№ 4716
гр. София, 15.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Р.Г.Б.
при участието на секретаря Ц.Б.Т.
като разгледа докладваното от Р.Г.Б. Гражданско дело № 20231110115684 по
описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на “А.С.В.” ЕАД против С. Р. С., с която
са предявени обективно кумулативни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК,
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 86 ЗЗД.
Ищецът “А.С.В.” ЕАД твърди, че на 04.10.2022г. е подал срещу ответницата С. Р. С.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата 9492,12 лева,
представляваща задължение за главница по договор за потребителски кредит № PLUS
18542236, скл. на 09.04.2021г. между “Б.П.П.Ф.СА.” и С. Р. С., сумата 2484,98 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 15.08.2021г.- 15.09.2022г., за
сумата 872,73 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода 16.04.2021г.- 04.10.2022г., което вземане е прехвърлено с договор за цесия от
15.02.2022г., Приложение № 1 от 11.03.2022г. Въз основа на посоченото заявление пред
Софийски районен съд е образувано ч.гр. дело № 53946 по описа за 2022г., по което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от 11.11.2022г. След
постъпило възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение, съдът е дал указания
на ищеца и в срок са предявени настоящите установителни искове за вземанията, предмет на
издадената заповед за изпълнение.
Ищецът извежда субективните си права при твърдения, че на 09.04.2021г. между между
“Б.П.П.Ф.СА.” и С. Р. С. бил сключен договор за кредит № PLUS 18542236. Същият сочи, че
страните постигнали съгласие ответникът да върне получената в заем сума на 60 равни
анюитетни вноски, ведно с възнаградителна лихва в размер на 10,82 %, в срок до
1
15.02.2026г. Ответникът поддържа, че кредитополучателят не изпълнил задължението си да
плати месечните анюитетни вноски в срок. В исковата молба са релевирани твърдения, че
вземането по посочения договор е прехвърлено с Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 15.2.2022г., Приложение № 1/ 11.3.2022г.
При изложените фактическа твърденуя ищецът моли съда да постанови решение, с
което признае за установено по отношение на ответницата съществуването на вземането му
за сумата 9492,12 лева, представляваща задължение за главница по договор за
потребителски кредит № PLUS 18542236, скл. на 09.04.2021г. между “Б.П.П.Ф.СА.” и С. Р.
С., сумата 2484,98 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
15.08.2021г.- 15.09.2022г., за сумата 872,73 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода 16.04.2021г.- 04.10.2022г., което вземане е
прехвърлено с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2022г.,
Приложение № 1 от 11.03.2022г.
В условията на евентуалност, ищецът моли съда да постанови решение, с което да
осъди ответницата да плати сумата 9492,12 лева, представляваща задължение за главница по
договор за потребителски кредит № PLUS- 18542236, скл. на 09.04.2021г. между
“Б.П.П.Ф.СА.” и С. Р. С., сумата 2484,98 лева, представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода 15.08.2021г.- 15.09.2022г., за сумата 872,73 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 16.04.2021г.- 04.10.2022г.,
което вземане е прехвърлено с договор за цесия от 15.02.2022г., Приложение № 1 от
11.03.2022г.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответницата С. Р. С..
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено
следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, а и се установява от събраните по делото доказателства, че
на 09.04.2021г между “Б.П.П.Ф.СА.” и отвеницата С. Р. С. е възникнало облигационно
правоотношение, въз основа на договор за потребителски паричен кредит № PLUS-
18542236, съгласно който кредиторът предал в заем на ответницата сумата 10 000 лева, а
последният се задължил да върне същата на 60 месечни вноски в размер на 276,22 лева.
Страните са постигнали съгласие договорната възнаградителна лихва да бъде в размер 10,82
%, годишният процент на разходите (ГПР)- 13,10 %.
На 15.02.2022г. между “Б.П.П.Ф.СА.” и ищеца е сключен рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия), съгласно който продавачът се задължава ежемесечно да
продава на купувача вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит,
сключени с длъжници, които не изпълняват задължението си към кредитора. На 11.03.2022г.
е сключено Приложение № 1 към посочения рамков договор е включен процесния договор.
Цедентът “Б.П.П.Ф.СА.” е упълномощил цесионера „А.С.В.“ ЕАД да уведоми
длъжниците за извършената цесия. С уведомително писмо от 11.03.2022г. ищецът е
2
уведомил ответника за извършеното прехвърляне.
Пред първоинстанционният съд е назначена съдебно- икономическа експертиза (СИЕ),
от заключението на която се установява, че сумата, предмет на договора за заем, е преведа
от кредитора по посочената в договора банкова сметка. По процесния договор са
извършени плащания в размер на сумата 1631,10 лева, които са осчетоводени по следния
начин: сумата 626,48 лева- за погасяване на задължението за главница с падежи, относими в
периода 15.05.2021г.- 15.09.2021г.; сумата 474,40 лева- за погасяване на задължение за
застрахователни премии за периода 15.05.2021г.- 15.12.2021г., сумата 530,22 лева- за
погасяване на задължение за договорна възнаградителна лихва за периода 15.05.2021г.-
15.10.2021г. Вещото лице дава заключение, че неплатени са главница в размер на сумата
9373,52 лева; застрахователни премии за периода 15.01.2022г.- 15.02.2022г. в размер на
сумата 118,60 лева; договорна възнаградителна лихва за периода 15.10.2021г.- 15.04.2026г. в
размер на сумата 2484,98 лева. Според експерта размерът на обезщетението за забава в
размер на законната лихва за периода 16.10.2021г.- 04.10.2022г. е 123,16 лева.
При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:
Основателността на предявените искове изисква да бъде установено, при условията на
пълно и главно доказване от ищеца, кумулативното наличие на следните факти: валиден
договор за потребителски паричен кредит № PLUS- 18542236/ 09.04.2021г., по силата на
който за последния е възникнало задължение да върне на “Б.П.П.Ф.СА.” предоставената му
сума, ведно с договорената възнаградителна лихва, вземането по който е прехвърлено с
договор за цесия от “Б.П.П.Ф.СА.” на “А.С.В.” ЕАД; настъпване на падеж на вземанията;
забава на длъжника. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест
по чл. 154 ГПК, доказването на посочените предпоставки е в тежест на ищеца.
В разглеждания случай ищецът се позовава на възникнало правоотношение по договор
за потребителски кредит.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит- ЗПК- чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена- чл. 10, ал. 1
ЗПК- на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра- по
един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа
в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК- това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да
съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното използване
за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и
3
който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация).
Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл.
9 и сл. ЗПК. В случая липсват нарушения на формата (външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ) съгласно специалния ЗПК. Процесният договор е
сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1 и чл. 11,
ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК. Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения
кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият
размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишният
лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита- брой и размер на
погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, срока на договора за
кредит- доколкото в погасителния план е посочена крайна дата за издължаване на
последната вноска, че са дължими 60 месечни вноски, както и останалото се изискуемо
съдържание според цитираните разпоредби. В съответствие с разпоредбата на чл. 26, ал. 1
ЗПК, с договора за потребителски кредит е предвидена възможността кредиторът да
прехвърли вземането си по договора за потребителски кредит на трето лице. Конкретиката
на случая сочи, че договорът за кредит е подписан от страните, като автентичността на
подписите не е оспорена. По своето правно естество договорът е частен документ, поради
което съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от
подпиС.те го лица- чл. 180 ГПК.
В случая уговорената годишна възнаградителна лихва е в размер на 10,82 %. При
преценка действителността на клаузата за възнаградителна лихва съдът взе предвид, че при
определяне съдържанието на договора страните са ограничени от изискването по чл. 9 ЗЗД
същото да не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях. При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието с
добрите нрави следва да се извърши с оглед същността и функциите на тази лихва. Тя е
граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на
кредитополучателя финансов ресурс и овъзмездява кредитора за времето, през което е
лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, явява се
дължима по договора насрещна престация. В този смисъл нейният размер е в съответствие с
морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора.
В светлината на изложеното следва да се приеме, че уговореният по договора размер на
договорната възнаградителна лихва не нарушава на добрите нрави, тъй като уговореният
процент на "оскъпяване" на заетите парични вноски не злепоставя интереса на
икономически по- слабата страна в облигационното отношение.
Изложеното обуславя извод, че между “Б.П.П.Ф.СА.” и ответника съществува
облигационно правоотношение, възникнало въз основа на договор за потребителски кредит,
по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне получената в заем сума,
4
ведно с договорената възнаградителна лихва.
От събраните писмени доказателства- уведомление за извършена цесия, се установява,
че ответницата е уведомена за извършената цесия. Съгласно чл. 99, ал. 3 ГПК, предишният
кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. В
процесния случай по делото е представено пълномощно, по силата на което цедента е
упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл. 99, ал. 3
ЗЗД. Съдът приема, че по силата на принципа на свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията,
като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал.
4 ЗЗД. Задължението не е за лично незаместимо действие, с оглед което на общо основание
страната може да упълномощи друго лице, което от нейно име и за нейна сметка да изпълни
задължението, като уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията, предмет на
договора за цесия. При отсъствието на специални изисквания в закона за начина на
уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно
и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата
молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като факт
от значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този начин
уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при разглеждане на
исковата претенция на цесионера срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Ето защо, а и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай
упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника, представлява
друг валиден начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е непротиворечивата
съдебна практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 123/ 24.06.2009г.
по т.д. № 12/ 2009г. на ВКС, II т. о., решение № 78/ 09.07.2014г. по т.д. № 2352/ 2013г. на
ВКС, II т.о., решение № 3/ 16.04.2014г. по т.д. № 1711/ 2013г. на ВКС, I т.о. Като споделя и
прилага цитираната съдебна практика настоящата инстанция приема, че изходящото от
цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено с
исковата молба на ищеца- цесионер и достигнало до ответника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на
вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Законът не
поставя специални изисквания за уведомяването, то може да бъде направено и в рамките на
процеса относно предявен иск за вземането с връчването на такова изявление с връчването
на исковата молба и приложенията на особения представител на длъжника- ответник.
От друга страна, съдебната практика е непротиворечива, че придобиването на
вземането от цесионера (респ. възникването му в неговия патримониум) настъпва със самото
сключване на договора за цесия, а съобщаването не е елемент от фактическия й състав;
целта на уведомяването на длъжника е единствено с оглед защитата му срещу ненадлежното
изпълнение на задължението му (т.е. срещу лицето, което вече не е носител на вземането). В
т.см. определение № 264 от 28.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 2111/2021 г., II т. о., ТК. Ето
5
защо и съдът приема, че ищецът се явява легитимирана страна по материалното
правоотношение.
Предвид изложеното съдът намира, че предявените искове са доказани по основание.
Относно размера на същите, съдът взе предвид приетото и неоспорено заключение на
съдебно- счетоводната експертиза, съгласно което непогасената главница по процесния
договор за кредит е в размер на сумата 9373,52 лева; на договорната възнаградителна лихва
за периода 15.10.2021г.- 15.04.2026г.- в размер на сумата 2484,98 лева.
Изложеното обуславя извод за основателност на предявения иск и неговото уважаване.
По разноските:
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК, с
решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство– относно размера им, както и разпределя отговорността за
заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по
производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от
ответника съразмерно с уважената част от иска. С оглед изхода на делото, в полза на ищеца
следва бъдат присъдени направените от същия разноски в заповедното и исковото
производство. Ищецът е представил доказателства, че разноските са действително
извършени и същият е поискал присъждането им до приключване на съдебното дирене в
настоящата инстанция. Конкретиката на случая сочи, че в заповедното производство
ищецът е направил разноски в размер на 307 лева (сумата 257 лева- държавна такса + сумата
50 лева- юрисконсултско възнаграждение), а в исковото производство- в размер на и
направените в исковото производство разноски в размер на 664,95 лева (сумата 264,95 лева-
държавна такса+ сумата 300 лева- депозит за възнаграждение на вещо лице+ сумата 100
лева- юрисконсултско възнаграждение). Съразмерно с уважената част от исковете, на ищеца
следва да бъдат присъдени разноски, съответно в размер на сумата 286,28 лева- разноски в
заповедното производство и сумата 638,72 лева- разноски в исковото производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. Р. С., с ЕГН **********,
съществуването на вземането на “А.С.В.” ЕАД, с ЕИК *********, за сумата 9373,52 лева,
представляваща задължение за главница по договор за потребителски кредит № PLUS
18542236, скл. на 09.04.2021г. между “Б.П.П.Ф.СА.” и С. Р. С., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-
04.10.2022г., до окончателното плащане на сумата, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК,
6
сумата 2484,98 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
15.08.2021г.- 15.09.2022г., с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ГПК, за сумата
123,16 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
16.10.2021г.- 04.10.2022г., на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, което вземане е
прехвърлено с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2022г.,
Приложение № 1 от 11.03.2022г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 11.11.2022г. по ч.гр.д. № 53946 по описа за 2022г. на
Софийски районен съд, 170 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от “А.С.В.” ЕАД, с ЕИК *********, против С. Р. С., с
ЕГН **********, за установяване вземането на “А.С.В.” ЕАД за главница по договор за
потребителски кредит № PLUS 18542236, скл. на 09.04.2021г. между “Б.П.П.Ф.СА.” и С. Р.
С., над сумата 9373,52 лева до сумата 9492,12 лева, за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.11.2022г. по ч.гр.д. № 53946 по
описа за 2022г. на Софийски районен съд, 170 състав, с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 9 ЗПК, като неоснователен. 286,28 638,72
ОСЪЖДА С. Р. С., с ЕГН **********, да плати на “А.С.В.” ЕАД, с ЕИК *********,
сумата 286,28 лева, представляваща направени в производство по по ч.гр.д. № 53946 по
описа за 2022г. на Софийски районен съд, 170 състав разноски и сумата 638,72 лева,
представляваща направени в първоинстанционното производство разноски, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7