№ 43
гр. Плевен, 18.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА
Членове:ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ
при участието на секретаря И.П.Ц.
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА Въззивно
гражданско дело № 20224400500041 по описа за 2022 година
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен
е образувано на основание въззивна жалба от адв. З.Т. като особен
представител на З.Ц. Б. срещу Решение № 1444/ 10. 12. 2021 г. по гр. д. №
4103/ 2020 г. по описа на Плевенския районен съд.
Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е
незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. С въззивната жалба е отправено искане за
отмяна на решението на районния съд като неправилно и
незаконосъобразно. Отправено е искане за изменение на определения
хонорар за особен представител в първата инстанция съобразно
уведомителното писмо на АК- Плевен.
Въззиваемата страна АГЕНЦИЯ ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ
– гр. София е изразила становище , че решението на районния съд е правилно
и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Направено е възражение
1
срещу искането на особения представител на въззивника за изменение на
адвокатското възнаграждение в първоинстанционното производство, тъй като
делото не е с голяма фактическа и правна сложност. Отправено е искане за
присъждане на деловодни разноски във въззивната инстанция.
Въззиваемият В. ЦВ. Г. не е изразил становище по въззивната жалба.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на
въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на
чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на
обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва
решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
С обжалваното решение районният съд въз основа на събраните по
делото доказателства е установил, че на наследодателя на въззивницата и
въззиваемия В. ЦВ. Г. е отпусната целева помощ за цифров слухов апарат и
батерии като лице с увреждания въз основа на решение на ТЕЛК, като в
законовия срок не са представени доказателства в АСП относно разходването
на средствата за слухов апарат. Съдът е приел, че са налице предпоставките
на чл. 43а, ал.6 ППЗИХУ и следва оправомощеното лице, съответно неговите
наследници да възстановят средствата, за които липсват доказателства за
изразходване по предназначение.
Районният съд е обсъдил възражението за изтекла давност по чл. 111, б.
„в“ ЗЗД, направено от въззивницата и от въззиваемия Г., като е приел, че в
случая давността за отпуснатата целева помощ е петгодищна съгласно чл. 110
ЗЗД, която към датата на депозиране на заявлението в заповедното
производство на 21. 08. 2015 г. не е изтекла. Посочено е, че е образувано
изпълнително производство въз основа на издадения изпълнителен лист в
заповедното производство п о ч. гр. д. № 4055/ 2015 г. на 10. 02. 2020 г.,
което прекъсва давностния срок съобразно ТР № 2/ 26. 06. 2015 г. на ВКС по
тълк. д. № 2/ 2013 г- , ОСГТК).
По отношение на правата на въззивницата и въззиваемия Г. съдът е
приел, че същите съгласно чл. 5, ал.1 ЗН имат наследствени права по 1/ 4 от
наследството на наследодателя и съответно имат и задължения в същия
2
размер по отношение на наследените задължения от наследодателя. По тези
причини съдът е приел, че въззивницата и въззиваемия Г. следва да заплатят
по 107, 50 лв. всеки поотделно на ДСП – Плевен на основание чл. 43б
ППЗИХУ съгласно която лицата, неизползвали целевата помощ по
предназначение, възстановяват пълния размер на помощта.
Въззивният съд изцяло възприема изложените мотиви в обжалваното
решение, като счита, че същото е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено.
От доказателствата по делото става ясно и не се спори между страните,
че сумата от 430 лв. е изплатена на наследодателя Ц.Е.Г. за закупуване на
слухов апарат и батерии към него. Съгласно действащата към 2014 г. ( когато
е подадена заявлението за изплащане на сумата) разпоредба на чл. 43а
ППЗИХУ, ДВ бр. 70/ 2013 г. в сила от 09. 08. 2013 г. след превод на сумата за
слуховия апарат е следвало апаратът да се закупи от търговец в регистъра по
чл. 35, ал.1 ЗИХУ, да бъде издадена фактура, касов бон и приемо-
предавателен протокол, които да бъдат представени в срок от 30 дни от
получаване на сумата пред АСП, за да се установи използването на сумата по
предназначение. В случая по делото липсват доказателства и такива не са
представени от наследниците на Ц.Г. , от които да е видно, че сумата е
изразходвана за слухов апарат и батерии към него съгласно изискванията на
цитираните нормативни текстове. По тези причини въззиваемата страна АСП
е приложила разпоредбата на чл. 43б ППЗИХУ и е отправила искане към
наследниците на Ц.Г. да възстановят процесната сума.
Процесуалният представител на въззивницата е изразил становище, че
същата не е обжалвала разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта
за изпълнение и не е правила възражения срещу издадената заповед за
изпълнени е и съответно не е ясно по какви причини районният съд е указал
на АСП да предяви иск по чл. 422 ГПК чак през 2020 г. Изразени са доводи
затова, че е следвало образуваното изпълнително производство да бъде
прекратено, както са изразени доводи и за изтекла давност. Съдът счита, че
доводите са неоснователни, тъй като в случая от данните в заповедното
производство е видно, че наследниците З.Б. и В. ЦВ. Г. не са били намерени
на адресите и е приложена разпоредбата на чл. 47, ал. 5 ГПК. В този случай
съдът с разпореждане на основание чл. 415, ал.1, т.2 ГПК е дал разпореждане
3
за предявяване на иск за установяване на вземането от заявителя и е спрял
производството на основание чл. 415, ал.2 ГПК.
Във въззивната жалба са изложени доводи и относно липсата на
приемане на наследство от въззивницата, съответно наличие на
предпоставките за прилагане на чл. 60, ал.1 ЗН относно наследяване
задълженията на наследодателя от наследниците. Посочено е, че АСП не е
изследвал въпроса относно приемането на наследството от въззивницата, за
да бъде прието, че са налице задълженията й по чл. 60, ал. 1 ЗН. Въззивният
съд счита, че доводите са неоснователни. Съгласно Решение № 437 от
17.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 70/2011 г., III г. о., ГК, нормата на чл. 48 ЗН
съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници
носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла
на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от
наследството. Наследството се придобива с приемането му от момента на
откриване на наследството - смъртта на наследодателя, като при отказ от
наследство, частта на отреклия се уголемява дяловете на останалите
наследници, а наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря
само до размера на полученото наследство. В конкретния случай съдът е
изследвал въпроса за това дали наследниците са направили отказ от
наследство и е установено, че не е вписан такъв в районния съд. С оглед на
това районният съд правилно е приел, че е налице прието наследство от
въззивницата и въззиваемия В.Г., поради което същите отговарят за
задълженията на наследодателя си до размера на наследствените си права
всеки поотделно.
Във въззивната жалба са изложени доводи, че в настоящата правна
регламентация на изплащане на целеви помощи в ППЗХУ не са предвидени
възможности за възстановяване на суми, като следва да се съобрази
актуалната правна норма в настоящото дело. Въззивният съд счита, че
доводите са неоснователни, тъй като процедурата по възстановяване на
предоставената като целева помощ сума е започнала при действието на
ППЗИХУ( отм.) и заповедта за възстановяване на сумата от АСП е издадена
по време на действието на правилника. По тези причини следва да бъдат
съобразени разпоредбите по отменения правилник, а не следва да се прилагат
разпоредбите по настоящата правна уредба, тъй като настоящото
4
производство и заповедното производство са част от процедурата по
принудително събиране на процесната сума от задължените лица, а
основанието за това е заповедта за възстановяване на сумата от 25. 06. 2014
г., която е индивидуален административен акт, влязъл в сила.
По изложените съображения съдът счита, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
С въззивната жалба е отправено искане за изменение на определения
хонорар за особен представител, като бъде присъден хонорар, определен от
АК- Плевен вместо 150 лв., 300 лв. за адв. З.Т.. Съдът счита, че това е въпрос
по реда на чл. 248 ГПК, поради което следва да се разгледа от районния съд и
по реда на инстанционното производство следва да се разгледа от окръжния
съд.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК
въззивницата следва да заплати на въззиваемата страна АСП- Плевен
направените по делото разноски във въззивната инстанция в размер на 300 лв.
изплатена сума за особен представител на въззивницата.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал.1, пр. 1 вр. чл.
272 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО
Решение № 1444/ 10. 12. 2021 г. по гр. д. № 4103/ 2020 г. по описа на
Плевенския районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 ГПК З.Ц.Б. с
ЕГН********** да заплати на АГЕНЦИЯ ЗА СОЦИАЛНО
ПОДПОМАГАНЕ – гр. София направените по делото разноски във
въззивната инстанция в размер на 300 лв. изплатена сума за особен
представител на въззивницата.
РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК не подлежи на
касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6