РЕШЕНИЕ
№977/27.12.2018г., гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Хасково, в открито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Съдия: Ива Байнова
при секретаря Дорета Атанасова...………………………........…..........и в присъствието на прокурор Елеонора Иванова.………………………………………………..като разгледа докладваното от съдия Байнова адм. дело № 927 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.87, във вр. чл.75, ал.1, т.2 и т.4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ).
Образувано е по жалба на К.Х. от А., действаща лично и като законен представител на малолетните А.Х., М. Х. и М.Х. – граждани на А., с посочен по делото адрес: РПЦ Харманли - ДАБ, ж.к. „Д.” № **, срещу Решение №2608/17.09.2018 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет.
Жалбоподателката счита оспореното решение за необосновано и незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправната разпоредба на чл.8, ал.1 от ЗУБ. Твърди, че проблемите й в А. започнали след заплахите, които талибаните отправяли към нея и семейството й. Били заплашвани и преследвани и изпитвали реални опасения за живота си. Съпругът й работел в цех за производство на униформи за армията в Кабул. Талибаните го предупреждавали да напусне длъжността си. Съпругът й се страхувал за живота си, в резултат на което взели решение да напуснат А.. Твърди, че били в опасност, тъй като талибаните контролирали голяма част от страната им на произход и се чувствали уязвими. Изпитвала реални опасения за живота на съпруга си, както и за своя живот и живота на децата й и това я принудило да потърси сигурност далече от дома, за да не отглежда сама децата си. Това била една от основните причини, които я накарали да потърси закрила в България. Твърди, че положението на жените в А. било до такава степен тежко и характеризиращо се с драстично ограничаване на основните човешки и граждански права, че съставлявало нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС. Жената в А. била третирана като предмет, собственост на нейния баща или други роднини от мъжки пол, като след брака тази собственост преминавала върху съпруга и неговите роднини. А.ските жени разполагали с права само на хартия, но на практика били лишени от всички права и възможности, включително правото да гласуват, да работят, да се самоиздържат и дори са излизат сами на улицата. Въпреки усилията на правителството да насърчи равенството между двата пола, жените продължавали да бъдат жертва на всепроникваща социална, политическа и икономическа дискриминация, дължаща се на устойчиви стереотипи и обичайни практики, които ги изтласквали в периферията на обществото. Повечето А.ски жени в селските райони не напускали семейния дом без бурка и придружител от другия пол, което се дължало на обществения и семеен натиск. Непридружените жени или жени, които нямали мъж – пазител – махрам, включително и разведените жени, неомъжени жени, които не били девствени и жени, чиито годежи били развалени, продължавали да се сблъскват със социално заклеймяване и обща дискриминация. Жените без мъжка подкрепа и защита като цяло нямали средства за оцеляване предвид съществуващите социални норми, които им налагали ограничения, включително върху свободата им на движение. Арестите заради морални престъпления като работа, ходене на училище, бягство от дома, включително при случаи на домашно насилие, непристойно движение без придружител или отказ за встъпване в брак, също били чести явления. По такива въпроси местното обичайно право имало пълно предимство пред светското право, включително при прилагане от съдилищата. Тъй като моралните престъпления можело да доведат до убийства на честта, задържането на жените, обвинени в такива действия, в повечето случаи били оправдавани от властите като защитна мярка. Посочва, че през 2009г. в А. бил приет Закон за статуса на личността при ш.ите, който на практика давал правно оправдание на изнасилването в брака и ограничения върху свободата на движение на ш.ските жени извън дома без разрешението на съпрузите им с изключение на спешни ситуации. Макар законът да бил изменен в резултат на вътрешни и международни критики, той запазил някои от най- спорните разпоредби, включително дискриминационни разпоредби по отношение настойничеството, наследяването, браковете с малолетни и ограниченията при движението извън дома. Цитира се доклад на ВКБООН за ситуацията в А. № HCR/EG/AFG/10/04 от 17.12.2010г., глава трета, раздел А относно лицата в потенциален риск, между които са жените в публичната сфера. Същото се потвърждавало и от доклад на Европейската служба за подкрепа в областта на убежището, от декември 2012г. Към настоящия момент нямало никаква промяна в ситуацията в А. по отношение на жените. Напротив, положението се влошило значително след изтеглянето на международния военен контингент на НАТО в края на 2014 г. Във връзка с изложеното, оспорващата твърди, че жените в А. представлявали обособена социална група по смисъла на чл.8, ал.1 от ЗУБ, чл.1а от Женевската конвенция за бежанците от 1951г. и чл.10, б.“г“ от Директива 2011/95/ЕС. Съгласно текста на последната разпоредба, принадлежността към определена социална група се считало за мотив за преследване, а една група се считала за определена социална група, когато нейните членове споделяли една вродена характеристика или обща история, която не подлежала на изменение, до такава степен съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях или когато тази група имала собствена идентичност в съответната държава, защото била разглеждана като различна от заобикалящото я общество. В описания доклад на ВКБООН изрично се заявявало, че жените в А. със специфични характеристики, включително жертви на сексуално и основано на пола насилие и вредни традиционни практики, както и жени, които се възприемали като нарушаващи обществените нрави, можело да бъдат изложени на риск заради принадлежност към определена социална група, религия и/или (приписвани им) политически възгледи, в зависимост от индивидуалните обстоятелства на случая. В същия смисъл била и практиката на националния съд, която макар и необилна, била категорична по въпроса, че категорията „самостоятелни жени без действителна поддръжка от мъж или общност” се явявала рискова в А., тъй като била налице опасност от преследване и евентуално посегателство и тези жени можело основателно да се страхуват от преследване поради принадлежността си към социална група – така решение от 13.02.2003г. по адм.д. 3870/2003г. на СГС. Твърди се, че ответникът напълно игнорирал обстоятелството, че жалбоподателката била от х.ски етнически произход, а не от мнозинствения пушунски етнос, съставляващ 49% от населението на А. и в този смисъл за нея рискът от преследване се явявал допълнително увеличени и усложнен по причина на нейната „националност”, което било допълнително основание по смисъла на чл.8, ал.1 от ЗУБ. Това обстоятелство обаче не било обсъдено и не било взето предвид под никаква форма от ответника при издаване на обжалвания акт. Видно от мотивите на решението, административният орган не обсъдил никакви източници на информация за страната на произход на оспорващата (с изключение на справка вх. №МД-485/02.07.2018г., която не била актуална към момента на издаване на оспореното решение). Мотивираното произнасяне относно ситуацията в страната на произход било от съществено значение за спазване на принципа (non refoulement ) – забрана за връщане на бежанците – забрана за връщане на чужденец на територията на държава, в която била застрашена неговата свобода или живот, уреден в чл.33 от Конвенцията за статута на бежанците от 1951г. и възприет от чл.4, ал.3 от ЗУБ. По подробно изложените в жалбата съображения се моли за отмяна на атакуваното решение и връщане на преписката на административния орган с указания за постановяване на друго, с което да се предостави международна закрила под формата на статут на бежанец по чл.8 от ЗУБ.
Жалбата се поддържа и от процесуален представител, който в съдебно заседание излага съображения за основателността й.
Ответникът - Председател на Държавна агенция за бежанците при МС, чрез процесуален представител моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна.
Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково счита, че обжалваното решение е законосъобразно и обосновано.
Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:
С Молби до Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет – подадени чрез РЦ - Елхово под вх.№105450-6295/17.10.2016г. (под имената К. Х.) и чрез РПЦ – Харманли под вх.№5582/18.10.2016г., заведени в ДАБ под рег.№УП 12116/18.10.2016 г., К.Х. от А., лично и като законен представител на малолетните А.Х., роден на ***г., М. Х., родена на ***г. и М.Х., родена на ***г., граждани на А., поискала закрила от Република България.
Тъй като чужденката не разполагала с документи за самоличност, последната е била установена с Декларация по чл. 30, ал.1, т. 3 от ЗУБ, видно от която търсещото закрила лице се индивидуализирало с имената К.Х., гражданство А., родена на ***г***, о.. Чужденката е била регистрирана чрез попълване на Регистрационен лист рег.№УП 12116/18.10.2016г. като К.Х., гражданство А., етническа принадлежност – х., родена на ***г. в А., провинция Балх, община Мазарешариф, с.Н., със същия постоянен адрес, без професия, с начално образование, религия ш., о.. В молбата и регистрационният лист към нея са били посочени индивидуализиращи данни и по отношение малолетните деца на жалбоподателката.
С К.Х. е било проведено интервю, резултатите от което са обективирани в Протокол с рег.№УП 12116/18.01.2017г. В интервюто чужденката е заявила, че нямала проблеми на религиозна основа, но пък имала проблеми на етническа основа, тъй като х.ите били преследвани от ДАЕШ и талибаните. Отрича да е членувала в религиозна организация, общност, секта, политическа партия или организация, въоръжена групировка /паравоенно формирование/. Отричат се взаимоотношения с армията или полицията. За напускането на страната си посочва, че напуснала А. през есента на 2016г, легално, заедно със семейството си със самолет до Иран. От Техеран заминали транзит с кола за Турция. Паспортът й бил тук, при съпруга й. В България влезли нелегално, с трафикант, пеша, в края на месец септември 2016г. Преди да дойде в България заявява, че живеели в гр. Мазарешариф, с. Аличабан Н. и местност, планина, където се намирало селото. Като конкретен повод да напусне страната си произход посочва, че съпругът й работел в цех за производство на униформи за армията. Веднъж го свалили на пътя и ги хванало страх. Продали къщата си и дошли в България. Това било преди шест месеца. Съпругът й пътувал с автобус от гр. Мазарешариф до гр. Кабул. Група въоръжени хора с покрити лица спрели автобуса. Познали го физиономия и го свалили от автобуса. Разпитвали го какво работи и го питали защо работел за армията. После го пуснали и той се качил в автобуса. Те обаче се страхували, че можело следващия път да го убият. Сега и в гр. Кабул не било сигурно, затова били тук и искали закрила. В А. нямало вече сигурност, затова не искала да се завърне. х.ите били обезглавявани. Нямала познати с такава съдба. Знаела това от телевизията, от фейсбук. Нейните родители, братята и сестрите й били в А.. Тях също ги било страх, но нямало какво да направят. От България искала закрила.
С Писмо рег. №УП 12116/11.11.2016г. на ДАБ, И.Д. Директор на РПЦ – Харманли е изискал от Държавна агенция „Национална сигурност” писмено становище по постъпилата молба за закрила. В писмо с рег. №М-22049/13.12.2016г. (рег. №УП 12116/16.12.2016г. в ДАБ при МС) на Държавна агенция „Национална сигурност” е посочено, че не се възразява да бъде предоставена закрила в Р България на лицето, в случай, че отговаря на условията по ЗУБ.
С Решение №10243/23.05.2017г. на Председателя на ДАБ при МС, на основание чл.75, ал.1, т.2, във връзка с чл.8 и на основание чл.75, ал.1, т.4, във връзка с чл.9 от ЗУБ е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на К.Х. и на малолетните й деца А.Х., М. Х. и М.Х..
На 02.06.2017г. срещу подпис решението е връчено на жалбоподателката, последната е запозната с неговото съдържание на език, който владее и това е удостоверено с подпис на преводач.
Решението е обжалвано пред Административен съд – София - град, във връзка с което е образувано адм. д. №6477/2017г. по описа на същия съд. С Определение №4081 от 20.06.2017г. по адм. д. №6477/2017г. по описа на Административен съд – София град е оставена без разглеждане жалбата на К.Х. лично и като законен представител на А.Х., М. Х. и М.Х. – граждани на А., срещу горепосоченото решение на Председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) към Министерски съвет на РБ и е прекратено производството по делото, като делото е изпратено по подсъдност на Административен съд – Хасково. Във връзка с горното, в Административен съд – Хасково е образувано адм. д. №712/2017г., по което, с Решение №563/15.08.2017г. съдът е отменил Решение №10243/23.05.2017 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) и е върнал преписката на Председателя на ДАБ за ново произнасяне по молбата на К.Х., действаща лично и като законен представител на малолетните А.Х., М. Х. и М.Х. – граждани на А., с която е поискано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут, при съобразяване указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението.
С Решение №7254/01.06.2018г. на Върховен административен съд на Република България по адм. д. №11192/2017г. е оставено в сила Решение №563 от 15.08.2017г. по адм. д. №712 от 2017г. на Административен съд – Хасково. Посочено е, че решението не подлежи на обжалване.
С писмо рег.№УП 12116/06.07.2018 г. на Директор
на РПЦ – Харманли е уведомен Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ –
гр.Харманли за настаняването на малолетните чужденци и К.Х. – тяхна майка,
както и за датата, на която с тях ще се проведе беседа.
С писмо рег.№ УП 12116/06.07.2018 г. на
основание чл.25, ал.2 от ЗУБ, Директор на РПЦ – Харманли е уведомил Кмета на
Община Харманли за настаняването на малолетните чужденци и К.Х. – тяхна майка,
както и за необходимостта да бъдат предприети съответните действия.
Със Заповед №ЗД/Д-Х-Х-111/12.07.2018г.,
Заповед №ЗД/Д-Х-Х-112/12.07.2018г. и Заповед №ЗД/Д-Х-Х-113/12.07.2018г., всички
на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Харманли, е определен
социален работник в отдел Закрила на детето при Дирекция „Социално подпомагане“
– Харманли, който да присъства при провеждане на интервюто с децата М.Х., М. Х.
и А.Х..
Със Заповед №РД-622 от 11.07.2018 г. на
Кмет на Община Харманли, на основание чл.25, ал.2 от ЗУБ, е назначена К.Х. –
майка и законен представител на малолетните А.Х., М. Х. и М.Х., за техен представител
с правомощията по чл.25, ал.3 от ЗУБ.
Представен е Протокол с рег. № УП
12116/19.07.2018г. от проведена беседа с К.Х., майка и законен представител на
малолетните А.Х., М. Х. и М.Х.. Представен е и Социален доклад за всяко от
децата.
С Решение №18-115-159/06.08.2018г.,
издадено от Председател на НБПН, е назначен адвокат Х. Й. Х., за предоставяне
на правна помощ на К.Х., за консултация в производството за предоставяне на
международна закрила по ЗУБ. С Решение №18-115-159/1/06.08.2018г., Решение
№18-115-159/2/06.08.2018г. и Решение №18-115-159/3/06.08.2018г., всички
издадени от Председател на НБПН, е назначен адвокат Х. Й. Х. за предоставяне на
правна помощ на М.Х., М. Х. и съответно А.Х., за консултация в производството
за предоставяне на международна закрила по ЗУБ.
С Решение №2608/17.09.2018г. на Председателя на ДАБ при МС, на основание чл.75, ал.1, т.2, във връзка с чл.8 и на основание чл.75, ал.1, т.4, във връзка с чл.9 от ЗУБ, е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на К.Х. и на малолетните й деца А.Х., М. Х. и М.Х..
На 27.09.2018г. срещу подпис решението е връчено на жалбоподателката, последната е запозната с неговото съдържание на език, който владее и това е удостоверено с подпис на преводач.
Жалбата срещу решението е подадена на
01.10.2018г.
Жалбата е процесуално допустима, като подадена срещу годен оспорване административен акт, от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита и при спазване на 14 - дневния срок за съдебно обжалване, предвиден в чл.87 от ЗУБ.
Съдът, като прецени доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за неоснователна.
Оспореното в настоящото производство решение изхожда от компетентен орган – Председател на ДАБ, който съобразно нормата на чл.48, ал.1, т.1, предл.второ от ЗУБ има законоустановено правомощие да отказва международна закрила в Република България. Съгласно чл.75, ал.1 от ЗУБ, в срок до 6 месеца от образуване на производство по общия ред председателят на Държавната агенция за бежанците взема решение, с което (т.2) отказва статут на бежанец; (т.4) отказва хуманитарен статут.
Административният акт отговаря и на общите изисквания за форма и съдържание по чл.59 от АПК. В решението се сочат както фактически, така и правни основания за издаването му. Административният орган излага поотделно съображения, защо приема, че на чужденката не следва да се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут, като обсъжда, както изложените от жалбоподателката данни в бежанската й история, така и обстановката в страната й на произход. Обективираните в решението фактически съображения имат подробна мотивировка, кореспондират на приложените правни норми и дават възможност на оспорващата да разбере кои са мотивите, възприети от административния орган, за да постанови решението, с което й отказва предоставяне на исканата международна закрила.
Установява се от доказателствата по делото, че в хода на производството с чужденката е проведено интервю, отразено в нарочен протокол, прочетен на интервюираната в присъствието на преводач на разбираем за нея език. Административният орган е спазил задължението си преди произнасяне по молбата за международна закрила да прецени всички факти и обстоятелства от значение за случая. Обсъдени са както изложените от жалбоподателката данни от бежанската й история, така и обстановката в страната й на произход.
Спазено е и изискването на чл.58, ал.9 от ЗУБ. В случая от ответника е изискано писмено становище от ДАНС по молбата на жалбоподателката за предоставяне на международна закрила, каквото се установява да е дадено преди произнасянето на органа.
Спазено е и правилото на чл.75, ал.2 от ЗУБ. Видно от данните по преписката, както и от съдържанието на процесното решение, не се установява органът да пропуска да изследва твърдян факт от бежанската история, свързан с личното й положение. Напротив, подробно се обследват и анализират всички заявени от търсещата закрила факти от личната й бежанска история, като въз основа на тях ответникът възприема, че те не установяват наличие на предприето по отношение на чужденката преследване по смисъла на чл.8, ал.4 от ЗУБ в страната й на произход – А..
Ето защо съдебният състав намира за неоснователно оплакването, че административният орган не е изпълнил задължението си при произнасяне по молбата за международна закрила да извърши всестранна и задълбочена преценка на всички относими факти, декларации или документи, свързани с личното положение на оспорващата и с държавата й по произход, което сочи, че няма допуснато съществено процесуално нарушение на плоскостта на чл.75, ал.2 от ЗУБ.
Наред с горното и доколкото молбата за закрила е била подадена от К.Х. не само в лично качество, но и като законен представител на малолетните й деца, следва да се посочи, че решаващият орган е съобразил това обстоятелство като е спазил и е провел административното производство при спазване на специалните разпоредби от Закона за закрила на детето.
Съдът намира, че оспореното решение е съответно и на материалния закон.
Причините, които българският законодател е уредил като обосноваващи предоставянето на статут на бежанец и на хуманитарен статут, са посочени в чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. В нормата на чл. 8, ал.1 от ЗУБ са посочени условията, при наличието на които на чужденец се предоставя статут на бежанец в Република България. Освен да се намира извън държавата си по произход, е необходимо чужденецът да не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея по причини, че от една страна изпитва основателно опасение от преследване, а от друга страна - това преследване да е поради някое от алтернативно изброените характеристики на субекта: неговата раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Наличието и основателността на опасенията, следва да бъдат преценени с оглед представените в бежанската история на кандидата за статут данни, като се отчете произходът на преследването, дали последното води до нарушаване на основни права на човека и закрилата, която може да бъде получена от държавата по произход.
В настоящия случай правилно ответникът, изхождайки от фактите от изнесената пред него бежанска история, възприема извод за липса на такова преследване, което да се обосновава по някоя от причините, посочени в чл.8, ал.1 от ЗУБ. В бежанската история няма нито един обоснован фактически довод за проявен спрямо оспорващата акт на преследване от страна на официалните власти в А., която се явява страната по произход за търсещата закрила. Няма нито един наведен довод от жалбоподателката, че същата е обект на преследване в А. и от някоя друга организация. В действителност в бежанската история няма доводи за такова релевантно преследване, нито се обосновава и наличие на реална опасност от бъдещо такова в страната й на произход по някоя от причините, които се сочат в чл.8, ал.1 от ЗУБ. Нещо повече, самата търсеща закрила сочи като конкретен повод за напускането на А. това, че веднъж съпругът й бил свален от автобуса, с който пътувал за работа, от хора с покрити лица, които го питали какво работи и после го пуснали, като се страхували следващия път да не го убият – това били проблемите, което е повече индикация, че нейната цел е търсене на по-добър стандарт на живот, което е напълно оправдана житейска реакция, но не е предпоставка за предоставяне на закрилата по чл.8, ал.1 от ЗУБ.
Ето защо изцяло правилни са изводите на органа, че чужденката не доказва предпоставки за предоставяне на търсения бежански статут. Правилността на крайния извод за липса на предпоставките по чл.8, ал.1 от ЗУБ се следва изцяло от факта, че в изнесената от чужденката бежанска история няма данни, че тя лично или нейното семейство са обект на преследване в родината й (А.) било поради нейната (тяхната) етническа принадлежност, раса, религия, принадлежност към определена социална група или партия, или поради политическо убеждение.
Съдът намира за правилна и обоснована преценката на ответника за неоснователност на молбата и за предоставяне на хуманитарен статут на основанията, посочени в чл.9, ал.1, т.1-2. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като: 1. смъртно наказание или екзекуция; 2. изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание; 3. тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт.
В разглеждания случай, както се сочи в обжалваното решение, чужденката не навежда, като причина за напускането на родната си страна, наличието на опасност да бъде осъдена на смъртно наказание или екзекуция или пък да бъде подложена на изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. Дори напротив - от бежанската й история става ясно, че тя нито е арестувана, нито осъждана в държавата си по произход и не е имала проблеми с властите в страната си. В случая реална опасност или риск от смъртно наказание, екзекуция, изтезание или друго тежко посегателство по отношение на чужденката в качеството й на цивилно лице, не се сочи и съответно не се установява пред органа, както и последният приема в своето решение при мотивиране на отказа си да предостави хуманитарна закрила по някоя от хипотезите на чл.9, ал.1 т.1 или т.2 от ЗУБ.
Третото обстоятелство, което обосновава извод за предоставяне на хуманитарен статут, е това по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ – наличие на тежки заплахи срещу живота и личността на чужденеца като цивилно лице поради безогледно насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Органът приема, че тя изобщо не намира приложение в конкретния случай, който извод е изцяло основателен и обоснован.
Член 9, ал.1, т.3 от ЗУБ е изцяло в синхрон с чл.15 б.”в” от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004г. (отм. с Директива 95/2011/ЕО) относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци и като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Със свое Решение от 17.02.2009 г. по дело № C- 465/07/Meki Elgafaji and Noor Elgafaji vs Straatssecretaris van Justitie/, по отправено от холандска страна преюдициално запитване за приложението на чл.15 б.”в” от Директива 2004/83/ЕО на Съвета, Съдът на Общността (приложимо и по отношение на действащата вече Директива 95/2011) се постановява, че въпросната норма следва да се тълкува в смисъл, че: 1. съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателства, че той представлява специфична цел, поради присъщи на неговото лично положение елементи; и 2. съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държавата- членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилното лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи.
Видно от събраните от органа данни за положението в А. се установява, че на територията на тази страна има прояви на въоръжени сблъсъци. Не са обаче налице данни за проява на такъв въоръжен конфликт, който да обхваща цялата територия на страната на оспорващата, поради което съдът приема, че макар и в значителна степен да е налице несигурност в тази страна, вкл. и да има прояви на насилие, то положението в А. не може да се приеме за достигащо такава степен на безогледно насилие, което го определя за такова с характера въоръжен конфликт, по отношение на което да намира приложение тълкуването на чл. 15, б. „в” от Директива 2004/83/ЕО на Съвета (отм.), дадено с цитираното по-горе решение от 17.02.2007 г. по д. №С-465/2007 г., съответно не е налице специфичната хипотеза по чл. 9, ал.1, т.3 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Т.е. правилно не се обосновава извода, че цивилното лице, поради самия факт на пребиваване на територията на А. е изложено на реална опасност да претърпи тежки и лични заплахи.
Правилен се явява и изводът, че не се установява да са налице основанията, визирани в чл.9, ал.6 и ал.8 от ЗУБ, за да се приема извод за предоставяне на такъв статут.
Административният орган е изпълнил задължението си задълбочено и всестранно да установи релевантните за неговата решаваща воля факти, като е извършил дължимата проверка доколко опасенията на жалбоподателката от преследване или реална опасност от тежко посегателство са обективни, обсъдил е актуалната обстановка в А., като данните от справката на ДАБ съвпадат с отразеното в решението на административния орган, изводите на последния, че по отношение на жалбоподателката не са налице причини от хуманитарен характер или други основания, предвидени в действащото законодателство, които могат да обосноват предоставянето на хуманитарен статут по реда на чл.9 от ЗУБ, са правилни и законосъобразни.
Настоящият съдебен състав счита, че оспореното решение не страда от пороци, налагащи отмяната му по смисъла на чл.146 АПК, а подадената против него жалба се явява неоснователна.
Водим от гореизложеното и на
основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на К.Х. от А., действаща
лично и като законен представител на малолетните А.Х., М. Х. и М.Х. – граждани на А., срещу Решение
№2608/17.09.2018 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при
Министерски съвет.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия: