РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.,
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Б ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното
заседание на десети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
младши съдия Нешева в. гр. дело № 5724 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ от ГПК.
С
решение № 552220/04.12.2018 г. по гр.д. № 42315/2018 г. на Софийския районен
съд, 163 състав, е признато за установено по
предявените от „Т.С." ЕАД против В.Н.И. положителни установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 150 и сл. от ЗЕ и чл. 422, ал. 1, вр. чл. 86 от ЗЗД, че ответницата
дължи на „Т.С." ЕАД сумата от 1228,26 лева, представляваща цена на
доставена топлинна енергия до топлоснабден имот, находящ в гр. София,
жк. „********, с аб. № 174933 за периода от 01.02.2015 г. до 30.04.2017 г.,
ведно със законна лихва от 16.03.2018 г. до изплащане на вземането; сумата от
265,02 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 16.09.2015 г. до 02.03.2018
г., сумата от 54,92 лева, представляваща цена на извършената услуга за дялово
разпределение за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. ведно със законна лихва
от 16.03.2018 г. до изплащане на вземането, както сумата от 10,66 лева,
представляваща мораторна лихва за периода 16.09.2015 г. до 02.03.2018 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ЧГД № 17744 /2018г. по описа на СРС. С решението искът за главница е
отхвърлен за разликата над 1228,26 лева до предявения размер от 1725,12 лева и
за период от 01.05.2014 г. до 31.01.2015 г. поради погасяване по давност.
Срещу
така постановеното решение в частта, с която са уважени исковите претенции, е
подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство В.Н.И.,
чрез адв. Н.. Във въззивната жалба се излагат оплаквания за това, че неправилно
е прието в обжалвания съдебен акт, че страна по облигационното правоотношение с
„Т.С.“ ЕАД е ответницата. Твърди се, че ответницата не е нито собственик, нито
ползвател на процесния топлоснабден имот. Твърди се, че ответникът не е
потребител на топлинна енергия, както и че ищецът не е установил доставянето на
топлинна енергия в имота на отвеницата. Претендират се сторените разноски.
В
законния срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на „Т.С.“
ЕАД. Не е постъпило и становище от
третото лице- помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу
решението е постъпила и въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с която го обжалва,
в частта, с която предявения иск за главница за периода от 01.05.2014 г. до
31.01.2015 г. е отхвърлен като погасен по давност. Изложени са доводи, че
според чл. 33, ал. 1 от ОУ купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
месечните дължими суми в 45-дневен срок от изтичане на периода за който се
отнасят. Твърди се, че сумите по обща фактура за периода от 01.05.2014 г. до м.
04. 2015 г., издадена м. 07.2015 г., става изискуема на 15.09.2015 г., а
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 16.03.2018 г. и
към този момент давността не е била изтекла.
В
законния срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от В.Н.И.. Не е
постъпило и становище от третото лице- помагач „Т.С.“ ЕООД.
Софийски градски съд,
като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна
страна:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и
след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и
допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното
решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество,
като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно
доводите, изложени във въззивната жалба. Следователно, предметът на решаващата
дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и
правни съждения в исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба
основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата
обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният
съд е допуснал съществени нарушения на процесуалния закон или не е приложил
правилно материалния закон.
В
своето решение първоинстанционният съд е приел, че страните по делото се
намират в облигационна връзка с предмет доставка на топлинна енергия, че за
процесния период е доставена топлинна енергия до процесния имот, поради което
съобразно нормативните изисквания е била начислена цена за доставената топлинна
енергия, която обаче не е била заплатена от потребителя. СРС е уважил е
исковата претенция за главница за доставена топлинна енергия частично, тъй като
е приел, че за периода 01.05.2014 г. – 31.01.2015 г. претенцията е погасена по
давност.
Настоящият
състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Основателността
на предявените искове зависи от пълното и главно доказване на следните
обстоятелства: 1. качеството на ответната страна като потребител на топлинна
енергия; 2. доставяне от топлофикационното дружество на съответното твърдяно
количество топлинна енергия на абоната за съответен период; 3. в съответния
установен срок потребителят да не е заплатил дължимите за тази енергия суми. По
иска за лихви следва да се установи настъпване на падежа и изтичане на съответен
период от време, през който задължението не е платено.
По доводите във
въззивната жалба на ответницата:
Основният
довод във въззивната жалба на ответницата е за неправилност на изводите на съда
досежно първата предпоставка за уважаване на исковите претенции. В тази връзка
настоящият състав намира, че доводите във въззивната жалба са неоснователни
поради следните съображения:
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“,
който според легалното определение в т. 2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ,
бр. 54 от 17. 07. 2012г., е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации
към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените
сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 -
чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците
или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в
сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената
топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия / така мотивите на т. 1 от ТР № 2/2017 от 17 май 2018 год. на
ОСГК на ВКС/.
Законът
предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен
договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна
собственост, всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху
самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия,
т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/.
В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с
топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че договорът се
смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик
/собственици/ или вещен ползвател на същия.
Видно
от дотук изложеното, договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от
етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
От
представените по делото доказателства се установява, че ответницата е
собственик на процесния имот. Видно от заповед № РД-41-2584/11.08.1982 г.,
издадена въз основа на влязла в сила заповед № РД-34-3030 от 22.12.1981 г. на
председателя на ИК на СНС, на ответницата е определен като обезщетение
апартамент № 9, на ет. 2, вх. А в бл. 314 в ж.к. „Младост-3“. От представеното
от Столична община удостоверение за идентичност на адрес се установява, че блок
със строителен номер 314 с един вход в ж.к. „Младост – 3“ отговаря на
граждански номер на блок 313, вход 2 в
ж.к. „Младост – 3“. Ето защо настоящият състав счита за неоснователен довода
във въззивната жалба, че процесния имот не е идентичен със собствения на
ответницата имот. Въз основа на събраните писмени доказателства правилно СРС е
приел за доказана първата предпоставка за уважаване на исковите претенции, а
именно страните по делото да са страни по облигационно отношение, породено от
договор, сключен с конклудентни действия, с предмет доставка на топлинна
енергия.
По доводите във
въззивната жалба на ищеца:
Основният
довод, изложен във въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД е, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че вземането за главница за потребена топлинна енергия за
периода от 01.05.2014 г. до 31.01.2015 г. е погасено по давност.
Ответницата
своевременно се е позовала на изтекла погасителна давност по отношение на
претендираните от ищеца вземания. Процесните вземания за доставена топлинна
енергия имат характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, ал. 1, б.
„в“ от ЗЗД и се погасяват с изтичането на три години от тяхната изискуемост. В
настоящия случай давността започва да тече от падежа на вземанията.
Съгласно
чл. 155, ал. 1, т. 1 и 2 ЗЕ, заплащането на топлоенергията се осъществява чрез
прогнозни месечни вноски, за които се съставят фактури и последващи
изравнителни вноски. С изравнителната сметка се отчита реално доставеното
количество топлинна енергия и съобразно фактурираните до този момент суми за
съответния период се определя сума за доплащане или сума за възстановяване на
купувача. Така за всеки отчетен период в крайна сметка топлоснабдителното
дружество става кредитор на вземане само за реално потребено количество
енергия.
По
делото са представени общи условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди на потребители от гр. София от 14.01.2008 г. и общи условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди на потребители от гр. София от 14.03.2014
г. За процесния период са приложими общите условия от 2014 г. Съгласно чл. 31,
ал. 1 от ОУ от 2014 г. клиентите заплащат топлинна енергия по един от следните
начини – 1/ на десет равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2/ на
месечни вноски определени по прогнозна консумация за сградата и една
изравнителна вноска; 3/ по реална месечна консумация. Съгласно чл. 32, ал. 1 и
ал. 2 от Общите условия месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на
клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлината
топлоенергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума
се издава ежемесечно фактура от продавача. След отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал.1 / т.е. за месечната дължима сума/ и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура се установи, че
клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма
просрочени задължения към продавача, заплатената в повече сума се приспада от
дължимите суми за следващ период, или по желание на клиента, се възстановява от
продавача. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е
заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата и клиентът има просрочени
задължения към продавача, със сумата в повече може да се извърши прихващане с
изискуемо и ликвидно вземане на продавача.
Съгласно
чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1, т.е. прогнозните суми по
ежемесечните фактури в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2,
т.е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г., продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 / т.е. за тези по общата фактура/, но не и върху
прогнозно начислените суми. При тази уредба на отношенията и с оглед момента на
настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно
от датата на възникването им /арг. чл. 114, ал. 2 от ЗЗД/ следва, че вземанията
за 31.01.2015 г. са станали изискуеми от момента на възникването им. Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК е
подадено на 16.03.2018 г. и погасени по давност са всички вземания за главница
за потребена топлинна енергия и дялово разпределение на ищеца, чиято
изискуемост е настъпила преди 16.03.2015 г., в това число и вземанията за
главница за периода от 01.05.2014 г. до 31.01.2015 г. в общ размер на 498,86
лева. Поради това за разликата над 1228,26 лева до предявения размер от 1725,12
лева исковата претенция за главница е неоснователна, както правилно е приел и
районният съд.
Поради
изложените съображения въззивната инстанция намира за неоснователна подадената
въззивна жалба. Предвид съвпадането на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решението на Софийския районен съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При
този изход на спора право на разноски няма нито една от страните, тъй като
подадените въззивни жалби са неоснователни и всяка страна следва да понесе
сторените от нея разноски.
Мотивиран
от горното СЪДЪТ
Р
Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 552220/04.12.2018 г. по гр.д. № 42315/2018 г. на Софийския районен съд, 163 състав.
РЕШЕНИЕТО
е постановено с участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице помагач на страната на
ищеца.
РЕШЕНИЕТО
с оглед цената на исковите претенции не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.