Решение по дело №85/2024 на Административен съд - Търговище

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК).

Делото е образувано въз основа на жалба подадена от В. Д., [ЕГН] /Cesur, Vildan/, родена на 16.03.1963 г. в Р България, гражданство – турско, ЛНЧ ...., с адрес: гр. Търговище, общ. Търговище, обл. Търговище, [улица], ......., чрез адв. С. М. А. от АК - Търговище, съдебен адрес: гр. Търговище, [улица], ..... против Заповед № 363з-150/19.01.2024г. на ВПД Директор на ОДМВР - Търговище за прилагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България“ на основание чл. 40 ал. т. 5 ЗЧРБ.

В жалбата се релевират доводи за необоснованост, за материална и процесуална незаконосъобразност на атакувания административен акт. Оспорващата твърди, че има валидно издадено разрешение за постоянно пребиваване в РБългария, постановено с Решение № 778074/15.10.2020 г. на основание чл. 25 ал. 1 т. 9 ЗЧРБ. Сочи се липса на компетентност за издателя на обжалваната заповед - директор на ОДМВР Търговище, който не бил от лицата посочени в чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. Жалбоподателката не била надлежно уведомена за започнато срещу нея административно производство за отнемане право на постоянно пребиваване на чужденец в Р. България и с това било накърнено правото й на защита. Поддържа се, че в оспорената заповед липсват изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 АПК реквизити. Сочи се неизпълнение на изискванията на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ административният орган е не е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в цитираната разпоредба, съгласно която при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение. Релевира доводи за неизпълнение изискванията на чл. 35 АПК. Моли съда за отмяна на оспорената заповед.

В проведените по делото открити съдебни заседания оспорващото лице, редовно и своевременно призовано, не се е явило лично или чрез упълномощен процесуален представител.

Административният орган Директор на ОДМВР - Търговище, редовно и своевременно призован, се е представлявал от надлежно упълномощен юрисконсулт, като излага доводи за законосъобразност на обжалваната заповед и неоснователност на жалбата, поради което молят съда да бъде отхвърлена.

Представителят на Окръжна прокуратура Търговище, встъпила в процеса, като контролираща страна по реда на чл. 16, ал. 1, т. 3 АПК, поддържа становище за неоснователност на оспорването.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото доказателства приема за установена следната фактическа обстановка:

С Решение № 778074/15.10.2020г. на дирекция „Миграция“ гр. София на В. Д., [ЕГН] било разрешено право на постоянно пребиваване в Република България. Същата е заявила постоянен и настоящ адрес за пребиваване в гр. Търговище, [улица],....... на основание чл.25,ал.1,т.9 от Закона за чужденците в Република България:

В ОДМВР – Търговище е депозирано заявление вх.№363000 -37113/06.12.2023г., с което чрез упълномощено лице Ф. Р. Е., [ЕГН] чуждестранното лице В. Д., [ЕГН] /Cesur, Vildan/, ЛНЧ ...., с постоянен и настоящ адрес в гр.Търговище, общ.Търговище, обл.Търговище, [улица],......., е отправило искане за издаване на удостоверение от кога е с предоставено право на постоянно пребиваване, което да му послужи пред ТД НАП офис Търговище за последващо заплащане на дължимите от него здравни осигуровки.

На 06.12.2023г. служител на група "Миграция" при ОД на МВР Търговище извършил справка в АИС на МВР за пребиваването на чужденеца на територията на страната за периода от получаване на право на постоянно пребиваване до 06.12.2023 г., в резултат на които е установено, че В. Д., [ЕГН] /Cesur, Vildan/ в едногодишен срок след разрешеното й постоянно пребиваване (15.10.2020г. - 15.10.2021г.) има кратковременни пребивавалия в страната от 1-2 дни, като общо за периода установеното пребиваване на чужденеца е общо - 4 (четири) дни, част от които съвпада с процедурата по предоставеното й право на постоянно пребиваване, заплащане на такси, вписване в регистъра на населението, както и за генериране на ЕГН и издаване на български личен документ. За втората година след предоставеното му право на постоянно пребиваване (15.10.2021г. - 15.10.2022г.) В. Д. има регистрирано пребиваване на територията на Република България от общо - 2 (два) дни, а през останалия изследван период от 15.10.2022г. до 06.12.2023г. същия има установено пребиваване от общо - 2 (два) дни. Общият установен регистриран престой на чужденката В. Д., [ЕГН] на територията на Република България след получаване на право на постоянно пребиваване е 8 (осем) дни.

Извършена е фактическа проверка на заявения от чужденката адрес на пребиваване в гр.Търговище, общ.Търговище, обл.Търговище, [улица], вх.Б, ет.3, ап.34, като в резултат на същата е установен българския гражданин С. С. В. - наемател и фактически ползвател на жилището. В резултат на проведен разговор и снето сведение от него са получени данни, че В. заедно със семейството си ползва под наем жилището от ок. 8 години предимно през зимата. Не е установявал други лица да са ползвали апартамента. Собственика на жилището С. Г. заявила, че В. Д. е нейна втора братовчедка, вдовица с две пълнолетни деца, която живее и работи в гр. Истанбул, Р Турция. Отсядала е в апартамента през лятото за кратки престои.

Въз основа на резултатите от проверката било образувано административно производство на основание чл. 40 ал. 1 т. 5 ЗЧРБ. и на чужденката било изпратено съобщение по чл. 26 АПК, което й било връчено лично. Със съобщението била дадена възможност на адресата да изрази своите възражения във връзка със започналото административно производство в 7-дневен срок, от която се възползвал като е депозирал писмено заявление. В него е посочил, че причините за непребиваването й в Р България са болен роднина в Р Турция, за когото се е грижела, както и пандемията от COVID-19. Двете й пълнолетни деца учат съответно в Р Турция и ФР Германия. Като близки роднини чужденката посочва братовчеди на майка й в с.Великденче и роднини на баща й в с.Търновца, без да посочва конкретни имена, адреси и данни за фактическите им отношения.

Въз основа на горепосочените данни били изготвени докладна записка УРИ №363р-2270/19.01.2024г. и Предложение рег. № 363р-2271/19.01.2024г. на Началник група „Миграция“ при ОДМВР Търговище до Директор ОДМВР-Търговище да бъде издадена заповед, с която на чужденката В. Д. да бъде наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България“.

На 19.01.2024г. директорът на ОД на МВР - Търговище издал Заповед № 363з-150/19.01.2024г., с която на основание чл. 40 ал. т. 5 ЗЧРБ наложил на В. Д., [ЕГН] /Cesur, Vildan/ - родена на 16.03.1963г. в Р България, гражданство – турско, ЛНЧ .... принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България“. В мотивите към заповедта административния орган приел за установено, че в едногодишен срок след разрешението за постоянно пребиваване жалбоподателят не се е установил и не пребивава на територията на страната. В периода от 15.10.2020г. до 15.10.2021г. има кратковременни пребивавалия в страната от 1-2 дни, като за периода установеното пребиваване на чужденеца е общо - 4 (четири) дни, като част от престоя му е бил свързан с формални процедури по приключване на процедурата във връзка с предоставеното му право на постоянно пребиваване, заплащане на такси, вписване в регистъра на населението, както и за генериране на ЕГН и издаване на български личен документ.

Заповедта е връчена лично на нейния адресат на 31.01.2024г., като процесната жалба срещу нея е подадена на 14.02.2024г.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице при наличие на правен интерес от производството, в рамките на преклузивния законов 14 – дневен срок и срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол.

Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция като неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, при следните съображения:

Противно на твърденията в жалбата административния акт е издаден от компетентен административен орган, при наличието на материална, териториална и персонална компетентност. Директорът на ОД на МВР – Търговище е посочен измежду органите, на които по силата на чл. 44 ал. 1 ЗЧРБ е предоставено правомощие да налагат принудителни административни мерки по този закон.

Спазена е предвидената в закона писмена и предметна форма, като в заповедта са изложени както фактическите, така и правните основания за нейното издаване. Описани са и всички релевантни обстоятелства, установени в хода на административното производство. Не е налице и нарушение на чл. 44 ал. 2 ЗЧРБ, според която норма, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст, т. е. налице е извършена преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед. По делото не са наведени твърдения жалбоподателят да е измежду изброените в чл. 44 ал. 2 ЗЧРБ категории лица.

Жалбоподателят съобразно изискването на чл. 26 АПК е бил уведомен за започване на административното производство по издаване на оспорената заповед. Със съобщението е дадена възможност на оспорващият да изрази своите възражения, от която той се е възползвал.

От изложеното следва, че оспорената заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила.

При преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите правни норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен и в съответствие с материалния закон.

Съгласно разпоредбата на чл. 40 ал. т. 5 ЗЧРБ послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите на чл. 25 ал. 1 т. 6, 7,8,13 и 16 ЗЧРБ.

По делото безспорно е установено, че на жалбоподателката е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България. От доказателствата по дело е видно, че тя фактически не се е установила на територията на страната, като в първата година след полученото право на постоянно е пребивавала на територията на страната ни общо четири пъти като е напускала страната в деня на пристигането си. След този период посещенията й са били още по-редки, като през 2022-ра е пребивавала в Р България два пъти като е напускала страната в деня на пристигането си, а през 2023-та година само веднъж като е останала за два дни. Налице е единствено регистриране на жалбоподателката на адрес в гр. Търговище, [улица], ......., като няма данни, че за проверявания период същата да се е настанила трайно на адреса.

При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до извод, че чуждестранния гражданин не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40 ал. т. 5 ЗЧРБ. едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. В подкрепа на този извод е и фактът, че според предоставените от НАП данни жалбоподателката не се е включила в осигурителната система на страната, т.е. не е упражнявала трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните здравни осигуровки, с изключение на еднократното им внасяне дълго след меродавния за настоящото дело едногодишен период – през м. декември 2023г.

Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23 ал. 1 ЗЧРБ чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление; и постоянно - с разрешен неопределен срок.

Жалбоподателката е получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от български произход, родено е на територията на Република България, изгубило е българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание, нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната.

Липсва легална дефиниция на понятието „трайно установяване“, но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание и по аналогия – пр. според чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 обичайното пребиваване се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съдебната практика е приела, че под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко за трайно такова. Доколкото разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично следва изводът, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и съответно не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване посочени в тази норма. Субективното отношение/желанието/ на едно лице следва да се определя въз основа на обективните му външни проявления.

Изводът, който може да се направи в настоящия случай е, че при подаване на искането за издаване на разрешение за постоянно пребиваване чужденецът е заявил желание постоянно да се устрои на територията на страната, но не е реализирал на практика това свое желание, нито в едногодишния срок, нито към момента. Именно по тази причина законът в чл. 40, ал. 1, т. 5 е предвидил в такива случаи даденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано. Нормата е с императивен характер и отсъства възможност административният орган да я прилага по своя преценка. При наличие на съответните предпоставки и при липса на лимитативно изброените изключения, е длъжен да я наложи.

Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да е трайно установен в България.

Неоснователно е и възражението на оспорващата, че е бил възпрепятствана да се установи на територията на страната, поради форсмажорни обстоятелства – въведени ограничителни мерки поради обявена от СЗО пандемия. Като такова обстоятелство следва да се приеме обявеното с решение на Народното събрание извънредно положение в Република България от 13.03.2020г. до 13.04.2020г., срокът на което е удължен до 13.05.2020г. с решение на НС от 03.04.2020г., но дори и през неговото времетраене не е имало нормативна забрана за влизане в страната ни или забрана за напускането й от граждани, на които е разрешено постоянно пребиваване в нея. Липсват направени твърдения или представени данни от страна на жалбоподателката да е имало такава забрана в Р Турция, като напротив – видно от гореустановените влизания и излизания на чужденката от страната, такива са били извършвани през целия период на обявената пандемия /месеци август, ноември, декември, 2020г. и месец септември 2021г./, но спорадично и в рамките на един или два дни от съответния месец. С оглед изчерпателност следва да се отбележи в тази насока, че и след периода на обявената пандемия – през 2022-ра и 2023-та година, чужденката отново е посетила страната само три пъти за общо четири дни.

В съответствие със закона е и преценката на административния орган, че не са налице обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Чуждестранния гражданин не е установил постоянно пребиваване на територията на РБългария, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и бежанците, от събраните доказателства се установява наличието на постоянен адрес на територията на Република Турция, където постоянно пребивава, а не в Р България. Липсват данни и че оспорващата изобщо има намерение да се установи да живее в РБългария, предвид инцидентните й престои в страната и обстоятелството, че живее и работи в Р Турция. В тази връзка необосновано е и заявеното в жалбата, че административният орган не е анализирал обстоятелството, че жалбоподателят е получила статут на постоянно пребиваване в Р България, както и намеренията на същата да възстанови българското си гражданство.

В горният смисъл е трайната съдебна практика – пр. Решение № 5718 от 10.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7465/2023 г., III о.; Решение № 9558 от 27.10.2022 г. на ВАС по адм. д. № 3673/2022 г. IV о.; Решение № 1863 от 28.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 6462/2021 г., IV о. и др.

Въз основа на направените правни изводи, настоящата съдебна инстанция намира, че атакуваната заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, в съответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона, поради което подадената срещу нея жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд Търговище

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата подадена от В. Д., [ЕГН] /Cesur, Vildan/ - родена на 16.03.1963 г. в Р България, гражданство – турско, ЛНЧ ...., с адрес: гр. Търговище, общ. Търговище, обл. Търговище, [улица], ....... против Заповед № 363з-150/19.01.2024г. на ВПД Директор на ОДМВР - Търговище за прилагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България“, на основание чл. 40 ал. т. 5 ЗЧРБ, като неоснователна.

 

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВАС в 14-дневен срок от съобщението до страните.