РЕШЕНИЕ
№ 359
гр. Сливен, 07.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Маргарита Анг. Андонова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20242230102429 по описа за 2024 година
Предявен е положителен установителен иск за установяване
съществуване на вземане на заявител по подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, която е
връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК - правно основание чл.422,
вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79 ЗЗД.
Ищецът твърди, че по ответникът сключил договор закредит № 261446
със „Сити Кеш“ ООД, като получил 381,09 лв. Следвало до 21.06.2019г.
сумата да се изплати на 5 вноски, с уговорен фиксиран лихвен процент от
40,05%, ГПР 48,63%. Твърди се, че договорът бил сключен по електронен
път. Сочи, че с договор за цесия от 13.01.2022г. заемодателят прехвърлил
вземанията си от ответника на ищцовото дружество. Сочи, че длъжника бил
уведомен за цесията на 21.03.2022г. на посочен от него адрес, както и със
съобщение на телефонния му номер. Задължението не било изпълнено в срок.
Твърди, че депозирал заявление по реда на чл.410 ГПК и образувано чгд
№ 1365/2024г. на СлРС, съответно издадена заповед за изпълнение, която била
връчена на длъжника по чл.47, ал.5 ГПК, което обусловило исковия процес.
От съда се иска признаване на установено по отношение на ответника,
1
че дължи на ищеца сума в размер на 381,09 – главница по Договор за
потребителски кредит № 261446/21.01.2019 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД,
ведно с лихвата за забава от датата на подаване на заявлението в съда
14.03.2024г. до окончателното изплащане, 25,71 лв., договорна лихва върху
главницата за периода 21.01.2019г. до 21.06.2019г., 92,38 лв. - законна лихва за
забава върху главница за периода 21.06.2019г. – 10.03.2024г.
Претендират се разноски в заповедното производство и в исковия
процес.
В срока по чл.131 ГПК отговор от ответника е депозиран, чрез назначен
от съда особен представител.
Оспорва иска като неоснователен. Прехвърлянето на вземането не
пораждало действие за длъжника, защото не бил уведомен от предишния
кредитор, а от цесионера. Договорът бил сключен в нарушение на чл.10, ал.1
ЗПК. В него нямало нито една клауза, че това било договор, сключен при
условията на ЗПФУР, поради което бил без подписи и други реквизити.
Договорът не бил подписан и от страна на заемодателя, нямал номерация, не
носел белезите на документ.
Иска се отхвърляне на исковете.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и писмени
доказателствени средства, съдът прие за установено от фактическа страна
следното:
На 21.01.2019г. ответникът сключил с трето неучастващо по делото лице
„Сити Кеш“ ООД гр.София договор за паричен заем Кредирект № 261446 за
заемна сума в размер на 500 лв., с погасяване с пет вноски – една от 16,69 лв. и
четири от 135,60 лв., с дата на последно плащане 21.06.2019г., общо сума за
плащане 559,09 лв., ГПР по кредита 48,95 %, фиксиран годишен лихвен
процент 40,05%. В чл.6 от договора страните са договорили заплащане на
неустойка в размер на 295,91 лв. в случай, че заемателят не представи в
тридневен срок от усвояването на заемната сума обезпечение по реда на чл.33,
ал.1 от ОУ на заемодателя – поръчител или банкова гаранция. Таязи неустойка
била включена в погасителния план на договора, разпределена на пет вноски,
но не била включена в ГПР по договора. Така месечната вноска по заема,
заедно с неустойката възлизала на 171 лв.
Кредитът от 500 лв. бил усвоен от ответника, чрез превод по Изипей №
2
2000000170158497 на 21.01.2019г.
На 13.01.2022г. между заемодателя на ответника и ищцовото дружество
бил сключен договор за цедиране на вземания, между които и това от
ответника. Няма данни за цесията да е бил уведомен ответника длъжник,
както твърди ищеца по електронна поща или по телефон.
На 14.03.2024г. ищцовото дружество депозирало заявление по реда на
чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение против ответника. Било
образувано ч.гр.д. № 1365/2024г. на СлРС и издадена заповед за изпълнение
против ответника за исковите суми, като било отхвърлено заявлението за
претендирана сума за неустойка от 106,20 лв. и 228,22 лв., такси за разходи за
събиране на вземането. Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника –
настоящ ответник по реда на чл.47, ал.5 ГПК, което обусловило депозирането
на искова молба, предмет на настоящо разглеждане.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявеният положителен установителен иск с правно основание
чл.422, вр.чл.415 ГПК е допустим – предявен е от страна, разполагаща с
правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо съществуването
на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, против
която е подадено своевременно възражение от страна на длъжника.
Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на
съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е
била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
По този иск ищецът следва да установи съществуването на вземането си
спрямо ответника - длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже
наличие на фактите, породили неговото вземане.
В случая, предмет на предявения иск е вземане, произтичащо от сключен
договор за паричен заем. Безспорно се установи в процеса, че такъв договор
бил сключен между трето неучастващо в делото лице и ответника. Доказа се
също и осъществена цесия между заемодателя на ответника и настоящото
ищово дружество с предмет вземането от ответника.
Съгласно константната съдебна практика /Тълкувателно решение № 142-
3
7/11.11.1954г. на ОСГК на ВС, Решение № 156/30.11.2015 г. на ВКС по т.д. №
2639/2014 г., II т.о., Решение № 137/02.06.2015г. на ВКС по гр.д. №
5759/2014г., III г.о./, за да породи извършената цесия действие по отношение
на длъжника, следва до него да е достигнало волеизявлението на досегашния
кредитор – цедента за прехвърляне на вземането. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съгласно която предишният кредитор
/цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането.
Предишният кредитор /цедентът/ може да упълномощи новия кредитор
/цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник,
като това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 ЗЗД /в този см. Решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г.
на ВКС, II т.о.; Решение № 96/17.04.2018г. на ВКС по гр. д. № 3049/2017г., IV
г.о., Решение № 114/07.09.2016г. на ВКС по т. д. № 362/2015г., II т.о./.
Целта на уведомяването на длъжника за станалата цесия е да го
предпази от двойно плащане на едно и също задължение/ чл.99, ал.4 ЗЗД/. То
стабилизира правата на цесионера и не може да бъде изпълнено валидно
другиму. Неизпълнението му /неуведомяването/ не се отразява на
действителността на договора за цесия, а води до неговата
непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато съобщението за
сключената цесия се предхожда от изпълнение на длъжника, престирано на
досегашния кредитор. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване само, ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор до момента на уведомлението, каквито данни по делото не са
налице.
По същество в конкретния случай приложение намират нормите на
ЗПК. Заемодателят на ответника е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със
средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
4
ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Касае се за
изначална недействителност при сключването на договора и заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и
другите разходи. Макар и да няма въведено подобно възражение, съдът е
длъжен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител. Действително от ответника не се търсят сумите за
неустойка и такси за събиране на вземането / исковата молба в тази част е
върната и производството частично прекратено/, но съдът не може да
неглижира, че подобни суми са били уговорени и начислени по договора.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е посочен
неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на законната лихва.
Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя
страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК. В
случая неустойката и таксите не са включени в ГПР по договора, видно от
съдържанието на чл.3 от него и по този начин е нарушена правната норма
на чл.19 ал.4 ЗПК. Договорът за заем е недействителен на основание чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР и общата дължима сума. Същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да
5
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на
законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран
размер от 48,95 %, а договорната лихва е 40,05 %. Не става ясно какво
представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.6 от договора за паричен заем, според която се
дължи неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след
като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено
в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката
и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо
място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №
6
1/15.06.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На последно място, по
посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст
предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – непредставено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Отделно от това, непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако, кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Ето защо процесния договор за потребителски кредит е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно правилото на чл. 23 ЗПК, когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен / в случая в мотивите на
7
решението/, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо, предявеният иск по
чл.422 ГПК се явява основателен в размер на 381,09 лв., главница по договор
за паричен заем № 261446/21.01.2019г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда
14.03.2024г. до окончателно изплащане на вземането, както и сума в размер на
92,38 лв., мораторна лихва за периода 21.06.2019г. до 10.03.2024г.
Неоснователна е претенцията за сума в размер на 25,71 лв., договорна
възнаградителна лихва за периода 21.01.2019г. - 21.06.2019г.
Съобразно изхода на спора, ответникът дължи на ищцовото дружество
разноски, съобразно уважената част от претенциите в общ размер на 592,81
лв. /75 лв. в заповедното производство; 400 лв. особен представител; 50 лв.
платена държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение в исковия
процес/. На ответника не му се следват разноски, тъй като няма доказателства
за сторени реално такива.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК в
отношенията между страните, че Р. П. Ш., ЕГН: ********** от гр.***,
ул.“***“ № ***ДЪЛЖИ на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, р-н Триадица, бул.“България“ №
81 В, представлявано от управителите П.В. и Х. М., сума в размер на 381,09
лв. /триста осемдесет и един лева и 0,09 ст./, главница по договор за паричен
заем № 261446/21.01.2019г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от 14.03.2024г. до окончателно изплащане на вземането и
сума в размер на 92,38 лв. /деветдесет и два лева и 0,38 ст./, мораторна лихва
за периода 21.06.2019г. до 10.03.2024г., като
ОХВЪРЛЯ предявеният иск за сума в размер на 25,71 лв., договорна
възнаградителна лихва за периода 21.01.2019г. - 21.06.2019г., като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК Р. П. Ш., ЕГН: ********** от
гр.***, ул.“***“ № ***ДА ЗАПЛАТИ на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Триадица,
8
бул.“България“ № 81 В, представлявано от управителите П.В. и Х. М., сума в
размер на 592,81 лв. /петстотин деветдесет и два лева и 0,81 ст./, деловодни
разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
9