Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 04.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното
заседание на десети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА
ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 10971 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 119297 от 20.05.2019
г. по гр. д. № 20204/2018 г., Софийски районен съд, ГО, 49 - и състав, е отхвърлил предявените от Ц.Г.И., ЕГН **********, с адрес:
***, срещу „П.Б.Ф.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***8,
искове с правно основание чл. 439 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника
сумата от 99,75 лв. - неизплатени задължения по договор за предоставяне на
паричен заем от разстояние № 012052 от 27.03.2013 г., 155 лв. - разноски по
делото, от които 25 лв. - държавна такса и 130 лв. - адвокатско възнаграждение
по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 21991/2014 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 113 - и състав, въз основа на който е образувано изпълнително
дело № 20177810400811 по описа на ЧСИ Г.Д., рег. № 781.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца
Ц.Г.И., чрез адвокат С.Н.. В жалбата се твърди, че решението е постановено при нарушение на материалния закон и
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е
незаконосъобразно. Излагат се доводи, че районният
съд неправилно е приел, че задължението
не е погасено по давност. Според въззивника за процесните вземания е приложима кратката
тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изтекла няколко месеца преди
запорното съобщение от 11.09.2017 г. Предвид
изложеното се иска въззивният съд да
отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира се присъждане на направените
по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
писмен отговор от ответника „П.Б.Ф.“ АД, чрез адвокат В.Г., със съображения, че погасителната давност
е започнала да тече от датата на влизане на заповедта за изпълнение в сила -
03.11.2014 г., от която дата е и разпореждането за издаване на изпълнителен
лист. Към 14.09.2017 г., когато е наложен запор на вземанията на длъжника,
погасителната давност не е изтекла. С оглед изложеното се иска въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за
въззивната инстанция.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по
делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Производството е образувано по
въззивна жалба, която е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество, същото е и правилно, но по следните съображения, различни от
изложените от районния съд:
Първоинстанционното производство е образувано
по предявен от Ц.Г.И. срещу „П.Б.Ф.“ АД отрицателен
установителен иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумите по
изпълнителен лист от 19.11.2014 г., издаден по гр. д. № 21991/2014 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 113 - и състав, въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 20177810400811 по описа на ЧСИ Г.Д..
Ищцата твърди, че е длъжник по
изпълнително дело № 20177810400811 по описа на ЧСИ Г.Д., образувано по
изпълнителен лист от 19.11.2014 г., издаден в полза на „П.Б.Ф.“ АД, въз основа на влязла в сила заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 30.04.2014 г., постановена
по гр. д. № 21991/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 113 - и състав,
за: сумата от 99,75 лв. - неизплатени задължения по договор за предоставяне на
паричен заем от разстояние № 012052 от 27.03.2013 г., ведно със законната лихва
за периода от 24.04.2014 г. до изплащане на вземането, както и 155 лв. -
разноски по делото, от които 25 лв. - държавна такса и 130 лв. - адвокатско
възнаграждение. Счита, че посочените вземания са се погасили с кратката
тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД - на 30.04.2017 г. (три години след
издаване на заповедта за изпълнение). Изпълнителното дело е образувано през
септември 2017 г., а запорното съобщение е от 11.09.2017 г., т. е. след
изтичане на тригодишната погасителна давност.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор на исковата
молба от ответника „П.Б.Ф.“ АД, с който предявеният иск се оспорва като
недопустим, тъй като не се основава на нови факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Сочи се, че оспорването от длъжника, основано на факти и
обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва
да се извърши с възражението по чл. 414 ГПК и се преклудира, освен ако не са
налице специалните хипотези на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК. Искът се оспорва като
неоснователен с доводи, че давността е прекъсната с предприемане на
изпълнителни действия от съдебния изпълнител и към настоящия момент не е
изтекла. Моли се съдът да отхвърли предявения иск като недопустим, в условията
на евентуалност като неоснователен.
Безспорно е във въззивното производство, а и
от събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 24.04.2014 г. „П.Б.Ф.“ АД е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а на 19.11.2014 г. в полза на заявителя е издаден изпълнителен лист
срещу Ц.Г.И. въз основа на заповедта по гр. д. № 21991/2014 г. по
описа на СРС, ГО, 113 - и състав, за
следните суми: 99,75 лв. - неизплатени задължения по договор за предоставяне на
паричен заем от разстояние № 012052 от 27.03.2013 г., ведно със законната лихва
за периода от 24.04.2014 г. до изплащане на вземането, както и 155 лв. - разноски по делото, от които 25 лв. - държавна такса и 130 лв. - адвокатско възнаграждение.
Видно от
приложеното заверено копие на изпълнително дело № 20177810400811 на ЧСИ Г.Д. с
рег. № 781, с молба от 24.08.2017 г. кредиторът „П.Б.Ф.“ АД е поискал образуване на изпълнително дело въз основа на
горепосочения изпълнителен лист. По образуваното дело ЧСИ Дичев е направил
справка за банковите сметки на длъжника, за наличие или липса на задължения и
обезпечителни мерки, както и за наличие на актуални трудови договори.
На 11.09.2017
г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до „Уникредит Булбанк“ АД
и „Банка ДСК“ ЕАД, както и до работодателя на длъжника - „Д.“ ЕООД за
запориране на трудовото възнаграждение.
С призовка за
принудително изпълнение от 11.09.2017 г., получена по местоработата на ищцата
на 13.09.2017 г., същата е уведомена за наложените запори, както и за
насрочения опис на движими вещи. Предприетите способи за събиране на вземанията
са обжалвани с частна жалба, подадена по пощата на 26.09.2017 г., като с влязло
в сила на 21.12.2017 г. определение № 30709 от 23.11.2017 г. по ч. гр. д. №
14899/2017 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, III - Б въззивен състав,
частната жалба е оставена без разглеждане.
Във връзка със
запорно съобщение изх. № 14459/11.09.2017 г., „Банка ДСК“ ЕАД е изпратило писмо,
че запорът е наложен по наличната в банката разплащателна сметка на длъжника. Писмото
е получено от ЧСИ на 18.09.2017 г.
Във връзка със
запорно съобщение изх. № 14460/11.09.2017 г., „Уникредит Булбанк“ АД е
изпратило писмо, че наличната сметка на длъжника в банката е блокирана. Писмото
е получено от ЧСИ на 18.09.2017 г.
По делото са
налични и призовки за принудително изпълнение на вземането чрез извършване на
опис и изземване на движими вещи в дома на длъжника Ц.И., съответно от
22.01.2018 г. (получена лично на 05.02.2018 г.) и от 01.10.2018 г. (получена на
08.10.2018 г. от лице по местоработата на длъжника).
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата
молба, доколкото се твърди недължимост на основание настъпил след влизане в
сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК факт - изтекла погасителна давност, и
съобразявайки практиката на ВКС (определение № 956/22.12.2010 г. по ч. т. д. №
886/2010 г., I т.
о., ВКС, решение № 6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ВКС и др.), съдът приема, че
исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната практика е възприето
разбирането, че защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена
срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК. След подаване на възражението
кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл. 422 или чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в
предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с
което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според
изричната разпоредба на чл. 416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз
основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното
основание се ползва със стабилитет.
Когато срещу заповедта за изпълнение не е
подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и възможността за
оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните
хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК.
Оспорването на вземането след влизане в
сила на заповедта за изпълнение е допустимо по исков ред в хипотезите по чл. 424 ГПК, а именно: при новооткрити
обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото,
които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за
подаване на възражението по чл. 414 ГПК или с които не могъл да се снабди в
същия срок.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното
основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като
влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане
в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е
приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда.
В конкретния
случай страните не спорят, че поради липса на
възражение по чл. 414 ГПК исково производство по чл. 422 ГПК не е провеждано,
т. е. заповедта за изпълнение е влязла в сила на основание чл. 416 ГПК.
По релевираните доводи относно срока на
погасителната давност за оспореното вземане:
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че
ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по
реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия
исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК когато възражение
не е подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза
в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването
на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да
се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл.
414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за
оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта
факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК -
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Когато длъжникът е
бил лишен от възможност да оспори вземането, той може да
поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с
издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание,
в който се предвиждаше възможност за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.),
чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални
срокове. Съгласно сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за
подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането (в този смисъл определение № 480/19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г., ІV г. о., ВКС, определение № 318/09.07.2019 г. по ч.
гр. д. № 2108/2019 г., IV г. о., ВКС).
Съгласно действащата нормативна уредба,
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е самостоятелно
основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД,
която теза е застъпена и в мотивите към т. 14 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и се аргументира с това, че новият ГПК
урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес. Влязлата в
сила заповед за изпълнение поради неподаване на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК обаче, е основание за прекъсване на
давността по отношение на заявеното вземане в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, доколкото е налице конклудентно признаване на вземането
по издадената заповед.
По изложените съображения, съдът намира, че
нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което
е налице постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, с
оглед на което възраженията на въззивника, че приложима е тригодишната
погасителна давност са неоснователни.
В случая с
влизане в сила на заповедта за изпълнение (което е
станало най - късно
на датата, на която е разпоредено издаването на изпълнителния лист на
03.11.2014 г.), доколкото по делото не са представени
доказателства относно датата, на която е изтекъл двуседмичният срок по чл. 414,
ал. 2 ГПК за подаване на възражение от длъжника, давността е прекъсната и от
тази дата е започнала да тече нова, вече петгодишна давност за вземанията.
Към момента на
депозиране на молбата за образуване на изпълнително дело - 24.08.2017 г., давността не е изтекла.
Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разяснения по т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да
е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
В случая от приложеното заверено копие на
изпълнителното дело се установява, че съдебният изпълнител е изпратил запорни
съобщения за налагане на запор върху сметки на длъжника в различни банки, вкл.
върху трудовото му възнаграждение, като всички те са с изходящи номера от една
и съща дата - 11.09.2017 г. Видно от изпратените обратни писма банките са
наложили запори на 18.09.2017 г., с които изпълнителни действия давността е
прекъсната и е започнала да тече нова също петгодишна давност. Към датата на
депозиране на исковата молба - 27.03.2018 г., а и към настоящия момент, давността не е изтекла, съответно правото да се търси
принудително изпълнение на процесните вземания не е погасено по давност.
Поради изложените съображения,
въззивният съд намира, че предявеният
отрицателен установителен иск е неоснователен.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на
правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на основание чл. 78,
ал. 3
ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК разноски се дължат на въззиваемата страна, на която следва да се присъди сумата от 300 (триста)
лв. - заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
С оглед на цената на
иска въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 119297 от 20.05.2019
г. по гр. д. № 20204/2018 г. по описа на Софийски районен съд, І
ГО, 49 - и състав.
ОСЪЖДА
Ц.Г.И., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
на „П.Б.Ф.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***8, сумата от
300 лв. (триста лева) - адвокатско възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.