Р Е Ш
Е Н И Е
град
София, 15.07.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор ….……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№3044 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца по насрещния иск – „Ч.Е.Б.“ АД, чрез процесуален
представител юрисконсулт В.И., срещу решение №290075 от 01.12.2019г.,
постановено по гр.дело №68478/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 171-ви състав, В
ЧАСТТА, в която е отхвърлен
предявения от жалбоподателя срещу Е.Б.Т. иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД
за заплащане на сумата от 425.51 лв., представляваща вземане за дължима
неустойка по чл.35 от Общите условия /ОУ/ на договорите за продажба на
ел.енергия за забавено плащане на задължение по фактура №51382912/23.06.2009г.
за периода 20.11.2014г. до 20.11.2017г.. Във въззивната
жалба са наведени доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност
съдебния акт в обжалваната част. Поддържа се, че първоинстанционният съд като е
направил погрешен анализ на събраните по делото доказателства и неправилно е
тълкувал разпоредбите на приложимия закон – ЗЗД, е обосновал неправилен извод,
че претендираното вземане за неустойка за забава е
погасено по давност. Твърди се, че вземането
за неустойка се дължи независимо от погасяването по давност на
главното задължение. Навеждат се доводи, че с изтичането на погасителната
давност не се погасява самото материално право на кредитора да получи изпълнение
на задължението за заплащане на главницата, поради което за „Ч.Е.Б.“ АД съществува правна възможност да осъществи чрез иск
вземането си за неустойка за забава при неизпълнение на задължение на
потребителя, за което е издадена фактура №51382912/23.06.2009г. за периода
20.11.2014г. до 20.11.2017г.. Твърди се,
че доколкото в случая е уговорено неустойка да се дължи за всеки просрочен ден
/чл.35 от ОУ на договора за продажба на ел.енергия/ началният момент, от който
започва да тече давностния срок за процесното вземане за неустойка за забава, следва да се
счита последният ден, за който се начислява неустойката /по аргумент на чл.114,
ал.4 от ЗЗД/, поради което вземането за неустойка не е погасено по давност за
период от три години преди датата на завеждане на насрещния иск. Поддържа се,
че в случая е предявен иск за заплащане на неустойка за забава за период от три
години преди датата на подаване на насрещната искова молба, поради което претендираното вземане не е погасено по давност. По
изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да
постанови друго, с което да уважи предявения насрещен иск. Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна - Е.Б.Т., чрез адв.В.Т., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи за законосъобразност на обжалвания съдебен акт като постановен при правилна преценка на събраните по делото доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Поддържа се, че в случая с влязло в сила решение е установено, че вземането по процесната фактура №51382912/23.06.2009г. е погасено по давност, поради което и на основание чл.119 от ЗЗД погасено по давност е и претендираното акцесорно вземане за неустойка за забава върху главницата, предвид на което предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв правилно е отхвърлен с обжалваното решение. По тези съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение обжалваната част. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък почл.80 от ГПК.
Предявени са
от Е.Б.Т. срещу „Ч.Е.Б.“ АД при условията
на обективно съединяване отрицателни установителни искове с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК, както и са приети за съвместно
разглеждане предявени от „Ч.Е.Б.“ АД срещу Е.Б.Т. насрещни осъдителни
искове с правно
основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.327,
ал.1 от ТЗ и чл.92, ал.1 от ЗЗД.
С оглед
заявения петитум на подадената въззивна жалба предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта,
в която е отхвърлен
предявения насрещен иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД. Съдебното решение в частта, в която
са уважени предявените при условията на обективно съединяване отрицателни установителни искове с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК, както и е
отхвърлен предявения насрещен осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.327, ал.1 от ТЗ е влязло в
сила като необжалвано.
Софийският градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е
изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които
да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението
в обжалваната част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от
СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от „Ч.Е.Б.“ АД срещу Е.Б.Т. насрещен осъдителен
иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. За да постанови обжалваното съдебно решение, с което е
отхвърлен предявения насрещен осъдителен
иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че досежно
претендираното вземане за неустойка за забава е приложима кратката тригодишна
давност /чл.111, б.“б“ от ЗЗД/, като началната дата, от която започва да тече
давностния срок, следва да се счита крайната дата на падежа на главницата,
която в случая е 24.07.2009г. и съответно към датата на подаване на насрещната
искова молба – 20.11.2017г. са изминали повече от три години, т.е. вземането е погасено
по давност, съответно погасено е правото на кредитора да иска принудително
изпълнение на процесната сума. Въззивният състав споделя изцяло
мотивите на първоинстанционния съд, на основание на които предявения насрещен осъдителен
иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД е отхвърлен,
поради което препраща към тях. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В конкретната хипотеза от доказателствата
по делото се установява, че страните са обвързани от облигационно отношение за
доставка на ел.енергия за имот, находящ се в град
София, ул.“*****. В случая не се спори, че е влязло в сила като необжалвано постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която е
отхвърлен предявения от „Ч.Е.Б.“ АД насрещен осъдителен иск с правно основание
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.327, ал.1 от ТЗ
за осъждане на Е.Б.Т. – ответник по насрещния иск, за заплащане на сумата от
1393.76 лв., главница - стойност на потребена
ел.енергия за периода 18.03.2009г. – 11.06.2009г. за процесния
имот, за която сума е издадена фактура №51382912/23.06.2009г., като погасен по
давност.
В настоящото производство спорен е
въпросът дали вземането на кредитора - доставчик на ел.енергия – въззивник в настоящото производство, за неустойка по чл.35
от ОУ на договора за продажба на ел.енергия за забавено плащане на задължение
по фактура №51382912/23.06.2009г. за периода 20.11.2014г. до 20.11.2017г. се
дължи. Задължението за неустойка, както и задължението за лихва е акцесорно. И двете предполагат наличието на главно задължение.
Именно неговото неточно изпълнение във времето води до възникването на едно
ново вземане в полза на кредитора, представляващо обезщетение за забава,
респективно уговорена неустойка. От акцесорния му
характер следва и постановеното в чл.119 от ЗЗД, а именно,
че с погасяване на главното задължение се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Лихвата,
респективно неустойката е допълнително вземане по своя характер, поради което
не могат да съществуват без главното вземане. Акцесорното
вземане споделя съдбата на главното. Поради погасяване по давност на вземането
от 1393.76 лв., главница - стойност на потребена
ел.енергия за периода 18.03.2009г. – 11.06.2009г. за процесния
имот, за която сума е издадена фактура №51382912/23.06.2009г., то и претендираната от дружеството доставчик на електрическа
енергия неустойка за забава по чл.35 от ОУ също се погасява за посочения в
насрещната искова молба период. Неоснователно е възражението на въззивника, че в случая намира приложение нормата на
чл.114, ал.4 от ЗЗД. Посочените във въззивната жалба
решения на ВКС имат предвид случаи, в които главното вземане не е погасено по
давност към датата на предявяване на исковата молба, поради което лихви за
забава се дължат, но при съобразяване на правилото на чл.111, б."в" от ЗЗД,
ако е направено такова възражение от страна на длъжника. Тези съдебни актове на
касационната инстанция нямат предвид, че винаги се дължи обезщетение за забава,
независимо от това дали главното лихвоносно вземане е погасено по давност – в
този смисъл решение №201/28.06.2016г. по т.д.
№1575/2015г. на ВКС, решение №292/16.12.2009г. по т.д. №292/2009г.,
ВКС, II Т.О., решение №285/06.10.2015г. по гр. д.
№1953/15г., ВКС, IV Г.О..
По горните съображения и с оглед възприетия с влязло в сила решение извод за неоснователност на главното вземане, поради погасяването му по давност, неоснователна се явява и акцесорната претенция за неустойка за забава по чл.35 от ОУ доколкото на основание чл.119 ЗЗД, с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. При това положение и противно на поддържаното във въззивната жалба настоящият състав намира, че погасено по давност се явява и претендираното от „Ч.Е.Б.“ АД срещу Е.Б.Т. вземане за неустойка за забава върху главницата за исковия период. Предявеният с насрещната искова молба иск с правно основание чл.92 от ЗЗД във вр. с чл.35 от ОУ е неоснователен. До същия правен извод е достигнал и първостепенният съд, който с постановеното решение е отхвърлил като неоснователен предявения насрещен осъдителен иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.35 от ОУ.
По изложените
съображения и тъй като крайните изводите на двете съдебни инстанции съвпадат, постановеното
първоинстанционно решение в обжалваната част като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. На основание чл.78, ал.3 от ГПК въззивника-ищец по насрещния иск следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия – ответник по насрещния иск
сторените от него разноски пред настоящата инстанция в размер на сумата от 500
лв., платен адвокатски хонорар. Доколкото по делото няма своевременно заявено
от въззивника възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът не следва да се произнася досежно налице
ли е прекомерност по отношение на размера на претендираните
от въззиваемата страна разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №290075 от 01.12.2019г., постановено по
гр.дело №68478/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 171-ви състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.” АД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, БенчМарк Бизнес Център, да заплати на
Е.Б.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във
връзка с чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 500 лв. /петстотин лева/, разноски за
адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент
на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./