Р Е Ш Е Н И Е
№ 179
гр. Габрово, 16.12.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ГАБРОВО
в публично заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ГИШИНА
при
секретаря РАДОСЛАВА КЪНЕВА и с
участието на прокурора ……………… като разгледа докладваното от съдия Д. Гишина адм.
дело № 276 по описа за 2019 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 268 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по жалба на Д.П.М. ***
против Решение по жалба срещу действия на публичен изпълнител № 203 от
02.10.2019 година на Директора на Териториална дирекция на Национална агенция
за приходите /ТД на НАП – Велико Търново, с което е потвърдено Разпореждане с
изх. № 190007-137-0008219 от 11.09.2019 година, издадено от публичен изпълнител
при ТД на НАП – Велико Търново.
В жалбата се твърди, че оспореното
решение е незаконосъобразно и неправилно. В жалбата се развиват доводи, че
давността по отношение на установените с Ревизионен акт № ********* от
12.08.2013 година на ТД на НАП – Велико Търново задължения за периода
01.01.2008 – 31.12.2008 година е започнала да тече на 01.01.2009 и е изтекла на
01.01.2019 година на основание чл. 255, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 168, т. 3
от ДОПК. Оспорващият се позовава и на разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК.
Прави се искане за отмяна на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане
и връщане на преписката в ТД на НАП – Велико Търново за ново произнасяне.
В открито съдебно заседание оспорващият не се явява и не се
представлява. В депозирана по делото писмена молба /л. 37/ се преповтарят
доводите от жалбата и се поддържа искането по същество.
Ответната по жалбата страна Директор на ТД на НАП – Велико
Търново се представлява в открито
съдебно заседание от надлежно упълномощен процесуален представител – юрисконсулт /л. 36/,
оспорва се жалбата, по същество се прави искане за отхвърляне на
оспорването. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата е допустима, като подадена в законоустановения срок
по чл. 268 от ДОПК, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на съдебен контрол,
след изчерпване на възможността за обжалване по административен ред.
След съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, включително тези в административната преписка, на доводите и
възраженията на страните, и като извърши служебна проверка за
законосъобразност, съдът приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Жалбоподателят е подал до Директора на ТД на НАП – Велико
Търново Заявление по чл. 168, т. 3, чл. 171, ал. 1 и чл. 173 от ДОПК с вх. №
0468329 от 11.09.2019 година /л. 13/, с което е поискал да бъдат погасени по
давност и отписани задължения по реда на чл. 171, ал. 1 от ДОПК, а начислените
лихви да се сторнират, а именно: остатък от главница в размер на 168 115.15
лева, остатък от лихва в размер на 103 718.19 лева и остатък от лихва в размер
на 75 888.02 лева, и трите задължения за периода 01.01.2008 – 31.12.2008
година, установени с ревизионен акт № ********* от 12.08.2013 година.
Издадено е Разпореждане с изх. № С190007-137-0008219 от
11.09.2019 година от Главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново
/л. 10-11/, с което е отказано прекратяването поради изтекла давност на
вземания, по ИД № **********/2001 година, посочени в таблица в разпореждането.
В мотивите на разпореждането е посочено, че в случая става
въпрос за публични вземания за данък върху доходите на физическите лица за
периода 01.01.2008 – 31.12.2008 година, установени с влязъл в законна сила на
30.09.2013 година Ревизионен акт № ********* от 12.08.2013 година. Публичният
изпълнител се позовава на разпоредбата на чл. 171, ал. 1 и 2 от ДОПК, като
сочи, че задълженията за ДДФЛ за 2008 година е следвало да бъдат платени до
30.04.2009 година съгласно действащия ЗДДФЛ. Общият 5-годишен давностен срок по
чл. 171, ал. 1 от ДОПК започва да тече от 01. Януари на годината, следваща
годината, през която е следвало да бъде платено задължението, а именно
01.01.2010 година. Срокът е прекъснат на 12.08.2013 година с издаването на
ревизионен акт за установяване на вземанията, който не е бил обжалван и е
влязъл в сила на 30.09.2013 година. Съгласно чл. 172, ал. 3 от ДОПК от
прекъсването на давостта започва да тече нова давност. Второ прекъсване на
давността е реализирано на 14.07.2014 година с извършване на действия по
присъединяване на основание чл. 217, ал. 2 от ДОПК на публичните вземания,
установени с посочения РА към вече образувано срещу длъжника изпълнително
производство – разпореждане № 0892/2001/308767 от 14.07.2014 година, като от
датата на прекъсването е започнала да тече нов 5-годишен давностен срок. Ново
прекъсване на давността е осъществено на 18.07.2014 година когато с
Постановление с изх. рег. № 0892/2001/308768 от 14.07.2014 година и запорно
съобщение на основание чл. 202, ал. 1 от ДОПК № 0892/2001/308785 от 14.07.2014
година е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки на
длъжника в „Юробанк България“ АД, до която банка на 22.07.2014 година е
изпратено разпореждане за изпълнение на запорното съобщение, т.е. налице е
действие по принудително изпълнение, прекъсващо давността по смисъла на чл.
172, ал. 2 от ДОПК. Посочено е и още едно прекъсване на давността на 27.02.2017
година поради налагане запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки
на длъжника в „Уникредит Булбанк“ АД, до която банка на 05.07.2017 година е
изпратено разпореждане за изпълнение на запорното съобщение. В заключение е
посочено, че при очертаната фактическа обстановка единствено може да се приложи
абсолютната давност, регламентирана в чл. 171, ал. 2 от ДОПК, която към момента
на издаване на разпореждането не е изтекла.
Разпореждането е връчено на М. на 17.09.2019 година /л.
12/, който в предвидения за това срок го е обжалвал пред Териториалния директор
на ТД на НАП – Велико Търново с жалба с вх. № 25505 от 25.09.2019 година /л. 8/
с твърдение за изтекла абсолютна погасителна давност на 01.01.2019 година.
С Решение по жалба
срещу действия на публичен изпълнител № 203 от 02.10.2019 година Директорът на
ТД на НАП – Велико Търново е потвърдил Разпореждане с изх. № 190007-137-0008219
от 11.09.2019 година, издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико
Търново /л. 6-7/.
В мотивите на решението е посочено, че при настъпило
спиране, основанията за което са уредени в чл. 172, ал. 1 от ДОПК, давностният
срок не тече. С отпадане на основанието за спиране се възобновява давностният
срок, като продължава да тече неизтеклата до момента на спирането част от него.
Периодът на спиране на давността не се
включва в срока на давността – с него тя се удължава. След отпадане на
основанието за спиране тя се допълва с период от време, равен на разликата
между целия срок на давността и изтеклото време до спирането. От прекъсването
на давността започва да тече нова давност. ДОПК не предвижда до кой момент в
такава хипотеза давността се счита за спряна, като по тази причина следва да се
приеме, че давността спира докато е налице висящ изпълнителен процес и
публичните задължения ще бъдат погасени по давност с изтичането на абсолютния
10-годешен давностен срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, като е прието, че същият в
процесния случай изтича на 31.12.2019 година. Посочено е, че възражението за
изтекла погасителна давност не е обвързано със срок, поради което може да бъде
подавано многократно, при възникване на предпоставките за прилагане на
института.
Решението е връчено на Д.М. на 07.10.2019 година /л. 5/ и
по предприето в срок оспорване по съдебен ред е образувано настоящото
производство.
Спорно между страните е погасени ли са поради изтичане на
абсолютния 10-годишен давностен срок публичните задължения на жалбоподателя М.
за данък върху доходите на физическите лица за
периода 01.01.2008 – 31.12.2008 година, установени с влязъл в законна сила на
30.09.2013 година Ревизионен акт № ********* от 12.08.2013 година и в частност
кой е началният момент, от който следва да тече давностният срок по отношение на
тези задължения.
Институтът на погасителната давност е приложим в данъчното
право съгласно разпоредбите на чл. 171- чл. 173 от ДОПК. Погасителната давност
е период от време на бездействие на носителя на едно субективно материално
право, след изтичането на който се поражда правото на задълженото лице да се
позове на изтеклата давност и да откаже изпълнение на задължението. От гледна
точка на данъчното право и на ДОПК, давността е период от време, с изтичането
на който се преклудира правото на държавата да събере едно вземане. Изтеклата
погасителна давност е основание за отписване на публичните задължения, по
аргумент от нормата на чл. 173, ал. 1 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл.
173, ал. 2 от ДОПК вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл.
171, ал. 2 от ДОПК, т.е. с изтичането на абсолютната 10-годишна погасителна
давност.
Погасителната давност може да бъде прекъсвана или спирана,
при наличие на възникнали преди изтичането ѝ юридически факти, посочени в
съответната правна норма. При спиране на давността, давностният срок не тече. С
отпадане на основанието за спиране се възобновява течението на давностния срок,
като продължава да тече неизтеклата до момента на спирането част от него.
Периодът на спиране на давността не се включва в срока на давността, с него тя
се удължава. След отпадане на основанието за спиране давностният срок се
допълва с период от време, равен на разликата между целия срок на давността и
изтеклото време до спирането.
Разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ДОПК регламентира 6 случая,
при наличието на които давността спира, а именно: 1. когато е започнало
производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но
за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е
установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено
разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на
разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено
задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е
образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването
или събирането на публичното задължение.
Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК, давността се прекъсва с
издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането
на действия по принудително изпълнение, като съгласно ал. 3 от прекъсването на
давността започва да тече нова давност.
Тъй като процесните публични задължения са за данък върху доходите на физическите лица за периода
01.01.2008 – 31.12.2008 година, установени с влязъл в законна сила на
30.09.2013 година Ревизионен акт № ********* от 12.08.2013 година, следва да се
вземе предвид разпоредбата на чл. 67, ал. 4 от ЗДДФЛ /обн., ДВ, бр. 95 от
24.11.2006 г., в сила от 1.01.2007 г./, в редакцията ѝ от ДВ, бр. 95 от
2006 г., съгласно която дължимият данък по чл. 48 се внася до 30 април на
годината, следваща годината на придобиване на дохода.
За да бъдат погасени по давност установените задължения,
трябва да са изминали 5 години от годината, следваща годината, през която е
следвало да се плати публичното задължение, т.е. за доходите, придобити през
2008 година, срокът за плащане на дължимия данък е през 2009 година, а 5-годишният
давностен срок по чл. 171, ал. 1 от ЗДДС започва да тече от 01.01.2010 година и
изтича на 31.12.2014 година.
Преди изтичане на давностния срок, последният е прекъснат
на 12.08.2013 година с издаването на ревизионен акт за установяване на
вземанията, който не е бил обжалван и е влязъл в сила на 30.09.2013 година, по
аргумент от чл. 172, ал. 2 от ДОПК. Второ
прекъсване на давността е реализирано на 14.07.2014 година с извършване на
действия по присъединяване на основание чл. 217, ал. 2 от ДОПК на публичните
вземания, установени с посочения РА към вече образувано срещу длъжника изпълнително
производство – разпореждане № 0892/2001/308767 от 14.07.2014 година /л. 18/.
Относно спирането на давността поради налагането на
обезпечителни мерки с Постановление с изх. рег. № 0892/2001/308768 от
14.07.2014 година /л. 20/ и Постановление с изх. № С170007-022-0008929 от
22.02.2017 година /л. 14/ следва да се посочи, че налагането на обезпечение е
факт от категорията на юридическите, доколкото с неговото настъпване правната
норма на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК свързва възникване на определени правни
последици - спиране на погасителната давност. В разпоредбата на чл. 172, ал. 1,
т. 5 ДОПК законодателят не е поставил изискване към вида на наложените
обезпечителни мерки, поради което запорът върху налични
и постъпващи суми по банкови сметки на длъжника в съответната банка осъществява
хипотезата на разглежданата правна норма. Давността се спира с налагането на
обезпечителните мерки, а моментът на налагането не винаги съвпада с момента на
издаване на постановлението за налагане на обезпечителни мерки. Моментът на
налагането на обезпечителната мярка зависи от нейния вид и е нормативно
установен в ДОПК - чл. 202 и сл. В процесния случай е приложима разпоредбата на
чл. 202, ал. 1 от ДОПК, според която запорът върху вземания на длъжника от
банки се извършва чрез връчване на запорно съобщение на банките, като запорът
се смята наложен от часа в деня на връчване на запорното съобщение на банката.
Подлежат на запор всички видове банкови сметки, депозити, както и вложени вещи
в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени за
доверително управление от длъжника. В случая са налице доказателства, че
запорни съобщения във връзка с посочените по-горе постановления са връчени на
банките, като последните са изпратили и писмени потвърждения за наложените
запори към 17.07.2014 и 27.02.2017 година /л. 16 и л. 23/.
Поради посочените по-горе спирания и прекъсвания на
давността, единствено може да се говори за прилагане на абсолютната давност,
регламентирана в чл. 171, ал. 2 от ДОПК, съгласно която разпоредба с изтичането
на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща
годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват
всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността
освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, изпълнението
е спряно по искане на длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по
глава шестнадесета, раздел IIа. Правилно публичният изпълнител и решаващият
орган са приели, че към момента на издаване на разпореждането, а съдът
констатира същото и към настоящия момент, абсолютната давност не е изтекла –
същата ще изтече на 31.12.2019 година, т.е. считано от 01.01.2020 година
задълженията ще бъдат погасени по давност.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира,
че обжалваното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл. 266,
ал. 1 от ДОПК и в границите на неговите правомощия, в писмена форма, при спазване на
административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби, както
и в съответствие с целта на закона, което обуславя извода за законосъобразност
на акта и съответно неоснователност на оспорването.
При този изход на спора, предвид разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от ДОПК и своевременно направено искане от процесуалния представител на ответната страна, оспорващата страна следва да бъде осъдена да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 /сто/ лева за настоящата инстанция, изчислен по реда на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.П.М. *** против Решение по жалба срещу
действия на публичен изпълнител № 203 от 02.10.2019 година на Директора на
Териториална дирекция на Национална агенция за приходите /ТД на НАП – Велико
Търново, с което е потвърдено Разпореждане с изх. № 190007-137-0008219 от
11.09.2019 година, издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико
Търново.
ОСЪЖДА
Д.П.М. с ЕГН ********** *** да заплати на Териториална
дирекция на Национална агенция за приходите – Велико Търново юрисконсултско
възнаграждение в размер на 500 /петстотин/ лева.
На основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК
решението е окончателно.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: