№ 14639
гр. София, 29.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20251110118964 по описа за 2025 година
Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439, във вр.чл.124, ал.1 ГПК.
Производство по делото е образувано по искова молба от Р. С. В. против
„Топлофикация София“ ЕАД, с която е предявен отрицателен установителен иск за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата не дължи на
дружеството-ответник сумата от 2232,00 лева, представляваща ½ част от главница в
общ размер на 4464,00 лева, за която е издаден изпълнителен лист на 26.11.2014 г. по
гр.д.№ 20951/2014 г. по описа на СРС, 49 състав и е образувано изпълнително дело №
232/2015 г. по описа на ЧСИ М.М., с район на действие СГС, поради погасяване на
вземането по давност.
В исковата молба ищецът твърди, че с изпълнителен лист от 26.11.2014 г.,
издаден по гр.д.№ 20951/2014 г. по описа на СРС, 49 състав въз основа на влязла в
сила заповед по чл.410 ГПК, тя и трето за спора лице, са осъдени да заплатят на
„Топлофикация София“ ЕАД сумата от общо 4464 лева – главница за топлинна
енергия, както и суми за мораторна лихва и разноски по делото. Поддържа, че въз
основа на гореописания изпълнителен лист било образувано изпълнително
производство № 232/2015 г. по описа на ЧСИ М.М., с район на действие СГС, по което
след 26.03.2019 г. до датата на подаване на исковата молба в съда, не са извършвани
действия. Ето защо, ищецът поддържа, че правото на принудително изпълнение на
вземането на ответника по процесния изпълнителен лист се е погасило по давност към
датата на подаване на исковата молба в съда. Излага доводи, че поради погасяване по
давност на главното вземане се погасяват по давност и акцесорните такива. По
1
изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния си
интерес от предявения иск и моли за неговото уважаване. Претендира и сторените в
съдебното производство разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор, в който изразява становище
за неоснователност на иска. Излагат се доводи, че в случая приложима е 5-годиша
давност, поради което същата не е изтекла, тъй като многократно е прекъсвана в хода
на изпълнителното производство с подаване на молби съдържащи искане за прилагане
на определен изпълнителен способ. Отделно от предходното се поддържа, че в
периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. давност не е текла съгласно Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение. По изложените в отговора доводи
и съображения се иска отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
От приложения към настоящото дело заверен препис от изпълнително дело №
20157860400232 по описа на ЧСИ М.М., с район на действие СГС се установява, че
същото е образувано на 17.02.2015 г. по молба от „Топлофикация София” ЕАД, в
качеството на взискател срещу длъжника – настоящ ищец и трето за спора лице –
П.С.В..
Видно от приложения по изпълнителното дело изпълнителен лист от 26.11.2014
г., издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по гр.д.№ 20951/2014 г. по описа на СРС е, че Р. С. В. и П.С.В. са
осъдени да заплатят разделно /по ½ част всеки от тях/ на „Топлофикация София“ ЕАД
сумата от общо 4464,00 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия
през периода от м.10.2011 г. до м.04.2013 г., ведно със законната лихва, считано от
16.04.2014 г. до изплащане на вземането, сумата от общо 626,50 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 30.11.2011 г. до 12.03.2014 г., както и сумата от общо
509,98 лева, представляваща разноски за държавна и юрисконсултско възнаграждение,
от които настоящата ищца е осъдена да заплати сумата от 2232,00 лева,
представляваща главница за доставена топлинна енергия през периода от м.10.2011 г.
до м.04.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 16.04.2014 г. до изплащане на
вземането, сумата от 313,25 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
30.11.2011 г. до 12.03.2014 г. и сумата от 254,99 лева – разноски.
Видно от материалите по изпълнителното делото е, че след неговото образуване
ЧСИ е извършил справки относно проучване на имущественото състояние на
длъжника.
На 03.02.2017 г. по изпълнителното делото е подадена молба от взискателя с
искане за налагане на запор върху банкови сметки на длъжниците, както и за
насрочване на опис на притежавани от тях движими вещи.
2
На 25.11.2018 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на длъжника –
настоящ ищец за налагане на запор върху трудовото възнаграждение, както и за запор
върху банкова сметка в Юробанк България АД.
На 25.11.2018 г. е изпратено запорно съобщение и до работодателя на длъжника
– трето за спора лице, за налагане на запор върху трудовото възнаграждение.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.439 ГПК, длъжникът по изпълнителното
производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя, ако
възраженията му се основат на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. По
своето естество искът по чл. 439 ГПК е отрицателен установителен иск и с него
ищецът се домогва да установи, че изпълняемото право на взискателя по
изпълнителното дело, вследствие на новонастъпилите след постановяването на
съдебния акт факти, е престанало да съществува или че изпълняемостта му не е
настъпила. По изложените съображения предявените искове са допустим, доколкото
наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния
лист е достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжниците за
предявяване на иска по чл.439 ГПК, с който се оспорва изпълнението.
Предявените искове са основани на твърдения, че иецът не дължи процесните
суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, а именно погасяването на вземанията поради изтекла
погасителна давност.
Между страните не се спори, че вземането на ответника по основание и размер е
установено с издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. С оглед предходното,
следва да се има предвид, че след като изпълнителният лист е издаден въз основа на
заповед за изпълнение на парично задължение, погасителната давност за вземанията
на взискателя е петгодишна, независимо от това каква е давността с оглед характера на
самото вземане. Съгласно разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, ако вземането е установено
със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Това е така
защото влязлата в сила заповед за изпълнение е приравнена на съдебното решение по
смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД. Съгласно практиката на ВКС, длъжникът по заповедта не
може да оспорва вземането с възражения основани на факти или обстоятелства, които
са му станали известни или са могли да му станат известни до изтичане на срока за
възражение по чл. 414 ГПК. Следователно влязлата в сила заповед има установително
и преклудиращо действие. Както при съдебните решения, така и по отношение на
заповедите има възможност за преразглеждане на съществуването или дължимостта на
вземането само на строго лимитирани основания - по реда на чл. 423 ГПК (аналогичен
на чл. 303, ал 1, т. 5 ГПК), чл. 424 или чл. 439 ГПК. От изложеното следва, че в
3
разглеждания случай вземанията на ответното дружество се погасяват с изтичането на
петгодишен давностен срок.
С приетото в хода на производството ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на
ВКС е преодоляно противоречието в практиката на ВКС, като е прието, че
погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземанията
по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/2013 от
26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на
ОСГТК на ВКС е разяснено, че в тези случаи давността е започнала да тече отново от
26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г.
По въпроса за действията, с който давността се приема за прекъсната следва да
се посочи, че съгласно мотивите към т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС
по т.д. № 2/2013 г., „съгласно чл.116, б.„в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Давността се
прекъсва с предприемане на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението
чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в
сила разпределение и др.“ В заключение, според възприетото от ВКС тълкуване, в
изпълнителният процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ.
В конкретния случай, видно от приложеното изпълнително дело е, че давността
е била прекъсната на 03.02.2017 г. /когато е била подадена молба от взискателя за
предприемане на изпълнителни действия/ и на 25.11.2018 г. /когато е наложен запор от
ЧСИ/
С оглед предходното и при съобразяване с периода, през който давност не е
текла - за времето от 13.03.2020 г. /началото на обявеното извънредно положение в
страната/ до 20.05.2020 г. /изтичане на срока от обнародване в ДВ/, т.е. период от общо
69 дни, то към датата на подаване на исковата молба в съда – 01.04.2025 г., вземането е
било погасено с изтичане на 5-годищен давностен срок.
4
Предвид гореизложеното предявения отрицателен установителен иск е
основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищцата. Видно от представения по делото списък на разноските по чл.80 ГПК и
доказателствата за тяхното извършване е, че ищцата е направила и претендира
разноски за държавна такса в размер на 89,28 лева.
Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие,
сключен между ищеца и процесуалния му представител е, че същите са се договорили,
че процесуалното представителство е безплатно. Възражението за прекомерност,
направено от ответника в отговора, не следва да се обсъжда от съда, тъй като
възнаграждението на адвоката не е платено, а се определя от съда, на основание чл.38,
ал.2 ЗА.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В таза насока съдът съобрази и влязло в сила решение от
15.11.2022 г. на Европейския съд по правата на човека, по делото „Бойчев срещу
България“ /жалба № 59667/14/, с което държавата е осъдена да заплати на
жалбоподателя обезщетение по чл. 6, § 1 от Конвенцията именно поради
несъразмерност и неразумен размер на разноските по делото. В решението е прието,
че националните съдилища не са извършили преценка за пропорционалността на
претендираните разноски, въпреки направените възражения.
На последно място следва да се отбележи, че целта на разпоредбата на чл.38 ЗА
е определени категории лица да имат възможност да получат безплатна правна помощ,
но не води автоматично до извод, че адвокатът ще реализира икономическа облага
чрез поемането на процесуално представителство, респ. предоставянето на правни
съвети. Следва да се отбележи още, че когато се поемат т.нар. „pro bono“ случаи,
5
адвокатът носи икономическият риск. Отделно от предходното, нито е в съответствие
със закона, нито с добрите нрави, чрез договор за правна защита и съдействие, при
условията на чл.38 ЗА, да се търси икономическа облага.
В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа сложност,
която да е обусловена от събирани в производството доказателства и доказателствени
средства, като производството е приключило в едно открито съдебно заседание, съдът
определя адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Р. С. В., ЕГН **********
срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23Б искове с правно основание чл.439, ал.1,
вр.чл.124, ал.1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумата от 2232,00 лева,
представляваща ½ част от главница в общ размер на 4464,00 лева, за която е издаден
изпълнителен лист на 26.11.2014 г. по гр.д.№ 20951/2014 г. по описа на СРС, 49 състав
и е образувано изпълнително дело № 232/2015 г. по описа на ЧСИ М.М., с район на
действие СГС, поради погасяване на вземането по давност.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23Б да
заплати на Р. С. В., ЕГН ********** сумата от 89,28 лева, представляваща направени
разноски по производството пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23Б да
заплати на основание чл.38, ал.2 ГПК на адвокат В. В. Т., ЕГН ********** сумата от
300,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно правна
помощ и съдействие на ищцата в производството пред първоинстанционния съд.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6