СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на пети ноември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
4998 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 477137 от 26.08.2018 г., поправено с решение № 61521 от 11.03.2019 г., по гр. д. № 12568/2016 г. по описа на Софийски районен съд, IІ ГО, 57 състав, са отхвърлени предявените
по реда на чл. 422 ГПК искове за признаване за установено
спрямо М.Б.А., ЕГН: **********, че
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *********,
сумите, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение от 19.10.2015 г.
по ч. гр. д. № 52761/2015 г. по описа на СРС, 57- ми състав, а именно:
- на основание чл.
79 ЗЗД сумата от 1152,84 лв. -
цена на незаплатена доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден
обект - апартамент № 55 в гр. София, ж.к. „*********за периода 01.11.2012 г. -
30.04.2014 г.;
- на основание чл.
86 ал. 1 ЗЗД сумата от 217,56
лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата от
1152,84 лв. за периода 31.12.2012 г. - 31.07.2015 г.;
- на основание чл.
79 ЗЗД сумата от 28,56 лв. -
цена за извършвана услуга дялово разпределение в етажна собственост, където се
намира топлоснабден обект - апартамент № 55 в гр. София, ж.к. „*********за
периода 01.11.2012 г. - 30.04.2014 г.;
- на основание чл.
86 ал. 1 ЗЗД сумата от 4,31 лв.,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 28,56
лв. за периода 31.12.2012 г. - 31.07.2015 г.
С решението „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на М.Б.А., на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, сумата от 1 000 лв. - разноски в исковото производство и сумата от
800 лв. - разноски в заповедното производство.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт в обжалваната част. Отправено е искане първоинстанционното решение да
бъде отменено, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Въззивникът твърди, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия, тъй
като последният е собственик на процесния имот. Сочи, че е ирелевантно
обстоятелството дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали е
консумирало топлинна енергия лично. Поддържа, че законът дава възможност
задълженията да бъдат търсени, както от собственика, така и от носителя на
вещно право на ползване. Претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от М.Б.А., с който жалбата се оспорва и се моли
първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Поддържа, че е придобил
гола собственост върху процесния имот, доколкото праводателят му си е запазил
вещно право на ползване пожизнено. Твърди, че ползвателят е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването на вещта, в това число топлинна енергия. Претендира
разноски.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 57 състав е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Спорен на етапа на въззивното производство е въпросът кой е страна в
процесното договорно правооотношение, при положение че е учредено вещно право
на ползване върху топлоснабдявания имот - собственикът или титулярът на
ограниченото вещно право на ползване. Настоящият съдебен състав приема
следното:
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Следователно купувач - страна по сключения договор за
доставка на ТЕ до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена ТЕ, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата императивно урежда кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост
или вещно право на ползване.
Цитираните норми следователно легитимират като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на
топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице - ползвател. Този извод се налага от изричното
разграничаване на хипотезата на учредено вещно право на ползване в законовата
дефиниция и определянето на титуляра на същото като потребител на доставяната в
имота топлинна енергия. Възприетото в специалния закон разрешение съответства и
на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.
57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта.
В разглеждания случай ищецът основава
претенциите си към ответника на твърдението, че е собственик на процесния имот.
От представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 11, том LXXXXIV, дело № 20132 от 1992 г. се установява, че на
04.12.1992 г. Ц. А. М. е прехвърлил на ответника М.Б.А. правото на собственост
върху процесния имот - апартамент № 55, находящ се в гр. София, ж.к. „**********Видно
от отбелязванията в посочения нотариален акт прехвърлителят Ц. А. М. си е
запазил пожизнено вещно право на ползване върху имота.
При това положение за потребител на доставената
в процесния имот топлинна енергия и съответно - за страна по процесното
облигационно правоотношение с предмет - доставка на
топлинна енергия за исковия
период 01.11.2012 г. - 30.04.2014 г.,
следва да се счита вещният ползвател на топлоснабдения
имот, явяващ се трето за спора лице, а не ответникът М.Б.А., който като „гол
собственик“ на имота е бил лишен от възможността да го ползва. В тази връзка
следва да се отбележи, че за собственика
и ползвателя въз
основа на вещно право
на ползване не е предвидена
солидарна отговорност, нито по силата на закона, нито по силата на сключен
между тях и ищеца договор, включително Общите условия към него, поради което и
разпоредбата на чл. 122
ЗЗД в случая е неприложима.
При тези съображения, тъй като при конкуренцията
на вещни права превес има правото на ползване върху имота, а не голата
собственост, за потребител на топлинна енергия през исковия период следва да се
счита вещният ползвател, а не „голият собственик“, лишен от правото да ползва
имота, поради учредяването на такова ограничено вещно право на друго лице.
Доказване на противното от страна на ищеца не е проведено по делото, което
налага приемането на извод, че ответникът М.Б.А. не е пасивно материално - правно
легитимиран да отговаря за задълженията за цената на топлинната енергия,
доставена в процесния имот.
Предвид изложеното предявените срещу М.Б.А. искове
правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд, поради което решението следва
да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която е
представила списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането на сумата от 980 лв.
за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС. С оглед
представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че
уговореният адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има характер на
разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно. Минимално предвиденият размер на възнаграждението
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ е 328,23 лв., с оглед на което уговореното и заплатено
възнаграждение от 980 лв. надвишава минималните размери, а като се съобрази правната и
фактическа сложност на делото, то съдът намира, че същото следва да бъде
редуцирано и присъдено в минималния предвиден в наредбата размер.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 477137 от 26.08.2018 г., поправено с решение № 61521 от 11.03.2019 г., по гр. д. № 12568/2016 г. по описа на Софийски районен съд, IІ ГО, 57 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на М.Б.А., ЕГН **********, сумата от 328,23 лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.