РЕШЕНИЕ
№ ………..
гр. София, 30.08.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, І-20 състав, в публично заседание на единадесети юни две хиляди
и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 9845/2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. №
103170/02.08.2017г., подадена по пощата на 01.08.2017, предявена от Д.Т.К., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „*****,
и С. Д.НА В.Р., с адрес: гр. София,
ул. „********
Ищецът
Д.Т.К. твърди,
че на 10.10.2003 г. срещу него и още едно лице, е започнало досъдебно
производство – дознание № 149/2003 г. по описа на СДВР. На 13.10.2003 г., бил
извършен обиск и изземване от ищеца и претърсване и изземване от дома му, и
ищецът бил задържан. На 14.10.2003 г., Д.Т.К. бил привлечен като уличен за престъпление по
чл. 214, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, като отново била взетата мярка за неотклонение „Задържане под стража“. На
23.12.2003 г., с определение по НЧД № 14208/2003 г. по описа на СРС, мярката за
неотклонение на ищеца била изменена от „Задържане под стража“ в „Домашен
арест“, която продължила до средата на
месец ноември 2004 г. На 29.11.2004 г., ищецът бил привлечен като
обвиняем за извършено престъпление по чл. 214, ал. 2, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 3
и т.4, вр. чл. 214, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК. Дознание № 149/2003 г. по
описа на СДВР било преобразувано в
предварително производство № С-9/2004 г. по описа на Отдел „Следствен“ при СГП.
На 08.01.2010 г., ищецът отново бил привлечен като обвиняем.
Ищецът твърди, че с постановление от
01.07.2012 г. на прокурор от СГП, наказателното производство срещу него било
прекратено, на основание чл. 242, ал. 1, пр. 1, чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл.
24, ал. 1, т. 1, пр. 1 НК. Постановлението било с изходящ номер на СГП от 02.08.2008 г., като липсвали данни,
препис от същото да му е бил връчван. Ищецът сочи, че прекратяването на
наказателно производство обуславя както незаконност на повдигнатите срещу него
обвинения, така и на взетите мерки за неотклонение.
Ищецът
твърди, че обвинението в извършено престъпление и наложените мерки за
процесуална принуда са му причинили неимуществени вреди, изразяващи се в
неудобства и притеснения. Ищецът понасял продължително време отрицателно
въздействие върху честта и достойнството си. Наказателното производство се
отразило върху емоционалния живот, психиката и душевния мир на ищеца. Ищецът
живял в непрекъснат страх и стрес, тревожност и безпокойство. Наложените мерки
за неотклонение се отразили негативно в отношенията му с близки, познати и
приятели, които научили за случилото се и от свои познати и от медиите. През
2009 г. на ищеца се родила дъщеря, което допълнително увеличило неговата
тревожност и притеснение за прехраната и стандарта на семейството му, предвид
невъзможността да започне престижна работа в държавен или общински орган.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде
постановено решение, с което ответниците да бъдат осъдени да му заплатят
солидарно сумата
от 100000 лева, представляваща обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 17.08.2012 г. до окончателното й изплащане (с оглед
уточненията и изявленията, направени от ищеца с молба от 25.09.2017 г. и в
открито съдебно заседание на 11.06.2018 г.). Ищецът претендира и направените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът П.НА Р.Б.
е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът оспорва изцяло исковете с
възражението, че са неоснователни.
Заявява, че по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на
фактическите твърдения в исковата молба за вида и размера на вредите, както и
за наличието на пряка причинно-следствена връзка между претендираните
имуществени и неимуществени вреди и незаконното обвинение. Сочи, че по делото
не е установено кога постановлението за прекратяване на наказателното
производство е влязло в сила. Излага съображения, че процесуалното поведение на
ищеца и още едно лице, срещу което е било повдигнато обвинение по същото
дознание, е от значение за продължителността на наказателното производство.
Ответникът възразява и срещу размера на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди, като сочи, че същото е завишено, не съответства на чл. 52 ЗЗД, на трайната
съдебна практика и на обществено-икономическите условия в страната. Сочи, че с
оглед практиката на ЕСПЧ, при обсъждане и отчитане на продължителността на
срока, през който е продължило наказателното производство, следва да се отчете
фактическата и правна сложност на делото, броя на участниците и т.н. Отделно от това, за вредите от лошите условия
в ареста, ПРБ не може да носи отговорност.
Ответникът прави възражение и за погасяване
на вземанията на ищеца, поради изтичане на предвидените в закона давностни
срокове. Моли, исковете да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът С. Д.НА В.Р., е депозирал отговор на
исковата молба. Ответникът оспорва изцяло исковете с възраженията, че са
недопустими, недоказани и неоснователни.
Твърди, че не е легитимиран да отговаря по спора, тъй като съгласно чл.
46, ал. 2, т. 1 НК, прокурорът ръководи разследването в наказателното производство
и осъществява надзор за законосъобразното му и своевременно разследване. Излага
съображения, че липсват доказателства за незаконни действия и бездействия на
служители на СДВР. Евентуално, ответникът възразява срещу размера на
претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Ответникът прави възражение
и за погасяване на вземанията на ищеца, поради изтичане на предвидените в
закона давностни срокове. Моли, исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът
приема следното от фактическа страна:
На
06.10.2003 г., по повод жалба от К.Т.Т., е било образувано ЗМ № 2958/2003 г. по
описа на 03 РПУ – СДВР, което от 10.10.2003 г. е продължило като дознание №
149/2003 г. по описа на СДВР.
На
13.10.2003 г., е бил извършен обиск и изземване от Д.Т.К., за което по
дознание № 149/2003 г. по описа на СДВР, е съставен Протокол за обиск и изземване от
13.10.2003 г., който е одобрен по ЧНД № 11232/2003 г. по описа на СРС, НО,
93-ти състав.
На
13.10.2003 г., е било извършено претърсване и изземване в жилището на Д.Т.К. ***), за което по
дознание № 149/2003 г. по описа на СДВР, е съставен Протокол за претърсване и изземване от
13.10.2003 г., който е одобрен по ЧНД № 11235/2003 г. по описа на СРС, НО,
93-ти състав.
Със
Заповед от 13.10.2003 г., на основание чл. 70, ал. 1 от ЗМВР, Д.Т.К. е
бил задържан за срок от 24 часа.
Видно
от Протокол за изземване на обтривки и микроследи от заподозряно лице, на
13.10.2003 г., от Д.Т.К. са иззети обтривки и микроследи (л. 40, т. ІІ от
сл.д.).
Видно
от материалите, съдържащи се в папка „ВДС“, в хода на разследването са
използвани и специални разузнавателни средства.
С
постановление от 14.10.2003 г. по дознание № 149/2003 г. по описа на СДВР,
ищецът е бил
привлечен като уличен за престъпление по чл. 214, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, за
това, че за периода от 06.10.2003 г. до 13.10.2003 г., в съучастие с А.А.Д.като
съизвършител, с цел да набави за себе си и съучастника си имотна облага,
принудил чрез заплашване В.С.Т., да извърши нещо против волята му – да му
предостави сумата в размер на 2 000 лева, за да му върне противозаконно
отнетия на 06.10.2003 г., в гр. София, лек автомобил „Мерцедес“, като му казал,
че ако не му предостави исканата от него сума, автомобилът ще бъде разглобен на
части, в резултат на което му причинил имотна вреда в размер на 1850 лева.
С
постановление от 14.10.2003 г. на разследващ орган при СДВР, по дознание №
149/2003 г. по описа на СДВР, спрямо Д.Т.К. е постановено „Задържане за
срок от 24 часа до довеждането му пред съда“ с оглед вземане на мярка за
неотклонение „Задържане под стража“.
С
постановление от 15.10.2003 г. на прокурор при СРП, по дознание № 149/2003 г.
по описа на СДВР, пр. пр. № 44380/2003 г. на СРП, Д.Т.К. е задържан под
стража за срок от 72 часа.
С
определение от 17.10.2003 г. по НЧД № 11349/2003 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 98 състав, спрямо Д.Т.К. е
взета мярка за неотклонение „Задържане
под стража“.
С
определение от 23.10.2003 г. по ВНЧД № 2790/2003 г. по описа на Софийски
градски съд, въззивен състав, е било
потвърдено определението от 17.10.2003 г. по НЧД № 11349/2003 г. на СРС.
С
определение от до 23.12.2003 г. по НЧД № 14208/2003 г. по описа
на Софийски районен съд, НО, 10 състав, мярката
за неотклонение на Д.Т.К. е изменена от „Задържане под стража“ в „Домашен
арест“. Определението е подлежало на незабавно изпълнение и е влязло в сила на
30.12.2003 г. – видно от извършеното отбелязване.
С постановление от 05.03.2004 г. на прокурор
от СГП, дознание
№ ЗМ-149/2003 г. по описа на СДВР е преобразувано в предварително производство,
което да се проведе от следовател в СтСлС.
С постановление от 21.10.2004 г. на прокурор
от СГП по сл.д. № С-9/2004 по описа на СтСлС, пр.пр. № ПИ-8/2004 г. по описа на
СГП, мярката
за неотклонение на Д.Т.К. е изменена от „Домашен арест“ в „Подписка“.
С
постановление от 08.01.2010 г. по сл.д. № С-9/2004 по описа на СтСлС,
ищецът е бил привлечен като обвиняем за
извършено престъпление по чл. 214, ал. 2, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 3, пр. 1 и т.
4, вр. чл. 214, ал. 1, алт. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК.
На
08.01.2010 г., следовател при СтСлС е съставил заключително постановление, с което е
постановил досъдебното производство по
сл.д. № С-9/2004 на СтСлС, пр.пр. № ПИ-8/2004 г. на СГП, да се изпрати
на Софийска градска прокуратура с мнение за даване на съд по отношение на
обвиняемите А.А.Д.и Д.Т.К., за престъпленията, за които са им повдигнати
обвинения.
С
постановление от 11.03.2010 г. на прокурор от СГП, досъдебното производство е
върнато на водещия разследването за доразследване, а със заключително
постановление от 25.06.2010 г. на следовател при отдел „Следствен“ при СГП, е
изпратено на СГП, с мнение за спиране
С
постановление от 26.07.2010 г. на прокурор от СГП, досъдебното производство по сл.д. № С-9/2004 на СтСлС, пр.пр. № ПИ-8/2004
г. на СГП е спряно.
С
постановление от 03.11.2011 г. на прокурор от СГП, досъдебното производство по сл.д. № С-9/2004 на ССлС, пр.пр. № ПИ-8/2004
г. на СГП е възобновено.
Със
заключително постановление от 09.07.2012 г. на следовател, досъдебното
производство по сл.д. № С-9/2004 на ССлС, пр.пр. № ПИ-8/2004
г. на СГП, е изпратено на СГП, с мнение за спиране (л. 128 и
сл. от сл.д.).
С
постановление на Софийска градска прокуратура, на основание чл. 242, ал. 1, пр.
1, чл. 243, ал. 1, т. 1, чл. 199 и чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, наказателното
производство по сл.д. № С-9/2004 на ССлС, пр.пр. № ПИ-8/2004 г. на СГП, е прекратено.
В постановлението за прекратяване на наказателното
производство е изписана дата „01.07.2012 г.“, като е посочено, че е заведено в
деловодството на СГП на 02.08.2012 г.
Видно
от Справка за съдимост, издадена на 25.10.2017 г. от Бюро съдимост при Софийски
районен съд, Д.Т.К.
е осъждан за извършено престъпление от общ характер – със
споразумение от 24.03.2005 г. по НОХД № 9924/2003 г. по описа на СРС.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите К.К.К.и Л.Н.К..
Свидетелката
К.К.е съпруга на ищеца. Свидетелката си спомня, че през 2003 г., ищецът е бил
задържан – първоначално в следствието, а впоследствие бил в „Домашен арест“.
След това, състоянието на ищеца било тежко, той се заключил в себе си, бил
„много повече от депресиран“. Това
продължило години наред. Към 2009 г., се родило дете на свидетелката и ищеца,
което имало здравословни проблеми и ищецът се затворил в себе си, не успял да
си стъпи на краката, да бъде помощник и другар в семейството. Свидетелката
сочи, че повечето хора се отдръпнали от семейството им, и никой не гледал
добронамерено на него. Все едно ищецът бил лош човек. Към месец октомври 2003
г., ищецът работел от време навреме, имал
планове да вземе заведение и да започне да работи. След това, ищецът
многократно се опитвал да си намери работа, но неуспешно, поради обвинението му
през 2003 г. Свидетелката сочи, че са им помагали близки и роднини.
Свидетелката заявява, че на 08.08.2012 г. са получили постановлението за
прекратяване на наказателното производство. Помни датата, тъй като преди това,
на тази дата, били на сватба. Сочи, че не са подавали възражение или жалба до
съда относно това постановление.
Свидетелката
Л.К.е майка на ищеца. През месец октомври 2003 г., свидетелката живеела заедно
с ищеца и си спомня задържането му и извършения обиск на жилището. Ищецът се
депресирал, приятелите и съседите се отдръпнали. Не можел да ходи на работа и
се притеснявал.
Съдът прецени със засилена критичност показанията на разпитаните по
делото свидетели (същите са съответно съпруга и майка на ищеца). След като взе
предвид, обаче, че същите са
последователни, почиват на непосредствени впечатления и са дадени под страх от
наказателна отговорност, съдът даде вяра и кредитира показанията на разпитаните
по делото свидетели.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
Отговорността
на П.НА Р.Б. се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 НПК и
чл. 52, ал. 3 НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението за
престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Следователно П.НА
Р.Б. (като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана
да отговаря по предявения иск, тъй като осъществяващо и ръководство и надзор
върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3
от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по
разследване на същото (чл. 219, ал. 1 НПК).
Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗМВР, една от основните дейности, извършвана
от органите на МВР е разследване на престъпления. При разследване на
престъпления разследващите органи действат под ръководството и надзора на
прокуратурата, но се независими (чл. 10 НПК) и вземат решенията си по вътрешно
убеждение и ръководейки се от закона (чл. 14 НПК). Макар и да докладват
дейността си прокуратурата, разследващите органи извършват всички действия по
разследването, необходими за разкриване на обективната истина – чл. 226, ал.1 НПК; извършват всички действия по предявяване на обвинението и само, когато са
допуснали съществени процесуални нарушения ги отстраняват по указания на
прокурора – чл. 242, ал. 2 НПК, като при условията на чл. 219, ал. 2 НПК,
разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на
протокола за първото действие по разследването срещу него. Тази им дейност
определя разследващите като правозащитни органи по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ, за
вреди от чиито действия във връзка с незаконно обвинение отговаря МВР, с което
се намират в служебни правоотношения. В този смисъл са и разясненията, дадени с
т. 6 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК
ВКС.
Същевременно, няма пречка по иска за вреди (щом са налице
предпоставки) като ответник по делото да бъдат конституирани също разследващите
органи и/или полицейските органи, от чиито действия или бездействия са
настъпили вреди. Обстоятелството, че разследващата дейност се осъществява от
отделни, обособени като самостоятелни юридически лица структури, не обосновава
различен извод. Освен това, предвид правно организационното положение и уредба
в ЗМВР на посочените структури, ищецът има възможност да насочи иска си и пряко
срещу правосубектното юридическо лице, осъществяващо една от законодателно
възложените на МВР дейности, каквато е тази по разследването на престъпления. В
този смисъл са решение № 373/24.11.2015г. по гр.д. № 946/2012г. на ВКС, ІV ГО,
решение
№ 253/27.10.2016 г. по гр.д. № 457/2016 г. на ВКС, ІV ГО, и др. В случая,
ищецът е насочил иска си освен срещу П.НА Р.Б. и срещу СДВР, която е самостоятелно юридическо лице (чл. 37, ал. 2 ЗМВР,
и чл. 9, ал. 2 от Правилника за устройството и дейността на
министерството на вътрешните работи), и
чиито служители са осъществили конкретните разследващи действия в досъдебното
производство.
Поради
изложеното, неоснователни са възраженията на ответника С. Д.НА В.Р., че не е легитимиран да
отговаря по иска.
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани
от разследващите органи и прокуратурата, при обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление. Следователно, основателността на
иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предполага кумулативната наличност
на следните предпоставки: спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в
извършване на престъпление от общ характер; наказателното производство срещу
него да е прекратено поради това, че деянието не е извършено или че извършеното
не съставлява престъпление; да е претърпял
посочените в исковата молба неимуществени вреди и
между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните
последици /вредите/ да е налице причинно следствена връзка. Посочените елементи
от фактическият състав трябва да се докажат от ищеца, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал.1, изр.1-во от ГПК.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно
длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност -
осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и
страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на
държавните органи и служители. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е
гаранционна и обективна, което означава, че не е необходимо вредите да са
причинени виновно от длъжностните лица – чл. 4 от ЗОДОВ.
Съгласно
т. 7 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС,
отговорността на правозащитните органи на Държавата се пораждат и при
прекратяване на наказателното производството било защото извършеното не
съставлява престъпление, било защото обвинението е недоказано.
В
настоящия случай, по делото се установи,
че с постановление от 14.10.2003 г. по дознание № 149/2003 г. на СДВР,
ищецът е бил
привлечен като уличен за престъпление по чл. 214, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК.
Безспорно се установи също така,
че с
постановление на Софийска градска прокуратура, заведено в деловодството на СГП на 02.08.2012
г., наказателното производство по сл.д. № С-9/2004 на ССлС
(в което е било преобразувано дознание № 149/2003 г. на СДВР), пр.пр. № ПИ-8/2004 г.
на СГП, е било прекратено, на основание чл. 242, ал. 1, пр. 1,
чл. 243, ал. 1, т. 1, чл. 199 и чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК.
Разпоредбата
на чл. 242 и сл. НПК уреждат
правомощията на прокурора след завършване на разследването. Съгласно чл. 243,
ал. 1, т. 1 НПК, прокурорът прекратява наказателното производство, в
случаите на чл. 24, ал. 1. С постановлението
от 02.08.2012 г., наказателното производство е прекратено на основание чл.
24, ал. 1, т. 1 НПК – когато деянието
не е извършено или не съставлява престъпление. Видно
и от мотивите на самото постановление, наказателното производство
е прекратено, тъй като не се установява съпричастност на лицата към осъществяване
на определено престъпление. Това основание за прекратяване на
производството съответства на чл. 243, ал. 1 от НПК – недоказаност на обвинението,
което съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл. 2,
ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ - деянието не е извършено от лицето.
При това положение съдът приема,
че са налице първите две от посочените по-горе предпоставки за уважаване на
исковете чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да бъде ангажиране на отговорността на
ответника, остава да бъде установено наличието на причинна връзка между
вредите, чието обезщетяване се претендира и обвинението в престъпление, което
не е извършено от ищецът.
Съдът приема, че от събраните по
делото гласни доказателства се установи, че провежданото наказателно
производство срещу ищеца му се е отразило неблагоприятно.
Свидетелката
К.К.сочи, че състоянието на ищеца било тежко, той се заключил в себе си, бил
„много повече от депресиран“, не можел да си намери работа, повечето хора се
отдръпнали от семейството им, и никой не гледал добронамерено на него.
Свидетелката Л.К.заявява, че ищецът се депресирал, приятелите и съседите се
отдръпнали, ищецът не можел да ходи на работа и се притеснявал.
Съдът приема, че негативните
последици върху личността и психиката на обвинено в извършване на престъпление
лице се подразбират и от естеството на
упражнената спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период -
от 14.10.2003
г. до 02.08.2012
г., т.е. от привличането на ищеца
към наказателна отговорност (от който
момент е налице „обвинение в извършване на престъпление“) до прекратяване на
наказателното производство спрямо ищеца, последният е имал неблагоприятни психични изживявания,
съставляващи неимуществени вреди, подлежащи на репариране от държавата.
В
практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ се дължи дори и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй
като е нормално такива вреди да са търпени (Решение № 427 от 16.06.2010 г. на
ВКС по гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
С решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК и представляващо задължителна практика на ВКС
по аргумент от чл.280, ал.1, т.1 ГПК и т. 1, ТР № 1/2009г., е прието, че
доказването на релевантните за спора факти е съвкупността от процесуални
действия на съда и страните, насочени към разкриване на обективната истина.
Предмет на доказване са фактите от обективната действителност и връзките между
тях /т. нар. опитни правила/. Именно с помощта на опитните правила - такива на
житейския опит, на отделни професии или клонове на науката, изкуството и
техниката, се разкриват връзките между фактите. Тогава, без необходимостта от
гласни или писмени доказателства, посредством един логически извод се разкриват
явления от действителността. Ето защо, при наличие на едно прекратено
наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени
вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
Негативните
емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което ищецът не е
извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер
и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент,
както е посочено в Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009
г., IIІ ГО. В този смисъл е и напр.
решение от 02.02. 2006г. на Европейския
съд по правата на човека, Първо
отделение, по делото Й. срещу Б. (I. v. Bulgaria), образувано по жалба № 41211/98г., в което е посочено, че
имайки предвид предмета на иска, предявен от жалбоподателя, този подход - да
се изискват отделни доказателства за неимуществените вреди, претърпени от
жалбоподателя, изглежда необосновано
формалистичен и позволяващ голям брой искове, подобни на този на жалбоподателя,
където фактите не могат да бъдат обективно, външно доказани … да бъдат отхвърляни като неоснователни.
Съдът приема, че при определяне на размер на дължимото
обезщетение следва да се вземе и задържането на ищеца за срок от 24 часа по ЗМВР. Независимо дали се касае за
задържане за срок до 24 часа по ЗМВР от полицейски орган, до такова за 72 часа
по нареждане на прокурор за осигуряване на явяването на обвиняем пред съд или
за наложена от съда мярка за неотклонение „Задържане под стража“, при
неоснователност на обвинението причинените в резултат на незаконното задържане
неимуществени вреди подлежат на обезщетяване съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Размерът на обезщетението за вредите от незаконно задържане се включва в общия
размер на дължимото обезщетение, съгласно приетото в т. 13 от ТР №3 на ВКС по
тълк. д. №3/2004 г. на ОСГК (в този смисъл и решение №95/08.05.2011 г. по гр.
д. №849/2010 г., ІІІ г.о., ВКС).
С оглед на горното искът е
доказан по основание по отношение на неимуществените вреди, които съдът
установи, че ищецът е търпял във връзка с образуваното срещу него наказателно
производство, а именно: негативни емоции, нарушените приятелски връзки,
чувството на стрес, тревога. Възраженията на ответниците
за липсата на връзка между обвинението
против ищеца и претърпените от него неимуществени вреди са неоснователни.
При това положение съдът приема,
че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинените
вследствие на незаконосъобразните действия на правозащитните органи
неимуществени вреди и в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение за
вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпление,
производството по което е било прекратено поради недоказаност на обвинението.
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът намира следното:
Съгласно чл. 52 ЗЗД, приложим предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост” като
морално-етично понятие включва „съотношението между деянието и възмездието,
достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”.
Осъждането, само по себе си, има ефекта на овъзмездяване, а като база за
паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи още и
икономическия растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за
доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Съгласно
ППВС № 4/68г., т. 8, при преценка за справедливост на обезщетение съдът следва
да отчете и конкретните обстоятелства, включително характер на увреждането,
състоянието, причинителят и др. Т.е.
критериите за определяне на този размер са видът и обемът на причинените неимуществени
вреди, интензивността и продължителността на претърпените вреди,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда
за цялостните последици за ищеца, като се вземат предвид конкретните
обстоятелства по делото, в каквато
насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република Б..
Съдът,
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението,
неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение
на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки
за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с
какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение
(решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. III ГО, ГК, решение
№356/09.12.2014 г. по гр.д. №2946/2014 г. IV ГО, ГК). В решение № 480/23.04.2013
г. по гр. д. №85/2012 г., IV г. о., ВКС, е подчертано, че обезщетението за
неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени
права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените,
емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената
чест, достойнство, добро име в обществото. Като база за определяне паричния
еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж,
стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и
обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация.
Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия.
В решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на ВКС, IV ГО (и в цитираните в него решения на ВКС) е
прието, че при исковете по чл. 2, ал. 1,
т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, правнорелевантни обстоятелства за определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото
обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е
оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден;
продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за
неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното
производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните
негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство,
приятели, професия, обществен отзвук и пр.
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази продължителността на
наказателно производство, наказанието, предвидено за престъплението, за което
ищецът е бил обвинен, мерките за
процесуална принуда спрямо ищеца – задържане,
впоследствие е определена мярка за неотклонение „задържане под
стража“, след която „домашен арест“, извършените процесуално – следствени
действия по наказателното производство и цялостното отражението, което
всичко това е имало върху живота на ищеца.
Съдът
съобрази още и възрастта на Д.Т.К. към момента на образуване на досъдебното
производство – 28 г., в която възраст човек е трудоспособен и социално активен,
както и обстоятелството, че повдигането и поддържането на обвинение за такъв
тип престъпление естествено води до накърняване честта и доброто име на личността,
като последиците на това отзвучават дълго. В същото време не е установено по
наказателното производство да са извършвани много на брой и/или интензивни
процесуално– следствени действия.
Установи
се по делото, че Д.Т.К. е бил осъждан за извършено престъпление от общ
характер – със споразумение от
24.03.2005 г. по НОХД № 9924/2003 г. по описа на СРС.
В решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012
г. на ВКС, ІV ГО е прието, че миналите
осъждания на увреденото лице могат да дадат отражение на размера на присъденото
обезщетение двупосочно. Ако е налице личност, осъждана за тежки престъпления, с
трайни престъпни навици, дискредитирана в обществото, при която нивото на
душевните притеснения и негативни изживявания е занижено, следва да се приеме,
че това ще доведе до намаляване размера на обезщетението. Обратно, макар и с
минало осъждане, ако лицето се е поправило, положило е усилия да възстанови
накърнения си обществен авторитет и бъде обвинено незаконно, то това ще доведе
до присъждане на обезщетение в по-висок размер.
В решение № 112/14.06.2011 г. по гр.д. №372/2010 г.
на ВКС, ІV ГО е прието, че съдебното
минало на пострадалия е фактор, който следва да бъде отчетен при преценка на
личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е
извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на
контактите и социалния му живот, следва да бъде преценявано с оглед
конкретиката на случая. Обремененото съдебно минало на пострадалия от незаконно
обвинение обаче не е фактор, имащ отношение към хипотезата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, защото съдебното минало на лицето няма отношение към законността на
действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна
отговорност и осъществената спрямо него процесуална принуда. Обремененото
съдебно минало на обвиняемия не може да е основание за извод, че лицето не
търпи никакви вреди от друго обвинение, което е признато за незаконно. (решение
№ 3/29.01.2014 г. по гр. д. № 2477/2013 г. на ВКС, ІV ГО).
Процесното
обвинение за извършено престъпление е повдигнато преди ищецът да е бил осъден. Няма данни за
други неприключени наказателни производства срещу ищеца, нито за други
осъждания спрямо него.
При
отчитане на всички тези критерии съдът приема, че справедливото обезщетение е в
размер на 3 000 лева. Следва да се отбележи, че размерът на обезщетението е
съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който включва освен
обективно установените по делото факти и обществената мяра за справедливост,
произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната
практика като ориентир за размерите на обезщетенията. Настоящия състав приема,
че сумата от 3 000 лева в пълна степен отговаря на така посочените критерии за
справедлива компенсация за претъпените от ищеца неимуществени вреди.
Предвид
изложените съображения настоящата инстанция намира за справедливо обезщетение в
размер на 3 000 лева, до който
предявеният иск е основателен и доказан, а за разликата до пълния
предявен размер от 100000 лева, искът е
неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
Сумата
е дължима солидарно от двамата
ответници (решение № 4/24.01.2011 г. по гр. д. № 855/2010 г., на ВКС, IV г. о.,
решение № 34/01.02.2010 г. по гр. д. № 2007/2008 г., на ВКС, III г. о. и др).
По
отношение на претенцията за законна лихва:
Съгласно
т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, „При незаконни актове на правозащитни органи
началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и
началния момент на погасителната давност възниква: от влизане в сила на
прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство“. В
практиката си ВКС приема, че постановлението за прекратяване на наказателното
производство не е предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат
в сила (така решение № 197/17.05.2011 г. по гр. д. № 1211/10 г., на ВКС, ІІІ
г.о. и др.).
Съгласно
разпоредбата на чл. 243, ал. 9 НПК, в редакцията й към 02.08.2012 г. (ДВ. бр. 25 от 27.03.2012г.), когато не са били налице основанията по ал. 1,
постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било
обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от
ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от
по-горестоящата прокуратура. Според чл. 243,
ал. 10 (Доп. - ДВ, бр. 71 от 2013 г., предишна ал. 9 - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в
сила от 05.11.2017 г.) НПК - постановлението за прекратяване на наказателното
производство, което не е обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или
неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде
отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, а когато е обжалвано,
определенията на съда по чл. 243, ал. 6, т. 1 и т. 2 (предишна ал. 5 - ДВ, бр. 63
от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) НПК подлежат на проверка по реда на глава
тридесет и трета „възобновяване на наказателни дела” (чл. 419, ал. 1 НПК).
От
цитираните разпоредби е видно, че прокурорският акт за прекратяване на
наказателното производство не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички
засегнати лица по чл. 243, ал. 4 (предишна ал. 3 - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в
сила от 05.11.2017 г.) НПК, защото може служебно да бъде отменен от
по-горестоящ прокурор, ако не е обжалван пред съд.
В
редакцията на текста на чл. 243, ал. 10 (предишна ал. 9 - ДВ, бр. 63 от 2017
г.) от НПК, с допълнение - ДВ, бр. 71 от
2013 г., е предвидено, че отмяната може да се извърши в срок до две години,
когато производството е образувано за тежко престъпление, и в срок до една
година - в останалите случаи, от издаването на постановлението за прекратяване
на наказателното производство. В изключителни случаи Главният прокурор може да
отмени постановлението за прекратяване на наказателното производство и след
изтичането на този срок.
Следователно,
разрешението на дадения въпрос в цитираното решение на ВКС по гр. д. № 1211/10
г., ІІІ г.о., е приложимо и след допълнението на чл. 243, ал. 10 (предишна ал.
9 - ДВ, бр. 63 от 2017 г.) НПК, предвид възможността Главният прокурор да
отмени постановлението за прекратяване на наказателното производство и след
изтичането на предвидените срокове (в този смисъл: Решение № 184 от 26.05.2015
г. по гр. д. № 7127/2014 г. на ВКС, ІV ГО и Решение № 191 от 20.05.2015 г. по
гр. д. № 6686/2014 г. на ВКС, ІV ГО).
От значение за преценката е дали
постановлението за прекратяване е съобщено на лицето, което претендира вредите
по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, дали то е поискало наказателното
производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда, респ. дали има
постановено постановление за отмяна на постановлението за прекратяване от
прокурор от по-горна прокуратура. В случай че постановлението за прекратяване
на наказателното производство е било съобщено на ищеца, то по отношение на
него, фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е завършен. В настоящия
случай, от разпита на свидетелката К.К.се установи, че препис от постановлението за
прекратяване на наказателното производство е било връчено на ищеца на 08.08.2012
г. По делото липсват твърдения и не
са представени доказателства, постановлението да е обжалвано пред съд от ищеца.
Съдът приема, че процесният акт
за прекратяване на наказателното производство е постановен на 02.08.2012 г. –
датата, на която е бил заведен в деловодството на СГП. В тази връзка съдът
съобрази, че е обективно невъзможно постановлението да е от 01.07.2012 г., тъй
като заключителното
постановление на следователя, с което сл.д. № С-9/2004 на ССлС, е изпратено на
СГП (с мнение за спиране) е от
09.07.2012 г. (л. 128 и сл. от сл.д.).
С оглед на изложеното и при липса
на твърдения и доказателства този актът на СГП да е отменен от прокурор от
по-горна прокуратура, следва да се приеме, че постановлението от 02.08.2012 г. се е стабилизирало към
датата на постановяването му и за ищеца се е породило правото да получи
обезщетение за вредите, претърпени от незаконно повдигнатото му обвинение в
извършване на престъпление, признато като такова с прекратяването на
наказателното производство. От този
момент следва да се приеме, че ответниците са и в забава /аргументът за
последното от т.4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на
ВКС и Решение № 353 от 06.11.2015 г. по гр. д. № 892/2015 г., г. к., ІV Г. О.
на ВКС/.
Относно възраженията на ответниците
за погасяване на вземанията, поради изтичане на предвидения в закона
давностен срок: Съгласно
чл.114, ал.1 от ЗЗД, вр. §1 от ЗР на ЗОДОВ, давностният срок тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо. При искове за вреди от деликт с известен деец
давността тече от датата на изискуемост (чл. 84, ал. 3 ЗЗД), т.е. от момента на
осъществяване на всички елементи на фактическия състав. С оглед разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. д.
№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, и изложените по-горе съображения, началният
момент на погасителната давност възниква от 02.08.2012 г. –
датата на прекратителното постановлението
на
СГП.
Съгласно
чл. 72 ЗЗД, срокът, който се брои по месеци, изтича в съответното число на
последния месец; ако този месец няма съответно число, срокът изтича в последния
му ден. Срокът, който се брои по седмици, изтича в съответния ден на последната
седмица. Когато срокът се брои по дни, не се брои денят на събитието или на
момента, от който започва да тече срокът. Срокът изтича в края на последния ден
(ал. 1) Когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът свършва в първия
следващ присъствен ден (ал. 2). Писмените изявления и съобщения, от каквото и
да било естество, се считат за извършени в срока, ако са предадени на пощата,
по телеграфа или с радиограма до изтичането на двадесет и четвъртия час от
последния ден на срока (ал. 4). По пътя на тълкуването на нормативните актове -
чл. 46, ал. 2 ЗНА, правилото на чл. 60, ал. 2 ГПК относно броенето на срока по
години, следва да се приложи и за броенето на сроковете в материалния закон -
срокът изтича в съответния ден на последната година. (така Решение № 8 от
12.02.2014 г. по гр. д. № 3705/2013 г., ІІІ г. о. на ВКС). В случая,
петгодишния давностен срок изтича на 02.08.2017 г.
Съгласно
чл. 62, ал. 2 ГПК, срокът не се смята пропуснат, ако молбата е изпратена по
пощата. Видно от пощенското клеймо, поставено върху лицевата страна на
пощенския плик, находящ се на л. 26 от делото, исковата молба е подадена именно
по пощата на 01.08.2017 г., т.е. преди изтичане на 5-годишния давностен срок.
Поради което и вземането за главница не е погасено по давност на основание чл.
116, б. „б” ЗЗД.
Частично
основателно е, обаче, възражението на
ответниците за погасяване на вземанията за лихва, поради изтекла погасителна
давност. Вземането за лихви се
погасява с кратката тригодишна давност съгласно чл. 111, б. ”в” ЗЗД, считано от
деня, от който е изискуемо вземането - 02.08.2012
г. Искът е предявен на 01.08.2017 г. - след повече от три години от началната
дата на възникване на вземането за лихви, която е 02.08.2012 г. Ето защо, акцесорните вземания за лихва следва да се
считат погасени за периода от 17.08.2012 г. (откогато се претендират) до 31.07.2014 г., т. е. за периода, предхождащ
3-годишния период преди завеждането на исковата молба. За останалата част от
периода – от 01.08.2014 г. до датата на исковата молба 01.08.2017 г. –
възражението за давност е неоснователно.
Относно
разноските: Ищецът е направил своевременно
искане за присъждане на разноски и е представил доказателства за извършени
такива в размер на 3530 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 14.07.2017 г.,
приложен на лист 25а от делото. В съдебно заседание на 11.06.2018 г. ответниците са направили възражение за прекомерност на възнаграждението и са поискали същото да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът, след като
взе предвид, че адвокатското възнаграждение е в минималния размер,
предвиден в чл.
7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г., приема, че същото не следва да се намалява.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 10, ал. 3, изр. ІІ ЗОДОВ, на ищеца следва да се присъди сумата от 105.90 лева – адвокатско възнаграждение
(3530 лева х 0.03). Ищецът е представил доказателства и за платена държавна
такса в размер на 10 лева, която, на
основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, ответникът му дължи изцяло.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника СДВР
се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя на 300 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 291 лева (300 х 0.97) за юрисконсултско възнаграждение.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш
И:
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „********,
и С. Д.НА В.Р., с адрес: гр. София,
ул. „********да заплатят солидарно на Д.Т.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата
от 3 000 лева – главница, представляваща обезщетение за неимуществените
вреди, претърпени от ищеца от незаконното му обвинение в извършване на
престъпление по дознание №
149/2003 г. на СДВР, преобразувано в сл.д. № С-9/2004 на ССлС, ведно със
законната лихва, считано от 01.08.2014
г. до окончателното изплащане, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал.
3, изр. ІІ ЗОДОВ, сумата от 105.90 лева
– разноски по делото, както и на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ,
сумата от 10 лева – държавна такса,
като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, за разликата над 3 000 лева до пълния предявен
размер от 100 000 лева, като неоснователен, и искането за присъждане на
обезщетения за забава, в размер на законната лихва, за периода от 17.08.2012 г.
до 31.07.2014 г., като погасен по
давност.
ОСЪЖДА Д.Т.К., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, да заплати на С. Д.НА В.Р., с адрес: гр. София, ул. „********на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК, сумата от 291 лева -
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: