РЕШЕНИЕ
№ ...................../05.12.2022 г., гр. София
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на осми
декември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 9256 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 77699 от 28.04.2020 г., постановено по ГД
№ 8825 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), ІII ГО, 150 състав, е
отхвърлен предявеният от Х.А.Х. срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ установителен иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от
дискриминация (ЗЗДискр) за установяване, че спрямо ищеца от страна на ответника
е извършена дискриминация по признак „лично положение“, като нарушението се
изразява в неспазването на законовите изисквания за осигуряване на
самостоятелно изкуствено осветление в спалните помещения, с което е
неравностойно третиран в сравнение с останалите затворници в затворите в гр.
Ловеч и гр. София за периода от 10.05.2014 г. до 22.05.2014 г. С решението си
СРС на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 от ГПК се е произнесъл и по
дължимостта на разноските в исковото производство съразмерно с отхвърлената
част от иска.
Решението на СРС е обжалвано от ищеца Х.А.Х..
Въззивникът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и
постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Според
жалбоподателя, първоинстанционният съд неправилно е възприел обстоятелствата по
делото. Изразява несъгласие с извода на първата инстанция, че в разглеждания случай
не е налице дискриминация по отношение на ищеца. Сочи се, че условията, на
които трябва да отговарят спалните помещения за изтърпяване на наказание
лишаване от свобода, са законово регламентирани, като липсата на някое от тези
условия има за последица нарушаване на материалния закон. Поддържа се, че
осигуряването на всички условия в спалните помещения на някои места за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, а в други не, представлява
неравно третиране при сходни обстоятелства. Ето защо отправя искане до СГС като
въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на
друго вместо него, с което исковата претенция да бъде уважена.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, с който се изразява становище за нейната неоснователност по
съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка отправя искане до СГС
като въззивна инстанция да отхвърли въззивната жалба, респективно да потвърди
решението на първоинстанционния съд.
От ищеца Х.А.Х. е постъпила частна жалба срещу
Определение № 139865/03.07.2020 г., постановено по ГД № 8825 по описа за 2019
г. на СРС, III ГО, 150 с-в, с което е оставено без уважение искането му за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл.
248 от ГПК, инкорпорирано във въззивната жалба. В частната жалба се излагат
доводи, че ищецът никога не е искал допълване или изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските. Сочи се, че с обжалваното
определение СРС е лишил от възможност ищецът да обжалва първоинстанционното
решение в цялост. Предвид изложеното моли посоченото определение да бъде
отменено.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
частната жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, с който се
застъпва становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в
отговора. В тази връзка моли същата да бъде оставена без уважение от въззивния
съд.
По отношение
на въззивната жалба:
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във
въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация
на исковете.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни
норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен
съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част
препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск
с правно основание по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр.
В исковата си молба ищецът твърди, че в периода от
10.05.2014 г. до 22.05.2014 г. е третиран по-неблагоприятно в сравнение с
изтърпяващите наказание лишаване от свобода в затворите в гр. София и гр. Ловеч,
тъй като, за разлика от посочените затвори, в отделните килии на помещение №
309, находящо се в затвора гр. Плевен, където изтърпявал наложеното му
наказание, нямало самостоятелно изкуствено осветление. Изкуствено осветление
имало единствено в коридора, с източник луминисцентно осветително тяло,
замърсено с боя. Претенцията на ищеца се изчерпва с искане от съда да бъде
констатирано посоченото нарушение.
Във въззивното производство страните не спорят по
релевантните за делото факти. Безспорно е, а и от формираната по делото
доказателствена съвкупност – писмени доказателства и показанията на разпитаните
в хода на първоинстанционното производство свидетели, се установява, че ищецът
е лице, на което с влязла в сила присъда е наложено наказание доживотен затвор
без право на замяна, което в процесния период е изтърпявал в затвора в гр.
Плевен, в зона с повишена сигурност, помещение № 309, находящо се на трети етаж
в жилищния корпус на затвора, което помещение е с обща площ от 80,00 кв. м. и в
него са изградени 8 броя спални помещения, разделени с панелни стени. Във всяко
от спалните помещения е настанен по един осъден. В посоченото помещение № 309 е
имало осветителни тела пред килиите, но вътре в тях не са били монтирани
самостоятелни източници на изкуствена светлина.
Спорен по делото въпрос е правен, а именно дали при
така установената фактическа обстановка е налице пряка дискриминация по
отношение на ищеца по признака „лично положение“.
Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр въвежда
забрана за всяка пряка или непряка дискриминация, основана на посочените в
закона признаци, вкл. „лично положение“. Съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 2
от ЗЗДискр пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на
основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би
било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Специалният закон
цели установяване и отстраняване на всяко неравностойно третиране според
признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Според легалната дефиниция, дадена
с § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр (в редакция преди изменението с ДВ, бр. 105 от
2016 г.) неравното третиране е всеки акт, действие или бездействие, което пряко
или непряко засяга права или законни интереси. Съгласно § 1, т. 8 „на основата
на признаците по чл. 4, ал. 1“ означава на основата на действителното, настояще
или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у
дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че
е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията. Тълкуването на посочените
разпоредби налага извод, че по-неблагоприятно третиране или поставянето в
по-неблагоприятно положение е обусловено от нарушаване по признаците по чл. 4,
ал. 1 от ЗЗДискр на установени правила, предвиждащи права и свободи. За да е
налице проява на дискриминация, е необходимо да са осъществени всички елементи
от фактическия състав на приложимата специална правна норма, като
неправомерният диференциран подход към дадено лице или определен кръг лица
трябва да е обвързан от признак по чл. 4 от ЗЗДискр (в този смисъл Решение №
50213 от 09.11.2022 г. по гр. д. № 247/2022 г. на ВКС, 4 ГО; Решение № 3 от
22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС; Решение № 101 от 02.08.2021 г. по
гр. д. № 1871 / 2020 г. на ВКС, 4 ГО; и др.).
В разглеждания случай ищецът основава претенцията си
на неравноправното му третиране в сравнение с осъдените на лишаване от свобода,
изтърпяващи наложеното им наказание в затворите в гр. Ловеч и гр. София, което
(неравноправно третиране) обосновава единствено с обстоятелството, че е
настанен да търпи наложеното му наказание в затвора в гр. Плевен. По-неблагоприятно
третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо
заведение изтърпяват наказанието си обаче не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1
от ЗЗДискр или в друг закон признаци. То не представлява дискриминация по
признак лично (при установяване във всеки конкретен случай на обективен,
същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво) положение. Осъдените
и задържаните под стража, настанени в даден затвор, се намират при „сравними
сходни обстоятелства“ в смисъла по чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр само с лица,
изтърпяващи същото наказание и/или задържани под стража в същия затвор. Само
сравнението на личното положение на лицата, настанени в един и същи затвор, е
от значение за преценката дали от администрацията на затвора е осъществена
пряка или непряка дискриминация. В посочения смисъл е и практиката на ВКС
(например в Решение № 50213 от 09.11.2022 г. по гр. д. № 247/2022 г. на ВКС, 4
ГО; Решение № 101 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 1871 / 2020 г. на ВКС, 4 ГО; Решение
№ 244 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС; Определение № 291 от
27.02.2014 г. по гр. д. № 6840/2013 г. на ВКС; и др.).
При това положение исковата претенция по чл. 71, ал.
1, т. 1 от ЗЗДискр се явява неоснователна и правилно е оставена от първата
инстанция без уважение.
Доколкото изводите на първата и въззивната инстанции
по релевантните за делото въпроси съвпадат, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено от въззивния съд.
По отношение
частната жалба:
Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице
и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е
неоснователна.
Ищецът в производството пред първата инстанция Х.А.Х.
е направил искане, инкорпорирано във въззивната жалба, обжалваното решение да
бъде изменено в частта за разноските. Във въззивната жалба е посочено, че
първоинстанционното решение е неправилно и в частта, с която ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение, което по
същество представлява искане за изменение на решението в частта за разноските
по реда на чл. 248 от ГПК.
Искът, с който е сезиран първоинстанционният съд, е
отхвърлен. От представените по делото пълномощни се установява, че ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ е представляван от юрисконсулт. При това
положение на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 от ГПК на ответника се дължи
юрисконсултско възнаграждение в размер, определен от съда. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8, изр. 2 от ГПК размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ ЗПП). Съгласно
разпоредбата на чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ
(НЗПП), приета на основание чл. 37, ал. 1 от ЗПП, за неоценяеми искове, какъвто
е и този по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр, възнаграждението е от 80 до 180 лв.
Макар първоинстанционният съд да се е позовал неправилно на разпоредбата на чл.
25, ал. 1 от НЗПП (същата се отнася до граждански дела с определен материален
интерес), законосъобразно е определил юрисконсултско възнаграждение в размер на
100,00 лв. Същото не надвишава размерите, определени с НЗПП и е съобразено с
действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на предоставената
от процесуалния представител на ответника защита в първоинстанционното производство.
По изложените съображения настоящият въззивен съдебен
състав намира частната жалба за неоснователна и че като такава същата следва да
бъде оставена без уважение, а процесното определение следва да бъде потвърдено
като правилно.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ответник.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. с чл. 23, т. 4 от
НЗПП въззивният съд определя възнаграждение, което да се присъди на ответника
за това, че същият е представляван от юрисконсулт във въззивното производство в
размер на 100,00 лв., което съгласно правилото на чл. 78, ал. 3 от ГПК следва
да се присъди в пълен размер. За определянето на посочения размер на
юрисконсултското възнаграждение въззивният съд съобрази действителната правна и
фактическа сложност на делото и обема на предоставената от процесуалния
представител на ответника защита във въззивното производство, изразяваща се в
своевременно подаден отговор на въззивната жалба, отговор на частната жалба и
осъществено процесуално представителство в проведеното открито съдебно
заседание.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 77699 от 28.04.2020 г., постановено по ГД № 8825 по описа за 2019 г. на
Софийски районен съд, ІII ГО, 150 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение
№ 139865/03.07.2020 г., постановено по ГД № 8825 по описа за 2019 г. на
Софийски районен съд, III ГО, 150 с-в
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК Х.А.Х.,
ЕГН ********** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,
адрес: гр. София, бул. „********сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.