Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…..………..….
Гр.София, ……………………….г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на шести юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.съдия Ива Нешева
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева
гр.дело № 5129 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.256 от ГПК.
Обжалва
се решение № 8239 от 10.01.2019г., постановено по гр. дело № 65379/2017г.
на СРС, 29 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените при условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни
искове от „Т.С.“ ЕАД срещу Т.Т.С., както следва: 1/ иск с правно основание
чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ за разликата над уважения размер от
476,16лв.- до пълния предявен размер от 705,09лв., претендирана като цена на ТЕ
доставена за имот – ап.№ 3 в гр.София, бул.“******** за периода 01.05.2013г.-
30.07.2014г., ведно със законната лихва от 15.09.2017г.- до окончателното
изплащане и 2/ иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД за сумата от 121,01лв.,
претендирана като мораторна лихва върху главницата- цена на ТЕ, натрупана за
периода 15.09.2014г.- 07.06.2017г. Решението се обжалва и в частта за
разноските на страните разпределени съобразно изхода на спора по делото.
Въззивникът, „Т.С.“ ЕАД поддържа доводи за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Твърди, че
неправилно от първата инстанция са определени вземанията му за ТЕ, попадащи в
приложното поле на погасителната давност, без да е съобразен правно –
релеватният факт, че сумите за периода м.05.2013г.- м.07.2014г., за които е
издадена общата фактура през м.07.2014г.
са с изискуемост, настъпила едва през м.09.2014г. и от този момент – до датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК не е изтекла тригодишната погасителна давност. С
изложените доводи, въззивникът –ищец
мотивира искането си за отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната
част и уважаване на предявените искове за цената на ТЕ и мораторната лихва
върху сумите-цена на ТЕ в пълните им заявени размери. Претендира присъждане на
направените по делото разноски. При условията на евентуалност- поддържа
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от въззиваемата страна.
Въззиваемата
страна , Т.Т.С. оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за
потвърждаване на решението на първата инстанция в атакуваната от ищеца част по
съображения, подробно развити в депозирания от нея писмен отговор на жалбата в
срока по чл.263,ал.1 от ГПК. Претендира присъждане на разноски за въззивното
производство.
Третото
лице- помагач на ищеца „Б.“ ООД- не заявява становище по жалбата.
Софийски градски съд, като взе предвид
становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в
рамките на въззивната жалба, приема за установено следното:
При извършената
проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав
установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на доводите, заявени с
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на
чл.269,изр.последно от ГПК.
По единствения спорен в настоящото въззивно
производство въпрос между страните относно началния момент, от който тече
погасителната давност за вземането на ищеца, представляващо стойността на
доставената ТЕ за процесния топлоснабден
имот през исковия период от време, настоящият съдебен състав приема следното:
Настоящият съдебен състав намира, че законосъобразно с
обжалваното решение от първата инстанция е прието, че в рамките на дължимата
цена от 705,06лв. за реално доставеното количество ТЕ за целия исков период
/01.05.2013г.-
30.04.2016г./, вземането на ищеца за цената на ТЕ за частта от този период м.05.2013г. –м.07.2014г. в размер на сумата от 228,934лв. , е
погасено по давност. Съответно- извън
обхвата на тригодишната погасителна давност е вземането на ищеца за главницата,
представляваща стойността на доставената ТЕ за останалата част от исковия
период – м.08.2014г.- м.04.2016г. в размер на сумата от 476,16лв. Законосъобразно
с обжалваното решение е прието, че вземането на „Т.С.” ЕАД представлява задължение
за периодично плащане по смисъла на чл. 111 от Закона за задълженията и
договорите, по отношение на което се прилага тригодишен давностен срок, като
това е и разрешението на задължителната съдебна практика- ТР № 3/ 18.05.2012г. по т.дело № 3/2011г. на
ОСГТК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да
тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения
/каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на падежа. Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ
от 2008г., приложима към вземанията за
главницата за частта от исковия период 01.05.2013г.- 31.01.2014г., купувачите на ТЕ дължат плащане на месечно
дължимата сума в 30 дн.срок от изтичане
на периода, за който се отнасят. Т.е. за
стойността на ТЕ за първия месец от исковия период- м.05.2013г., падежът за
плащане е настъпил на 30.06.2013г. и от следващия ден – 01.07.2013г. е започнала да тече тригодишната погасителна
давност, която е изтекла на 01.07.2017г.- преди датата на подаване на исковата
молба -15.09.2017г., / а не на заявлението по чл.410 от ГПК както неоснователно
ищецът поддържа във въззивната жалба, доколкото предявените искове са
осъдителни, а не предявени по реда на чл.422 от ГПК/, с която давността е
прекъсната, на основание чл.116 ,б.“б“ от ЗЗД.
Това се отнася и за вземанията на ищеца за главниците- стойност на ТЕ и
за частта от исковия период м.02.2013г.-м.01.2014г. Що се отнася до вземанията на ищеца за
главниците- стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.07.2014г., настоящият
съдебен състав приема, че приложимите по отношение на тях клаузи
на чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, с които е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ, са нищожни. Настоящият съдебен
състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са
нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите,
като неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие
на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ -
ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или
смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде
задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване
с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да
му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Като последица от
това, настоящият съдебен състав приема, че по отношение на вземанията на ищеца за дължимата стойност на
ТЕ за исковия период от време м.02.2014г.-м.07.2014г., които попадат в
приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, липсва
договорен падеж и за изискуемостта им е необходима покана, поради което,
съгласно нормата на чл.114, ал.2 от ЗЗД,
давността е започнала да тече от датата на възникване на
задължението. Датата на възникване на задължението е първият ден, след изтичане на месеца, в
който е извършена доставката на ТЕ. За вземането за главницата – цена на ТЕ за м.02.2014г., 3 годишната давност е започнала
да тече на 01.03.2014г. и е изтекла на 01.03.2017г.- преди датата на предявяване
на исковата молба – 15.09.2017г., като към последния момент съответно е изтекла
давността и за вземанията за главницата за месец 03, м.04., м.05., м.06 и м.07.2014г. Неоснователно е възражението на ищеца, че
вземанията за главниците за частта от исковия период м.03.2013г. – м.07.2014г.
са станали изискуеми считано от датата на издаване на общата фактура през
м.07.2014г. Фактурирането на стойността на реално доставеното количество ТЕ
след приключване на отоплителния сезон, на база на данните по издадените
изравнителни сметки не установява нов падеж на периодичните задължения за
плащане на стойността на доставената ТЕ /по прогнозен дял или на равни месечни
вноски – чл.155,ал.1 от ЗЕ /, тъй като
задълженията са станали изискуеми, съответно- възникнали в предходен момент, с
оглед гореизложените мотиви. Тези
фактури имат правно значение за възникване и съответно – настъпване изискуемост
само за вземането на ищеца за конкретни
суми, подлежащи на доплащане от
ответника- потребител на ТЕ в резултат на изравняването и издадената
изравнителна сметка за съответния отоплителен сезон. При настоящия казус ищецът
не твърди и по делото не се установява фактурата, на която се позовава,
/непредставена по делото/, да касае конкретни суми за доплащане от потребителя,
съгласно издадената изравнителна сметка. Предвид изложените съображения,
настоящият съдебен състав намира за неоснователно твърдението на ищеца, че
изискуемостта на претендираните по настоящото дело суми е настъпила от датата
на издаване на горепосочената фактура.
По отношение на вземането за мораторни лихви, настоящият съдебен състав
приема, че такива върху главницата – стойност на ТЕ за периода от
време, попадащ в приложното поле на ОУ от 2014г. /за периода м.02.2014г.-
м.04.2016г./ , не се дължат, доколкото
при липса на договорен падеж за плащане на главницата и липса на покана от
ищеца-кредитор, ответната страна не е изпаднала в забава за плащане. А по
отношение на лихвите за забава, дължими по силата на Общите условия от 2008г. –
при доказаната забава за плащане на цената на ТЕ за периода м.05.2013г.-
м.01.2014г. в установения с чл.33,ал.2 падеж - 30 дн.срок от изтичане на
периода, за който се отнасят, претенцията се явява неоснователна, тъй като
вземанието за лихви за забава попада в
обхвата на погасителната 3 годишна давност. Ето защо, съдът приема, че
претенцията за мораторни лихви върху главницата- цена на ТЕ следва да бъде
отхвърлена. и правилно с обжалваното
решение претенцията по чл.422 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД е отхвърлена
изцяло.
С оглед гореизложените мотиви
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба на ищеца
срещу него- оставена без уважение, като неоснователна.
При горния изход на делото
право на разноски за въззивната
инстанция има ответницата в размер на
300лв.- адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно възражението
на въззивника-ищец по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззиваемата-ответник, тъй като то е в рамките на минимално
установения размер по чл.7,ал.2 от Наредба № 1/2004г. / в приложимата редакция
към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие- обн. В ДВ,
бр.41/2017г./ и този по чл.9,ал.1 от Наредбата в приложимата към посочения
релевантен момент редакция, обн. В ДВ, бр.84/2016г.
Воден от горните мотиви Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 8239 от 10.01.2019г., постановено по гр. дело № 65379/2017г.
на СРС, 29 състав в обжалваната част, с която са отхвърлени
предявените при условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни
искове от „Т.С.“ ЕАД срещу Т.Т.С., както следва: 1/ иск с правно основание
чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ -
за разликата над уважения размер от 476,16лв.- до пълния предявен размер от
705,09лв., претендирана като цена на ТЕ доставена за имот – ап.№ 3 в гр.София,
бул.“******** за периода 01.05.2013г. - 30.07.2014г., ведно със законната лихва
от 15.09.2017г.- до окончателното изплащане и 2/ иск с правно основание
чл.86,ал.1 от ЗЗД - за сумата от 121,01лв., претендирана като мораторна лихва
върху главницата- цена на ТЕ, натрупана за периода 15.09.2014г.- 07.06.2017г.,
както и в частта за разноските на страните разпределени съобразно изхода на
спора по делото.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло
в сила като необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. /о.м./2.