№ 81
гр. Пловдив, 06.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в
публично заседание на четвърти октомври, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Васил Ст. Гатов
Членове:Милена Б. Рангелова
Деница Ц. Стойнова
при участието на секретаря Мариана Н. Апостолова
в присъствието на прокурора Атанас Георгиев Янков (АП-Пловдив)
като разгледа докладваното от Милена Б. Рангелова Наказателно дело за
възобновяване № 20215000600447 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 424, ал. 1 НПК.
Образувано е по искане на осъдения П. К. Н. за възобновяване на в.н.о.х.д. №
1428/2020 г. по описа на ОС-Пловдив, с влязлото в сила по което решение е потвърдена
присъдата № 38/13.11.19 г. по н.о.х.д. № 550/18 г. на АРС, с която е признат за виновен за
престъпления по чл. 325, ал. 1 НК и по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 1 НК и е понесъл
общо най-тежко наказание шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е
отложено на основание чл. 66 НК за срок от три години, както и наказание обществено
порицание, присъединено към основното наказание.
Искателят твърди, че районният съд и окръжният съд са допуснали особено
съществени процесуални нарушения. На първо място извежда оплакване за неспазване на
правилата на формално-логическия анализ. Според него инстанционните съдилища били
игнорирали някои от доказателствените източници, други – тълкували по превратен начин и
в последна сметка достигнали до незаконосъобразни изводи, част от които били и
противоречиви. Развива становище и за непълнота на доказателствата относно някои от
обстоятелствата по делото. По-нататък се оплаква, че не е получил отговор на свои
фундаментални тези, свързани основно с негово общественополезно поведение на
инкриминирания протест. На следващо място обосновава неправилно приложение на
1
материалния закон. Завършва искането си с твърдение за явна несправедливост на
наказанието, като сочи серия обстоятелства, чийто смекчаващ потенциал не е бил взет
предвид или е бил подценен. Формулира претенция за възобновяване на делото, отмяна на
въззивното решение и присъдата и постановяване на оправдателен диспозитив;
алтернативно – за ново разглеждане на въззивното дело; алтернативно – за квалифициране
на хулиганството като дребно по смисъла на УБДХ; алтернативно – за окачествяване на
посегателството като малозначителен случай по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК; алтернативно –
за намаляване срока на наказанието лишаване от свобода; алтернативно – за приложение на
чл. 55 НК и смекчаване вида на наказанията.
Преди провеждането на въззивното заседание искателят депозира допълнително
становище, акцентът в което е поставен върху необсъждане показанията на очевидеца св. К.,
които подкрепяли неговите твърдения, че не е ударил пострадалия, напротив – получил от
него удар, а преди това активно възпирал протестиращите да пробият полицейския кордон.
Представителят на АП-Пловдив изрази при пренията становище, че искането за
възобновяване не е основателно и предложи да бъде оставено без уважение.
Контрааргументира по отношение виждането за неправилно приложение на материалния
закон.
При пренията искателят Н. заяви, че поддържа искането и допълнението към него,
като изложи в синтезиран вид трите си твърдения за незаконосъобразен подход на първата
инстанция. Повтори и алтернативно заявените искания.
Апелативният съд гр.Пловдив, след като обсъди доводите на страните и извърши
проверка на атакуваните съдебни актове, счете, че искането за възобновяване е допустимо –
депозирано е в срок, от лице, което има право да иска проверка по реда на глава 33-та от
НПК, в него са обосновани касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК, а разгледано по
същество е частично основателно.
Както беше посочено, на първо място се изтъква касационното основание по чл. 348,
ал. 1, т. 2 от НПК, изведено от твърдения за нарушаване правилата на формално-логическия
анализ при обсъждане на доказателствата по делото.
Наведените доводи са неприемливи. Изложеният от инстанционните съдилища
доказателствен анализ не свидетелства за игнориране, изопачаване или превратно тълкуване
на онези доказателствени източници, които са от съществено значение за изясняване на
спорните въпроси. Що се отнася до преценката за правдивост на тези източници, тя не се е
отклонила от обективната логика.
Правилно е акцентирано на най-важното доказателство в подкрепа на обвинителната
теза – на неутралния източник на информация, какъвто представлява записът на случката,
2
изготвен от видеооператора св. В.П. и предоставен от Т.. Записът е експертиран (при което
не са открити манипулации и нередности в поредността на отразените събития), а после и
огледан в съдебно заседание. Бидейки с високо качество, той представлява нагледна
панорама на изследваното събитие. С други думи, дава максимално достоверни сведения за
основните моменти на случката – непровокираното (и ненужно) приближаване на мобилния
телефон на осъдения до лицето на пострадалия св. Д.; замахването с ръка от страна на
последния, падането на телефона на земята и последвалата серия реакции на Н.: посягане с
ръка към горната половина на тялото на Д., незабавното оттегляне на последния,
преследването му от осъдения, намесата на околните с цел да разделят двамата, заплюването
на камерата от страна на осъдения и изричането на реплики в явно ядосано състояние.
Направена е небудеща възражения съпоставка със записа, изготвен от св. Д., на който
е уловен моментът на внезапното доближаване на осъдения, закриването на обектива на
камерата и приближаването на телефона към лицето му, както и със записа, направен с
телефона на осъдения, който отразява лявото око на оператора в близък план.
Открито е съответствието между споменатата докзателствена информация и
показанията на очевидци на събитието, които са могли да възпроизведат всички или част от
изредените събития – свидетелите Д., Р.Ц., Л.Ц., О.П., М.Е., В.Х. и полицая от кордона св.
Е.В.. Последният свидетелства и за допълнителна активност на осъдения – въздействие
върху шлема му, вследствие на което се наложило да бъде заменен с друг полицейски
служител, а също за свои действия по прибиране на св. Д. зад кордона, за да бъде избегната
саморазправа с Н..
Съдът не е подминал твърденията на друга част от присъствалите на протеста –
свидетелите К.Д., Г.В., Д.К., Й.Т., В.П., Й.Д. и Ж.И.. Напротив, интерпретирал ги е. Логично
е решението да се кредитират единствено отделни техни части, доколкото посочените
свидетели не са наблюдавали неотклонно цялата случка. Логично е в тази връзка
съждението, че наситеността на обстановката е предполагала всеки от присъстващите да
възприема, по едно и също време, няколко отделни случки – всички са викали, говорили,
ръкомахали, журналистите са изпълнявали своята дейност, полицията – също, а
агресивността на протестиращите се е очертала като фон на ситуацията. Освен това
основната цел на присъствието на изброените свидетели е била участие в протеста, поради
което е закономерно да имат ясни и конкретни възприятия предимно от пряко свързаните с
него събития.
В унисон с правилата за изграждане на вътрешното убеждение е и съждението на
проверяваните инстанции, че свидетелите Р.Ц., Л.Ц. и О.П. са имали и най-голям шанс да
възприемат случката в цялост, защото са се намирали най-близо до осъдения и пострадалия,
а изброените други свидетели (които нито са видели удар от страна на осъдения, нито са го
чули да псува и обижда, нито са възприели да заплюва камерата на Д.) са били на известно
разстояние, пък и видимостта им не е била безпрепятствена.
3
Що се отнася до констатацията, че показанията на свидетелите Д.П. и Д.В. са
заинтересовани и неправдоподобни, тя е приемливо аргументирана и ПАС няма мотив за
критика към районния и окръжния съд.
Преценката относно характера на отразеното на записа и потвърдено от очевидци
замахване с ръка от страна на пострадалия, вследствие на което телефонът на Н. е бил
съборен на земята, също е в съответствие с правилата за изграждане на съдебното
убеждение. ПАС не открива пороци при оформяне на констатацията на инстанционните
съдилища за инстинктивна (рефлекторна) реакция – Д. е бил стреснат от неочакваното и
бързо приближаване на човешка ръка в обсега на своето незащитено око, още повече че
ситуацията е била нагнетена от емоции на агресия, като той се е намирал между кордона
полицаи и протестиращите, които напирали да го преминат. Освен това внезапно е отворил
това око (което преди това е бил присвил, за да може да гледа с другото през визьора), така
че не е могъл да направи преценка на намерението на човека с телефона в ръка.
Не е основателно оспорването на категоризирането на последвалата телесна повреда
на св. Д.. Нейното причиняване е установено по професионален начин (посредством
специалните знания на съдебен медик, комуто е възложено изготвяне на СМЕ по съответния
надлежен ред). Именно защото става въпрос за приложени специални знания, изведеното
заключение за разстройство на здравето (в лека форма) не може да влезе в класическо
противоречие с лаическото предположение на осъдения, че нямало разкъсване на дермата.
Впрочем за видимо разкъсване говорят очевидците, на които кървенето от образуваната
драскотина в горната дясна част на лицето на Д. е станало достояние. Кървене в споменатата
телесна област личи и на изготвените и предадени от оператора св. Л.Ц. снимки (приобщени
като веществени доказателства).
Искателят счита по-нататък, че трябвало да бъде установено по експертен път с коя
точно част на камерата е влязло в съприкосновение слепоочието на пострадалия.
Доказателствената му цел е била установяване, че пострадалият Д. не е бил одраскан след
контакт с камерата, защото вътрешната й страна била подплатена. ПАС не констатира
непълнота на доказателствата в твърдения от Н. аспект. Съвсем очевидно е, че
съприкосновението е настъпило в неомекотените части на камерата при положение че няма
запис или твърдения на свидетели за някакво ново физическо въздействие върху св. Д..
Подсъдимият греши, като счита, че показанията на свидетеля О.П. подкрепят неговата теза,
тъй като този свидетел не е казал, че цялата камера била с кожено покритие, а изрично е
посочил, че подобно покритие е имало на окуляра и на местата, където се допира главата. Не
и по ръбовете. За удар в камерата говори (категорично и неизменно) самият Д..
Обсъждането на твърдението на осъдения, че е получил удар в лицето от страна на
св. Д., също е в съответствие с правилата, по които се установява обективната истина. Съдът
от първата инстанция се е позовал на конкретни доказателства за липса на подобна агресия
и техният анализ не е превратен, нито едностранчив, както правилно е заключил и ПОС. Що
4
се отнася до ПОС, той е посочил, че се присъединява към въпросния анализ, без да
прокоментира показанията на св. К., който говори за подобен удар от страна на св. Д..
Осъденият е прав да твърди, че се касае до неизпълнение на правомощията на въззивната
инстанция да обсъди всички налични доказателства, но не е споделимо становището му за
същественост на допуснатото нарушение. Това е така, доколкото св. К. всъщност не
подкрепя обясненията на Н.. Последният твърди, че е получил от пострадалия целенасочен
удар в лицето, вследствие на което изпуснал телефона си, а св. К. твърди, че ударът бил
камшичен и целенасочен в ръката му, държаща телефона, а главата му пострадала
вследствие на рикошет.
Отделен е въпросът, че обясненията на Н. не звучат правдиво и сами по себе си,
доколкото произлизат от предположение за преднамерена провокация от страна на св. Д. –
умишлен удар, който да го предизвика да отвърне и така да се „роди“ сензация. Подобно
подозрение е съвсем необосновано, като се има предвид, че евентуалната сензация не би
благоприятствала статута на наранения (който е оператор в медия).
Действително инстанционните съдилища не са се занимали подробно с твърдението
на осъдения, че е предприел действия по умиротворяване на обстановката (като е
призовавал присъстващите да не атакуват полицейския кордон). Н. обаче не е прав да види в
това съществено процесуално нарушение, защото очевидците твърдят, че подобни действия
са предхождали инкриминираната случка. Следователно умиротворителното поведение на
Н. не се отразява на съставомерността. Касае се за две отделни, макар и противоречиви
решения – да съдейства за поддържане на обществения ред в даден момент, а в следващ
момент сам да го наруши. Вярно е, че на пръв поглед изглежда нелогично тези решения да
са авторство на един и същи човек. При по-внимателен анализ на последователността
действия се вижда обаче, че подбудите на осъдения не са несъвместими – той е желаел да
умиротвори присъстващите, защото целта на протеста (и въобще неговото послание) не е
била саморазправа с лицата зад полицейския кордон, а успоредно с това е изпитвал
неуважение към представителите и на медиите и на полицията и е желаел непременно да
покаже това.
Другият опорен момент в оправдателната позиция на осъдения е реакцията на
пострадалия след нанасяне на телесната повреда – св. Д. е изрекъл извинение, видно от
видеозаписите на случката, а също от показанията на очевидците (един от които е
неспоменатият от въззивния съд св. К.). Отново се касае за съвместими събития. Св. Д. е
получил телесно увреждане, а сетне е бил обиждан и заплюван, но непосредствено преди
това е предизвикал счупване на принадлежаща на Н. вещ макар и с неумишлена
(рефлексна) реакция. От тази гледна точка ПАС открива резон в извинението и не намира за
логично виждането на защитата, че не би било поднесено, ако свидетелят е бил наранен.
Не се констатира неправилен подход при преценяване и на заключението на СПЕ.
Според искането за възобновяване експертизата била некоректно изпълнена при положение
5
че се е позовала на свидетелски показания, които съдът е счел за недостоверни – тези на
свидетелите Д.П. и Д.В.. Въпросните показания са интерпретирани единствено от
психиатрична гледна точка, като е обобщено, че представеното от очевидците поведение на
осъдения не покрива критериите за физиологичен афект. Преди това е пояснено, че
околните не описват силен гняв на освидетелствания с характерни вегетативни симптоми,
нито особености, типични за фазата на изчерпване на физиологичния афект, а подобни
прояви не би могло да останат незабелязани. Впрочем Н. явно не отчита, че експертизата се
е занимала преди всичко с изложения от самия него разказ, който е окачествила като
стройно, последователно и детайлно пресъздаване на възприятия. В него също не са
открити данни за астено-вегетативни особености, в това число за отпадналост,
дезорганизация, неспособност за активни действия непосредствено след случилото се, също
за нереалистични изживявания и нарушения на възприятията. Така че крайното експертно
заключение за липса на стеснение на съзнанието, респ. тунелно мислене, не е необосновано
и не възникват съмнения в неговата правилност.
В обобщение: решаващите съдилища са събирали, а сетне с необходимия
професионализъм са анализирали всички съществени гласни, писмени и веществени
доказателства. Посредством тях са изяснили фактите от предмета на доказване, като са
изпълнили точно задълженията си за обективно, всестранно и пълно изследване на предмета
на делото. Така че не са допуснали твърдените от защитата нарушения на разпоредбите на
чл. 13, 14 и 107 от НПК.
*
Правилна е и избраната наказателноправна квалификация. Ясно осъзнавайки
публичността на събитието и неговото медийно отразяване, осъденият е демонстрирал
своето пренебрежение към оценката на присъстващите и на пряко наблюдаващите
събитията в интернет, като е нанесъл на оператора Д. лека телесна повреда. Непосредствено
след това преследвал, обиждал, псувал и заплювал наранения, а сетне предизвикателно
нарушил личното пространство на един от образуващите кордон полицаи, застрашавайки и
сигурността на полицейския отпор на протестиращите.
Първата и въззивната инстанции са били прави да заключат, че двете посегателства
(по чл. 325, ал. 1 НК и по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 1 НК) са се развили в престъпна
съвкупност. Сгрешили са обаче в окачествяването на съвкупността, назовавайки я идеална
(което не се е отразило на законосъобразността на осъдителните им изводи). Всъщност се
касае за реална съвкупност от престъпления. Маркираните действия на осъдения са части от
един и същи престъпен процес, но са достатъчно отграничени едно от друго, доколкото
всяко от тях се е развило в отделна ситуация и е подчинено на отделно решение.
Възприетите фактически констатации сочат, че престъплението против личността (удар с
ръка в главата на св. Д., който е предизвикал одраскване в твърдите части на камера) е
предшествало хулиганството, а не е било негова еманация. По-конкретно Н. е започнал
6
престъпната серия с лека телесна повреда, сетне е извършил независимо посегателство,
насочено срещу други обекти на правна защита – демонстративно е засегнал честта на
пострадалия, като го е псувал, обиждал и заплювал, а след това е смутил, също пред очите
на множество зрители, изпълнението на задълженията на представител на полицията (св.
В.). Целените престъпни резултати са също така последователно реализирани – телесната
неприкосновеност на оператора е била засегната, после публично са били накърнени и
честта му, и изпълнението на службата на полицая св. В., с което, в последна сметка,
общественият ред се е оказал разностранно и сериозно нарушен.
Специално внимание следва да се отдели на мнението на осъдения, че решението да
удари св. Д. (ако се приеме, че въобще го е ударил) е взето по лична подбуда, което бездруго
изключвало квалификацията „хулигански подбуди“. Действително ударът е нанесен в
причинна връзка с (рефлекторната) реакция на телесно увредения пострадал, вследствие на
която телефонът, с който Н. е извършвал предходното смущавано видео-заснемане, е бил
счупен. Следователно е изпълнен по личен мотив – гняв заради унищожаването на телефона.
Личният мотив обаче е възникнал успоредно с хулиганския мотив, който изпъкнал и в
последна сметка го е доминирал. Това е видно от публичното място на телесното
посегателство, качеството на пострадалия (оператор, чието изпълнение на служебни
задължения е прекъснато) и факта, че всяко действие в рамките на протеста се е записвало и
предавало пряко по медиите и „на живо“ в интернет. Сетне хулиганският мотив е
продължил своето (самостоятелно) съществуване в последвалите удара действия – отново
пред камерите Н. предизвикателно отхвърлил опита на пострадалия да се извини заради
несъзнателното счупване на телефона и го обиждал, псувал, два пъти заплювал, преследвал,
сетне натиснал шлема на полиция св. В. и заврял телефона си под предпазното му стъкло,
агресивно крещейки: „Арестувайте го, ти българин ли си!“. Иначе казано, след
осъществяване на намерението за хулиганско разстройване здравето на пострадалия,
изпълнението на хулиганската подбуда се е видоизменило в унижаването на неговите чест и
достойнство и в злепоставянето на службата на представител на полицията. Заобиколен от
поддръжници и наблюдаван от последователи (по интернет), Н. очевидно изпитвал
удовлетворение от открилата му се възможност да демонстрира превъзходство в ситуацията
и висока степен на неуважение към интересите на околните, особено към служебния дълг на
кордона полицаи.
Не се явява основателно алтернативно заявеното възражение на Н. – ако съдът
приеме, че е причинил телесна повреда на пострадалия, да квалифицира действията му като
отбранителни по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК. Събраните по делото доказателства
категорично водят до извода, че бутането на ръката на осъдения (държаща счупения
телефон) е било рефлекторно действие на св. Д. и че осъденият е съзнавал това. Така че е
нямал никакво основание да прогнозира, че пострадалият ще прояви някакво враждебно
поведение (например да хвърли камерата срещу него, каквото предположение той излага в
искането за възобновяване). Ето защо неговата последвала агресия не е била защита срещу
7
„евентуално възобновяване на нападение“.
Сходни на годните разсъждения закономерно са довели инстанционните съдилища до
обобщението, че Н. е действал с ясно очертан умисъл, доколкото е съзнавал
общественоопасния характер на стореното и е искал, на първо място, и да увреди здравето
на св. Д., а на второ място – да накърни обществения ред. Същевременно действията му и в
двете инкриминирани ситуации са били израз на желанието му и да изяви явното си
неуважение и към телесно увредения, и към служебните задължения на представителите на
полицията и медиите, и към интересите на останалите присъстващи.
Що се отнася до искането за категоризиране на хулиганството като дребно или на
случая като малозначителен по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК, то не е съвместимо с настъпилото
нарушаване на обществения ред. Както по-горе беше коментирано, нарушението е грубо,
тъй като честта на св. Д. и изпълнението на неговите служебни задължения и на служебните
задължения на полицая В. са били компрометирани, а сигурността на кордона – разклатена.
Не е основателно искането за квалифициране на телесната повреда като осъществена
в състояние на силно раздразнение. Освен всичко останало неопровержимото заключение на
СПЕ и не доказва подобно състояние, както правилно са се мотивирали решаващите
съдилища.
**
Възражението по отношение индивидуализирането на наказанията се преценява като
основателно. Преценката на инстанционните съдилища за подходащите наказания се е
отклонила от критериите за тяхното определяне, първият от които се прилага посредством
оценяване степента на обществена опасност на деянието и на дееца, а вторият – посредством
оценяване на наказателноправно релевантната характеристика на личността на дееца, която
не е свързана с обществената й опасност. Това се е получило поради неправилен анализ на
съвкупното смекчаващо-отегчаващо действие на наличните по делото индивидуализиращи
обстоятелства.
ПАС е съгласен с мнението на инстанционните съдилища, че предходните осъждания
на Н. за телесни повреди, една от които е с квалификация по чл. 131, ал.1,т.12 НК, и
предходното освобождаване от наказателна отговорност по реда на чл. 78а НК за
хулиганство следва да се третират като отегчаващо обстоятелство. Вярно е, че за тях е
настъпила реабилитация, но този факт не може да заличи тенденцията в поведението на
осъдения – склонността му да накърнява обществените отношения, свързани с обществения
ред и със здравето. Следователно е безсъмнен отегчаващият потенциал на неизпълнилите
ролята си официални предупрежденията към дееца да се въздържа от подобни престъпления.
Не е коректно да бъде отчетен като отегчаващо обстоятелство фактът на престъпната
8
съвкупност. Броят на посегателствата може да се интерпретират по този начин само ако са
обединени в продължавано престъпление (арг. от ал. 2 на чл. 26 НК). При разделно
осъждане важи специално правило – за увеличаване на общото най-тежко наказание (вж. чл.
24 НК), което в случая така или иначе не е приложено.
Не е отчетено като отегчаващо обстоятелство разнообразието на проявеното
хулиганско поведение, пряко засегнало различни правно защитени интереси.
Коректно е преценена невисоката степен на накърняване на телесната
неприкосновеност на св. Д. (в рамките на квалификацията лека телесна повреда с
разстройство на здравето). Оказва се, че деянието по чл. 131, ал.1, т. 12 НК разкрива по-
ниска степен на обществена опасност в сравнение с типичното престъпление от този вид.
Пропуснато е да бъде отчетено проявеното от осъдения общественосъобразно
поведение на протеста – когато конфликтът ескалирал, той е направил необходимото да
потуши настъплението на протестиращите към полицейския кордон. Смекчаващата
способност на това обстоятелство е съществена.
ПОС и АРС са били прави да вземат предвид и смекчаващия потенциал на доказаната
трудова и обществена ангажираност на Н.. Развиваната от основаните от него две
неправителствени организации дейност за защита и съдействие на уязвими граждани
показва, че г-н Н. има общественополезна жизнена стратегия. Това, ведно със стремежа му
към по-висока образованост, дава благоприятна прогноза за бъдещото му поведение в
обществото.
Смекчаващи свойства разкрива и унищожаването на ценна вещ на осъдения, което е
определило присъствието и на личен мотив при причиняване на телесната повреда.
Анализът на изброените, приети и неприети от инстанционните съдилища,
смекчаващи обстоятелства води до извода, че заради тяхната многобройност и съществена
роля и най-лекото предвидено в нормата на чл. 131 НК наказание лишаване от свобода е
несъразмерно тежко. За престъплението по чл. 325 НК подобен извод не може да бъде
оформен заради същественото засягане на различни интереси, довело до разностранно
накърняване на обществения ред, но смекчаващите обстоятелства категорично налагат
избор на по-леката санкционна алтернатива, предвидена за това престъпление, а именно
пробация. Ето защо и съобразно алгоритъма по чл. 55, ал. 1, т. 2, б. “б“ НК следва да бъде
заменено наложеното за първото престъпление наказание лишаване от свобода с пробация, а
за второто престъпление наказанието пробация следва да се определи като предвидена втора
алтернатива, т.е. по правилата на чл. 54 НК. Преценявайки като слаб отегчаващия капацитет
на противоположната категория индивидуализиращи обстоятелства, ПАС прие, че
оптималните наказания са минималните размери на пробацията за всяко от престъпленията
(от по шест месеца). Г-н Н. следва да изтърпи и наложеното за престъплението по чл. 325,
9
ал. 1 НК наказание обществено порицание, което следва да се присъедини към общото най-
тежко наказание пробация.
Според касационната инстанция именно тези наказания са годни да постигнат
необходимият поправително-превъзпитателен и принудително-възспиращ ефект, визирани в
нормата на чл. 36 НК. В този смисъл оплакването за явна несправедливост на
санкционирането се явява коректно и води до изменение на въззивното решение и
потвърдената с него присъда.
По изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 4 НПК Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ по реда на възобновяването решение № 260047/15.02.2021г. по в.н.о.х.д.
№ 1428/20г. на ОС-Пловдив, с което е потвърдена присъдата № 38/ 13.11.2019г. по н.о.х.д.
№ 550/18 г. на РС-Асеновград, като
ЗАМЕНЯ, на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“, пр. 1 НК, предвиденото в закона и
наложено за престъплението по чл. 131 НК наказание лишаване от свобода с пробация,
включващи следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес с
явяване и подписване на осъдения пред пробационен служител два пъти седмично за срок от
шест месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест
месеца.
ЗАМЕНЯ, на основание чл. 54 НК, наложеното за престъплението по чл. 325, ал. 1
НК наказание лишаване от свобода с пробация, включваща следните пробационни мерки:
задължителна регистрация по настоящ адрес с явяване и подписване на осъдения пред
пробационен служител два пъти седмично за срок от шест месеца и задължителни
периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца.
ЗАМЕНЯ определеното на основание чл. 23, ал. 1 НК на осъдения П. К. Н. общо най-
тежко наказание лишаване от свобода с пробация, включващо мерките задължителна
регистрация по настоящ адрес с явяване и подписване пред пробационен служител два пъти
седмично за срок от шест месеца и задължителни периодични срещи с пробационен
служител за срок от шест месеца.
На основание чл. 23, ал. 2 НК ПРИСЪЕДИНЯВА към общото най-тежко наказание
пробация наложеното на осъдения П.Н. наказание обществено порицание.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване в останалата му част
10
Решението не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11