъде квалифицирана като
владение. Владението е фактическо състояние /за разлика от правото на
владение, което е субективно право/ и правната уредба на субективните права
е неприложима към факти.
Поради изложеното следва, че лицето, което е надарено с имота – Я.
С.а, на 30.12.2013 г., на първо място, не се е позовало на кратката давност,
поради което не може да се направи извод, че епридобила имота по давност.
На второ място, Я. С.а е придобила имота чрез разпоредителна сделка –
договор за дарение в нотариална форма, на 30.12.2013 г., кат осъщата е
починала на 08.02.2015 г., поради което липсва елемента срок от пет години,
което евентуално да води до извод за наличие на кратката придобивна
давност.
Направилите възражението за придобИ.е на имота по реда на чл. 79, ал.
2 ЗС – чрез кратката придобивна давност, са лицата – ответници по иска – Д.
С. и Г. С., които по силата на наследственото правоприемство, са придобили
правото на собственост, след смъртта на своята майка Я. С.а. В този смисъл,
липсва правно основание, което е годно да направи владелеца Д.Т. и Г. Т.
собственици. В случая няма правно основание – няма юридически акт с
вещноправни последици – прехвърлителни сделки, а има наследствено
правоприемство, обусловило наследяване на дял от наследственото
имущество.
Поради изложеното, липсва елемент от фактическия състав по чл. 79, ал. 2
ЗС, поради което възражението е неоснователно.
В настоящия случай, З. С.а, Б. С.а и С.Д., предвид наследственото им
10
правоприемство от прекия им наследодател (Г.И. С.) и предхождащата го
надлежно проведената реституция в полза на наследниците на общия
наследодател (И.Т. С.), се легитимират като собственици на 3/50 идеални
части от процесния имот.
Предвид гореизложеното съдът намира, че исковата претенция е
основателна и като такава, следва да бъде уважена.
В обобщение - не са налице основания за отмяна на обжалвания съдебен
акт, който трябва да бъде потвърден.
С оглед резултата от въззивното обжалване, следва да се присъдят
разноски на въззиваемите, направени в развилото се производство пред ОС –
Благоевград.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 504/ 07.08.2020 г., постановено по
гражданско дело № 2146/ 2019 г. по описа на Pайонен съд – П..
ОСЪЖДА Д. А. Т., ЕГН ********** и Г. А. Т. , ЕГН **********, да
заплатят на З. З. С., ЕГН **********, Б. Г. С., ЕГН ********** и С. Г. Д. ,
ЕГН **********, сумата в размер на 200.00 лв. (двеста лева), преддтавляваща
разноски за адвокат във въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11