Решение по дело №32/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на глава дванадесета от Административно-процесуалния кодекс във връзка с чл. 63в от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба, предявена от Т.Н.К., ЕГН **********,***, срещу решение №1920/30.11.2023 г., постановено по АНД №2929/2023 г. на ПРС.

Твърди се, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано с доводи, че ПРС неправилно не е кредитирал свидетелските показания, според които на процесната дата притежаваният от жалбоподателката автомобил е бил управляван от трето лице.

Иска се отмяна на обжалваното решение и на потвърдения с него ЕФ.

В съдебно заседание касаторът, чрез надлежен процесуален представител, поддържа жалбата.

Представят се писмени бележки с изложени доводи по съществото на спора.

Претендират се разноски.

Ответникът по касационната жалба – ОД на МВР Пловдив, редовно призован, не изпраща представител. Депозирано е становище, с което се оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението на ПРС, като правилно и законосъобразно, тъй като същото е мотивирано, изложена е цялата фактическа обстановка и са анализирани всички доказателства.

Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, в случай, че касационната жалба бъде уважена.

Прокурорът от Окръжна прокуратура - Пловдив е на становище за неоснователност на жалбата. Сочи, че решението на Районен съд - Пловдив е правилно и законосъобразно.

Съдът, като се запозна с обжалваното съдебно решение, обсъди наведеното касационно основание и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес. При това положение същата се явява ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Предмет на касационната проверка е решение № 1920 от 30.11.2023 г. по АНД № 2929 по описа на ПРС за 2023 г., с което е потвърден ЕФ серия К № 4768229, издаден от ОДМВР Пловдив, с който, на основание чл.189, ал.4, вр.чл.182, ал.1, т.5 от ЗДвП, на Т.Н.К., ЕГН **********, е наложено административно наказание глоба в размер на 600 лева за нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП.

Решението е правилно.

Неоснователно е оплакването по касационната жалба, че неправилно ЕФ е издаден на жалбоподателката при положение, че тя е подала декларация по реда на чл.189 ал.5 от ЗДвП. За да произведе действието си нормата на чл.189 ал.5 от ЗДвП обаче следва да са изпълнени всички изискуеми се предпоставки за целта. На първо място, въпросната декларация следва да е подадена в 14-дневен срок от връчването на ЕФ ведно със СУМПС на лицето, което е управлявало МПС при извършването на нарушението, констатирано с ЕФ. В конкретния случай това не е сторено – декларацията е подадена ведно с подаването на жалбата и то пред съда. Следва да се има предвид в настоящата хипотеза, че процесният електронен фиш е издаден своевременно и същият е бил адресиран до нарушителя. Обстоятелството, че фишът е връчен едва на 12.04.2023 г., без да се посочват други данни за връчването, нито да се представя разписка за връчване /служебно или по пощата/, не съставлява процесуално нарушение от кръга на съществените, водещо до отмяната му на самостоятелно основание, тъй като това не е рефлектирало неблагоприятно върху правото на защита на наказаното лице, което своевременно го е обжалвало. В процесния случай, след като на нарушителя е бил връчен електронния фиш, същият го е обжалвал в предвидения от закона срок и е реализирал в пълнота правото си на защита, а отделно от това е имал възможност да представи писмена декларация по чл. 189, ал. 5, изр. 2-ро от ЗДвП за друго лице, което да е управлявало автомобила в деня на нарушението. Каза се и по-горе, че едва с жалбата се въвежда такова твърдение, като касационната инстанция го намира за неоснователно. Личната отговорност за извършено административно нарушение е дерогирана с възможността собственика на МПС да обори законовата презумпция по регламентирания в чл. 189, ал. 5 ЗДвП ред, което не е било сторено. За наказващия орган не съществува законово разписано задължение да установява кой е действителният водач на МПС, с което е извършено нарушението по чл. 21, ал. 1 ЗДвП, защото законът е създал презумпция относно извършителя на нарушението и в тежест на този презюмиран извършител е да обори законовата презумпция с разписаните в нормата на чл. 189, ал. 5 ЗДвП с декларация и свидетелство за управление на моторно превозно средство на действителния водач. Тази законова презумпция не може да се оборва по друг начин, с други писмени доказателства, снимки или със свидетелски показания какъвто опит е направен в настоящия случай посредством свидетелските показания на св.Чолаков. Нещо повече, в конкретния случай вместо да посочи пред АНО, че именно друго лице е управлявало автомобила, жалбоподателят е направил това с представянето на декларацията пред съда. Законът съвсем целенасочено предоставя две възможности на лицето, срещу което е издаден фиша, след връчването му - да заяви, че друго лице е управлявало МПС или да обжалва фиша. Ако АНО счете, че действително друго лице е управлявало МПС, фишът се анулира. В случай, че възражението, че друго лице е управлявало автомобила нe бъде уважено, то отново започва да тече срок за обжалване след отказа за анулиране на фиша. Когато обаче след получаването на фиша лицето обжалва, то възможността да се посочва друго лице по реда на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП вече е преклудирана, тъй като сериозно се засяга възможността АНО да издаде фиш срещу другото лице, доколкото това не може да стане преди приключване на съдебното производство, а очевидно това противоречи на идеята на закона.

При така установеното, първоинстанционният съд правилно е приел, че е осъществен състава на нарушение по чл.21 ал.1 от ЗДвП, като нарушението е доказано от АНО, върху когото лежи доказателствената тежест. В тази връзка настоящият касационен състав изцяло споделя изложените съображения, с които е потвърден ел. фиш и счита, че няма смисъл да ги повтаря. Първоинстанционният съд правилно е приел, че от събраните доказателства по делото, които е обсъдил задълбочено, се установява, че на процесната дата и място е извършено нарушение на скорост, установено и заснето с автоматизирано техническо средство.

С оглед на всичко това съдът намира, че правилно е била ангажирана административнонаказателната отговорност на касатора, чрез налагане на предвидената глоба в абсолютно определен в закона размер, съответен на стойността на превишението.

При разглеждане на делото първоинстанционният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му. Настоящият съдебен състав счита, че решението на Районен съд Пловдив не страда от сочените в жалбата пороци.

Обжалваното пред касационната инстанция решение на районния съд е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде оставено в сила.

По разноските:

При този изход на спора на ответника се следват претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лева.

Воден от гореизложеното и на основание чл.221 ал.2 предл.1 от АПК, Административен съд – Пловдив, XXVI касационен състав,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1920 от 30.11.2023 г. по АНД № 2929 по описа на ПРС за 2023 г.

ОСЪЖДА Т.Н.К., ЕГН **********, да заплати на ОД на МВР - Пловдив, сумата от 80 (осемдесет) лева разноски пред касационната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.

Председател:
Членове: