Р Е Ш Е Н И Е № 2406
гр. Пловдив,
13.07.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, ХХII състав, в публично съдебно заседание на 12.06.2020 г., в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 18804 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е по
искова молба на П.Д.Ч. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с който е предявен
отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищецът не дължи
на ответника сума в размер на 6474.67 лева, ведно със законната лихва върху тази
сума от 08.08.2011 г. до окончателното плащане в размер на 5803.51 лева,
разноски в размер на 250.84 лева, за които суми е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д. № 14285/2011 г. по описа на ПРС, такси и разноски по *** в размер на
87.80 лева и 1148.02 лева – такса по т.2 от Тарифата за таксите и разноските по
*** в полза на ***.
В исковата
молба се твърди, че въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 14285/2011 г. по описа на ПРС в полза на Прокредит банк България АД е
издаден изпълнителен лист срещу ищеца за сумата в размер на 6474.67 лева –
главница по договор за кредит, ведно със законната лихва, 39.37 лева – лихва
върху главницата за периода 23.03.2011 г. до 04.04.2011 г., както и 380 лева
лихва за периода 06.10.2011 г. до 07.03.2011 г., разноски в размер на 140.89
лева. Длъжникът не е възразил срещу издадената заповед за изпълнение и същата е
влязла в сила. Въз основа на изпълнителния лист е образувано *** по описа на
***. Твърди се,
че вземанията по изпълнителния лист са погасени по давност, изтекла след
издаване на изпълнителния лист na 14.09.2016 г.. Наред с това се твърди, че
вземането е прехвърлено в хода на *** производство на ответника, като цесията не му е
съобщена надлежно.
С оглед изложеното, за ищеца се е породил правен интерес от
предявяване на настоящия иск за установяване, че не дължи вземането по
издадения изпълнителен лист.
С влязло в сила определение от 11.12.2019 г. производството е
прекратено в частта в
която се иска да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника
разноските по ***
по описа на *** ***, от които обикновени такси и разноски по ***
в размер на 87.80 лева и 1148.02 лева – такса в полза на ***
по т.26 от Тарифа за ***.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника,
с който оспорва иска по допустимост и основателност. Счита, че в настоящото
производство ищецът не може да се позовава на нищожност на изпълнителния лист.
На следващо място счита, че е допустим единствено иск за недължимост на
главницата, но не и на акцесорните вземания за законна лихва и за разноски по
заповедното производство. Излагат се
доводи, че цесията е съобщена на ищеца в хода на изпълнителното производство.
Наред с това счита, че няма пречка цесията да бъде съобщена и в настоящото
производство. На следващо място се твърди, че не е изтекла предвидената в
закона погасителна давност за вземането. Твърди се, че не е бездействал в
изпълнителните производства, по които са извършвани множество изпълнителни
действия, които са довели до прекъсване на давността. Счита, че към процесните
изпълнителни производства не е приложимо ТР от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, доколкото първото *** е образувано през 2011 г.. ТР няма обратно действие.
В случая било приложимо ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което по време на
изп.производство давност не тече, което следвало да се съобрази. Моли за
отхвърляне на иска, а в недопустимата им част да бъдат прекратени. Претендира
разноски. Прави се възражение за местна неподсъдност на спора.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Съдът е прекратил исковете в частта, в която е приел,
че същите са недопустими. В останалата част исковете са допустими, доколкото са
изложени твърдения, че същите произтичат от издаден изпълнителен лист и са
предмет на същия, а дали това е така ще се установява в хода на процеса.
По същество:
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.439 ГПК.
В тежест на ищеца е да установи, че срещу него е издаден изпълнителен лист
за посочените суми, че ответното дружество се е легитимирало като кредитор за
процесните вземания, както и да докаже твърдените от него положителни факти, в т.ч.
правопогасителното си възражение – че е изтекла предвидената в закона погасителна
давност за остатъка от дължимата главница. В тежест на ответника е да докаже
съществуването на задължението, респ. спирането или прекъсването на предвидения
в закона давностен срок. Ответникът следва да докаже също, че е надлежен
кредитор по задължението, наличието на облигационно отношение между ищеца и
цедента и прехвърлянето на вземането с договор за цесия, който е съобщен на
длъжника.
С определение от 26.02.2020 г. като безспорно между страните е отделено, че срещу ищеца в
полза на „Прокредит
банк България“ АД е издаден изпълнителен лист срещу ищеца за сумата в размер на
6624.67 лева – главница по договор за кредит, ведно със законната лихва, 39.37
лева – лихва върху главницата за периода 23.03.2011 г. до 04.04.2011 г., както
и 380 лева лихва за периода 06.10.2011 г. до 07.03.2011 г., разноски в размер
на 140.89 лева. Безспорно е че въз основа на ИЛ е образувано *** на ***. Безспорно е че остатъка от
задълженията по изпълнителния лист са 6474.67 лева – главница, 5803.51 лева –
натрупана законна лихва, считано от 08.08.2011 г. и 250.84 лева – разноски по
гражданското дело.
Видно от Покана за доброволно изпълнение /л.76/ същата ведно със заповедта
за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 14285/2011 г. на ПРС е връчена на
длъжника П.Д.Ч. на 25.09.2011 г. Няма спор между страните, че срещу заповедта
не е подавано възражение от длъжника, поради което същата е влязла в сила на
10.10.2011 г.
Спорът по делото се свежда до това изтекла ли е
предвидената в закона погасителна давност по отношение на процесното вземане и
породила ли цесията задължения за длъжника – ищец по делото.
Безспорно между страните е, че вземането предмет на
делото произтича от договор за банков кредит, сключен с „Прокредит Банк
България“ АД. Приложима в случая е разпоредбата на чл.110 ЗЗД за общата
5-годишна погасителна давност. В този смисъл Решение №261/12.07.2011г. по гр.д.
№795/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.,
Решение №28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ВКС, ГК, III г.о, Решение №161/08.02.2016 по дело №1153/2014 на
ВКС, ТК, II т.о.
В исковата молба
не са изложени твърдения давността за вземането да е изтекла преди образуване
на *** производство, поради което съдът следва да обсъди спирането и прекъсването на давността от
момента на образуване на *** производство.
Съгласно чл.116
б. „в” ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва от предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В цитираното
тълкувателно решение примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността, както и действията, с които давността не се прекъсва.
В тази връзка съдът следва да обсъди възражението на
ответника, че в случая са неприложими постановките на цитираното Тълкувателно
решение, доколкото същото е постановено след образуване на *** производство,
поради което следвало да се приложи
Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, съгласно което в ***
производство давност не тече. Съдът счита това възражение за неоснователно,
доколкото настоящото производство е образувано след постановяване на
обсъжданото Тълкувателно решение. С него не се създава нова правна норма или да
се изменя правна норма, а се дава разрешение как следва, от датата на
постановяването му, да се тълкува и прилага конкретна правна норма и същото
следва да бъде съобразено от момента на постановяването си по висящите
изпълнителни дела. В този смисъл Решение
№ 269 от 03.02.2016 г. по гр.д. № 795/2015 г. по описа на ВКС III ГО, Решение № 45/30.03.2017 г. по дело № 61273/2016 г.
на ВКС, IV ГО, чиито становища настоящият състав споделя. В смисъл, че ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС следва да бъде съобразено и неговите постановки имат
действие по отношение на висящите към момента на постановяването му ***
производства, какъвто е настоящия случай, е и застъпеното становище в Решение №
170 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. IV ГО на ВКС.
Съдът приема, предвид разясненията, дадени в мотивите
по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС че първото изпълнително действие, довело до
прекъсване на давността е подадената молба от 01.07.2013 г. /л.125/,
с която взискателят „Прокредит Банк България“ АД е поискал налагане на
конкретен изпълнителен способ спрямо длъжника П.Ч. – налагане на запор и
извършване на опис на движими вещи.
Молбата за
образуване на изпълнителното дело от 14.09.2011 г. не води до прекъсване на
давността, доколкото със същата е възложено по силата на чл.18 ЗЧСИ единствено
проучване на имущественото състояние на длъжника, но не и извършването на
изпълнителни способи.
Съдът
счита, че не води до прекъсване на давността и протокола от 03.10.2011г., съставен от ***, в който е отразено искането на П.Ч.
за разсрочено плащане на дълга по ***, доколкото същият не съдържа изрично признание на дълга. Признанието на задължението от длъжника, по смисъла
на чл.116,б.”а” ЗЗД следва да обективира изрично потвърждаване съществуването
към момента на конкретния размер на задължението /респ. на остатъка от дълга/,
частичното изпълнение или обещание за регулярно плащане не съставлява признание
за съществуването на целия непогасен остатък. В този смисъл Определение № 440
от 19.10.2018 г. по т.д. № 697/2018 г. на ВКС, ТО.
Наред с това, за да породи ефекта си да прекъсне давностния
срок признанието следва да е адресирано до кредитора, а не до трето лице,
включително и длъжностно такова, какъвто е настоящия случай. В този смисъл
Решение № 26 от 24.07.2018 г. по т.д №. 1853/2017 г. на ВКС, ТО.
Също
така съдът не приема, че с молба от 22.04.2013 г. /л.118/ е прекъсната
давността за вземането спрямо длъжника П.Ч., доколкото е поискан изпълнителен
способ не спрямо него, а спрямо другия длъжник – Е. Т..
Изпълнителни действия, които съдът приема, че прекъсват давността е молба
от „Прокредит Банк България“ АД от 01.02.2016 г. /л.131/, с която се иска налагане на запор върху
вземанията на длъжниците и извършване на опис на тяхно движимо имущество, въз
основа на която на 10.02.2016 г. е
наложен запор на трудовото възнаграждение на П.Ч. /л.138/.
В периода от 01.07.2013 г. до 01.02.2016 г., съдът приема, че не са предприемани действия по
изпълнението, които да водят до прекъсване на давността.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, по силата на закона, изпълнението се счита за прекратено, когато в
продължение на две години взискателят не поиска извършване на изпълнителни
действия, без за това да е необходимо изрично постановление на ***. Прекратяването на *** производство поради т. нар.
„перемпция” настъпва по силата на закона чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а *** може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни
факти. Без правно значение е дали *** ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този
акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването на *** производство става по право.
В настоящият случай, съдът намира, че
считано от 02.07.2015 г. *** производство е прекратено по силата на закона –
чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Към този момент вече е постановено ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС – на 26.06.2015 г., което се прилага
за висящите *** производства и е отменено Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, в частта в която е
прието, че в *** производство давност не тече. В този
случай е приложима т.10 от ТР, съгласно която новата давност започва да тече от
предприемането
на последното по време валидно изпълнително действие. Каквото и да е основанието
за прекратяване на *** производство, всички предприети по него изпълнителни
действия се обезсилват по право /с изключение на изпълнителните действия,
изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са
придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания/,
а изпълнителните действия предприети след прекратяването не могат да доведат до
прекъсване на давността.
С оглед изложеното съдът намира, че считано от 01.07.2013 г., когато е
извършено последното валидно изпълнително действие по *** производство срещу
ищеца, е започнала да тече нова погасителна давност, която безпрепятствено е
изтекла на 02.07.2018 г.
/включително/ за главницата, за лихвите и разноските, без да е спирана и
прекъсвана и вземанията по издадения изпълнителен лист са погасени по давност.
Действително в периода от 2016 г. до 2019 г. са извършвани редица
изпълнителни действия, включително и плащания на дълга по издадения
изпълнителен лист, но в случая те са без правно значение и не водят до
прекъсване на давността. Извършените от ищеца доброволни плащания не са предмет
на настоящото производство, доколкото ищецът претендира недължимост на сумите,
които са останали незаплатени по изпълнителния лист, съгласно удостоверение от ***
за дължимите суми по *** /л.5/.
Съдът не споделя доводът на ищеца, че цесията не е породила действие за
него, доколкото с връчване на отговора на исковата молба, в който се съдържа
уведомление за извършената цесия, ищецът е уведомен надлежно за нея в хода на
процеса, което обстоятелство се взима предвид по реда на чл.235, ал.3 ГПК.
Предвид изложените съображения съдът намира, че искът е доказан по
основание и следва да бъде уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и на основание
чл.78, ал.1 ГПК право на разноски се пораждат за ищеца. Същият доказа разноски
в размер на 1500 лева, платен адвокатско възнаграждение /л.63/. Ответникът е
направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на ищеца, още в отговора на исковата молба. Съгласно Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента на сключване
на договора за правна защита и съдействие 06.11.2019 г. минималния размер на
адвокатското възнаграждение съобразно интереса е в размер на 661.23 лева по
чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата. В случая съдът приема, че интереса по делото се
формира единствено от главницата в размер на 6624.67 лева, доколкото законната
лихва не е самостоятелна претенция, тя е законна последица от уважаване на
главницата и се дължи доколкото се дължи главница, същото е и за обезщетението
за забава. Уговореното от ищеца адвокатско възнаграждение от 1500 лева, съдът
приема за прекомерно с оглед правната и фактическа сложност на делото. На ищеца
ще се присъди адвокатско възнаграждение в размер на минимума, а именно - 661.23 лева. Това възнаграждение
съответства на правната и фактическа сложност на делото, която се отличава с
ниска такава, както и на извършените процесуални действия. Делото приключи с
едно съдебно заседание, единствено на база писмени доказателства, изискани от
съда. Процесуалният представител на ищеца е извършил процесуални действия по
делото с подаване на молби за отстраняване на нередовност на исковата молба, но
изложеното в молбите е следвало да бъде изложено в самата искова молба.
Доколкото ищецът е бил освободен от
заплащане на такси и разноски в производството с Определение на съда от
11.12.2019 г. /л.19/, съгласно разпоредбата на чл.78, ал.6 ГПК на ответникът
следа да бъде възложено в тежест да заплати дължимата по делото държавна такса
в размер на 259 лева, платима по
сметка на Пловдивския районен съд.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че П.Д.Ч., ЕГН **********, с адрес: *** НЕ ДЪЛЖИ на “ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша“, ж.к.
„Малинова Долина“, ул. „Рачо Петров - Казанджията“ № 4-6, представлявано от Р.
И. М. – Т. – у., сумата в размер на 6474.67 лева - главница, ведно с натрупаната законна
лихва върху тази сума от 08.08.2011 г. до окончателното плащане в размер на
5803.51 лева, разноски в размер на 140.89 лева, за
които суми е издаден изпълнителен лист от 10.08.2011
г. по ч.гр.д.
№ 14285/2011 г. по описа на Районен съд -
Пловдив и въз основа на който е образувано *** по описа на ***.
ОСЪЖДА “ЕОС
Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Витоша“, ж.к. „Малинова Долина“, ул. „Рачо Петров - Казанджията“ № 4-6,
представлявано от Р.И.М. – Т. – у. ДА
ЗАПЛАТИ НА П.Д.Ч., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в размер на 661.23 лева – разноски в производството
за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА “ЕОС
Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Витоша“, ж.к. „Малинова Долина“, ул. „Рачо Петров - Казанджията“ № 4-6,
представлявано от Р. И. М. – Т. – у. ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на Пловдивския районен съд сумата в размер на 259 лева – дължима
държавна такса по делото, съгласно чл.78, ал.6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ