Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 04.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 13146 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 436411 от 25.06.2018 г.,
постановено по гр. д. № 49237/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 163
състав, е признато за установено по искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК предявени
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление *** срещу Л.М.А.,
ЕГН **********, с адрес ***, че дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следните суми 948.15 лева, от които
807.61 лв. главница, за доставена от дружеството топлинна енергия през периода
от 1.8.2012 г. до 30.04.2014 г. ведно със законна лихва за периода от 18.5.2015
г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 140.54 лв. за периода от
30.9.2012 г. до 27.4.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.г.д. № 26707/2015 г. на СРС, 30
състав. С решението Л.М.А. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 558.02
лева представляващи сторените пред СРС съдебно деловодни разноски по настоящото
исково производство, както и сумата от 191.98 лева представляващи сторените
пред СРС съдебно деловодни разноски по ч.г.д. № 26707/2015 г. на СРС, 30 състав,
на основание чл. 78, ал. 1, ал. 5 и, ал. 8 ГПК. Решението е постановено при
участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“
ЕАД.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от Л.М.А., чрез адв. П.М., като са изложени съображения за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на решението, което било постановено при
нарушения на материалния закон. Въззивникът твърди, че до процесния имот не се
доставяла топлинна енергия за отопление и не се начислявала топлинна енергия за
сградна инсталация, като процесните суми касаели топлинна енергия за БГВ за
един отоплителен сезон, като в тази връзка неправилно била кредитирана СТЕ,
която определила ТЕ за БГВ неправилно. По делото липсвали доказателства кога
процесните фактури са били публикувани за отоплителния сезон 2013/2014 г.,
поради което не било доказано, че ответницата е била в забава. Пред въззивния
съд процесуалният представител на страната посочва, че в съдебното производство
ответницата е признала дължимите суми начислени за 2013 г. -2014 г., като съдът
не бил съобразил възражението за давност, както и по-малката сума, посочена от
вещото лице топлотехник като потребление. По отношение на давността следвало да
се вземе предвид датата, на която исковата молба е входирана, а не датата на
заявлението по чл. 410 от ГПК. Претендира разноски, за което е представен
списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, не
изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Пред въззивния съд страната не изпраща
представител и не взема становище.
Третото лице помагач „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира
доказателства. Пред въззивния съд
страната не изпраща представител и не взема становище.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на Л.М.А.
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е частично основателна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на
въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на възражения против заповед за
изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
За уважаване на предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
По общите правила за разпределение на
доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти,
на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да
установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти,
а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в
случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни
отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на
ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на
ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност
възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че
главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост,
както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът
може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.
Настоящата въззивната инстанция намира
постановеното от СРС, 163 състав, решение за валидно, допустимо, като по
отношение на неговата правилност и във връзка с доводите в жалбата намира следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо
не е спорно, а се и установява от договор № 3213 от 29.08.2002 г. сключен между
представител на етажната собственост на процесната сграда и „Т.с.” ЕООД
за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и
вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително
издаването на обща и индивидуални сметки.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно
право на ползване.
По делото от представения нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 26 от 09.07.1998 г., дело № 8396/98 се установява,
че П.П.П.продава на Л.М.А. следния свой собствен недвижим имот, а именно:
апартамент № 124, находящ се в гр. София, ж. к. „********разглеждания случай по
делото се установява, че ответницата притежава правото на собственост от
процесния имот, което налага приемането на извод, че през процесния период ответницата
е имала качеството потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1
ЗЕ. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя
под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на
търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на
това качество става при настъпване на законоустановения факти, прекратяващи
облигационните отношения.
От изложеното е видно, че потребител на топлинна
енергия са ответниците по силата право на собственост. По силата на закона (чл.
150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са
задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има
сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.
От приетата по делото СТЕ, която настоящият съдебен
кредитира като компетентно изготвена, се установява, че през процесния период в
имота на ответницата е имало 2 бр. водомери за топла вода, по които да се
отчита разхода. Вещото лице е посочило, че за процесния период 08.2012 г.
-04.2014 г. фирмата е отчитала водомерите в имота с изключение на периода
2013-2014 г., когато ответницата не била осигурила достъп, като ФДР било
изготвяло изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон, като изчисленията
били съгласно методиката за дялово разпределение към действащата Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. Съгласно експертизата не била начислявана ТЕ за
отопление. Съгласно експертизата общия размер на задължението на ответницата за
периода 08.2012 г. -04.2014 г. за изразходваната топлинна енергия възлизал на
1571.44 лв., като за отчетния период 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. размерът на
задължението възлизал на 807.59 лв.
По делото пред районния съд е приета и СЧЕ, която
съдът кредитира в частта, в която е посочено, че за процесния период няма данни
за постъпили плащания за дължимите суми за топлинна енергия.
Настоящият въззивен състав намира, че оплакванията
във въззивната жалба във връзка с обстоятелството, че не следвало да се
кредитира СТЕ за неоснователни. Заключението по съдебно техническа експертиза е
дадено от компетентно вещо лице с притежавани специални знания в науката
топлотехника, мотивирано е подробно и е обосновано, като вещото лице е дало и
категоричен отговор на поставените му от страните въпроси, предвид на което и
настоящият състав на съда при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК
намира, че следва изцяло да го кредитира. При извършена съвкупна оценка на
събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на
вещите лица по приетата съдебно техническа експертиза съдът приема за
установено, че при спазване на ЗЕ на ответника на процесния имот е доставяна
топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна
собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При
кредитиране заключението по експертизата съдът приема за установено по делото,
че има технически данни за постъпилата топлинна енергия в сградата, където се
намира отопляемият имот, за което са представени отчетни формуляри, като
правилното разпределение на топлинната енергия от дружеството за дялово
разпределение се потвърждава от експертизата. Същевременно за целия процесен
период от ответника не са правени никакви възражения по реда на общите условия.
Няма основание да не се приеме експертиза, тъй като тя е подробна и обоснована
и не се опровергава от никакви обстоятелства и доказателства по делото, още
повече, че в случая данните за потребената в имота на ответника топлинна
енергия не са единствено на основата на издадените в периода от ищеца
счетоводни документи, а са събрани и други доказателства. Ето защо съдът счита,
че по делото е установена по несъмнен и категоричен начин потребената от
ответника топлоенергия в определено количество, която съгласно техническата експертиза
за периода 08.2012 г. -04.2014 г. възлиза на 1571.44 лв., като само за периода
01.05.2013 г. до 30.04.2014 г., за който именно период ответницата изрично е
заявила, че оспорва размерът на задължението, възлиза на 807.59 лв., в който
размер е бил уважен и предявения иск по отношение на претендираната главница. Също
така следва да бъде посочено, че вещото лице изрично е посочило, че
изчисленията били съгласно методиката за дялово разпределение към действащата Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г., поради което оплаквания във въззивната жалба по
отношение начина на изчисляване на стойността на доставената топлинна енергия
за неоснователни.
Неоснователно се явява оплакването, че задълженията
на въззивницата били погасени по давност, тъй като следвало да се вземе предвид
датата на депозиране на исковата молба, а не датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК. С разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК е предвидено, че искът
за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с оглед на което е
създадено изключение от общото правило по чл. 125 ГПК, че искът се счита за
предявен от постъпване на исковата молба в съда. Посоченият в нормата на
чл. 422, ал. 1 ГПК момент, от който искът се смята за предявен е нормативно
определен, поради което оплакванията от страна на въззивника са неоснователни. Съобразно
указанията дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълкувателно дело №
3/2011 г. на ОСГТК вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по
смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД давностния срок започва
да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Видно от
представените по делото Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.”
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София вземането за заплащане на
доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане на тридесет дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. Преди изтичането на този срок
вземането е ликвидно, тъй като е установено по основание и размер, но същото не
е изискуемо, защото от първия до тридесетия ден на месеца, следващ този за
който е изчислена стойността на топлоенергията съществува право, но не и
задължение за изпълнение от страна на потребителите на топлинна енергия. Заявлението
по реда на чл. 410 ГПК е депозирано на 18.05.2015 г., на която дата се счита
предявен и искът, към който момент не е изтекла погасителна давност вземанията
на ищеца за периода м.08.2012 г.-м.04.2014 г.
Частично основателно се явява възражението във
въззивната жалба за недължимост на претенцията за лихви. След като ответникът
не е изпълнил точно в темпорално отношение своята насрещна парична престация е
изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на претендираната законна лихва
за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата. В чл. 33, ал. 1 от Общите
условия (действащи през част от процесния период м.08.2012 г.-м.02.2014 г.) е
уговорено, че потребителят-купувач е длъжен да заплати цената на месечно
доставената топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнася, поради което не е необходима последваща покана. Що се отнася
до останалата част от периода м.03.2014 г. –м.04.2014 г. в сила са били други
Общи условия, съгласно които клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в тридесет дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на ищеца. Доколкото по делото не е доказано
публикуването на фактурите за посочените месеци на интернет страницата на
ищеца, то ответника за периода м.03.2014 г. –м.04.2014 г. не е изпадал в
забава, поради което претенцията за заплащане на обезщетение за забава за тези
месеци е неоснователна, с оглед на което претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се
явява основателна за сумата от 125.69 лв., изчислена по реда на чл. 162 от ГПК.
Поради частичната основателност на въззивната жалба на Л.М.А.
първоинстанционното решение да се отмени в частта, в която е уважен искът на „Т.С.“
ЕАД, за признаване за установено по отношение на Л.М.А., че последната му дължи
обезщетение за забава за периода от 30.9.2012 г. до 27.4.2015 г. за
сумата над 125.69 лв. до присъдения размер от 140.54 лв. Решението следва да
бъде отменено в частта, в която е осъден ответникът да заплати на ищеца
разноски за сумата над 549.28 лв. до присъдения размер от 558.02 лв.,
представляваща сторените разноски пред СРС, както и в частта, в която е осъден ответникът
да заплати на ищеца разноски за сумата над 188.97 лв. до присъдения размер от 191.98
лв., представляваща сторените разноски по заповедното производство.
При този изход на спора и с оглед частичната основателност на въззивната
жалба на въззивника се дължат разноски за настоящото производство в размер на
5.89 лв.. На следващо място с оглед частичната неоснователност на исковата
молба на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника следва да бъде присъдена и
сумата от 6.26 лв., представляващи направени разноски пред първата инстанция.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 436411 от 25.06.2018 г., постановено по гр. д. № 49237/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 163 състав, в частта, в която е признато за установено по предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, срещу Л.М.А., ЕГН **********, с адрес ***, положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че ответникът Л.М.А., дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, сумата над 125.69 лв. до присъдения размер от 140.54 лв., представляваща лихва за забава за периода от 30.9.2012 г. до 27.4.2015 г., в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Л.М.А. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата над 549.28 лв. до присъдения размер от 558.02 лв., представляваща сторените разноски пред СРС, както и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Л.М.А. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата над 188.97 лв. до присъдения размер от 191.98 лв., представляваща сторените разноски по заповедното производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление *** срещу Л.М.А., ЕГН **********,
с адрес *** по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 86, ал.
1 от ЗЗД, с които се иска да бъде установено, че ответникът Л.М.А., дължи на
ищеца „Т.С.“ ЕАД, сумата над 125.69 лв. до
присъдения размер от 140.54 лв., представляваща лихва за забава за периода от 30.9.2012 г. до 27.4.2015 г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл. 410 ГПК по ч.г.д. № 26707/2015 г. на СРС, 30 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 436411 от 25.06.2018 г., постановено по гр. д. № 49237/2016 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 163 състав, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление *** да заплати на Л.М.А., ЕГН **********, с
адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 6.26 лв., представляваща
направените разноски пред СРС.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление *** да заплати на Л.М.А., ЕГН **********, с
адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 5.89 лв., представляваща
направените разноски пред СГС.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.