№ 38
гр. София, 12.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и ******* ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Мариана Георгиева
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100508290 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.04.2021 год., постановено по гр.дело №18866/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 167 с-в, е признато за установено по предявения от Н. Д. Н. срещу „В.И К.Д.“ АД
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 203 ЗВ, че ищецът не дължи на ответника
сумата от 788.64 лв. – главница, представляваща цена на услуги за доставка на питейна
вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води за периода от 01.09.2008 год. до
31.05.2017 год., доставени до имот, находящ се в гр.Добрич, ул.“*******, с клиентски
№34616, като ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК както следва:
на ищеца – направените разноски по делото в размер на 50 лв. и на адв. Д.Н. Д. сумата от
300 лв. – възнаграждение за безплатно процесуално представителство при условията на чл.
38, ал. 2 ЗА.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба ответника „В.И К.Д.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не
бил преценил правилно събраните доказателства по делото и бил допуснал нарушение на чл.
236, ал. 2 ГПК. Установено било, че ищецът е собственик на водоснабдения имот, както и че
за ответника било възникнало вземане за цената на предоставените ВиК услуги през
процесния период от 01.09.2008 год. до 31.05.2017 год. Видно било от заключението на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че общото задължение по фактури за този
период възлизало на 544.91 лв., а общата стойност на начислените от ответника задължения
за периода, за който нямало плащане – на 783.56 лв. Според общите условия на ответника,
1
плащането на цената на доставените услуги било дължимо в 30-дневен срок от датата на
фактурирането – чл. 33, ал. 2 вр. с чл. 5, т. 6. Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, след изтичането на
този срок потребителят на ВиК услуги изпадал в забава и дължал мораторна лихва по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД върху неизпълнените задължения. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата Н. Д. Н. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че правилно и мотивирано първоинстанционният съд бил приел, че процесните
вземания са погасени по давност.В тази връзка следвало да се има предвид Тълкувателно
решение № 3 от 18.05.2012 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК. Според чл. 114,
ал. 1 ЗЗД, давността започвала да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при
срочните задължения /каквито били процесните/, давността започвала да тече от падежа. В
случая според Общите условия на ответното дружество месечните суми за ВиК услуги били
дължими в 30-дневен срок от датата на фактуриране, т.е. те били срочни и не била
необходима покана от кредитора. Ответникът, чиято била доказателствената тежест, не бил
установил основания за спиране или прекъсване на давността. Оспорването на иска и
подаването на отговор на исковата молба не можело да се квалифицират като действия,
прекъсващи давността. След предявяване на отрицателния установителен иск давността
продължавала да тече, след като не били предприети действия, водещи до нейното спиране
или прекъсване. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Във връзка с поддържаното от жалбоподателя оплакване за допуснато нарушение на чл.
236, ал. 2 ГПК, въззивният съд приема, че тази норма посочва съдържанието на мотивите,
като акцентира на пълнотата при оформянето им. В мотивите съдът е длъжен да посочва
само обстоятелства и съображения, въз основа на които е изградил убеждението си.
Действително липсата на мотиви би лишила по-горната съдебна инстанция от възможността
да провери валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение. В
2
разглеждания случай не е налице липса на мотиви, която да прави обжалваното решение на
СРС неразбираемо /дори и чрез тълкуване/ и в този смисъл недействително. В същото са
изложени фактически и правни изводи за правопогасяващите процесните вземания факти.
Ако съдът не изложи в мотивите си всички твърдения и възражения на страните или не
обсъди някое доказателство, това може да доведе до неправилно решение, поради
съществено нарушение на процесуални правила, но тогава не може да има позоваване на
нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, а на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, която се отнася до
решението. И това е така, тъй като непълните мотиви могат да не се отразят на
правилността на крайния извод на съда.
СГС намира за необходимо да посочи също така, че както при положителен, така и при
отрицателен установителен иск, отричащият спорното право е длъжен да изчерпи всички
свои възражения /правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и
правопогасяващи/, които се основават на факти, възникнали до приключване на съдебното
дирене пред последната инстанция по същество. Непредявените възражения се преклудират
от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, така, както ако са били предявени. В
случая защитата на ищеца срещу поддържаното от ответника основание на претендираните
от него права, чрез позоваването на изтекла погасителна давност в молбата му, подадена
преди провеждане на първото съдебно заседание в първоинстанционното производство, е
предприета своевременно – виж чл. 143, ал. 3 ГПК, поради което и СРС е следвало да
разгледа и се е произнесъл по така направеното от същия правопогасяващо възражение /в
този смисъл Решение № 380 от 15.10.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1015/2011 год. , ІV г.
о., ГК и Решение № 34 от 07.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 616/2012 год., ІІ г. о., ГК/.
Безспорно е във въззивното производство, че ищецът има качеството на потребител на
ВиК услуги като собственик на процесния недвижим имот, за който при ищеца е била
открита клентска партида №34616 и че през исковия период между страните е съществувало
облигационно правоотношение по договор за доставка на ВиК услуги с включените в него
права и задължения на страните, съгласно Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги /виж чл. 1, ал. 2 и § 1, т. 2 от ДР на закона/, Наредба № 4 от
14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи /обн., ДВ, бр. 88 от 08.10.2004 г./, както и
Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор „В.И
К.Д.“ АД, както и че фактурираната стойност на услугите, които са реално предоставени,
възлиза на 544.91 лв., като ответното дружество е начислило по фактурите и лихва за забава
в размер на 249.30 лв., а отделно от това през исковия период е начислило и лихва в размер
на 9.26 лв. по фактури, които са били издадени през периода м.май-м.август 2008 год.
Спорният между страните въпрос е свързан с това дали процесните вземания са
погасени по давност.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на
ВКС по тълк. дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
3
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. Следователно и по аргумент от нормите на горепосочените
наредби и Общите условия на ВиК оператора, настоящият съдебен състав приема, че
вземанията на последния съдържат всички гореизброени признаци, поради което са
периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съответно вземанията за лихви се погасяват с изтичането на същия срок за погасяване
на главницата, когато те са капитализирани, когато са присъдени със съдебно решение и
когато главното вземане е погасено по давност – арг. от чл. 119 ЗЗД. Вън от тези случаи
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност по силата на чл. 111,
б. ”в” ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните/,
давността тече от деня на падежа. В частност задълженията на ищеца за заплащане на
стойността на доставените ВиК услуги са възникнали като срочни – те са били дължими в
30-дневен срок след датата на фактуриране – чл. 33, ал. 2 от Общите условия на ответното
дружество. Следователно за всяка една от претендираните от ответното дружество суми,
касаещи процесния период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича
срокът за тяхното заплащане. В този смисъл при правилно приложение на материалния
закон и с оглед липсата както на наведени твърдения от страна на ответното дружество, така
и на данни, че давността е била прекъсната или спряна, първоинстанционният съд е приел,
че процесните вземания /които са такива за главница и обезщетение за забава/, отнасящи се
за периода от 01.09.2008 год. до 31.05.2017 год., са погасени по давност и е уважил изцяло
предявения иск. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица
предвиденото в чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД действие – ищецът, който оспорва
вземанията, които се изпълняват принудително, не може сам да прекъсне погасителната
давност, на която се позовава – в този смисъл Решение № 57 от 27.06.2018 год. на ВКС по
гр.дело № 591/2017 год., ІІ г. о., ГК, Решение № 99 от 23.10.2018 год. на ВКС по гр.дело №
4991/2017 год., ІІ г. о., ГК, Решение № 177 от 09.11.2015 год. на ВКС по гр.дело №
2803/2015 год., І г. о., ГК, Решение № 99 от 10.05.2013 год. на ВКС по гр.дело № 681/2012
год., І г. о., ГК.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на адв. Д.Д. сумата от 300 лв., представляваща възнаграждение за безплатно
4
процесуално представителство във въззивното производство при условията на чл. 38, ал. 2
вр. с ал. 1, т. 3 ЗА.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.04.2021 год., постановено по гр.дело №18866/2020
год. по описа на СРС, ГО, 167 с-в.
ОСЪЖДА „В.И К.Д.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.Добрич, ул.“******* ******* да заплати на адв. Д.Н. Д., с адрес: гр.София, ж.к.“*******
сумата от 300 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3
ЗА.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5