Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 10303 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 98226 от 19.04.2019г. по гр.д. № 48985/2018г. Софийски районен съд, 32 състав обявил за нищожно на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сключеното между „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, и Х.Я.В., ЕГН **********, споразумение от 12.09.2015г.
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги на стойност 3 000 лв. към
договор за потребителски кредит от 12.09.2015г., сключен между същите страни, и
осъдил ответника на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да върне на ищеца заплатената
по споразумението от 12.09.2015г. за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги сума в размер на 3 000 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 940 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „П.К.Б.“ ЕООД, който
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност. Неправилно първостепенният съд
приел, че споразумението е нищожно, тъй като услугите, предвидени в него, били
такива по усвояване и управление на кредита. Отпускането на кредит не било
обвързано със задължителното закупуване на пакета от допълнителни услуги.
Поддържа, че с оглед легалното определение на договора за потребителски кредит,
дадено в чл. 9, ал. 1 ЗПК, законодателят изключил от неговия
обхват предлаганите в допълнителния пакет услуги. Освен това ищецът се
възползвал от две от услугите, включени в този пакет - приоритетно
разглеждане на заявлението за отпускане на кредит и възможност за разсрочване на
плащането по вече отпуснатите средства. Дължимото възнаграждение по
споразумението не представлявало цена на услугите, а било дължимо за възможността
ищецът да поиска промяна в договора му за кредит. Неправилен бил и изводът на
СРС, че споразумението е нищожно тъй като възнаграждението, уговорено със
същото, не било включено в изчисляването на ГПР, тъй като този извод
противоречал на § 1, т. 1 ДР ЗПК. Моли съда да отмени атакуваното решение и
вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. С жалбата релевира
и евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Въззиваемата страна Х.Я.В. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове –
с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по които се твърди нищожност на
споразумение от 12.09.2015г. за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
към договор за потребителски кредит № **********, на основание чл. 21, ал. 1
вр. чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК и като неравноправно по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
сумата 3 000 лв., представляваща платената без основание сума по нищожното
споразумение.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав
намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата решението е правилно по
следните съображения:
Противоречието на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
представлява несъобразяване с предписанията на императивни правни норми, като
достатъчно за нищожността на сделката на това основание е обективното й
несъответствие с повелителна правна норма или правен принцип.
При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание” обикновено са обусловени от едно
преюдициално договорно правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на
основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта
на предаване (плащане на сумата), след което в тежест на ответника е да докаже,
че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.
В случая страните не спорят по фактите,
а те се установяват и от приетите писмени доказателства – на 12.09.2015г. между
страните е сключен договор за потребителски кредит № **********, както и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги на стойност 3 000
лв. Не се спори също и се установява, че ответникът е изплатил изцяло сумите по
договора и по споразумението.
Съгласно споразумението от 12.09.2015г.,
сключено към договора за кредит, страните са уговорили „предоставяне на пакет
от допълнителни услуги“, които кредитодателят се задължил да предостави по
искане на клиента и при изпълнение на посочените в ОУ изисквания, както следва:
1. приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2. възможност
за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. възможност за намаляване
на определен брой погасителни вноски; 4. възможност за смяна на дата на падеж; 5.
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Уговорено е
възнаграждение за предоставянето на пакета, като споразумението препраща към
договора за кредит - т. VІ, според която сумата по договора за кредит е 3 000
лв. при ГПР 49.9 % и ГЛП 41.17 %, а по избрания и закупен пакет от допълнителни
услуги – 3 000 лв. В споразумението е уговорено възнаграждението да бъде
разсрочено за срока на договора за кредит и добавено към месечните вноски за
погасяване на главницата.
Съгласно уговореното и приетия погасителен
план, кредитът е следвало да бъде върнат на 24 месечни погасителни вноски, с
размер на вноска по кредита от 185.46 лв., включваща главница и възнаградителна
лихва, както и размер на вноска по закупен пакет от допълнителни услуги в
размер на 125 лв. месечно, или общ размер на погасителната вноска 310.46 лв.
С оглед така установеното, въззивният
съд споделя извода на първоинстанционния за нищожност на процесното
споразумение. Т.нар. „допълнителни услуги“ по т. 1 – 4 от споразумението по
същество представляват такива свързани с усвояването и управлението на кредита,
за което законът императивно забранява плащане на такси и комисионни в чл. 10а,
ал. 2 ЗПК; Петата т.нар. услуга (улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства) касае евентуални бъдещи кредитни отношения между
страните. Не е посочена и цена за всяка от услугите поотделно, включително и в
споразумението, каквото е императивното изискване на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Следва да се отчете и че заплащането на
това възнаграждение е предварително, т.е. същото е дължимо само за
„възможността за предоставянето“ на услугите, като е без значение дали някоя от
тези услуги ще бъде използвана по време на действие на сключения между
страните договор, доколкото в споразумението е посочено, че възнаграждението за
предоставянето на посочените допълнителни услуги става изискуемо
с подписването му, като изискуемостта му е в пълен размер дори и да не е
ползвана и една от тях. С оглед размера на вземането за т.нар. „допълнителни
услуги“ – 3 000 лв., при размер на отпуснатия кредит от 3 000 лв., очевидно е,
че споразумението има за цел и резултат увеличение на възнаграждението на
кредитора, поради което и съгласно чл. 21, ал. 1 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК е
нищожно. Процесното споразумение безспорно е и сключено във вреда на
потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, приложим в конкретния случай, тъй като води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако
не са уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи
служебно. В случая споразумението не е уговорено индивидуално, доколкото е изготвено
предварително и ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му.
След като споразумението е нищожно, по него не се дължи възнаграждение, поради
което искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД също е основателен.
Предвид съвпадението на крайните изводи
на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция,
разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените
такива са в размер на 700 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в
брой, съгласно удостовереното в договора за правна защита и съдействие от 28.06.2019г.
Възражението на въззивника за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за неоснователно. Цената
на всеки от предявените искове е 3 000 лв. (чл. 69, ал. 1, т. 4 и т. 1 ГПК), и минималното възнаграждение, определено по реда чл. 7, ал. 2, т. 2 вр.
чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения (в приложимата й за спора редакция към датата на сключване на
договора за правна защита) възлиза на 880 лв. Заплатеното от въззиваемия
възнаграждение е под минималния размер, поради което не следва да бъде
намалявано.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 98226 от 19.04.2019г., постановено по гр.д. № 48985/2018г. на Софийски районен съд, 32 състав.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Х.Я.В., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 700.00
лв. (седемстотин лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.