РЕШЕНИЕ
№ 222
гр. ХАСКОВО, 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА
Членове:ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ
КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА
при участието на секретаря П.Д. Д.-Ш.
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ Въззивно гражданско
дело № 20225600500274 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава ХХ, чл.258 и сл. от ГПК.
Обжалваното решение
С решение №260033/04.III.2022 г. постановено по гражданско дело
№323/2021 г. Районен съд-Хасково приема за установено, на основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК вр. с чл. 79, ал. I ЗЗД, вр. с чл. 9
ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Т. М.
М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.**** и настоящ адрес: гр.***, че
дължи на „Кредит ИНС" АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Цар Борис III" № 19, вх. „В", ет. 1, ап. 6, по
Договор за потребителски кредит „Екстра" № ***г. следните суми: сума в
размер на 1035,17 лв., представляваща главница и сума в размер на 70,83 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 21.06.2019г. до 23.07.2020г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1516/2020г.
по описа на Районен съд -Хасково - 27.07.2020г. до окончателното й
изплащане, като отхвърля иска за установяване съществуването на лихва за
забава в останалата част - за разликата над нея до пълния предявен размер от
110,05 лв., както и предявените искове за признаване за установено по
отношение на Т. М. М., ЕГН **********, че дължи на „Кредит ИНС" АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цар
Борис III" № 19, вх. „В", ет. 1, ап. 6, сумата от 310,50 лв. - договорна лихва за
периода от 20.06.2019 г. до 20.03.2020г. и сумата от 741,79 лева - договорна
1
такса „Гарант" за периода от 20.06.2019г. до 20.03.2020г.
С решението си съдът осъжда Т. М. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр.*** и настоящ адрес: гр.***, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, да заплати на „Кредит ИНС" АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Цар Борис III" № 19, вх. „В", ет. 1, ап. 6,
сумата от 805,27 лв., от която 627,13 лв., представляваща направени разноски
по настоящото дело и 178,14 лв., представляваща направени разноски по ч.
гр. д. № 1516/2020 г. по описа на РС - Хасково, за която е издадена заповед №
618 от 04.VIII.2020 г. за изпълнение на пърично задължение по реда на чл.410
от ГПК.
Обстоятелства по въззива
„Кредит Инс“ АД ,ЕИК205997727 са останали недоволни от
постановеното решение в отхвърлителната му част.Неправилно първата
инстанция приела,че създадената облигаторна връзка между дружеството и
Т.М. е нищожна на основание чл.22 вр. с чл.19 ал.IV от ЗПК,като се дължало
връщане само на получената като кредит сума.
Нямало основание за прилагане на чл.11 ал.I т.10 от ЗПК.Изводът на съда
за липса на информация за действителния размер на ГПР и относно
съдържанието му били неоснователни.В договора изрично били отразени
лихвения процент на годишна база-36% и ГПР-49.7%,така и общата дължима
сума от потребителя.
От друга страна такасат „Гарант“ не следвало да се включва в годишния
процент на разходите,тъй-като съставлявала самостоятелно
правоотношение,резултат на свободната воля на въззиваемата,което било
разсрочено за погасяване с вноските по кредита.По този начин дружеството
изпълнило изискванията на чл.11 от ЗПК.
Същевременно предвид чл.19 ал.V от ЗПК,дори да се приемело,че таксата
„гарант“ съставлява част от ГПР и надвишава размера по ал.IV на текста,то на
основание чл.21 ал.II от ЗПК била нищожна само клаузата относно
въпросната такса,а не целия договор.
Дружеството извежда и че възнаградителната лихва не противоречала на
принципа на справедливостта и добрите нрави.Същата била измерение на
риска по договора,бързото предоставяне на кредита и кратката информация за
кредитополучателя в момента на предоставянето му при онлайн
кредитирането.Лихвата била доброволно уговорена.Поради това и тази клауза
не била нищожна.
Въззиваемата страна чрез пълномощника представя отговор относно
правилността на атакувания съдебен акт.
Правни съображения
Представената въззивна жалба е редовна и е акт на надлежно активно
легитимирана страна,предвид на постановените негативни за жалбоподателят
правни последици.Същата е обективиран израз на субективните му права.
Първата съдебна инстанция е провела редовно производство,в рамките на
което са установени всички относими към предмета на делото факти,чрез
надлежно участие на страните и въз основа на валидно събраните
2
доказателства.Спор по отношение на доказаните обстоятелства по делото
няма,а такъв е формиран по отношение на правните им последици.В хода на
проверката по чл.269 от ГПК не се установиха обстоятелства,които
обосновават нищожност или недопустимост на обжалваното решение.Такива
доводи не сочат и страните по въззивното производство.Обект на преценка в
настоящото дело е правилността на първоинстанционния акт в рамките на
очертания предмет от въззивната жалба. .
Безспорно по делото е ,че страните в съдебното производство са
участници в заповедно производство с издадена заповед №618/04.VIII.2020 г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №81/2020
г., на Районен съд-Хасково,която обхваща сумите обект на установителната
претенция, предявена от заявителя,по представено заявление от страна на
въззивникът против въззиваемата.
Очертания предмет на въззивна проверка касае правилността на
обжалваното решение в посочените му части.
Безспорно е установено по делото,че Т.М. е сключила процесния договор
за кредит „Екстра“ № *** г. с „Кредит Инс“ ООД въз основа на електронна
заявка от нейна страна под същия номер и дата,от разстояние в режима на
ЗПФУР.Въз основа на тази облигация въззиваемата е получила в брой
сумата,като главница от 1150 лева,като се е задължила да заплати общо по
кредита 2 319 лева. на десет равни месечни вноски-първата на 20.VI.2019 г.-
последната на 20.III.2020 г.Годишния лихвен процент е фиксиран на 36%,а
ГПР е посочен като 49.7%,като кредитополучателят следва да заплати и
такса“гарант“ на дружеството.Всяка вноска е определена като -115 лв.
главница,лихва от 34.5 лева и такса „гарант“ в размер на 82.42 лева.,или общо
231.92 лева. Няма спор и че М. е заплатила само първата вноска от десетте
дължими.
Постановеното решение е правилно. По отношение на възнаградителната
лихва и нейния размер,които следва да се преценят на тази
плоскост,критерият е количествен,като за основа се приема законната лихва.
Съгласно съдебната практика противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин
заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите нрави е нейният размер да
надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение
№ 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение №
378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №
1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение №
901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в
процесния необезпечен договор възнаградителната лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите
нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26,
ал. I, предл. 3 от ЗЗД. Независимо от принципа на свободата на договаряне,
регламентиран в нормата на чл. 9 от ЗЗД, противоречаща на добрите нрави е
сделка, в която са уговорени икономически неизгодни условия за участващата
по-слаба в икономическо отношение страна по нея.
От друга страна ГПР на разходите е посочен като 49.7%,без въобще да е
изведено от какви компоненти е съставен същия,извън факторите по чл.19
ал.III от ЗПК.Същевременно таксата „гарант“ не може да се определи като
отделно правоотношение,тъй-като заплащането на същото е включено в
3
погасителната вноска към процесния кредит и е станало неделима част от
изпълнението на договора за кредит.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправният
характер на клаузите на таксата гарант, произтича от липсата на
еквивалентност между поетото задължение за заплащане на допълнително
възнаграждение и поетите ангажименти от страна на кредитора, които
представляват дейност по усвояване и управление на кредита и е поставено в
зависимост от волята на кредитора и изпълнение на редица „специфични
изисквания“. Повече от това, с така сключеното споразумение се достига до
предварително заплащане на цена в размер, приблизително равен на
главницата по договора за кредит, за бъдещи услуги без оглед на това – дали
и в какъв обем ще бъдат предоставени. Наред с това, от съдържанието на
договора е видно, че възнаграждението за допълнителна услуга, става
изискуемо с подписването на договора, но се разсрочва за срока на договора и
вноските се добавят към месечните вноски за погасяване на кредита.
Следователно те са неотменна част от самия договор за кредит, което
потвърждава извода за неравноправния им характер. Уговорката за заплащане
на допълнителен пакет от услуги е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
тъй като с нея се заобикаля забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент
на разходите да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В случая ГПР по процесния
договор е 49,7 % при максимален размер от 50 %, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК,
поради което ако към дължимата по договора сума се присъединят и
разходите по допълнителните услуги, ГПР ще надхвърли нормативно
допустимия размер от 50 %. Нищожността произтича и от разпоредбата на чл.
21, ал. 1 ЗПК. Предвид цитираната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, е
недопустимо под каквато и да е форма кредиторът да начислява други,
дължими от потребителя суми, различни от лихвата.
В хода на производството въззивникът не е установил
индивидуална уговореност на клаузите по процесния договор относно
годишния лихвен процент,годишния процент разходи и относно таксите
съобразно чл.146 ал.I от ЗЗП вр. с чл.24 от ЗПК,който очевидно е сключен в
режима на чл.143 ал.II т.10 от ЗЗП- налага на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването
на договора.В тази насока не могат да се приемат,че установяват
индивидиуално уговаряне на въпросните клаузи подписването на самия
договор и на съпътстващите го декларации. Правилата относно лихвения
процент,годишния процент разходи по процесния договор за същностни за
него,поради което тяхната неравноправност влече нищожност на цялата
облигация,тъй-като не може да се прилага без тях,поради естеството си-
чл.146 ал.V от ЗЗП и на тяхно място не могат да се приложат повелителни
норми на закона,нито може да се предположи, че сделката би била сключена
и без недействителните й части-чл.26 ал.IV от ЗЗД.
Предвид изложеното първата инстания е постановила правилно
съдебно решение,което следва да се потвърди,като на основание чл.272 то
ГПК въззивния съд препраща към мотивите му.Правилно е присъдена само
неизплатената част от главницата,получена от въззиваемата страна и
4
съответната й лихва за забава,които са останали да се дължат.
Водим от изложеното и на основание чл.271 и чл.280 ал.III т.1
от ГПК,Окръжен съд-Хасково
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260033/04.III.2022 г. постановено
по гражданско дело №323/2021 г. Районен съд-Хасково.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5