РЕШЕНИЕ
№ 207
гр. Карлово, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20245320101829 по описа за 2024 година
Производството е по главен и евентуален иск – двата с правно
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, предявени от Г. Я. С., ЕГН: ********** от гр. К.,
обл. П., бул. „***“ №***, вх.***, ет.***, ап.***, чрез пълномощника си адв. В.
М., ЕИК ************, от АК-П., личен № **********, съдебен адрес: гр. С.
***, ул. „***“ №***, ет.***, ап.***против „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1766, ул.
„Околовръстен път“ №260, представлявано от Д. Б. Ш. – изпълнителен
директор, и М. И. В. –прокурист.
Ищецът твърди, че на 02.08.2023 г. сключил договор за потребителски
кредит PLUS-20090988 с „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД. Страните се
договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 10 000 лева, платим на 72
месечни погасителни вноски. Срокът на договора бил уговорен до 15.08.2029
год., при ГПР – 15.52 % и ГЛП – 13.55 %.
Твърди, че съгласно Договор за застрахователно посредничество,
кредитодателят предлагал застраховки, в качеството му на застрахователен
посредник/агент. Заемателят се присъединил към предлаганата от
кредитодателя застраховка „Защита на плащанията“, като по този начин
1
задълженията към процесния договор била включена и сумата от 4269,60
лева, представляваща застрахователна премия.
Уговорена била и „Такса ангажимент“ в размер на 250 лева. Така
общата дължима сума по кредита ставала в размер на 19005,12 лева, която
страните се договорили да бъде върната на равни месечни вноски за периода
на кредита.
До настоящия момент ищецът извършвал частични плащания на
дължимите суми по договора. Същият твърди, че договорът за кредит е
недействителен поради липсата на всяко едно от тези императивните на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК и чл.143-148 ЗЗП.
Счита, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора, както и договорът не е подписан на
всяка страница. Твърди, че шрифтът на договора, както и приложенията към
него са с шрифт по-малък от 12 и не отговарят на изискванията на закона
Договорът бил недействителен и на още едно основание, а именно – в
него бил посочен ГПР, но единствено като абсолютна процентна стойност, без
да са посочени взетите допускания използвани при изчисляването му, каквото
било изискването на чл. 11 т. 10 ЗПК. Това водело и до неяснота относно
включените в него компоненти, което представлявало нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин
ЗПК.
Отделно, в договора липсвала методика за формиране на годишния
лихвен процент /ГЛП/ на разходите и кредита /кои компоненти са включени в
него/, а се съдържали само абсолютните стойности на лихвения процент по
заема и на годишния лихвен процент. Договорът за кредит бил изготвен в
несъответствие на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Отразена била само
такса ангажимент в размер на 250 лева. Никъде не било включено
възнаграждението като разход по кредита, както и че потребителят следва да
заплати застрахователна премия в общ размер на 4269,60 лева, което се
равнявало на почти 50 % от главницата по кредита. Тези обстоятелства не
били взети предвид при калкулациите на ГПР, а според чл.19, ал.1 от ЗПК
трябвало да бъдат включени, тъй като ГПР изразява общите други преки или
2
косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид. В процесния
случай в посочения ГПР не били включени всички действителни разходи,
поради което било налице противоречие с императивната разпоредба на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и договорът за потребителски кредит бил недействителен на
основание чл. 22 ЗПК. Това влечало след себе си последицата на чл. 23 ЗПК и
съответно кредиторът имал право да получи само чистата стойност на
кредита. В настоящия случай чистата сума по кредита не съответствала на
уговорената главница в размер на 10 000 лева, защото от същата била
приспадната такса ангажимент в размер на 250 лева. Така чистата сума, която
кредитополучателят получил, била 9 750 лева, което отново водело до
изменение в ГПР изначално.
Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не можел да изисква
заплащането на такси за действия, свързани с управление на кредита, а ако
бъде предвидено събирането на такива такси, то те трябвало да бъдат
конкретно и точно посочени в договора. В настоящия случай застраховката по
застрахователна програма „Защита на плащанията“ била сключена между
„Кардиф Общо застраховане, клон България“ и кредитодателя, като
последният бил застрахователен посредник и ползващо се лице, но
кредиторът не договорял за себе си, а от името и за сметката на застрахователя
(арг. чл. 313 КЗ). Кредитодателят бил трето правоимащо се и ползващо се
лице по договорите за застраховки. Същият имал право да получи
застрахователното обезщетение при настъпил риск, но не и да търси реално
изпълнение на вноските по премията. Неясно оставало в случай, че
застрахователната премия се заплаща директно на застрахователя, как този
разход бил включен в сумата за връщане към кредитодателя, но не бил отразен
в ГПР.
Ищецът твърди, че така уговореното като застрахователна премия,
добавена отделно към вноската по кредита, е елемент от същественото
съдържание, за което страните се договарят индивидуално, доколкото не е
формулиран ясно и разбираемо не само от граматическа гледна точка, но и по
начин, позволяващ на клиента да осъзнае действително произтичащите за него
икономически последици от съгласието му да бъде застрахован от кредитора
си. В този смисъл счита, че всички вноски по застрахователна програма
„Защита на плащанията“ представляват съществени услуги по усвояване и
управление на кредита, които съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК са забранени.
3
Посочената такса – застрахователна премия от закупуване на
застрахователната програма, на основание § 1, т. 1 от ДР към ЗПК
представлявала „Общ разход по кредита за потребителя“, тъй като
застрахователните премии се заплащат от кредитодателя, макар и формално да
не са условие за сключването на договора. Тази застрахователна премия
следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР по чл. 19 ЗПК
(възнаграждение на кредитодателя). С включването на тези разходи под
формата на пакет от допълнителни услуги се заобикаляло ограничението на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а заобикалянето на закона било
самостоятелно основание за нищожност на клауза от потребителски договор
за кредит, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 19. ал. 4 ЗПК ГПР не
можел да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно ПМС № 426 от 18
декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения, законната лихва била десет процентни пункта. В
настоящия случай ГПР бил некоректно посочен и така се нарушавала
императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
С оглед изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което
да признае за нищожен, сключения между страните Договор за потребителски
кредит PLUS-20090988 от 02.08.2023 г., поради противоречие и заобикаляне
на закона, и накърняване на добрите нрави,
В условията на евентуалност, ищецът моли съда да постанови решение,
с което да прогласи нищожността на клаузите от Договор за потребителски
кредит PLUS-20090988 от 02.08.2023 г., предвиждащи заплащане на
застрахователна премия и такса ангажимент, поради противоречие със ЗПК.
Ответната банка, чрез пълномощника си юрк. И. Б., оспорва иска.
Оспорва твърдението, че ищецът е имал качеството на потребител по
смисъла на параграф 13, т.1 от ДР на ЗЗП при подписването на процесния
договор за кредит. В закона не съществувала презумпция, че дадено физическо
лице действа като потребител, когато сключва договор за кредит.
От ищеца напълно бланкетно и общо се сочело, че не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от
ЗПК и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
4
Ищецът твърдял абсолютно неоснователно, че договорът за кредит е
изготвен на шрифт по-малък от 12. Точно обратното, Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-20090988 от 02.08.2023 г. бил
съставен в писмена форма, на траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора били представени на шрифт Garamond, размер
12, а погасителния план бил инкорпориран в съдържанието на
споразумението.
По отношение на формата за действителност на застрахователните
документи, съставени по желание на ищеца, приложими били императивните
разпоредби на чл. 382, във връзка с чл. 344 от Кодекса за застраховането.
Същите включвали изисквания за общи условия и застрахователен
сертификат, но не и за размер на шрифта, на който да бъдат съставяни
застрахователните документи, като същите не препращали към ЗПК.
Договорът за застраховка, сключен по искане на насрещната страна,
представлявал самостоятелно съглашение, различно от договора за
потребителски кредит. Същият бил с различен предмет – закрила на
неимуществени блага на застрахования – живот, здраве, работоспособност и
различни страни – „Юробанк България“ АД, в качеството му на
застрахователен посредник, Г. Я. С., като застрахован и застрахователите
„Кардиф Общо застраховане, клон България“ КЧТ и „Кардиф
Животозастраховане, клон България“ КЧТ. В случай, че се атакува
действителността на застрахователния договор с твърдението, че не е спазена
изискуема от закона форма, по делото като главна страна следвало да бъдат
конституирани и застрахователите, тъй като същите били страна по това
споразумение.
Застраховката представлявала допълнителна незадължителна услуга и
ищецът не бил длъжен да се застрахова, за да му бъде отпуснат процесния
кредит
Застраховката не била част от главницата, както неправилно се сочело в
исковата молба, а твърденията за покупка на стока и т.н. не били относими,
тъй като на ищеца не бил предоставян стоков кредит.
Напълно неоснователни и бланкетни били твърденията на ищеца, че не
е посочено каква част от отделните задължения на кредитополучателя се
погасяват с всяка погасителна вноска. В съдържанието на договора бил
5
инкорпориран погасителния план, като месечните погасителни вноски били
ясно и точно описани.
Таксата ангажимент била включена в процента на годишно оскъпяване
по процесния заем. Обстоятелството дали прихващането на такса ангажимент
е задължително условие за отпускане на кредита или усвояването му при
предложените параметри било от значение за включване на този разход в ГПР,
а не за характеристиката му и по-конкретно дали е свързан с усвояването и
управлението на заема.
Неоснователно било и твърдението, че Договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като съществува
неяснота относно начина на формиране на годишния процент на разходите. На
ищеца била предоставена пълна, ясна и точна информация за начина на
формиране на ГПР, както и ясна и разбираема за потребителя информация
какви разходи се включват в ГПР. По този начин кредитодателят изпълнил
задължението си, както по националния закон - чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, така и изискванията на Директива 2008/48/ЕС).
Твърденията на ищеца относно размера на възнаградителната лихва и
накърняването на добрите нрави, също били неоснователни.
Ответникът заявява, че процесният договор за потребителски кредит не
противоречал на закона, нито го заобикалял и не накърнявал добрите нрави,
поради което претенцията и по двата иска се явявала неоснователна. Моли
съда да я отхвърли и да му присъди разноските по делото. Прави възражение
относно дължимостта на адвокатското възнаграждението на адв. В. М..
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
Страните не спорят и от събраните в производството писмени
доказателства се установява, че между „Юробанк България“ АД, като
кредитор и Г. Я. С., като кредитополучател, е сключен Договор за паричен
кредит PLUS-20090988 от 02.08.2023 г. Договорът е потребителски по
смисъла на чл.9, ал.1 от Закона за потребителския кредит, като ищецът има
качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3, а ответникът се явява
кредитор /чл.9, ал.4/, тъй като се предоставя кредит под формата на заем.
Следователно твърденията на ответната страна, че ищецът няма качеството
6
„потребител“ са неоснователни.
По силата на договора кредиторът е предоставил на кредитополучателя
в заем сумата от 10 000 лева. Страните са уговорили, че размерът на
предоставения заем включва и застрахователна премия в размер на
4269.60лева, както и такса „ангажимент“ в размер на 250.00 лева.
Кредитополучателят е поел задължение да върне предоставената сума, да
заплати застрахователна премия, такса „ангажимент“ и възнаградителна лихва
на 72 равни месечни вноски, всяка от които по 263.96 лева. Общата сума за
изплащане по кредита е посочена в размер на 19005.12 лева при годишен
процент на разходите 15.52 % и лихвен процент 13.55 %. В чл. 2 от договора е
отразено, че таксата „ангажимент“ е дължима срещу задължението на
кредитора да приеме, че договорът се сключва при фиксиран лихвен процент
по смисъла на §1, т. 5 от ЗПК и е дължима при усвояване на кредита, като се
удържа от отпуснатия кредит. Уговорената сума като „застрахователна
премия“ е разделена на равен брой вноски и е част от всяка погасителна
вноска. В раздел „Удостоверявания“ с полагане на подписа си
кредитополучателят е декларирал, че е получил информация от
кредитополучателя за условията и параметрите, които са го мотивирали да
сключи договора за кредит.
От заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че по договор за паричен кредит PLUS-
20090988 от 02.08.2023 г., „Юробанк България“ АД е превела на ищеца сумата
от 9750.00 лева, като сумата от 250.00 лева (от общ размер на кредита 10 000
лева) е удържана като такса „ангажимент“.
Вещото лице посочва, че годишният процент на разходите включва и
такса „ангажимент“, но не и застрахователната премия в размер на 4269.60
лева. Стойността на ГПР, изчислен върху 9750 лева е 15.53%, а при включване
на застрахователната премия в ГПР, същият ще е в размер на 27.87 %
Платените от кредитополучателя суми по договор за паричен кредит
PLUS-20090988 от 02.08.2023 г. са общо 3175.00 лева, от които главница –
1123.37 лева, договорна лихва – 1340.03 лева, застраховка на кредита – 711.60
лева. Сумата, платена за застрахователна премия е преведена по сметка на
застрахователите Кардиф Общо застраховане, клон България“ КЧТ и „Кардиф
Животозастраховане, клон България“ КЧТ.
7
При така установеното от фактическа страна, съдът намира договор за
паричен кредит PLUS-20090988 от 02.08.2023 г. за нищожен, а предявения
главен иск – за основателен.
Съдът намира, че още с представения на ищеца СЕФ за запознаване и
приемане, той е въведен в заблуждение относно действителното фактическо
положение, тъй като от една страна ищецът кандидатства за сумата от 10 000
лева, следва да върне 19 005,12 лв., при посочен ГПР от 15,52 % и фиксирана
лихва от 13,55 %, а от друга страна – за получаване на кредита или за
сключването му при предложените условия, не се изисква задължително
сключване на договор за застраховка или на друг договор за услуга. Тази
първоначална информация не отговаря на обективната действителност, тъй
като договорът за застраховка се явява задължително условие за получаване на
кредита. Уговарянето на застрахователна премия в размер на 4269.60 лева
съставлява допълнителен разход за ищеца, която той следва да заплати, заедно
с месечните погасителни вноски по кредита. Настоящият състав на съда счита,
че застрахователната премия неправилно е включена към общия размер на
отпуснатия кредит, вместо към размера на разходите по кредита. Видно е, че в
информацията за потребителския кредит всички предоставени данни са с
включена застраховка, като кредиторът предварително е знаел размера на
застрахователната премия, независимо, че към този момент потребителят „не
е бил направил избор на конкретна застраховка“. От СЕФ безспорно се
установява, че условията на кредита включват застраховка, доколкото не е
дадена информация за условията на незастрахован кредит. Доколкото от
формуляра е видно, че застраховането е условие за конкретния кредит, то
премията би следвало да е разход, а не част от отпусканата сума. В процесния
договор е посочено, че застрахователната премия се превежда директно по
сметка на застрахователя и в нито един момент сумата не е била на
разположение на потребителя, т.е. ищецът не е имал възможност да реши дали
да усвои сумата като част от отпуснатия кредит или да я заплати в полза на
застрахователя. Въпреки това, потребителят в нито един момент не е имал
достъп до сумата от 4269.60 лева, а същата е включена в общия размер на
главницата по кредита. С оглед характера на сумата от 4269.60 лева следва да
се приеме, че същата представлява разход по кредита и като такъв следва да е
включена в общия размер на ГПР. При включване на застрахователната
премия в ГПР, размерът му би бил различен от посочения в договора, което се
8
установява и от заключението на вещото лице.
Посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите,
различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата
недействителност. Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, какъвто е настоящия случай, съгласно чл.23 от ЗПК
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и
по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването му, предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е
достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл.
22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е
необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
Изводът, който се налага е, че договор за паричен кредит PLUS-
20090988 от 02.08.2023 г. не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК и е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр.с чл. 26, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД.
Предвид гореизложеното предявения главен иск за нищожност
сключения Договор за паричен кредит PLUS-20090988 от 02.08.2023 г. се
явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. Поради това
съдът не дължи произнасяне по евентуално съединения с него иск за
нищожност на клаузите за заплащане на застрахователна премия в размер и
„такса ангажимент“.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат направените по делото разноски. Същият е бил освободен от
9
заплащане на такива на основание чл.83, ал.2 ГПК, поради което дължимата
държавна такса следва да се заплати от ответника в полза на РС Карлово. В
разглежданата хипотеза цената на иска е стойността на договора – 19 005.12
лева, т. е дължимата държавна такса се равнява на 760.20 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т.2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът
на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и
съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна защита е
отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2 ЗАдв., в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този
размер, съгласно чл. 7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 2110.46
лева
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения
обаче не е задължителна за съда. С решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-
438/22г. е постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.
Съгласно актуалната практика на ВКС, посочените в Наредба № 1 от
2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско
възнаграждение. В случая, съобразявайки цената на иска, обема и сложността
на извършената дейност от адвоката, с оглед фактическата и правна сложност
на делото, настоящият съдебен състав намира за справедливо адвокатско
възнаграждение в размер на 1000 лева за осъщественото от адв. М.
процесуално представителство.
Неоснователни са възраженията на ответника за недължимост на
адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца. Според трайната и
10
последователна е практиката на ВКС, за уважаването на искане за присъждане
на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв е достатъчно да е
представен договор за правна защита и съдействие, сключен между страна в
процеса и адвокат-пълномощник, в който да е записано изрично, че адвокатът
ще оказва безплатна правна помощ и съдействие на страна по делото-
физическо лице, което се намира в затруднено материално положение, както и
да е направено искане за присъждането на такова възнаграждение.
Основанието за ангажиране отговорността на насрещната страна за разноски
за адвокатско възнаграждение е в хипотезите, когато същата тази страна
отговаря за разноски въобще в зависимост от изхода на делото. Съдът няма
задължение по закон да проверява дали страната е материално затруднена, за
да може да уговаря с адвоката пълномощник на същата безплатна адвокатска
правна помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, доколкото се касае за
вътрешни отношения между представител и представляван. Логиката на
законодателната уредба за отговорността на страната за разноски за
осъществена безплатна адвокатска правна помощ и съдействие по чл. 38, ал.
1от ЗА е в посока, че страната, когато е отговорна за разноските в
производството, винаги следва да бъде осъдена да заплати и разноските за
упълномощен от насрещната страна адвокат, независимо дали е осъществил
безплатна адвокатска помощ или страната, която го упълномощава, е
заплатила предварително адвокатския хонорар. И в двата случая загубилата
делото страна дължи разноски като адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представително и защита от адвокат на другата
страна.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предл. 1-во от
ЗЗД Договор за потребителски кредит PLUS-20090988 от 02.08.2023 г.,
сключен между Г. Я. С., ЕГН: ********** от гр. К., обл. П., бул. „***“ №***,
вх.***, ет.***, ап.***и „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София 1766, ул. „Околовръстен път“
№260, представлявано от Д. Б. Ш. – изпълнителен директор и М. И. В. –
11
прокурист, поради противоречие със закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за
потребителския кредит.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София 1766, ул. „Околовръстен път“
№260, представлявано от Д. Б. Ш. – изпълнителен директор и М. И. В. –
прокурист да заплати на В. В. М., ЕИК: ***, от АК-П., личен № **********,
служебен адрес: гр. С. ***, ул. „***“ №***, ет.***, ап.***, сумата от 1000.00
лева, представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 от
Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София 1766, ул. „Околовръстен път“
№260, представлявано от Д. Б. Ш. – изпълнителен директор и М. И. В. –
прокурист да заплати на по сметка на РС Карлово сумата от 760.20 лева,
представляваща държавна такса за образуване на делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
ЦЧ
12