Р Е Ш Е Н И Е
Номер 12.01.2016г. Град
София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо ГО, 15 състав
На двадесети
ноември
Година 2015
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА
Секретар: А.М.
като разгледа
докладваното от съдия Банкова гр. дело N 7933 по описа за 2015 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ за заплащане на сумата 72 000 лв., съставляваща обезщетение за причинени
имуществени вреди от органите на П., а именно
- платена от ищеца сума по договор за осъществяване на защита по
наказателно производство по ДП
№44/2011г. по описа на НСлС, пр.пр. №3336/2011г. по описа на СГП. Ищецът О.Д.
излага, че бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.253,
ал.4, вр. ал.3, т.1 НК в посоченото наказателно производство, което било
прекратено с постановление от 07.07.2013г. на основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК.
С определение №1359/25.04.2013г. на СГС, НО, 29 състав по н.ч.д. №1464/2013г.
по жалба на ищеца основанието за прекратяване на наказателното производство
било изменено на чл.243, ал.1, т.1 – поради обстоятелството, че обвинението е
за деяния, които не са престъпления. Определението е влязло в сила.
В едномесечния срок,
визиран в чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът П. на РБ подава писмен отговор, в
който посочва, че с представяне на доказателства за влязло в сила определение,
с което е потвърдено постановлението на СГП за прекратяване на наказателното
производство и изменено неговото основание – поради това, че деянието не е
престъпление, претенцията на ищеца по чл.2, ал.1, т.3 е доказана по основание.
Оспорва нейният размер. Счита, че ако следва да бъде ангажирана отговорността
на П. за изплащане на обезщетение за претърпени вреди за изплатено адвокатско
възнаграждение, то следва да е до минималния размер, предвиден в Наредба
№1/2004г. на Висшия адвокатски съвет. Заплащането на хонорар над минимално
определения не следва да се третира като непосредствена вреда от незаконното
обвинение. Уговарянето на възнаграждение над този размер е риск за страната.
Съдът обсъди доводите на страните и прецени
събраните по делото доказателства, след което приема от фактическа страна следното:
От приетите по
делото и неоспорени от страните писмени доказателства се установява, че с
Постановление на следовател от състава на НСС, връчено на ищеца на
12.06.2012г., същият е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по
чл.253, ал.4, вр.ал.3, т.1, пр.1, вр.ал.1, алт.2 от НК по досъдебно
производство №44/2011г. по описа на НСлС пр.пр.№3363/2011г. по описа на СГП.
Спрямо лицето е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 50
000 лева. С постановление от 07.03.2013г. по пр.пр. пр.пр.№3363/2011г. по описа
на СГП наказателното производство е прекратено на основание чл.243, ал.1, т.2
от НПК. Отменена е и взетата мярка за неотклонение „парична гаранция“. С
определение №1359/25.04.2013г. на СГС, НО, 29 състав по н.ч.д. №1464/2013г. е
изменено основанието за прекратяване на наказателното производство и е
постановено, че същото се прекратява на осн. чл.243, ал.1, т.1 от НПК – поради
обстоятелството, че деянието не е престъпление. Определението е потвърдено с определение от 23.07.2013г. на САС, НО, 2
състав по в.н.ч.х.д. №579/2013. От представения по делото договор № 1756 от
12.06.2012г. се установява, че ищецът е възложил на адвокатко дружество „Д.,А.
и съдружници“ да осъществява процесуално представителство по ДП №44/2011г. по
описа на НСлС, пр.пр. №3363/2011г. на СГП срещу възнаграждение в размер на 60
000 лева без ДДС. От фактура № 2493/14.06.2012г. и извлечение по банкова сметка
*** „Р.Б.“ ЕАД, се установява, че с вальор от 14.06.2012г. по фактура с
посочения номер е платена сума в размер на 72 000 лева / 60 000 лева с ДДС/,
наредена от О.Д. и постъпила по сметката на дружеството. Представено е и
платежно нареждане от същата дата, както и удостоверение от адвокатското дружество
в уверение на това, че по горепосочения договор за процесуално представителство
дружеството е получило плащане в размер на 72 000 лева.
При така
установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
По материалната легитимация на ответника:
Отговорността на П. на Р България се претендира на основата на разпоредбата
на чл. 46, ал.1 от НПК, съгласно която прокурорът повдига и поддържа
обвинението за престъпление от общ характер. Следователно П. на Република
България /като централизирана и единна система/ е пасивно материално
легитимирана да отговаря по предявения иск, тъй като действията по повдигане и поддържане на обвинение
са извършени от лица, числящи се към структурата на държавното
учреждение, в чиито персонален състав е било включено лицето, повдигнало
незаконосъобразното обвинение поддържали същото срещу ищеца /чл. 46, ал. 2, т.
1 от НПК/ и същевременно осъществяващо ръководство и надзор върху разследващите
органи в рамките на досъдебното производство /чл. 52, ал. 3 от НПК/.
Основателността на иска с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3, предл. второ от ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/. спрямо
ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ
характер; 2/ образуваното наказателно производство да е прекратено
поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не
е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано,
след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано; 3/. да е претърпял вреда /вреди/ и 4/. между незаконното действие на
правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е
налице причинно следствена връзка.
Посочените елементи от
фактическият състав трябва да се докажат от ищеца, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал.1 от ГПК. Отговорността
по ЗОДОВ е обективна и не е необходимо вредите да са причинени виновно от
длъжностните лица.
От доказателствата по делото се
установяват, а между страните не се и спори, че са налице всички предпоставки
от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Задължителната практика на
ВКС последователно приема, че разноските, извършени в наказателното
производство, представляват имуществена вреда по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ и
вземането за обезщетение следва да се реализира по реда на този закон, тъй като
липсва процесуална възможност претенцията да се упражни в наказателното
производство. В този смисъл са решения № 621 от 22.10.2010 г. по гр. д. №
1927/2009 г. на ІV ГО, № 433 от 23.06.2010 г.по гр. д. № 563/2009 г. на ІV ГО,
№ 126 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на ІV ГО, № 781 от 30.11.2010 г.
по гр. д. № 511/2010 г. на ІV ГО, № 355 от 3.8.2010 г. по гр. д. № 1651/2009 г.
на ІІІ ГО на ВКС. Спорен е въпросът може ли при предявен иск с правно основание чл.2 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в
заплащане на адвокатски хонорар, да се приложи разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК и адвокатското възнаграждение в наказателния процес да се намали поради
прекомерност. На този въпрос е даден отговор в Решение №255 от 02.11.2015г. на ВКС, III ГО, по гр. д.
№ 1011/2015 г. в производство по реда на чл.290 и сл. от ГПК, което
представлява задължителна практика за настоящия състав. В същото е прието, че несъмнено
разноските, извършени в наказателното производство, представляват имуществена
вреда по смисъла на чл.2, ал.1 от ЗОДОВ, тъй като са пряка и непосредствена
последица от увреждането /незаконното наказателно
преследване/. Адвокатското възнаграждение за защита по наказателното дело се
включва в тези разноски, поради което при предявен иск по чл.2 от ЗОДОВ се
дължи обезщетение за заплатения адвокатски хонорар, но само до разумния и обичайния размер. В съответствие с добрите
нрави увреденият също трябва да положи усилия, за да не увеличава размера на
вредите. В противен случай съобразно чл.83, ал.2 от ЗЗД длъжникът не дължи
обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи
на добър стопанин. В правната литература тази хипотеза е позната като „последваща
вина на пострадалия“, която се обосновава с принципа на добросъвестността.
Поведението на кредитора по време на причиняване на вредата или след това
трябва да е съобразено с този принцип. Това означава, че след като
пострадалият е могъл да получи правна защита по наказателното дело на разумна и
нормална за пазарните условия цена, но вместо това е извършил прекомерни и
неоправдани разходи, гражданският съд е длъжен в съответствие с чл.83, ал.2 от ЗЗД да намали обезщетението за заплатения от пострадалия адвокатски хонорар в
наказателното производство до размер, съобразен с фактическата и правна
сложност на наказателното дело. Критерии за обичайния размер на адвокатското
възнаграждение се съдържат в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, като съдът следва да се съобрази с
фактическата и правна сложност на наказателното дело.
Като съобрази така даденото
разрешение на въпроса, съдът намира следното:
Ищецът Д. е заплатил
възнаграждение за процесуално представителство по ДП №44/2011г. по описа на НСлС, пр.пр. №3363/2011г. на СГП в размер на 72 000
лева. Съгласно чл. 12 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /редакция към момента на извършване на разноските -
ДВ. бр.43 от 8 юни 2010г./, възнаграждението за защита в досъдебното
производство е 300 лв., а при извършване на процесуални действия в различни дни
- по 60 лв. за всеки ден. По делото не са събрани доказателства за извършването
на процесуални действия в производството в различни дни, при което и като
съобрази фактическата и правна сложност съдът приема, че приложимо е
минималното адвокатско възнаграждение от 300 лв. Към това възнаграждение на
основание чл. 16 от Наредбата следва да бъдат добавени по 100 лв. за
изготвянето на две жалби, по които са образувани съответно н.ч.д. 1464/2013г.
на СГС, НО и в.н.ч.д. №579/2013 г. на САС, разгледани в закрито съдебно
заседание. Така общо минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 500
лева. В исковата молба не са изложени никакви съществени причини, които да са
наложили ищецът да заплати хонорар, надвишаващ 144 пъти минималното адвокатско
възнаграждение. Затова съдът констатира, че ищецът не е положил дължимата грижа
да получи адвокатска защита срещу разумно възнаграждение. Ето защо П. му дължи
обезщетение само до двойния размер на минималното адвокатско възнаграждение – 1000
лв. За изразходваната над този размер сума П. не дължи обезщетение съобразно
чл.83, ал.2 от ЗЗД, поради което искът над 1000 лв. до пълния предявен размер
от 72 000 лв. е неоснователен и трябва да бъде отхвърлен.
По отношение на
разноските:
Ищецът е направил разноски, съгласно приложените
доказателства, в размер на 10 лв. за държавна такса. На осн. чл.10, ал.3 от ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да му заплати разноските за държавна такса в пълен размер. С
оглед изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА П. НА Р. Б. гр. ***** да заплати на О.И.Д.,
ЕГН **********, съд. адрес ***, адвокатско дружество „Д.,А. и съдружници“ сумата от 1000
/хиляда/ лева - обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в заплащане
на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по досъдебно
производство №44/2011г. по описа на НСлС, пр.пр. №3363/2011г. по описа на СГП,
като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
уважения размер от 1000 лева до пълния му предявен размер от 72 000 лева.
ОСЪЖДА П. НА Р.Б., гр. ***** да заплати на О.И.Д.,
ЕГН **********, съд. адрес ***, адвокатско дружество „Д.,А. и съдружници“ сумата от 10 /десет/ лева – съдебни разноски
на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред САС
в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: