№ 1708
гр. София, 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА
при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА Гражданско дело
№ 20221110151723 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на Т. П. Т. против „фирма” ЕООД.
Ищецът твърди, че на 22.12.2020 г. е сключил договор за паричен заем № (номер) с
„фирма“ АД, по силата на който страните се договорили дружеството да отпусне заем в
размер на 300 лева, с вид на погасителна вноска – двуседмична, ГПР 49 % и ГЛП 40 %, като
размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. В чл. 4 от договора било уговорено,
че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с поръчител - две физически
лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.
Поръчителите следвало да отговарят на следните условия: нетния размер на трудовото
възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор,
да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране
задължението с дружеството. На същата дата твърди, че е сключен между него и ответното
дружество договор за предоставяне на поръчителство № (номер), по силата на който
„фирма" ЕООД поело задължение да обезпечи пред „фирма" АД задълженията на ищеца.
Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се задължил да заплати на
гарантиращото дружество сумата в размер на 150 лева, която била разсрочена за изплащане,
заедно с месечната вноска по договора за кредит. Съгласно договора за поръчителство,
възнаграждението се дължало в полза на поръчителя „фирма" ЕООД, като „фирма" АД
единствено било овластено да приеме плащането. Ищецът твърди, че е погасил изцяло
задълженията си по процесния договор. Сочи, че „фирма" АД е едноличен собственик на
капитала на ответното дружеството, поради което счита, че двете дружества са свързани
лица. Развива подробни съображения, че чл. 4 от договора за кредит, представлява
неравноправна клауза, доколкото изискванията относно възможните обезпечения на
практика са неосъществими и не оставяли друг избор на потребителя освен да сключи
1
договор за поръчителство с избрано от кредитора дружество. Твърди, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, доколкото не бил посочен действително
прилаганият ГПР, т.к. не било ясно по какъв начин е формиран, както и поради това, че в
него не било включено възнаграждението за поръчителство. Сочи, че самият Договор за
предоставяне на поръчителство № (номер) е изначално лишен от основание, както и че
срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство, не е получил
каквато и да било услуга. Излага, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на
поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не поражда
права и задължения за страните и счита, че договорът следва да се прогласи за нищожен
поради накърняване на добрите нрави. Сочи, че на практика със сключване на договора за
поръчителство се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В заключение
счита, че със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е
уговорено по друго правоотношение с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Счита, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на
добрите нрави и поради това, че сумата, която е уговорена като възнаграждение, е в размер
на повече от половината от сумата по отпуснатия заем. При тези твърдения, моли съда да
осъди ответника да му заплати сумата от 92.76 лева /след допуснатото увеличение на иска/,
представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за гаранция № (номер),
сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда до окончателното изплащане на вземането.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който предявеният иск се оспорва. Твърди, че е налице злоупотреба с право, както и че
ищецът цели да се обогати с разноски. Сочи, че ответното дружество е вписано като
финансова институция в регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ с
предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно поради това, в
качеството си на търговец, ответникът следвало да получава съответно възнаграждение по
сключената от него гаранционна сделка. Твърди, че процесният договор е сключен за
обезпечаване на задълженията на заемателя, както и поради възможността ответникът да
получи възнаграждение, поради което счита за неоснователно твърдението на ищеца, че
договорът е лишен от правно основание. Оспорва договорът да противоречи на добрите
нрави и развива подробни съображения в насока, че същият е израз на свободата на
договарянето. Сочи също и че ищецът следва да докаже в какво се изразява противоречието
с добрите нрави и по-конкретно да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на
определен морален принцип. Не счита, че е налице нееквивалентност на престациите, тъй
като с процесния договор твърди, че е поел задължение, което е изпълнил сключвайки
рамков договор за поръчителство. Излага също и че съгласно чл. 4 от договора за заем,
ищецът е имал и други възможности за обезпечаване на договора. Подчертава, че доколкото
основният предмет на дружеството е сключване на гаранционни сделки, то няма как същите
да се извършват безвъзмездно. Във връзка с наведените твърдения от страна на ищеца за
нищожност на договора, поради противоречие с нормите на ЗПК, излага, че същите не
2
следва да намерят приложение в случая, доколкото процесният договор не е такъв за кредит.
Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
Софийски районен съд, като прецени всички доказателства и доводи на
страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Представен е договор за кредит № (номер) от 22.12.2020г., сключен между „фирма”
АД и ищеца, по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца паричен заем, срещу
задължението на Т. да върне заетата сума, при условията на договора, както и погасителен
план.
Като доказателство по делото е приет договор за поръчителство № (номер) от
22.12.2020г., сключен между страните по настоящето дело, по силата на който ищецът се е
задължил да заплати на ответника
сумата от 92.76 лв., платими разсрочено на вноски. Представена е и справка за платените
суми по договора за поръчителство.
По делото е изслушана и приета ССЕ, която съдът изцяло кредитира като обективно
и компетентно изготвена.
Други доказателства от значение за предмета на спора, в предвидения в
процесуалния закон срокове, не са ангажирани.
При така установените факти съдът приема от правна страна следното:
Сключеният между ищеца и “фирма“ АД договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит, като съгласно чл. 9
от ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността а услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Според ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи
е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави, се прави за всеки конкретен случай към
3
момента на сключване на договора. Според Решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр. д. №
5477/ 2007 г., ВКС, V г. о., когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите
нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради
естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на
сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и
добросъвестност. Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени
комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно
лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да
се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.
Видно от приетия по делото договор за предоставяне на поръчителство се установява,
че страните по делото са се съгласили „фирма“ ЕООД да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с „фирма“ АД, по силата на който лицето да отговаря солидарно пред
„фирма“ АД за изпълнението на всички негови задължения, възникнали съгласно договора
за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по
договора за паричен заем, срещу възнаграждение в размер 92.76 лв., платимо на разсрочени
вноски и дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен
заем, сключен с „фирма“ АД. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за поръчителство „фирма“ АД
е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението за плащане на
възнаграждение по договора.
Видно от събраните по делото доказателства договорът за поръчителство е сключен
във връзка с договор за потребителски кредит, сключен между ищеца и „фирма“ АД. От
представения по делото договор за паричен заем се установява, че „фирма“ АД се е
задължило да предостави на ищеца сумата 300 лв., който е поел задължение за връщането й
в срока.
Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от посочените
обезпечения. От доказателствата по делото се установява, че договорът за поръчителство е
сключен от ищеца с ответника „фирма“ ЕООД в изпълнение на задължението си по чл. 4 от
договора за потребителски кредит, сключен с „фирма“АД.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 45.53%, като с това
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „фирма“ ЕООД,
което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
4
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР – 45.53%, въпреки че е включен в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като
несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, което обстоятелство се
установява от приетата по делото ССЕ.
На следващо място, съгласно чл. 138 от ЗЗД, поръчителят се задължава пред
кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение.
Поръчителството е безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят не получава възнаграждение и
само при изрично договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на
такова. След извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че
едноличен собственик на капитала на дружеството „фирма“ ЕООД е „фирма“ АД - кредитор
на ищеца. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството -
поръчител, то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за
заем, сключен с „фирма“АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя,
кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Този извод се подкрепя и от факта, че
претендираното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство произтича от
договор, който е свързан с падеж на главните задължения към кредитора „фирма“ АД. В
този смисъл със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е
уговорено по друго правоотношение и единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.
19, ал. 4 от ЗПК.
Въпреки че договорът за кредит и договорът за предоставяне на гаранция, формално
представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно
цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на
обезпечение, без друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на
договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита.
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за
обезпечаване вземанията на “фирма“ АД по процесния договор за потребителски кредит,
5
отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.
Както беше посочено по – горе, в договора за заем ГПР е уговорен като при
включване на възнаграждението, предвидено по договора за предоставяне на
поръчителство, действителният ГПР значително би надвишил този размер. Така
потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва
да прави по обслужване на заема.
Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че е налице неоправдано разместване на
имуществени права, при което едно лице търпи значителна загуба, а друго се обогатява,
заобикаляйки императивни разпоредби на закона, поради което съдът приема, че
сключеният договор за поръчителство накърнява добрите нрави.
Вземането за връщане на дадено при начална липса на основание за получаването му
се поражда при следните предпоставки: даване и получаване на нещо, при липса на
основание за получаването, респ. даването. В тежест на ищеца е да докаже даването, респ.
получаването, а в тежест на ответника е да докаже основанието за задържането му.
Видно от представената справка ищецът е заплатил сумата от общо 92.76 лв.,
представляваща вноски по договора за поръчителство. Това обстоятелство се установява и
от приетата по делото ССЕ.
С оглед изложеното по – горе и установената нищожност на договора за
поръчителство, ответникът не доказа да е налице основанието да задържи сумата от 92.76
лв., след допуснатото увеличение на иска, поради което и искът следва да бъде уважен като
основателен и доказан.
По разноските.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата от общо 850 лв., от които: 50 лв. държавна такса, 300 лв.
депозит за вещо лице и 500 лв. адвокатско възнаграждение.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „фирма” ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление (град),
(адрес) да заплати на Т. П. Т., ЕГН **********, с адрес (град), (адрес), на основание чл. 55
ал.1 ЗЗД сумата от 92.76 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор
6
за поръчителство № (номер) от 22.12.2020г., сключен между страните, ведно със законната
лихва от 26.09.2022г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане
на сумата.
ОСЪЖДА „фирма” ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление (град),
(адрес) да заплати на Т. П. Т., ЕГН **********, с адрес (град), (адрес), на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 850 лв., представляваща направените по настоящето дело разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7