РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на тридесет и първи януари две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 4176 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 3936 от 08.01.2019 г., постановено
по гр. дело № 17823/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 70-ти състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу А.А.С., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, за сумата 298,67 лева, представляваща 1/9 част от цената на доставена
топлинна енергия в периода 01.08.2014 г. - 30.04.2017 г., до имот, находящ се в
гр- София, ж.к. „********с аб. № 118147, отразени в общи фактури № **********
от 31.07.2015 г., № ********** от 31.07.2016 г. и № ********** от 31.07.2017 г.
и сумата 6,10 лева, представляваща
възнаграждение за предоставяне на услугата дялово разпределение за периода
м.05.2015 г. до м.04.2017 г., ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 26.09.2017 г. до погасяването,
а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и сумата от 36,04 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2015
г. до 19.09.2017 г., за които вземания по ч.гр.д. № 67336/2017 г. по описа на
СРС, 70 състав на 27.10.2017 г. е издадена заповед по чл. 410 ГПК, като
главният иск за стойността на потребена топлинна енергия за разликата над уважения
размер до пълния предявен размер от 3008,71 лева и за периода 01.05.2014 г. до 31.07.2014
г., за главницата за дялово разпределение за разликата до пълния предявен размер
от 65,12 лева, както и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия до
пълния предявен размер от 391,48 лв. и за периода 15.9.2015 г. - 19.09.2017 г. и за обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на
услуга дялово разпределение за посочения период за сумата от 11,49 лв. са били
отхвърлени.
Със същото решение
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата
от 49,09 лв., представляваща разноски в производството по иска по чл. 422 ГПК,
както и сумата от 11,72 лв., представляваща разноски в заповедното
производство, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответното дружество е осъдено да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 541,19 лв., представляваща
разноски в производството по иска по чл. 422 ГПК, както и сумата от 315,69 лв.,
представляваща разноски в заповедното производство
Решението в частта, с която предявените по реда на чл. 422 ГПК обективно
съединени ,становителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са били частично уважени срещу ответника А.А.С.
не е обжалвано от него и е влязло в законна сила.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените искове са били частично отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД,
чрез пълномощника си – юриск. И.М., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част от дължими суми
са погасени по давност за периода от 01.05.2014 г. до 31.07.2014 г., сочейки че
съобразно разпоредбата на чл. 32, ал. 1, раздел VІІ
от ОУ, дължимите суми следва да се заплащат в 30 дневен срок, след изтичане на
периода,за който се отнасят. Ето защо и вземанията по процесната фактура № ********** от 31.07.2015 г., ставали
изискуеми едва през м.09.2015 г.,
поради което и никое от претендираните вземания по процесната фактура не било
погасено по давност. Сочи още, че по селата на чл. 22 ОУ ответникът дължал и
заплащане на сумите за услугата „Дялово разпределение“. По изложените съображения моли съда да отмени
решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове като присъди и
направените по делото разноски.
Въззиваемият - А.А.С., чрез полномощника си – адв. В.Д.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, в законоустановения срок е
подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно
изложените съображения. Претендират и разноски.
Въззиваемият - „Т.с.“ ЕООД - третото
лице помагач на ищеца – не е подал отговор на въззивната жалба, и не изразява
становище по релевираните доводи във въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
По отношение на
единственото оплакване във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват
на въззивната проверка, че за процесното вземане периода за периода от 01.05.2014
г. до 31.07.2014 г., за което е издадена
фактура № ********** от 31.07.2015 г., и която съгласно чл. 32, ал. 1 от
общите условия на дружеството е станала изискуема през 15.09.2015 г. и следователно
сумата по тази фактура не е погасена по давност, следва да се отбележи
следното:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на
чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат, съответно издадената
в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване
на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, отнасящи се за процесния период,
клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер
на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало, т.е за процесните
главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец
февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е
възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Издаването на
изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност
за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по
тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по
смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби
от общите условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички
гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на
изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода 01.05.2014 г. до
31.07.2014 г. са станали изискуеми на 01.09.2014 г. и се явяват погасени по
давност, доколкото заявлението за подаване на заповед за изпълнение е подадено
на 26.09.2017 г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички
вземания, чиято изискуемост е настъпила до 25.09.2014 г., като това
обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на нова обща
фактура №********** от 31.07.2015 г., Издаването на такава фактура не променя
настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка
следва да бъде посочено, че по делото не е доказано възникването на ново
вземане след издаването на изравнителната сметка, т.е. в резултат от изравняването
да е възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в
по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, приети през 2014 г.,
а именно в 30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет
страницата на дружеството.
Така мотивиран,
въззивният съд намира, че правилно районният съд е приел за погасени по давност
вземанията за периода 01.05.2014 г. до 31.07.2014 г., включително и по отношение
претенцията за услугата дялово разпределение, поради което в съответствие с материалния
закон е уважил претенцията само за заплащане на задълженията за топлинна енергия
за периода м. 08.2014 г. – м. 04.2017 г.
С оглед обстоятелството, че по правилността на обжалваното решение,
касаещо обема на правото на собственост на ответника в съсобствеността на
процесния недвижим имот, до който ищецът е доставял топлинна енергия,
включително и по отношение размера на акцесорните искове с въззивната жалба не
са направени конкретни оплаквания и доколкото настоящата инстанция по силата на
чл. 269 ГПК е ограничена да извърши проверка само по релевираните в жалбата
оплаквания, въззивният съд не дължи проверка в тази му част.
Тъй като СРС е
достигнал до същите фактически и правни изводи обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
В полза на ответника
по жалбата - С.В.Б.-Х.на
основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят направените
разноски за адвокатско възнаграждение за процесуалното представителството в
производството пред СГС по Договор за правна защита и съдействие от 30.01.2020
г. в размер на сумата от 448,00 лв.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3936 от 08.01.2019 г.,
постановено по гр. дело № 17823/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 70-ти състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** Б да заплати на А.А.С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от по 448,00 лв., представляващи възнаграждение
за извършено процесуалното представителството в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: