№ 2651
гр. София, 22.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 179 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА
при участието на секретаря Р.Д.
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА Гражданско
дело № 20221110145332 по описа за 2022 година
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 92 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД.
Ищецът – „С.К.“ ООД, твърди, че между страните е налице договор за кредит от
05.10.2020 г., по силата на който в полза на ответника е предоставен заем в размер на 1000
лв., като падежът на последната вноска по кредита е бил на 30.10.2020 г. Твърди, че на
17.05.2021 г. ответникът е заплатил сумата в размер на 370 лв. Излага, че длъжникът е
изпаднал в забава, считано от 01.01.2021 г., като непогасените задължения възлизат на
сумите, както следва: 1000 лв., представляваща непогасена главница по договор за паричен
заем от 05.10.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 29.04.2022 г. до окончателното
плащане; 159,15 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.10.2020 г. до
17.05.2021 г.; 143,55 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.01.2021 г. до
01.04.2022 г.; 250 лв., представляваща неустойка. За посочените суми в полза на ищеца
срещу ответника в производството по ч.гр.д. № 22733/2022 г. по описа на СРС, II ГО, 179
състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.07.2021 г., като в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение. Ето защо и с
оглед указанията на съда заявителят предявява искове по чл. 422 ГПК. Претендира
разноските по производството, в това число и разноските в заповедното производство.
Ответникът – К. Г. Г., оспорва предявените искове. Не оспорва обстоятелството, че
между страните е сключен договор за кредит от 05.10.2022 г. Оспорва претенцията по
основание и размер, като бланкетно твърди наличие на неравноправни клаузи.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД: за основателност на исковете в тежест на ищеца е да докаже наличието на:
писмена уговорка за заплащане на възнаградителна лихва; настъпване на изискуемостта на
вземането за заплащане на главница и възнаградителна лихва – изтичане на срока за
изпълнение на задължението за връщане на предоставената в заем сума, ведно с
договорената възнаградителна лихва; какъв е размерът на вземането.
1
В тежест на ответника и при доказване на посочените обстоятелства е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга.
С доклада по делото са отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване между
страните следните обстоятелства: че между страните е налице облигационно отношение по
сключения между тях договор за заем от 05.10.2020 г.; че кредитодателят е предал на
кредитополучателя заемната сума в размер на 1000 лв., както и че от страна на
кредитополучателя е заплатена сумата от 370 лева. От представения по делото Договор за
потребителски кредит № 457097 към искане № 490416 от 05.10.2020 г, се установява, че
заемателят се задължава да върне заемната сума, при следните условия: вид вноска –
двуседмична; ГПР 49,31 %; брой вноски 16; Фиксиран ГЛП 40,05 %; дата на първо плащане
19.10.2020 г.; дата на последно плащане 17.05.2021 г.; обща сума за плащане 1 159,15 лева.
Видно от представените по делото документи, на кредитополучателя преди
подписване на договора е предоставен и стандартен европейски формуляр с информация за
кредита. Страните са уговорили неустойка за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя да осигури поръчител или банкова гаранция. В същото време, при забава
на плащанията, съгласно чл. 7 от процесния договор, се дължи обезщетение за забава в
размер на законната лихва.
На първо място, с оглед възраженията в отговора на исковата молба и задължението
на съда по чл.7, ал.3 от ГПК, следва да се посочи, че процесният договор за кредит попада в
обхвата на Закона за потребителския кредит. В случая договорът отговаря на изискванията
за форма и съдържание, предвидени в чл.10 и чл.11 от ЗПК, в редакцията към момента на
сключването му. В него са означени дата и място на сключването, вид на предоставения
кредит, извършена е индивидуализация на страните, посочен е срока на договора, общият
размер на кредита и начина на усвояването му, размера на ГЛП, информация относно
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Посочен е
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора за кредит както и останалите изискуеми
реквизити. Бил е изготвен погасителен план, неразделна част от договора с вписани 16 бр.
месечни погасителни вноски с размер на всяка падежна вноска, с точни дати за погасяване
на отделните вноски. В случая в погасителния план е направена разбивка какво точно
включва всяка вноска. Клаузите на договора са написани ясно и разбираемо с четлив шрифт,
който е с размер, съобразно изискванията на чл.5, ал.4 от ЗПК.
Тук е мястото да се посочи, че неоснователно е наведеното възражение от страна на
ответника относно това, че ищецът е сключил процесния договор за заем без да съобрази, че
кредитната история на клиента не отговаря на условията за кредита. Неотносими са и
наведените твърдения, че ответницата е поела непосилни условия за изпълнение по кредита,
т.к. била притисната от нуждата да излезе от списъка за нередовни кредитополучатели от
предходен кредит. Свободата на договаряне позволява на страните да преценят дали да се
сключи договор, с кого да се сключи и какво да е съдържанието му, като в чл. 9 ЗЗД са
определени границите на свободата на договаряне. Ответникът е бил наясно с условията на
договора и е можел да вземе информирано решение дали да сключи същия с оглед
съществуващата си кредитна задлъжнялост.
На следващо място – в договора е посочен размерът на ГПР, а от съдържанието на
отделните графи на Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, е видно кои разходи са включени от кредитора при определяне на
ГПР, като съобразно приетото в определение № 50685 от 30.09.2022 г., постановено по гр.д.
№ 578/2022 г. по описа на ВКС, III г. о., ГК, не е необходимо да се отрази формулата от
Приложение № 1 към ЗПК и в нея да са нанесени взетите предвид общи положения и
допълнителни допускания от конкретния договор. Следва да се има предвид, че
предвидената в договора неустойка (за непредоставяне на обезпечение) не е компонент на
ГПР. В чл.19, ал.1 от ЗПК са регламентирани разходите, които се включват при изчисляване
на ГПР, като в т.1 на ал.3, чл.19 ЗПК изрично са изключени разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит,
2
каквото се явява неустойката. Освен изложеното така посочената неустойка е претендирана
със заявлението по чл. 410 ГПК, като съдът с разпореждане № 41007 от 11.05.2022 г. е
отхвърлил заявлението в тази част.
По отношение клаузата, определяща дължимата възнаградителна лихва и годишния
процент на разходите, следва да се посочи, че съществува практика на ВКС, в която се
приема, че уговорката за договорна лихва е действителна само ако тя не надвишава с повече
от три пъти законната лихва. Това обаче е по-стара практика, отпреди приемането на ал.4 на
чл.19 от ЗПК, в който се въвежда ограничение на размера на годишния процент на
разходите по потребителски кредити до пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. В случая съдът намира, че следва да съобрази именно ограничението
на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото в годишния процент на разходите се включват както
дължимите лихви /вкл. и договорна възнаградителна такава/, така и други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора. Идеята на законодателя е да ограничи общите
разходи по кредита до определен размер, без да се интересува от съотношението на всеки
един от тях в общия им размер. Именно при този подход се защитават в най-пълна степен
интересите на потребителя, доколкото в противен случай е възможно при ниска
възнаградителна лихва, да бъдат предвидени в договора други разходи, които да оскъпят
повече кредита, отколкото ако лихвата е в по-висок размер / в частност над три пъти
законната лихва/. В случая годишният процент на разходите по процесния кредит е 49.31 %,
който е в рамките на допустимия, съобразно чл.19, ал.4 от ЗПК и предвиденото в ПМС №
426/18.12.2014 г. Ето защо съдът приема, че клаузата, с която е уговорена възнаградителната
лихва по кредита не е нищожна и кредитополучателят дължи уговорената с нея лихва.
До тук безспорно е установено между страните, че същите са сключили договор по
силата на който ищецът в качеството си на заемодател е предоставил заем в размер на 1000
лева, която сума е получена от ответника. Съгласно сключения договор страните са
уговорили възнаградителна лихва, чийто размер е фиксиран и възлиза на 40,05 % ГЛП или
на сумата от 159,15 лева. От изслушаната по делото ССЧе, се установява, че ответницата е
извършила плащания в общ размер на 370 лева, с които са погасени следните задължения:
16.11.2020 г. – 130 лева, с която сума е погасена неустойка;
07.12.2020 г. – 50 лева, с която сума е погасена неустойка;
21.12.2020 г. – 66 лева, с която сума е погасена неустойка;
30.01.2021 г. – 40 лева, с която са погасени: 34,19 лева неустойка и 5,81 лева законна
лихва;
31.03.2021 г. – 22 лева, с която са погасени: 10,33 лева неустойка и 11,67 лева законна
лихва;
30.04.2021 г. – 41 лева, с която са погасени 31,68 лева неустойка и 9,32 лева законна
лихва;
21.06.2021 г. – 21 лева, с която е погасена законна лихва.
Или с постъпилите плащания са погасени 322,20 лева неустойки и 47,80 лева законни
лихви за забава. С оглед гореизложеното относно компонентите на ГПР, както и предвид, че
неустойката за непредоставено обезпечение е претендирана в заповедното производство,
като съдът в тази част е отхвърлил заявлението, съдът намира за необходимо да посочи, че
така уговорената неустойка /доколкото същата е част от съдържанието на процесния
договор и част от постъпилите плащания са отнесени за нейното погасяване/ е нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Тази неустойка излиза извън допустимите законови
рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от
насрещната страна в определен размер без обаче да дава насрещна престация, респективно
да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и
нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
3
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът
счита, че целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което
прави уговорката за дължимостта, нищожна. В този смисъл са и задължителните за
правосъдните органи разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК,
ВКС. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следи служебно, като валидността
се преценява към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретното
неизпълнение. Отделно от това, по този начин се заобикаля и законът, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само
обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно
обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от
което обаче пряко не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази
неустойка, са, че вземането няма да бъде събрано, а реално така се стига до кумулиране на
неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е
недопустимо. Отделно от това съгласно чл. 143, ал.1, т. 5 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. В конкретния случай, поради неизпълнение на задължението си за предоставяне
на обезпечение по договора от страна на заемателя, заемодателят е начислил неустойка за
неизпълнение на договорно задължение. Така начислената неустойка съдът намира за
прекомерна съобразно размера на заетата сума. На основание чл. 143, ал. 1, т. 5, вр. чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, клаузите, уреждащи тези неустойки, са нищожни и не обвързват потребителя по
договора за заем. Осигуряването на такова обезпечение следва да бъде поставено като
условие за сключване на договора, а не като задължение в него, неизпълнението на което да
бъде обвързано с неустойка.
С оглед изложеното и доколкото извършените от ответника плащания са отнесени за
погасяване на задължения за неустойка и обезщетение за забава, първото от които е
установено с нищожна клауза, то със сумата за тях следва да се приеме, че са закрити
задълженията на ответника изцяло за първите 6 вноски, а за 7-та вноска изцяло е погасена
лихвата и 54,30 лв. от дължимата главница. С оглед на това остават дължими главница в
размер на 732,43 лв. за периода от 11.01.2021 г. до 17.05.2021 г. и възнаградителна лихва
от 56,72 лв. за периода от 25.01.2021 г. до 17.05.2021 г. За разликата до пълните предявени
размери тези искове следва да се отхвърлят като неоснователни и недоказани.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже наличието на главен дълг и изпадането на длъжника в забава – изтичане на срока за
изпълнение на задължението по договора за заем, сключен между страните. Доколкото по
делото не се установи да е извършено плащане от страна на ответника на суми по процесния
договор за кредит над посочения в исковата молба размер до пълното погасяване на
вземанията за главница и възнаградителна лихва на падежа, то следва да се приеме, че е
налице основание за начисляване на лихва за забава. Размерът на лихвата за забава следва
да се определи от съда за периода от 12.01.2021 г. / деня, следващ падежа на 7-та
погасителна вноска, по която е останала непогасена главница/ до посочения в исковата
молба краен момент – 01.04.2022 г. по реда на чл.162 от ГПК, който възлиза на сумата
от 90,54 лева. За разликата до пълния предявен размер искът следва да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже валидна уговорка за неустойка в случай на забавено изпълнение на задължението за
заплащане на вноските по кредита, изпадането на ответника в забава изтичане на срока за
4
изпълнение на задължението за заплащане на вноските, както и размера на вземането за
неустойка. Искът за установяване дължимостта на неустойка в размер на 250,00 лв.,
начислена еднократно следва да се отхвърли, доколкото клаузата, която предвижда това
вземане също е недействителна. Ищецът обосновава тази си претенция с допусната от
страна на кредитополучателя забава на плащанията и извършени в тази връзка от кредитора
разходи /чл. 21, т.7 от ОУ във връзка с т.6 от Тарифата/. От една страна съдът приема, че по
този начин формулирана, тази клауза санкционира два пъти заемополучателя за едно и също
неизпълнение – забава в плащанията, за която освен посочената неустойка, се дължи и лихва
за забава. По така изложените съображения, както и отчитайки размера на процесната
неустойка, а именно 25% от главницата, съдът приема, че тя излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща единствено в средство
за обогатяването на кредитора. Ето защо тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима
неустойка, а за вземане, което представлява допълнителна печалба за кредитора, освен
лихвата. С оглед на това предявеният иск за присъждане на неустойка от 250,00 лв. следва
да бъде отхвърлен.
На последно място и във връзка с наведените от страна на ответницата твърдения за
мораториум върху плащанията по кредитите по време на извънредното положение, обявено
в страната във връзка с пандемията, следва да се посочи, че в Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, разпоредбата на чл. 6 гласи
следното: „До два месеца след отмяната на извънредното положение при забава за
плащане на задължения на частноправни субекти, длъжници по договори за кредит и други
форми на финансиране, предоставени от финансови институции по чл. 3 от Закона за
кредитните институции, с изключение на дъщерните дружества на банките, включително
когато вземанията са придобити от банки, финансови институции или трети лица, не се
начисляват лихви за забава и неустойки, задължението не може да бъде обявено за
предсрочно изискуемо и договорът не може да бъде развален поради неизпълнение“.
Доколкото периода на извънредното положение е с продължителност от 13.03.2020 г. до
13.05.2020 г., а договорът за кредит е сключен през м. Октомври 2020 г., то процесният
случай не е обхванат от срока на извънредното положение, нито от следващите два месеца
след неговата отмяна, поради което е и ирелевантно подробното обсъждане на
предпоставките за прилагането на разпоредбата, последиците и пр.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
Ищецът претендира разноски за заповедното производство в общ размер на 90,79
лева, от които 40,79 лева за заплатена държавна такса и 50,00 лева за юрисконсултско
възнаграждение; за исковото производство претендира разноски за държавна такса в размер
31,05 лева, разноски за депозит по допуснатата съдебно счетоводна експертиза в размер на
250 лева и юрисконсултско възнаграждение, което съдът съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл.
37 ЗПП вр. чл. 25 Наредба за заплащане на правната помощ, определя в минималния
нормативно предвиден размер от 100 лв., съобразявайки обема на извършените от
юрисконсулта действия по защитата, както и това, че делото не се отличава с фактическа и
правна сложност.
Съобразно уважената част от иска на основание чл. 78 , ал. 1 ГПК на ищеца се дължи
сумата от 215,89 лева разноски в исковото производство и сумата от 51,44 лв. – разноски в
заповедното.
Ответникът претендира разноски за исковото производство за адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева, като представя и доказателства за сторени такива.
Възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът намира за
неоснователно, като съобразно отхвърлената част от исковете на ответника следва да се
присъдят разноски в размер на 173,38 лв.
5
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени от „С.К.” ООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: ***, срещу К. Г. Г., ЕГН **********, с адрес *** с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че К. Г. Г. дължи на „С.К.”
ООД, следните суми: 732,43 лв., представляваща непогасена главница по договор за
паричен заем от 05.10.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 29.04.2022 г. до
окончателното плащане; 56,72 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
25.01.2021 г. до 17.05.2021 г..; 90,54 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
12.01.2021 г.до 01.04.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 22733/2022 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над
732,43 лева до пълния предявен размер от 1000 лева, представляваща непогасена главница
по договор за паричен заем от 05.10.2020 г., ведно със законната лихва за забава от
29.04.2022 г. до окончателното плащане, иска за сумата над 56,72 лева до пълния предявен
размер от 159,15 лева, представляваща възнаградителна лихва и за периода от 05.10.2020 г.
до 24.01.2021 г., за сумата над 90,54 лева, до пълния предявен размер от 143,55 лева,
представляваща мораторна лихва и за сумата от 250,00 лева, представляваща еднократно
начислена неустойка за забава, като неоснователни.
ОСЪЖДА К. Г. Г., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „С.К.” ООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
215,89 лева разноски в исковото производство и сумата от 51,44 лв. – разноски в
заповедното.
ОСЪЖДА „С.К.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да
заплати на К. Г. Г., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл. 78, ал.3 ГПК сумата от
173,38 лв. разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6