О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр.Сливен,
23.01.2020г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Сливенският окръжен съд, гражданско
отделение, в закрито заседание на двадесет
и трети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:МАРТИН САНДУЛОВ мл. с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Мартин
Сандулов ч. гр.д.№ 34 по описа на съда за 2020г., за
да се произнесе съобрази следното:
Производството
е по реда на чл. 420 ал.3, вр. чл. 274 от ГПК .
Постъпила
е частна жалба от „Мега Транс“ ЕООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление гр. Сливен, ж.к.
„С. К.“ бл.. вх.. ап.., представлявано от управителя Т.А.Г., чрез
процесуален представител по пълномощие – адв. Д.Д., против определение № 4131/22.11.2019 г. по ч.гр.д. №
4635/2013 г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлено искането на частния
жалбоподател по чл. 420 ал. 2 от ГПК за спиране на изпълнението на заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК,
издадена на 29.11.2013 г.
В частната жалба се твърди, че определението е
неправилно, поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Съдът се е
позовал на разпоредбата на чл. 420 ал.2 от ГПК в предишната й редакция. В
действащата към момента на постановяването на определението разпоредба е
отпаднало изискването представените писмени доказателства да са „убедителни“.
Поради това изводът на съда, че законодателят е имал предвид убедителни писмени
доказателства за несъществуване на вземането, погасяване на вземане чрез
плащане и други е неправилен, поради противоречие със закона. На следващо място се твърди ,че съгласно
съдебната практика, постановена при действието на чл. 420 ал. 2 от ГПК преди
изменението с брой 86/2017 г. на ДВ под убедителни писмени доказателства
законодателят е имал предвид доказателства, които по своя характер да могат да
обосноват възражение срещу присъдените суми, които пораждат основателни
съмнения относно съществуването на вземането,
които разколебават удостоверителната сила на документа, въз основа на
който е издадена заповедта и са в състояние да мотивират извод за вероятно
несъществуване на вземането и които да сочат вероятна основателност на тезата,
че лицето не дължи на кредитора. Твърди се, че с изменението на чл. 420 ал.2 от ГПК се цели преодоляване на неправилно тълкуване и прилагане на правната норма от съдилищата, като е
достатъчно представените от длъжника доказателства да разколебават твърдението
на кредитора за наличие на изпълняемо право, а не да
го опровергават по безспорен начин. Сочи се съдебна практика в подкрепа на тази теза.Твърди се, че с представените с
искането на длъжника за спиране на изпълнението писмени доказателства, че
вземането инкорпорирано в заповедта за
изпълнение е погасено по давност, не само разколебава, но и опровергава
твърдението на кредитора за съществуване на изпълняемо
вземане, което обосновава спиране на допуснатото предварително изпълнение.
Районният съд не е отчел, че вземането може да бъде погасено освен чрез плащане
и посредством всички останали способи по ЗЗД – заместване в дълг, прихващане,
подновяване, опрощаване или с изтичане на погасителната давност. Твърди се, че
наведеното от длъжника правопогасяващо възражение
разколебава удостоверителната сила на изпълнителното основание и представените
в негова подкрепа доказателства отговарят на изискванията на чл. 420 ал.2 от ГПК, за да бъде постановено спиране на изпълнението. На следващо място се сочи, че е неправилен и
в противоречие с доказателствата по делото е изводът на районния съд, че не са
представени убедителни писмени доказателства или надлежно обезпечение. В
конкретния случай длъжникът е представил такива доказателства, но и вероятната
основателност на твърдението му за погасяване на вземането по давност се
извежда от представените от заявителя документи и служебно изисканата от съда
справка за образуване предходни изпълнителни дела. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено на 28.11.2013 г., а заповедта за изпълнение е
издадена на 29.11.2013 г. Длъжникът е представил молба за образуване на
изпълнително дело по описа на ЧСИ П. Г. на 15.08.2019 г. По делото е
представено копие от изпълнителния лист, от което се установява, че няма
предходни образувани изпълнителни дела за вземания. Така въз основа на тези
писмени доказателства с достатъчна вероятност може да бъде направен извод, че
вземането е погасено по давност, тъй като към момента на предприемане на
изпълнителни действия 5-годишната погасителна давност е изтекла. На последно
място се твърди,че неправилно и необосновано съдът е отхвърлил искането за
спиране с мотива, че в това производство съдът не може да провери дали е
изтекла или не погасителната давност по отношение на вземанията, за които е
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист и че не може да се
произнесе по същество, предвид едностранното твърдение на длъжника, без възможност
за оспорване от другата страна. В производството по искането за спиране
преценката за неговата основателност следва да бъде ограничена до това дали е
разколебана изпълнителната сила на заповедта за изпълнение и дали съществува
вероятност вземането да не подлежи на принудително изпълнение. Разпоредбата на
чл. 420 от ГПК е единствената възможност на длъжника за защита от
незаконосъобразно принудително изпълнение пред заповедния съд и тази възможност
е предвидена именно, за да компенсира липсата на състезателно начало в
производствата пред заповедния съд. Последният не може да разрешава спора за дължимост на вземане по същество не заради едностранността на твърденията на длъжника, а заради едностранността на твърденията на кредитора, ползвал се от
привилегията на предварително принудително изпълнение на спорно вземане.
Едностранното заповедно производство застрашава правата не на кредитора, а на
длъжника. Поради това определението за спиране по чл. 420 от ГПК по същността
си има защитно обезпечителна функция спрямо материално незаконосъобразен изпълнителен
процес, който ако не бъде спрян, имуществото на длъжника ще стане обект на
необратимо предварително принудително изпълнение на едно погасено вземане. Спирането на изпълнението не застрашава
интереса на кредитора в такава степен, тъй като не засяга обезпеченията
на спорното вземане, върху същата тече законна лихва и след евентуално успешно
проведен иск по чл. 422 от ГПК, кредиторът може да продължи принудителното
изпълнение. В обобщение се сочи, че при
очевидно неподлежащо на принудително изпълнение вземане отказът на съда да спре
предварителното изпълнение е в пряко противоречие не сам с буквата , но и с
духа на закона и се иска обжалваното определение да бъде отменено и да бъде
постановено спиране на принудителното изпълнение. Претендират се деловодни разноски за това
производство.
В законовия срок
е постъпил писмен отговор на частната жалба от „Юробанк
България“ АД, ЕИК ******, чрез
пълномощник по реда на чл. 32 т. 1 от ГПК, в който се твърди, че частната жалба
е неоснователна. На първо място се възразява, че в случая е неприложима разпоредбата
на чл. 420 от ГПК след изменението й от 20.12.2019 г. На следващо място се
сочи, че нормата на чл. 420 от ГПК
предвижда спиране на изпълнителното производство за събиране на вземането по
изпълнителния лист, издаден въз основа на документ по чл. 417 от ГПК при две
хипотези – спиране по силата на закона при представяне от страна на длъжника на
обезпечение по смисъла на чл. 180 и чл. 181 от ЗЗД и спиране по преценка на
съда при представяне на убедителни писмени доказателства, които могат да
разколебаят удостоверителната сила на документа, въз основа на който е издадена
заповедта за незабавно изпълнение, така че съдът за заключи че спорното
задължение не се дължи, тъй като е погасено или не е възникнало. Твърди се, че
в случая не е налице нито една от описаните хипотези, а възражението за
погасяване по давност на вземането е недопустимо да бъде разглеждано в
производството по чл. 420 от ГПК, тъй като прилагането на разпоредбите относно
погасителната давност винаги е свързано със същинска правораздавателна дейност
и решаване на спор за материалното право по същество. Давността не се прилага
служебно и не е в правомощията на съда в едностранно производство само въз
основа на твърдения на длъжника да преценява момента на настъпване на
изискуемостта на вземанията, както и да съобразява спиране, прекъсване и
изтичане на давностни срокове. Преценката по чл. 420
ал. 2 от ГПК не може да обхваща нито действителното съществуване на изпълняемото право, нито евентуално негово погасяване по
давност. Възражението за давност следва да бъде разглеждано в рамките на
спорното исково производство по чл. 422, вр. с чл.
415 от ГПК. Сочи се, че възражението е неоснователно по същество и в рамките на
производството по чл. 422 от ГПК кредиторът ще представи доказателства относно
прекъсване и спиране на давността относно вземането. В обобщение се иска да бъде
потвърдено обжалваното определение. Направено е искане при уважаване на частната жалба да не се присъждат
разноски, доколкото липсват представени доказателства за реалното им заплащане.
Направено е и възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение.
Настоящият
състав, след като се запозна с частната жалба, постъпилият писмен отговор и
приложеното гр. д. № 4635/2013 г. по описа на
Районен съд – Сливен, намира за
безспорно следното от фактическа страна: Със заявление за издаване на заповед
за изпълнение от 28.11.2013 г. „Юробанк България“ АД
е поискало издаването на заповед и изпълнителен лист срещу няколко длъжници, включително и частния жалбоподател „Мега Транс“
ЕООД. С разпореждане от 29.11.2013 г. съдът е разпоредил да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист на заявителя и е била издадена заповед № 2958 за незабавно изпълнение на парично
задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 29.11.2013 г. и е
издаден изпълнителен лист, който е получен
от пълномощник на заявителя на 10.01.2014 г. С молба от 15.08.2019 г.
заявителят е поискал от ЧСИ П. Г. да образува изпълнително дело срещу длъжниците по изпълнителния лист, като го е предоставил на
съдебния изпълнител да образува изпълнително дело. Образувано е изпълнително
дело №20198370401364 по описа на ЧСИ и на 29.10.2019 г. до длъжника „Мега
Транс“ ЕООД е изпратена покана за доброволно изпълнение. Поканата е връчена на
11.11.2019 г. и на 14.11.2019г. е входирано
възражение от „Мега Транс“ ЕООД, в което се сочи, че вземането е погасено по
давност. Въз основа на така полученото възражение с определение от 22.11.2019
г. съдът е приел възраженията, приложил ги е по делото и е указал на заявителя,
че в едномесечен срок от получаване на съобщението може да предяви иск относно
вземанията си срещу длъжниците. Едновременно с
подаденото възражение длъжникът „Мега Транс“ ЕООД е депозирал и молба с искане
за спиране на изпълнителното производство. С определение № 4131/22.11.2019 г.
съдът е отхвърлил искането за спиране на изпълнението по изпълнителното дело на
ЧСИ П. Г. по отношение на длъжника „Мега
Транс“ ЕООД. Районният съд се е мотивирал с това, че съгласно чл. 420 ал.1 от ГПК възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното
изпълнение в случаите по чл. 417 т.1 – т.8, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за
кредитора по реда на чл. 180 и чл. 181
от ЗЗД. Приел е, че в случая нито към възражението, нито към молбата за спиране
на изпълнението, не са представени нито убедителни писмени доказателства, нито
надлежно обезпечение. Приел е, че въпросът за изтеклата погасителна давност е
въпрос по евентуалната основателност на бъдещите предявени положителни
установителни или осъдителни искове.
Съдът не може при подадено възражение и молба за спиране да проверява
твърденията за изтекла погасителна давност, тъй като тези твърдения са
едностранни и без възможност за оспорване от другата страна. Против това
определение е депозирана частната жалба от 04.12.2019 г., по която се развива и
настоящото производство.
Въз основа на приетото за установено от
фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Най-напред, по повод възражението на кредитора, направено с писмения
отговор, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 420 от
ГПК след изменението й от 20.12.2019 г., следва да
се посочи следното:
Несъмнено разпоредбата на чл. 420 от ГПК има процесуален характер, тъй
като тя регламентира извършването на определени действия, свързани с хода на
процеса. Независимо, че с изменението от 20.12.2019г. се въвеждат материалноправни предпоставки, обуславящи извършването или
неизвършването на действието, това не променя характера на нормата като
процесуалноправен.
Действието на процесуалноправните норми във времето се различава от
действието на материалноправните. Материалноправната
норма урежда фактическия състав, осъществил се по време на действието й, като
породените правни последици се запазват при действието на новата, различна
правна норма, освен ако в новия закон е изрично уредено обратно действие на
новата правна норма. Процесуалноправната норма урежда фактическия състав, осъществил
се по време на действието й, но новата процесуалноправна норма отменя
породените правни последици на извършеното съдопроизводствено
действие, като ги заменя с нови, освен ако в новия закон е изрично уредено
запазването на породените правни последици.
Казаното дотук, приведено към настоящия случай, означава, че макар към
момента на подаване на молбата по чл. 420 ал. 2 от ГПК от страна на длъжника –
14.11.19г. и съответно – към момента на постановяване на обжалваното
определение – 22.11.19г., да е действала старата процесуалноправна норма, то от
момента на влизане в сила на 27.12.19г. на новата такава, тя намира приложение
в настоящото производство, образувано по частна жалба против постановения по
стария ред съдебен акт.
Следователно при преценка на предпоставките
за евентуалното уважаване на искането по чл. 420 ал. 2 от ГПК въззивният съд трябва да вземе предвид тези, въведени с
изменението в бр. 100/19г. на ДВ.
Длъжникът още в молбата си от 14.11.19г. се е позовал на института на
погасителната давност, като виждането и на съда, изложено в мотивите на
определението, и на кредитора, застъпено в отговора на частната жалба, се
свежда до тезата, че прилагането на разпоредбите относно погасителната давност винаги е свързано със същинска правораздавателна
дейност и решаване на спор за
материалното право по същество, поради което не може да бъде обсъждано в производството по чл. 420 от ГПК и не следва да се приема като годно основание за спиране на изпълнението.
Този въззивен състав не споделя тази гледна
точка. Най-напред, след като спирането на принудителното изпълнение, започнало
след постановяване на незабавно изпълнение по реда на чл. 417 и сл. от ГПК,
вече не е обвързано с представяне на надлежно обезпечение за кредитора по чл.
180 и 181 от ЗЗД, ако е изпълнена поне една от трите изброени предпоставки по
чл. 420 ал. 2 от ГПК, посредством представяне на писмени доказателства за това,
то тази по т. 1 предоставя широк диапазон за защита на длъжника. Законовата
формулировка „вземането не се дължи“ е лаконична и не съдържа ограничаващи я
критерии, тоест длъжникът може да обоснове с всякакви правоизключващи,
правопрекратяващи и правопогасяващи
факти твърдението си за недължимост на сумата, като
единствено е длъжен да ги подкрепи с писмени доказателства. Следователно, щом
правната доктрина по начало приема, че ако правото на иск за едно вземане е
погасено по давност, то вземането не се дължи, то такова възражение е годно да
обоснове твърдение по т. 1 на чл. 420
ал. 2 от ГПК. Аргументът, че то не може да бъде разглеждано и взимано предвид в
такова производство, търпи критика в две посоки.
На първо място в това производство не се стига до признаване или
отричане на спорното вземане. Този въпрос не е предмет на правораздавателната
дейност и по тази причина не биха се засегнали правата на неучастващата при
състезателни начала страна. Целта на производството по чл. 420 от ГПК е
„обратно“ обезпечаваща – без да се предрешава същинския материалноправен
спор, да се предотврати излишното усложняване на правоотношението в случай на
вече проведено принудително изпълнение при отречено впоследствие по съдебен ред
на съществуването на изпълняемото право, което пък би
довело до необходимост от осъществяване на редица действия за премахване на
последиците от неоснователното вече принудително изпълнение. Това пък би
затруднило длъжника при осъществяване на правата му.
Така, на второ място, може да се намери реципрочен аналог с
обезпечителното производство – това, за предварителна защита на евентуалните
права на кредитора. Както в този случай съдът преценява вероятната
основателност на предявения или бъдещия иск, /на базата на представени писмени
доказателства/, при още непроведено спорно исково производство, така и в случая
е логично съдът да прецени и вероятната неоснователност на предявения иск за
установяване съществуването на вземането. И в двата случая съдът при
познавателната си дейност си служи с обосновани предположения, които могат да
бъдат опровергани, но с допускането им, той предотвратява по-тежки последици от
простото забавяне на удовлетворяването на кредитора. След като правната норма
допуска да се антиципира дължимостта на едно вземане,
няма причина да се отрече и реципрочната възможност, касаеща
недължимостта им.
Поради това, тези две съображения в съвкупността си, водят до
заключението, че доколкото въведеното твърдение за изтекла погасителна давност
пряко влияе върху дължимостта на едно вземане, то вероятното настъпване на този
юридически факт, ако бъде подкрепено с писмени доказателства, може да се счете
за годно основание за спиране на принудителното изпълнение. Както вече се
посочи – не е необходимо съдът да постановява по този въпрос, той действително
би бил разгледан и разрешен само в исковото производство, достатъчно е той да
прецени наличието на обоснована вероятност той да е настъпил.
Именно поради това не всяко възражение в тази насока би довело
автоматично до спиране на изпълнителното производство, а само такова,
подкрепено с убедителни писмени доказателства. В случая такива са налице –
изпълнителният лист срещу длъжника – частен жалбоподател, е издаден на
2911.2013г. На 15.08.2019г. е поискано прилагането на конкретни изпълнителни
способи с молбата да образуване на изпълнително производство от същата дата. Тези два факта дават
възможност на съда да допусне с висока степен на вероятност погасяването на
правото на принудително събиране на вземането, тоест – неговата недължимост. Освен това в отговора на частната жалба
кредиторът не е посочил конкретни доводи, касаещи неизтичането или прекъсването
на срока на давността, които да неутрализират или разколебаят твърдението на
длъжника.
С оглед всичко това въззивният съд намира, че
молбата по чл. 420 ал. 2 от ГПК е основателна и следва да бъде уважена.
Като е достигнал до обратните правни изводи, заповедният съд е постановил
незаконосъобразно определение, което следва да бъде отменено и вместо него бъде
постановено ново, с което принудителното изпълнение бъде спряно на основание
чл. 420 ал. 2 т. 1 от ГПК.
На частния жалбоподател следва да бъдат присъдени направените за това
производство разноски в размер на 15.00 лв. за д.т.
Ръководен от
гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ОТМЕНЯ определение № 4131 от 22.11.2019 г. по ч.гр. д. № 4635/13г. на СлРС, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
СПИРА на основание чл. 420 ал. 2 т. 1
от ГПК принудителното изпълнение по изп.д. №
20198370401364 на ЧСИ П. Г. по отношение на длъжника „Мега Транс“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр. Сливен, ж.к. „С.
К.“ бл.. вх.. ап.., представлявано
от управителя Т.А.Г., до влизане
в сила на заповед № 2958 от 29.11.2013г. за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №
4635/13г. на СлРС.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, гр. София да
заплати на
от „Мега Транс“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. Сливен,
ж.к. „С. К.“ бл.. вх.. ап.., представлявано от управителя Т.А.Г. направените разноски по делото в размер на 15, 00 лв.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: