Определение по дело №199/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е образувано по въззивна жалба от М. А. К. против решение № 383/16.11.2009 г., постановено по гр.д. № 745 по описа за 2006 г. на Районен съд-Г. Д..

Сочи се от жалбоподателя, че решението е незаконосъобразно. Съдът се е произнесъл по ненаправено искане. Мотивите на съда за уважаване иска по чл. 108 от ЗС за 145/340 ид.ч. са несъстоятелни. Не може да се осъди да предаде владението от нещо, което не е конкретизирано. Неправилно съдът е приел, че към датата на снабдяване ищците с нотариален акт, не е имало спор за собственост, тъй като и към оня момент ищците не са владяли имота. И тя-жалбоподателката, както и противната страна се легимират за собственици с констативни нотариални актове. След като тя е възразила срещу правото на собственост то ищците е следвало да установяват, че са собственици, което не са направили. Съдът не е съобразил при обсъждането на свидетелските показания че е осъществявала фактическа власт върху имота още преди 1980 г. Решението е порочно поради приетия за установен факт, че ищците не са загубили правото си на собственост, за да бъде придобивано от някого в случая от жалбоподателката. Ето защо се иска отмяна на рашението и отхвърляне на претенцията. Представя се писмена защита.

Ответниците по жалбата изразяват становище за нейната неоснователност. Сочат, че съдът е обсъдил всички събрани доказателства. Съдът е съобразил, че участието в парцела е с 145 кв.м., поради което не се е произнесъл извън петитума, уважавайки претенцията за 145/340 идеална част вместо посочените в исковата молба – 162/350 ид.ч. Представя се писмена защита.

Жалбата е допустима, тъй като е подадена от надлежно лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в предвидения от закона срок. Същата е неоснователна.

Районният съд е признал за установено по отношение на ответницата М. К., че К. и З. П. са собственици на основание давностно владение на 145/340 ид.ч. от УПИ ІІ, имот пл. № 328 от кв. 23 по плана на с. О. и е постановил К. да им предаде владението, като на основание чл. 431, ал. 2 от ГПК отм. е изменил нотариален акт № 48/2006 г., с който М. К. е призната за единствен собственик на имота на основание давностно владение отменяйки го в частта му за 145/340 ид.ч.

От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа и правна страна:

С нотариален акт № 163/1989 г. ищците З. и К. П. са признати за собственици по давностно владение на дворно място, находящо се в землището на с. О., съставляващо имот пл. № 391, с площ от 162 кв.м., който имот, заедно с имот № 390 е отреден в идеална съсобственост парцел ІІ от кв. 23, с площ за урегулирания парцел от 350 кв.м.

С нотариален акт № 115/1988 г. ответницата-жалбоподател М. К. е призната за собственица по давностно владение на незастроено дворно место, представляващо ½ ид.ч. от п. ІІ, пл. № 390 и 391, с площ за парцела от около 336, което съответства на пл. № 390. С последващ нотариален акт № 48/2006 г. М. К. е призната за собственик по давностно владение върху целия УПИ ІІ, пл. 328 по сега действащия план на селото.

Ищците искат да бъдат признати за собственици на 162/350 ид.ч. от п. ІІ спрямо ответницата и да се осъди да им предаде владението върху тях. За да се уважи ревандикационния иск по чл. 108 от ЗС в тежест на ищците е да установят по несъмен и безспорен начин, че са собственици на претендираната част, че тя се владее от ответницата и владението осъществявано от нея е без основание. За правото си на собственост представят нотариален акт № 163/1989 г., с който са признати за собственици по давност. Ответницата се брани срещу предявения иск с довода, че тя е изключителна собственица на парцела, за което се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2006 г. и че ищците никога не са били собственици и не са владяли имота. Съдът намира довода за несъстоятелен.

Владението според чл. 68, ал. 1 ЗС предполага упражняване на фактическа власт върху вещта, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, като за придобиване на собствеността въз основа на непрекъснато владение, законодателят е предвидил в чл. 79, ал. 1 от ЗС, то да е продължило минимум 10 г. Настоящият състав споделя изцяло възприетото в мотивите на обжалвания акт, че ответницата, върху която е доказателствената тежест на твърдяния от нея правоизключващ правата на ищците факт, не е доказан по несъмнен и категоричен начин, не са доказани признаците - обективни и субективни, на владението. Доказателствата според ОС не установяват упражнявана фактическа власт върху вещта само и единствено от признатото през 2006 г. за собственик по давност лице М. К. върху процесния имот, което да е трайно, спокойно, постоянно, явно, несъмнително, което да е осъществявано и преди 1989 г., когато ищците са се снабдили с нотариален акт по давност. За извода си съдът взе предвид събраните по делото доказателства. От тях се установява, че имотът до 1980 г. се е ползвал от бащата на ищцата, който приживе го е дал на дъщеря си З. П.. В тази насока са разпитаните свидетели, доведени от ищците. Техните показания са достоверни, тъй като освен че са непротиворечиви и последователни, те съответстват и на останалите доказателства по делото – назначената техническа експертиза, според която образуването на парцел ІІ е станало от два имота, както са съответни и на данните, отразени в разписния лист и на издадения нотариален акт на ответницата от 1988 г., с който е призната за собственик по давност само на ½ ид.ч. от п. ІІ. Затова съдът дава вяра на свидетелите, които са в роднински или близки отношения с ищците - св. Т. сестра на З., и на нейния мъж К. Т., на св. М. В показанията си св. Т., сочи, че сестра й З. е дала пълномощно на мъжа й, което е представено по делото с нотариално заверена дата от 1999 г. за разпореждане с имота. Тя свидетелства за предложението от преди 3-4 години на М. да закупи имота, който разговор е проведен в нейно присъствие; също сочи, че сестра й го е дала на М. да го ползва, за което понякога той й е давал фасул; за това свидетелства и св. М., която сочи, че З. й е казвала, че е дала имота на И. М. да го ползва. Тези показания съответстват и на показанията на св. П., св.Д., св. К., които са без родство със страните по делото, като П. е съсед на имота през три къщи, а св. Д. – непосредствен съсед. В показанията на цитираните свидетели се сочат факти за осъществявано фактическо владение на имота до 1980 г. от бащата на З., а в последствие от ищците. Св. П., който е живял през три къщи / а сега новата му къща е на 300 м. разстояния/ сочи, че до 1980 г. си е сушил тютюна на това място като е искал разрешение от З.; от нейните родители. Един път само е виждал М. там да се мотае; искал е да го закупи, поради което е ходил в П., където живее З.; преки впечатления след 1986 г. няма; сочи, че от 4-5 г. някой сади, но не знае кой, от когато е и заграден; св. Д. сочи, че З. е разрешила на И. М. да ползва имота, както и че е предоставила на зетя си да се разпорежда с имота; М. и в момента го гледа мястото; а М. не я е виждал в имота; св. К. сочи, че преди да го работи М. мястото го е работил бащата на З.; а от 5-6 г. . И.М. го сее това място. Св. Г. също е без родство със страните, но неговите показания, според които е виждал на имота само и единствено М., която още през 1982 г. го е почиствала и работила, а преди това са го работили други непознати нему хора според съда не обосновават извода за правно релевантния факт относно намерението на М. К. още от тогава да свои целия имот, тъй като през 1988 г. тя се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка не за целия имот, а за ½ ид.ч. от него. Така съдът преценява и фактите съдържащи се в показанията на св. Ф., съсед на имота, според които М. се е появила 1981 г. на това място; след 1986 г. се е настанила и го изчистила с техника. Анализирайки гласните доказателства не само поотделно, но и в тяхната взаимна връзка и зависимост с останалия доказателствен материал, съдът не дава вяра на показанията на самият Иван Матеров и на неговия брат, разпитвани като свидетели, които са и племенници на ответницата / деца на нейна сестра/, които сочат, че само и единствено тяхната леля е ползвала имота и тя го е дала на единия от тях - И. да го ползва. Обстоятелството, че имотът е ползван в последно време само от И. М. страните не спорят, а се оспорва от кого му е предоставена тази възможност. Самите ищци също сочат, че те са го дали на М. да го ползва, който факт съдът намира за доказан. За извода си съдът съобрази, че този факт съответства на писмените доказателства и назначената експертиза, според която п.ІІ е образуван от два имота и от данните, отразени в разписните листове. От екпертизата е видно, че по предшестващия ЗРП /ПУП/ от 1959 г. процесният имот е заснет и нанесен в кадастралния план под № 391 и представлява част от УПИ ІІ – 390 и 391. Експерта сочи, а и се доказва от представения разписен лист, че имот пл. № 391 е записан на Д. Г. Б.-зачертан, З. и К. П. а другия имот, също част от п. ІІ с № 390 е записан на лицата Д. Н. В. и наследници на Е. А. Ш.; М. А. К., а имот пл. № 391 е записан на Д. Г. Б.-зачертан, З. и К. П. По действащия ЗРП /ПУП/ на с. О, одобрен със заповед № 9/1999 г. процесният имот представлява част от УПИ ІІ-328, записан в разписния лист на Д. Г. зачертан, З. Дим. П., Б. зачертан К. П., М. К.. Предвид тези обстоятелства, обсъдени със свидетелските показания съдът приема, че урегулирания парцел ІІ е образуван от имоти собственост на двете страни. Затова и ответницата се е снабдила през 1988 г. с нотариален акт за собственост на ½ ид.ч. от имота, а не за целия имот. Свидетелите сочат, че до 1980 г. до смъртта на бащата на ищцата З., имотът е ползван от самият него – Д. Б., който е бил записан за собственик на имот пл. № 390, който още приживе го е дал на едната си дъщеря, поради което и след издаването на нотариален акт по давност№ 163/89 г. тя и съпруга й са записани в разписния лист за собственици, като в разписния лист е отразен и документа за собственост - нотариалния акт. След като ответницата към 1988г. е призната за собственик на ½ ид.ч. от УПИ ІІ на основание давност, то според съда тя не може отново да я придобива, тъй като тя е вече собственик на тази част. За претендираните от ищците идеални части, не се установява ответницата да е осъществявала владение.

В случая не се установи намерението на М. К. да държи и притежаваната от П. част от имота за себе си, което да е изразено по ясен начин и цялото й поведение да не е изразявало каквото и да е съмнение в нейното намерение да упражнява фактическата власт и върху тази част за себе си. И друг важен момент е фактическата власт да се упражнява така, че всеки заинтересуван да може да научи за нея. В случая свидетелските показания не позволяват да се направи такъв извод. Намерението за своене не е демонстрирано явно пред П. от снабдилата се с нотариален акт по обстоятелствена проверка по давност през 2006 г., като се съобрази, че П. от дълги години живеят в П. и нямат собствено жилище в с. О. Субективното отношение на своене на вещта от съсобственик по отношение частите на останалите съсобственици върху общата вещ следва да се демонстрира спрямо тях, за каквото отношение, което да е достигнало да знанието на ищците доказателствата не установяват. Ето защо съдът счита, че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 от ЗС. Ищците са собственици на претендираната част от имота, като не се установи, ответницата да е станала собственик и на тяхната част. Не се спори, че целия имот се владее ответницата, която не допуска ищците в имота, потвърждаващо се и от показанията на св. П. – “М. ги изгони от мястото, цяло село знае, че ги изгони”.Предвид притежаваната собственост, очевидно е, че върху претендираната идеална част владението осъществявано от ответницата е без правно основание. Затова и законосъобразно е произнасянето по чл. 431, ал. 2 от отм. ГПК, за отмяна на нотариалниа акт № 48/2006 г. досежно признатото от съда право на собственост на ищците.

Несъстоятелно се твърди, че съдът се е произнесъл извън петитума, тъй като сравнявайки двете дроби е видно, че иска е уважен в по-малък размер за 145/340 ид.ч. от предентираното право на собственост върху 162/350 ид.ч. Доводът, според който РС не е обсъдил свидетелските показания в контекста на твърдението, че имотът е владян и през 1980 г. от ответницата настоящият състав не споделя, тъй като показанията за този факт преценени във връзка с всички останали доказателства не водят до различен от направения в обжалвания акт извод.

По изложените съображения и поради неоснователност на доводите в жалбата съдът оставя в сила атакуваното решение.

Водим от горното и на основание чл. 208, ал. 1 от ГПК /отм./, Окръжният съд

Р Е Ш И:

Оставя в сила решение № 383/16.11.2009 г., постановено по гр.д. № 745 по описа за 2006 г. на Районен съд-Г. Д..

Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховен касационен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: