РЕШЕНИЕ
№ 17
гр. В. Търново, 25.02.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Велико Търново, в съдебно заседание на единадесети
февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
РОСЕН БУЮКЛИЕВ КОНСТАНТИН КАЛЧЕВ |
|
при секретар |
М.Н. |
и с участието |
|
на прокурора |
НЕВЕНА ОРМАНДЖИЕВА |
изслуша докладваното |
|
от съдия |
ЧЕМШИРОВ |
|
|
по касационно
наказателно-административен характер дело №10274 по описа на Административен съд –
Велико Търново за 2021г. |
||
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. с чл. 63в от ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба, подадена от *** Н. Н.,
в качеството й на пълномощник на ЦУ на НАП, срещу Решение №409/20.07.2021г. по
АНД №614/2021г. по описа на Великотърновския районен съд, с което решение е
отменено Наказателно постановление №559056-F571693/04.02.2021г. на началник
отдел „Оперативни дейности“ в Дирекция „Оперативни дейности“ при Главна
дирекция „Фискален контрол“ на ЦУ на НАП, с което на Д.Г.К. от гр. В. Търново
за нарушение по чл. 7, ал. 1 от Наредба №Н-18/13.12.2006г. за регистриране и отчитане чрез фискални
устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуерите за
управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез
електронен магазин/загл. изм.
ДВ бр. 80/2018г./, издадена от министъра на финансите, на основание чл. 182,
ал. 2 от ЗДДС е наложено наказание „глоба” в размер на 300 лв. и е осъдена Националната
агенция по приходите да за плати на Д.К. разноските по делото. Релевират се оплаквания за неправилност на съдебното
решение поради нарушение на закона и съществени процесуални нарушения –
касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК,
приложими в производството по силата на препращащата разпоредба на чл. 63в от ЗАНН. Претендира се отмяна на решението на районния съд и постановяване на
друго по същество от касационната инстанция, с което да бъде потвърдено
обжалваното наказателно постановление, както и присъждане на разноски по
производството.
Образувано е и по частна жалба/наименована
„касационна частна жалба“/ от пълномощник на ЦУ на НАП срещу Определение
№652/16.11.2021г. по АНД №614/2021г., с което е оставена без уважение молбата
на частния жалбоподател за изменение на постановеното съдебно решение в частта
за присъдените разноски на основание чл. 63, ал. 3 и ал. 4 от ЗАНН. В частната
жалба се твърди, че неправилно съдът не е възприел изложените в молбата за
изменение на решението в частта за разноските съображения, като са били налице
основанията за намаляване на размера на присъдените в полза на насрещната
страна разноски. Жалбоподателят моли съда да отмени определението, като остави
без уважение искането за присъждане на разноски, респ. да намали размера на
разноските до този, посочен в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Претендира за разноски и в производството по
частната жалба.
Ответникът по касационната жалба – Д.Г.К. от гр. В.
Търново, не взема становище по нея.
По частната жалба ответникът, чрез пълномощника си по
делото, е депозирал писмено становище, с което оспорва същата и моли
обжалваното определение да се остави в сила.
Участващият в делото прокурор от Окръжна прокуратура –
В. Търново дава заключение за неоснователността на касационната жалба.
Административният съд – В. Търново, като прецени
допустимостта и основателността на касационната и на частната жалби, по
наведените в тях отменителни основания, приема
следното:
По
подадената касационна жалба срещу Решение №409/20.07.2021г. по АНД №614/2021г.
:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал.
1 от АПК, от надлежна страна, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК, приложим в
производството по силата на препращащата разпоредба на чл. 63в от ЗАНН и е
процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С Решение №409/20.07.2021г. по АНД №614/2021г. състав
на Великотърновския районен съд е отменил Наказателно постановление №559056-F571693/04.02.2021г. на началник
отдел „Оперативни дейности“ в Дирекция „Оперативни дейности“ при Главна
дирекция „Фискален контрол“ на ЦУ на НАП, с което на Д.Г.К. за нарушение по чл.
7, ал. 1 от Наредба №Н-18/13.12.2006г.
на основание
чл. 182, ал. 2, вр. с ал. 1 от ЗДДС е наложено
наказание „глоба” в размер на 300 лв. За да постанови този резултат съдът е
приел, че в рамките на административнонаказателното
производство са допуснати множество съществени процесуални нарушения. Прието е,
че не е ясно в какво качество и за какво точно нарушение се санкционира
ответника по касация, както и не е посочено коректно санкционната разпоредба от
ЗДДС. Направен е окончателен извод за незаконосъобразност на обжалваното
наказателно постановление.
Така постановеното решение е правилно.
По делото от
фактическа страна е било прието, че на 08.09.2020г. е била извършена проверка в
търговски обект, намиращ се в жилищна кооперация в гр. В. Търново, на ул. „Алеко
Константинов“ №16А, от органи на касатора. При
извършена контролна покупка е установено, че не е издаден документ за
извършената продажба, както и че в обекта не е налично фискално устройство.
Продажбата е била извършена от К.К., който е обяснил на проверяващите, че е
съпруг на Д.К., която стопанисва обекта. При съставянето на АУАН от страна на
Д. К. са били депозирани възражения, че тя е регистриран земеделски
производител, а в момента на проверката обектът не е трябвало да работи, К.не е
бил упълномощаван да извършва продажби, а
случилото се е недоразумение.
При тази
фактическа обстановка административнонаказващият
орган е приел, че Д. К., в качеството й на стопанисващ търговски обект, е
извършила нарушение по чл. 7, ал. 1 от Наредба №Н-18/13.12.2006г., съгласно
който лицата
по чл. 3 от наредбата са длъжни да монтират, въведат в
експлоатация и използват регистрирани в НАП ФУ/ИАСУТД от датата на започване на
дейността на обекта.
От своя
страна въззивният състав е приел, че не е изяснено от
обективна страна дали в случая се касае за търговски обект, който е бил в
експлоатация, кое е лицето, което стопанисва обекта и което е отговорно за
задължението по чл. 7 от Наредба №Н-18, като липсва конкретизация на
изпълнителното деяние на нарушението, времето на извършването му и неговият
автор. Отделно съдът е посочил, че санкционната разпоредба на чл. 182, ал. 2от ЗДДС по никакъв начин не може да се обвърже с извършено нарушение по чл. 7, ал.
1 о Наредба №Н-18. Така направените изводи се споделят от касационната
инстанция.
Безспорно
задължението по чл. 7, ал. 1 от Наредба №Н-18 за монтиране и въвеждане в
експлоатация на ФУ/ИАСУТД е вменено на лицата, които стопанисват търговския
обект/търговците/, а не на всички, посочени в чл. 3 от същата наредба
лица/напр. на търговските помощници/. Ето защо, за да
е се установи нарушение по този текст, следва да се изясни както дали конкретно
място представлява търговски обект, така и кое е лицето, което извършва
търговска дейност в него. Последното по никакъв начин не е установено в хода на
административнонаказателното производство.
Не е
надлежно доказано, че се касае за работещ търговски обект, а и лицето, което е
извършило продажбата, е различно от това, за което е прието, че е извършило
нарушението. Няма доказателства, от които да се направи обосновано
предположение по смисъла на чл. 301 от ТЗ, че това лице е действало от името на
ответника по касация.
Отделно
правилно е посочено от въззивния съд, че в случая
разпоредбата на чл. 182, ал. 2 от ЗДДС по никакъв начин не е съотносима към извършено нарушение по чл. 7, ал. 1 от
Наредба №Н-18. В случая не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че се касае за допусната техническа грешка при изписване
на санкционната норма. Посоченият пропуск е съществен, тъй като представлява
нарушение по чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН, което от своя страна води или до
неправилна квалификация на извършеното нарушение или въобще до липса на
нарушение. Това е основание да се приема за незаконосъобразно издаденото
наказателно постановление и същото да бъде отменено по реда на съдебния
контрол. Като е приел същото, въззивният
съд правилно е изтълкувал и приложил закона.
Ето защо, след като не са налице заявените с жалбата
касационни основания за отмяна на решението, настоящият състав приема то да
бъде оставено в сила.
По частната
жалба срещу Определение №652/16.11.2021г. по АНД №614/2021г. :
След постановяване на решението по АНД №614/2021г. и
подаването на касационната жалба срещу него, от процесуален представител на ЦУ
на НАП е била подадена молба с вх. №12684/13.08.2021г. по описа на ВТРС, наименована „молба-частна жалба“, с искане за изменение на
постановеното решение в частта за разноските. Ето защо с Определение
№54/08.11.2021г. по КНАХД №10274/2021г.
тричленният състав на АСВТ е върнал делото на Районен съд – Велико
Търново за произнасяне по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК по съдържащото се в
молбата искане на за изменение в частта
за разноските на решението.
След постановяването от ВТРС на съдебен акт по реда на
чл. 248 ГПК, вр. чл. 144 АПК и размяна на книжата,
делото е изпратено повторно на АСВТ за продължаване на касационното
производство.
С обжалваното определение съдът е оставил без уважение
направеното искане за изменение на решението в частта за присъдените разноски.
Срещу това определение е подадена частна жалба, която се разглежда в настоящото
производство пред АСВТ.
Съдът намира частната жалба за процесуално допустима. Съдебното
решение в частта за разноските има характер на определение и в тези случаи, а
постановеният съдебен акт ще подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 229 и от АПК. Частната жалба е подадена по реда на чл. 248, ал. 3, изр. последно от ГПК,
вр. с чл. 144 от АПК, в срока, определен от въззивния състав за обжалване на определението.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 4 от ЗАНН/ред. ДВ
бр. 94/2019г./ ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. Подобно законодателно разрешение е възприето и в сега
действащата правна уредба – чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН/ред. ДВ бр. 109/2020г., в
сила от 23.12.2021г./. Цитираните разпоредби вменяват правомощия на съда, който
разглежда правния спор по същество, да прецени дали заплатеното адвокатско
възнаграждение на страната, която има право на съдебни разноски, може да се съотнесе към фактическата и прана сложност на делото, вкл.
и към извършените от пълномощника на тази страна процесуални действия и обема
на осъществените правна защита и съдействие.
Тази преценка обаче съдът не извършва служебно, а тя предпоставя
нарочно направено волеизявление на другата страна за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Повече от ясно е, че това възражение следва да се
направи в съдебно заседание преди приключване на производството, защото то
следва да се съобрази от решаващия състав към момента на постановяване на
съдебното решение, по арг. от използвания в
текстовете на закона израз „може да присъди“. При липса на такова възражение
съдът не може да изменя /да намалява/ по свое усмотрение възнаграждението за
адвокатска защита, като част от дължимите разноски, дори и да счита, че те са
прекомерни спрямо извършената от пълномощника работа. В конкретния случай, за
да остави без уважение искането за изменение на решението в частта за
разноските, направено след постановяване на съдебното решение/по реда на чл.
248 от ГПК/, въззивният състав е приел, че не е бил
надлежно сезиран с възражение по реда на чл. 63, ал. 4 от ЗАНН/в ред. към
момента на приключване на производството пред ВТРС/. Този извод се оправдава от
събраните по делото писмени доказателства. Направеното след постановяването на
решението искане за изменение по реда на чл. 248 от ГПК не е равнозначно на
искане по чл. 63, ал. 4 от ЗАНН/в посочената редакция/, нито само по себе си е
основание съдът да измени съдебния акт.
Цитираната
разпоредбата на чл. 248, ал. 1 от ГПК представяла възможност съдът да преразгледа вече
постановения от него съдебен акт в определена част – относно дължимите на
страните разноски, съобразно начина на определянето им съгласно процесуалните
закони и постановения краен правен резултат по спора. Тъй като се касае за
изменение на решението само в определена негова част, което е в отклонение от
принципа за неизменяемост на вече постановен съдебен акт, това се извършва с
нарочен акт – определение съгласно чл. 248, ал. 3 от ГПК и в строго регламентирана
процедура. Понеже това производство е в отклонение на посочения принцип,
основанията за неговото приложение, които не са посочени изрично в закона,
следва да се разглеждат като в отклонение от нормалното развитие на
производството и да се тълкуват стеснително.
Делото е разгледано и приключило, като постановения
правен резултат е благоприятен за жалбоподателя. Последният има право на
разноски, съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК, вр. с чл.
63, ал. 3 от ЗАНН/ред. ДВ бр. 94/2019г./. Искането за разноски е направено
своевременно от него. Това искане е било разгледано от съда, който е изложил
мотиви в постановения съдебен акт по същество, с които е обосновал в каква
степен следва да го уважи. Нови обстоятелства или новооткрити такива няма. Преценката на съда не се дължи на грешка или
пропуск, а волята му е ясно изразена.
Обстоятелството, че частният жалбоподател не е
съгласен с постановения правен резултат, в случая по отношение на разноските,
не е основание да се иска изменение на решението по реда на чл. 248 от ГПК.
Както вече се посочи, искане за намаляване на претендираното възнаграждение от частния жалбоподател пред въззивната инстанция не е било своевременно направено от
частния жалбоподател. Вярно, впоследствие с молба с вх. №11979/29.07.2021г. по
описа на ВТРС от страна на ЦУ на НАП е поискана поправка на съдебния протокол,
обоснована именно с неотразяване на възражение за прекомерност на разноските на
противната страна. Това искане обаче е направено след изтичането на преклузивния срок по чл. 312, ал. 1 от НПК, приложим
съгласно препращащата разпоредба на чл. 84 от ЗАНН, поради което правилно е оставено
без разглеждане с Разпореждане №1244/10.08.2021г. по АНД №614/2021г.
По тези съображения обжалваното определение като
правилно следва да се остави в сила.
Предвид изхода на спора няма основание за присъждане
на разноски в полза на касатора, а ответникът по касация не е направил такова
искане.
Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 1, изр. ІІ
от ЗАНН, вр. с чл. 221, ал. 2, пр. І от АПК, Административния
съд – В. Търново
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №409/20.07.2021г. по АНД
№614/2021г. по описа на Великотърновския районен съд, с което решение е
отменено Наказателно постановление №559056-F571693/04.02.2021г. на началник
отдел „Оперативни дейности“ в Дирекция „Оперативни дейности“ при Главна
дирекция „Фискален контрол“ на ЦУ на НАП.
ОСТАВЯ В СИЛА Определение №652/16.11.2021г. по АНД
№614/2021г. по описа на Великотърновския районен съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.