О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ ……… 8.12.2021 г. Гр.
Стара Загора
РАЙОНЕН
СЪД – СТАРА ЗАГОРА ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ състав
На 8 декември 2021 г.
В
закрито заседание в следния състав:
Председател: ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА
Секретар:
Прокурор:
като
разгледа докладваното от СЪДИЯ ЕМИЛИЯ
ЕНЧЕВА
гр. дело № 968 по описа за 2021 година.
СЪДЪТ ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:
Постъпила е искова молба от М.Г.Х.
и поправена искова молба от адвокат К.Г.П. ***, назначена за особен
представител на М.Г.Х., в която счита, че материално легитимиран ответник по
предявения иск е Софийски районен съд. Евентуално, ако съда приемел, че Софийски
районен съд не е надлежен ответник, моли съда да постанови решение в горепосочения
смисъл против държавата, представлявана от Министъра на финансите.
Съгласно чл.160 от Закона за съдебната власт Съдия, прокурор, следовател,
административен ръководител и заместник на административния ръководител, с
изключение на Председателя на Върховния касационен съд. Председателят на
Върховния административен съд и главния прокурор, се назначава, повишава,
понижава, премества и освобождава от длъжност с решение на съответната колегия
на Висшия съдебен съвет", въз основа на което решение съответния
административния ръководител издава акт за заемане на длъжностна. От друга
страна съгласно чл.80, ал.1, т.2 и т.4 от 3СВ Председателят на районния съд
организира работата на съдиите и участва в съдебни заседания при спазване на
случайния подбор при разпределението на делата. (така Определение № 919 от
19.12.2018 г. по гр. д. № 567/2018 г. на Окръжен съд – Ловеч)
При анализа на тези норми съдът намира, че действително правоотношението на
съдията възниква, изменя се и се прекратява с решение на Висшия съдебен съвет,
като въз основа на това решение, административният ръководител на основание
чл.161, ал. 3 от ЗСВ издава съответния акт. Касае се за сложен фактически
състав, който обуславя назначаването на съдията на съответната длъжност, а ВСС
само определя състава и организацията на работата на съдебната власт и
осъществява управление на дейността й, без да отговаря за изпълнението на
функциите по правораздаването на съдиите.
Наличието на регламентиран в чл.132 от Конституцията на Р България
функционален имунитет, изключващ гражданската отговорност на магистратите
/съдии, прокурори и следователи/, не изключва гаранционно обезпечителната
отговорност по чл.49 ЗЗД на правозащитните органи съд, прокуратура, следствие/,
като процесуални субституенти на държавата, която съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди от
незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази
отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалния закон, уреждащ
отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи
като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание
чл. 49 ЗЗД по които искове държавата може да се представлява както от министъра
на финансите, така и от процесуален субституент – държавният орган, който
отговаря за поведението на длъжностното лице пряк причинител на вредата или с
който прекият причинител на вредата е в служебно или трудово правоотношение.
За
надлежната процесуална легитимация на държавата са достатъчни твърденията, че
ищецът я намира за длъжник по деликтно
вземане,
а дали вземането срещу държавата е възникнало с въпрос на материалноправна легитимация по иска. (Определение №
116 от
13.07.2020г.
по к. ч. гр.
д № 1495/2020 г. на Върховен касационен съд)
Ето защо посочва като
ответник Софийския
районен съд,
а евентуален ответник – държавата.
Държавата
е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на
социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез система от държавни
органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на
разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният
държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите
правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният
орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може
да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията
на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в
случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат
причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от държавата. За
това за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на
третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на
държавата за същите вреди.
Отговорността на държавата за вреди може да бъде
реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е
допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който
случаи последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай
държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него
решение.
Предявеният
иск може да бъде разгледан или по отношение на носителя на задължението, или по
отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса
от свое име. (Определение № 244 от 31.03.2021 г. по к. гр. д. №4180/2020 г. на
Върховен касационен съд).
Всъщност,
когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент,
тя не става страна но делото (каквато тя е, когато законният й представител
действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била
страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по
делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва
възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в
процеса като главна страна - в това е смисълът на процесуалната суброгация и
разпростирането на действието на съдебното решение.
Съдиите поемат като основно
свое задължение да спазват под клетва Конституцията и законите на Република
България, която те полагат съгласно чл. 155 ЗСВ при първоначално встъпване в
длъжност. Постановяването на незаконен/противоправен акт е неизпълнение на
основното задължение за спазване на КРБ и законите на Република България от
съдиите. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 КРБ
страната ни е правова държава, която се управлява на първо място според
Конституцията и на следващо място според законите на страната. Постановяването
на незаконен акт от съда е деликт, защото издаването му е противоправно деяние
(във висша степен) и изпълнението на незаконния акт неизбежно причинява вреди
на правните субекти - както на самата държава, така и на гражданите и
юридическите лица, които са в равна степен подчинени на съдебния акт до
привеждането му в съответствие с Конституцията и законите на страната.
Докато бъдат уредени всички
правни последици от прилагането на незаконния акт по предвидения в закона ред,
конституционният и правният ред остават да бъдат накърнени, което е
несъвместимо с правовата държава
Докато поддържат с
бездействието си конституционния и правния ред накърнени, компетентните държавни
органи ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание
увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията и
законите. (Решение № 261158 от 12.11.2020 г. по гр. д. №1485/2019 г. на ГО 1-7
състав па Софийски градски съд).
Намира
възражението за местна неподсъдност на делото на Районен съд Стара Загора за
допустимо, но неоснователно и молят съда да го остави без уважение.
Счита
възражението за формално, доколко то не е конкретизирано като изтъкнати доводи
и искане на ответника за подсъдността на спора според конкретен компетентен да
го разгледа. Твърди, че ответникът не сочи конкретния съд, който счита, че е
компетентен да разгледа правния спор, но това е всъщност ответникът по
иска-Софийски районен съд, иска е едновременно против СофРС и съобразно
възражението на евентуалния от ответник компетентен да го разгледа би бил отново
СофРС.
Съгласно
чл.115 ГПК искове за вреди от непозволено увреждане могат да се предявят и по мястото
на извършване на деянието. За това къде се счита извършен
или довършен деликтът съдебната практика приема, че това е мястото на
довършване на самото изпълнително деяние, дори и вреди от от него да настъпят
впоследствие и на друго място (така и Определение №350 oт 24.06.2011г.
по гр.д. №325/2011г. на 3-го ГО на ВКС и други).
В случая е
предявен иск по чл.49 ЗЗД с твърдения за вреди, при следните обстоятелства:
Срещу ищеца бил издаден изпълнителен лист от Софийски PC противоправно, въз основа на който било образувано
изпълнително дело от ЧСИ при Старозагорски окръжен съд, ето защо
следва да се приеме и че твърдяното изпълнително деликтно деяние е било довършено
в гр. Стара Загора, (така и Определение № 260293 от 21.08.2020
г. по гр. д. № 4939/2020 г. на 9 състав на Районен съд
Варна)
За
ангажиране отговорността на Соф. PC за непозволено увреждане па ищеца, следва да се установят
следните елементи от фактическия състав по чл.49 ЗЗД: 1-деяние /действие или
бездействие/ на съда при или по повод изпълнение на възложената му работа. 3-противоправност
на деянието. 2 – вреда за ищеца и 4-причииио-следствена връзка межди деянието и
настъпилата вреда. Отговорността по чл.49 е безвиновна – 5, тя е за чужди противоправни
действия и има гаранционно-обезпечителна функция.
Намира, че
в случая е налице фактическият състав на предявеното по разглеждания спор
непозволено увреждане. Съдебният акт-изпълнителен лист е незаконен акт и
съставлява незаконно действие по смисъла на чл.7 от КРБ. Той е противоправен
акт-деяние, който съдът е постановил при изпълнение па възложените държавни
правомощия по упражняване на съдебна власт.
Предявява
кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 49, вр. 45,
ал. I ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ и чл. 86 ЗЗД.
Относно
иска но чл. 49, вр. 45. ал. I ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ:
С
предявения деликтен иск твърди, че от ищеца са претърпени вреди от
противоправен акт, като противоправността се изразява в нарушение на вътрешното
законодателство.
Разглежданият
иск е основателен, тъй като фактите, които попадат под хипотезата на
гражданския деликт (виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от
което да са настъпили вреди), и фактите, водещи до ангажиране на отговорността
на възложителя - възлагане на работа от ответника на прекия причинител на
вредите, причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената
му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената
работа, чрез бездействия да се изпълнят задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с нея (ППВС № 9/1966
г.):
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е та чужди
виновни действия. Тя е предвидена от
закона, за да обезпечи по-сигурното. Лесно и бързо обезщетяване на пострадалия.
Тази отговорност възниква за възложителя, когато вредите били причинени виновно
от лицето, на което била възложена работата, както чрез действия, които
съставлявали извършване на възложената работа, така и чрез бездействия за
изпълнение на задължения, които произтичали от закона, техническите и други
правила или от характера па работата. Отговорността на възложилия работата е обективна,
с гаранционно обезпечителна функция, поради което вината като субективен
елемент следва да се преценява не по отношение на възложителя, а по отношение
на лицето, на което е възложена работата (ППСВ № 7/1958 г.). Съгласно чл. 45. ал. 2 ЗЗД. вината се предполага, като опровергаването на тази
презумпция е в тежест на ответника, при условията на пълно обратно доказване.
Преди
всичко е налице противоправно поведение, тъй като само при наличието на такова,
стои въпросът за обезщетяване на вредите oт отговорното лице /респ. и за причинната връзка/. За да е
налице противоправно поведение, то следва да е предприето въпреки установен в закон
запрет за неговото извършване, който запрет охранява абсолютни субективни права,
като изводът за противоправността представлява правна преценка на деянието,
вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите
разпоредби.
Изрично
следва да се посочи, че по принцип не е необходимо да се установяват
конкретните лица осъществили деянието (ППВС № 7/1959г. на
ВС. т.7), а само качеството им на изпълнители на възложена разпоредба.
Наличието
на всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, доколкото същите
представляват правопораждащи юридически факт за твърдяното право, трябва да се
докажат от претендиращия обезпечението, съобразно
правилата за разпределение на доказателствената тежест,
при условията на пълно и главно доказване.
Счита, че
се е осъществил фактическият състав на чл. 49. вр. чл. 45 ЗЗД. вр. чл.7 КРБ – от
противоправно действие – постановяване на незаконен/противоправен изпълнителен
лист и последвало образуване на изпълнително дело и наложен запор върху
трудовото възнаграждение. Извършени от ЧСИ за ищеца са възникнали неимуществени
вреди в размер на исковата сума, която е в причинна връзка с действието на
СофРС. Поради това в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение за
неимуществени вреди в претендирания размер, което ще се установи
чрез писмените доказателства/свидетелски показания/заключение по СМЕ.
Отговорността
на Соф. РС-в качеството му на държавен орган, учреждение и процесуален субституент на държавата в този
процес, по чл. 7 КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае
най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум
настъпва задължението за обезвреда – този на държания орган, респ. държавата.
Държавата съществува и осъществява функциите си чрез системата от държавни
органи, като в материал поправен аспект отговорността на
държавните учреждения е идентична е тази на държавата. Държавите учреждения не
притежават собствено имущество, а стопанисват и управляват държавно
имущество, чрез което осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря имуществено за задълженията
па държавите учреждения. На СофРС като държавен орган е възложено да
осъществява държавни функции – съдебна власт, чрез включените в състава му
съдии. Именно държавата-носителя на правото, респ. държавния орган-нейния
процесуален субституент, като възлага държавни функции по осъществяване на
съдебна власт по смисъла на чл.49 ЗЗД и по силата на общия принцип, прогласен в
чл.7 КРБ, се явява материално легитимиран да оповаря за всички виновно причинени
вреди, произтичащи от правораздавателната дейност на съдиите. В конкретния
случай Соф. PC като процесуален субетитуент па държавата дължи
обезщетение па увредените лица, защото негов орган е постановил незаконен акт.
По
изложените съображения намира, че в полза на ищеца е налице вземане срещу
ответника за обезщетение на причинените му вреди в претендирания размер. Искът
по чл. 49. вр. 45. ад. I ЗЗД. вр. чл. 7 КРБ е основателен за предявения размер
и моли да бъде уважен изцяло. Сумата е дължима ведно със законната лихва,
считано от 25.02.2016г.-датата на издаване на ИЛ до днес, тъй като няма данни
за прекратяване па изпълнителното дело и обезсилване на ИЛ, за което ищецът не
е уведомен от ЧСИ-за прекратяването на изпълнителното дело и нарушението
продължава.
Относно
иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД: При задължение от непозволено увреждане длъжникът се
смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се
дължи лихва по чл. 86. ал. I ЗЗД - oт деня па увреждането (аргумент от чл. 84. ал. 3 ЗЗД). Ето
защо в случая претендира обезщетение за забава от 25.02.2016г.-датата на
издаване на ИЛ до днес, тъй като няма данни за прекратяване на изпълнителното
дело и обезсилване ма ИЛ, за което ищецът не бил уведомен от ЧСИ-за прекратяването
на изпълнителното дело и нарушението продължава до окончателното изплащане на
исковата сума.
Именно и
само незаконният изпълнителен лист, воденото изпълнително дело и наложения
запор върху трудовото възнаграждение на ищеца oт ЧСИ са
предизвикали разстройство на здравето на ищеца и са и причинно-следствена
връзка с установеното възникване/влошаване на здравословно състояние – дотогава
той се е интегрирал и вписвал в режима на мястото за лишаване от свобода. У
ищеца се били породили продължителни и
изключително интензивни чувства, изживявания и състояния на напрегнатост, тревожност,
нервност, страх, стрес, притеснения, емоционални страдания, душевна болка,
душевен дискомфорт, неудобства, хронично безсъние и главоболие, депресивно
състояние, поява на сълзи (плач), гняв. загуба на вяра и дълбоко недоверие в
съдебната власт и система па Република България, всички поради това, че са му
вменени задължения, които всъщност никога не е дължал. След като бил осъден с
влязла в законна сила присъда за извършеното от него престъпление и започнал да
изтърпява наложеното му наказание, той е приел това наказание, примирил и
успокоил, тъй като е осъзнал вината си и е поел отговорността за действията си.
Но след като разбира, че държавните органи продължават да го преследват и
наказват несправедливо, описаните по-горе душевни страдания избухват
с изключителна сила и продължителност. Той се намирал в затвора, където
нямал възможност да реагира бързо и активно да защитава интересите си.
Твърди в
молбата си, че увреждането на здравето е един от аспектите на реакцията на
физическо лице в стресогенна ситуация. Същата произтича от отработване на
последиците от психотравма – незаконен изпълнителен лист и изпълнително
производство, противоправното поведение на СофРС има собствено травмиращо
въздействие върху ищеца.
Налице
била категорична и безусловна връзка между влошаване на здравословното
състояние на ищеца и преживяното по повод изпълнителното производство срещу
него като длъжник.
Според
чл.51 ал.1 от ЗЗД, на обезщетение подлежат всички вреди (имуществени и
неимуществени), които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а
неимуществените вреди се обезщетяват по справедливост.
Засегнатите
от деликта неимуществени блага нямат парична оценка, а тяхното обезщетяване,
което съдът е длъжен да определи но справедливост не ги възстановява, а ги
компенсира. Затова още с т. 11 от ПП №4/1968 год., на ВС са маркирани обективно съществуващите
обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определяне па обезщетението: характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено,
причинените морални страдания, възраст и т.н.
Съобразявайки
вида, характера и продължителността на причинените психически страдания на ищеца, счита, че
следва да му се присъди обезщетение в размер на 5100 лв.
Заявява,
че възражението за съпричиняване е неоснователно, тъй
като няма съпричиняване и поемане на риска, каквото се има предвид в чл . 51,
ал. 2 от ЗЗД. Първият аргумент е, че няма причинна между поведението/евентуално
действия или бездействие/ на ищеца-увредения и вредоносния резултат. Второ, без
значение е вината на пострадалия, тъй кат според ТР №88/62 „... не е необходимо
увреденият да е допринесъл виновно та настъпването на вредите...".
Възражението
за изтекла погасителна давност, направено от държавата е неоснователно поради
следните аргументи.
Относно
продължителността на давностния срок-при МУ се прилага общата петгодишна
погасителна давност.
Относно началния
момент на този срок – постоянната тълкувателна и съдебна практика, приема съгласно
ППВС № 291, т.1 следното: Когато в резултат на непозволено увреждане е причинена
болест, давността за вземанията от непозволено увреждане започва да тече от
нейното проявяване и положително установяване. Поради това, когато придобитата
болест се дължи на непозволено увреждане, вземането за обезщетяване за вредите
става изискуемо от деня на нейното откриване в действителния й обем. От правно
гледище следва да се приеме, че фактическият състав на непозволеното увреждане
е налице тогава, когато болестта е положително проявена, известна е и е
установена за пострадалия... Тези разрешения намират съответно приложение и в
случаите на влошаване на здравословното състояние на пострадалия, който вече е
имал изявено и известно му увреждане на здравето.
В
конкретния случай, макар съдебното решение но гр. д №
1366/2011 г. да е влязло в сила в определен по-ранен момент,
изпълнителен лист е издаден на 25.02.2016 г. и изпълнителното дело е образувано
през 2019 г.
Моли съда да му присъди направените по
делото разноски.
В
законоустановения срок е постъпил отговор от Софийският районен съд, в който
счита предявения иск за недопустим, с оглед разпоредбата на чл. 117, ал. 2 и
чл. 132 от Конституцията на Република България. Магистратите, в частност
съдиите не носят гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените
техни актове, като при осъществяване на своите функции се подчиняват единствено
на закона.
Оспорва
изцяло както по основание, така и по размер предявеният
срещу Софийски районен съд иск за присъждане на обезщетение за причинени от
страна на състава на съда имуществени вреди от непозволено увреждане в резултат
на неправомерно поведение на съдия във връзка с издаване на изпълнителен лист
срещу ищеца по гр.д. № 1366/2011 г., по описа на СРС, 38 състав.
Счита, че
не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Софийския районен
съд за непозволено увреждане по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД.
Отговорността
за вреди по чл. 49 ЗЗД по съществото си е гаранционно обезпечителна, тъй като
възложителят на работата не отговаря за своя вина, действие или бездействие, а
за такива на негови работници или служители. Те трябва да се причинили вредите-
имуществени или неимуществени, при или по повод възложената им работа, както и
те да се дължат на техни противоправни действия или бездействия, които да са извършени
виновно. Предмет на доказване е както наличието на фактическия състав на
непозволеното увреждане, а така и също и факта на възлагане на работата. В
случая по чл. 49 ЗЗД законодателят е възложил репариране на вредите на правен
субект, който отговаря на основание, различно от това на деликвента.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД се реализира въз основа на правната норма, чиито
фактически състав изисква установяването на определени предпоставки. При
осъществяването им се достига до ангажиране на отговорността на възложителя на
работата.
В случая
се претендира ангажиране на отговорността на СРС за твърдени незаконосъобразни
действия от страна на съдия, разглеждал гр.д. № 1366/11г., по описа на СРС,
комуто е възложил работа. Възложителят може да се освободи от отговорност, ако
докаже, че този, комуто е възложена работата не е причинил вреда и действията
му не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по
повод на възложената работа /ПП на ВС № 7/1959г./. Съгласно чл. 117, ал. 2 от
КРБ, Софийски районен съд няма качество на възложител на работа на съдиите.
Съдиите се назначават от Висш съдебен съвет, а не от съответния орган на
съдебната власт, поради което и Софийски районен съд не носи отговорност за
действията на съдиите, тъй като няма качеството на възложител на работа.
Съгласно
чл. 132 от Конституцията на Република България, при осъществяване на съдебната
власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска
отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове,
освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. От цитирания
текст следва, че магистратите имат функционален имунитет и носят отговорност за
действията си извършени при осъществяване на функциите си и при постановяване
актовете си само в случай на умишлено престъпление от общ характер.
Установяването на този факт може да стане само в наказателен процес. Данни за
успешно проведен наказателен процес, завършил с осъдителна присъда, не се
представят по делото.
Невъзможността
да се осъществи деликтната отговорност на отношение на прекия причинител на
вредите (извън случая, когато е установено извършено умишлено престъпление от
общ характер, в който случай прекият причинител би отговарял на основание чл.
45 ЗЗД, какъвто настоящият не е) изключва възможността да се реализира и
отговорността на ответника СРС в настоящото производство при условията на чл.
49 ЗЗД, независимо от това дали съдът приема, че СРС има или няма качество на
възложител на магистрата.
По
изложените съображения счита, че не е налице противоправно и виновно действие
или бездействие на съда, от което за М.Х. да са се породили неимуществени
вреди, които да бъдат възмездени. Не е налице и основание да се ангажира
отговорността на СРС като възложител по смисъла на чл. 49 ЗЗД.
С оглед
фактическия състава на нормата на чл. 49 ЗЗД изискващ кумулативното наличие на
всички елементи от състава, то при отсъствието на една от предпоставките за
ангажиране отговорността на СРС по наведените от ищеца твърдения за причинени
неимуществени вреди, а именно липсата на противоправно и виновно действие или
бездействие, то не е необходимо изследването на останалите.
Заявява,
че в исковата молба се излагат твърдения относно противоправното поведение на
съдията Пъстракова като част от състава на СРС, с което са нанесени вреди на
ищеца, а именно: силни интензивни чувства, изживявания на състояния на
напрегнатост, тревожност и други в резултат на издаден изпълнителен лист от
председателя на 38 състав, СРС за суми, които не се дължат. За възникне
отговорност следва да е налице кумулативна свързаност на следните три елемента
от фактическия състав, а именно: да е налице незаконосъобразен акт, действие
или бездействие, причинени имуществени и/или неимуществени вреди и да налице
пряка причинна връзка между тях.
Видно от
изложеното в исковата молба е, че срещу ищеца е издаден изпълнителен лист в
полза на съдебната власт за дължимо се съдебно вземане в размер на 1364.00
лева. представляващо държавна такса по гр. дело № 1366/2012 г., по описа на
СРС, 38 състав.
На
следващо място, ищецът твърди, че не е страна по горепосоченото гражданско дело,
но същевременно сочи, че е бил страна по гр. дело № 1366/2011 г., по описа на
СРС, 38 състав.
Също така,
ищецът излага твърдения, че първоинстанционното решение по делото гр. дело №
1366/2011 г., по описа на СРС, 38 състав е отменено в частта за разноските,
т.е. за сумата от 1364 лева, и поради което и същата не се дължи.
След
запознаване с изложеното в исковата молба, Софийски районен съд извърши справка
по гр. дело № 1366/2011 г., по описа на СРС, 38 състав, с която се установи, че
именно по това дело е издаден изпълнителен лист срещу М.Х., а не по гр. дело №
1366/2012 г., по описа на СРС, 38 състав, т.е. налице явна фактическа грешка.
Също така се установи и че с влязло в законна сила решение № 4805 постановено
по въззивно гр. дело № 5085/2013 г. на СГС, първоинстанционното решение е
отменено в частта за разноските и изпълнителният лист по гр. дело № 1366/2011
г., по описа на СРС, 38 състав е издаден без основание. След установяване на
допуснатото, Софийски районен съд, в качеството си на взискател своевременно е
изпратил молба по образуваното ИД № 2131 /2019 г. по описа на ЧСИ per. № 765 за
неговото прекратяване.
Софийски
районен съд за първи път с настоящата искова молба е уведомен, че налице
допусната грешка, поради което и констатирането на същата се установява едва
сега.
Независимо,
че е издаден изпълнителен лист по гр. дело № 1366/2011 г., по описа на СРС, 38
състав, считат, че не са настъпили вреди за ищеца, които да са в резултат на
действия на съда и в частност на действия на съдия от състава на съда и които
да следва да бъдат обезщетени.
Твърдението
на ищеца, че търпи вреди от наложения запор по изпълнителното дело е изцяло
недоказано, тъй като по ИД № 20197650402131 по описа на ЧСИ per. № 795 е
получено информация, че върху трудовото възнаграждение на същия има наложени и
предишни запори, поради което не е удържана сума в какъвто и да е размер, което
обосновава извода, че на ищеца вече са му били наложени запори и следователно,
вреди може да търпи и от тях.
Счита, че
нито по гр. дело № 1366/2011 г., по описа на СРС, 38 състав, нито по ИД
20197650402131 по описа на ЧСИ per. № 795, както и ищецът не твърди също, не е
постъпвало заявление от ищеца, в което да е поискал прекратяване на делото.
Липсата на предприемане на действия от негова страна за толкова дълъг период,
означава, че същият не изпитвал неимуществени вреди в посочения размер, тъй
като при наличие на вреди в такъв интензитет ищецът би предприел действия да
защити своя интерес още при уведомяването му, че е образувано изпълнителното
дело. В случай, че същият бе предприел действия и при наличието на основанията
за това делото щеше да бъде прекратено в най-кратки срокове от установяването
на допуснатата грешка.
Счита, че
твърдението, че е търпял вреди за периода 15.02.2016 г. до 22.02.2021 г.,
отново е недоказано, независимо, че изпълнителният лист е издаден на 25.02.2016
г., то същият е възложен за събиране на ЧСИ per. № 765 с възлагателно писмо №
62014 /26.06.2019 г., т.е. производството е образувано през 2019 г. Ако отново
приемем, че ищецът е бил запознат с издадения изпълнителен лист и търпи вреди
от датата му на издаване от 25.02.2016 г., то той е имал възможност да възрази
пред председателя на състава издал листа и същият при наличието на основание
затова да бъде обезсилен още преди образуване на изпълнителното дело. Предвид
това, твърдението, че ищецът е търпял вреди в посочения период, то дори и да са
налице такива, те са изцяло продиктувани от поведението на ищеца, и на неговите
действия и/или бездействия.
Ищецът Х.,
като страна по гр. дело № 1366/2011 г. е запознат с постановените решения по
делото, както и че първоинстанционното решение е отменено в частта на
разноските, но същевременно приблизително 5 години не е предприемал никакви
действия. Дори и към момента не са предприети от негова страна действия за
прекратяване на изпълнителното дело.
Доколкото
на съда служебно е известно, че ищецът М.Х. има и други подадени искове през
процесния период, по които са образувани дела, т.е. не е налице възпрепятственост
при защитата на правата си, то считат, че за него са били налице пречки, които
да са го възпрепятствали да уведоми съда или частният съдебен изпълнител, че е
допусната грешка при издаване на изпълнителния лист.
Считат, че
дори и да е налице издаден изпълнителен лист, който не е следвало да бъде
издаден, то това обстоятелство не обуславя автоматично възможността да са
причинени вреди, тъй като следва да е налице причинно-следствена връзка между
двете, каквото в случая не е налице. Претендираните неимуществени вреди са
изцяло недоказани, за евентуалното им настъпване могат да повлияят и други
фактори, които да са продиктувани от социално-битово естество, необвързано с
конкретния случай. Поради това не може да се считат като пряка и непосредствена
последица. Вероятно е същите да предхождат от особената житейска ситуация, в
която се е намирал и се намира и към настоящия момент ищеца, а именно постоянно
местожителство в място за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“,
пребиваването, в което неминуемо е свързано с по- големи от обичайните
отрицателни емоции.
Оспорва
размера на претендираното обезщетение. Моли съда да има предвид, че размерът на
твърдените имуществени вреди е недоказан. Същите се претендират в значително
завишен размер, който не е съобразен с изискванията на справедливостта, която
по аргумент от чл. 52 ЗЗД, е основен критерий за определяне размера на
претендираното обезщетение. Съгласно трайно установената съдебна практика,
понятието „справедливост“ по смисъла на посочената норма не е абстрактно, а е
свързано с обстоятелства, като характера, интензитета и продължителността на
увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Също така следва
да се има предвид, че не всяко неприятно усещане или чувство дават основание за
присъждане на неимуществени вреди, а само тези, които справедливостта изисква
да бъдат възмездени.
Моля съда
да отхвърли предявеният иск като неоснователен и изцяло недоказан.
Претендират
за разноските по делото.
На 12.05.2021 г. е постъпил отговор от Държавата,
представлявана от Кирил Ананиев – министър на финансите, в който оспорва изцяло
по основание и размер предявения срещу държавата иск за обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 5100 лева, причинени на ищеца от страна на
съдия Иванина Пъстракова от Софийския районен съд, чрез издаването на
изпълнителен лист по гр. д. № 1366/2011 г. по описа на СРС, ведно със законната
лихва върху горната сума от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното й плащане. В исковата молба се твърдят незаконосъобразни действия
на горепосочения съдия при издаване на изпълнителен лист срещу ищеца за
разноски по горепосоченото производство.
Прави възражение за местна подсъдност, като счита, че
делото е подсъдно на компетентния да го разгледа съд в гр. София, доколкото в
същото се твърдят противоправни действия на съдия от Софийския районен съд.
Твърди, че исковата молба е нередовна в частта за иска
срещу държавата. От обстоятелствената част на исковата молба не може да се
изведе ясна връзка между търсената от държавата обезвреда и действие или
бездействие, от което ищецът да твърди, че е увреден. В исковата молба
бланкетно са посочени общите разпоредби на чл. 6, nap. 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 1 от
Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. В обстоятелствената част - на стр. 7 и стр. 8 от
исковата молба са описани действия на съдия в Софийския районен съд, като
твърдението за нарушение на горепосочените разпоредби е отнесено към действията
на същия и съответно е ангажирана отговорността на СРС. Едва на стр. 11 от
исковата молба, в т. V „Петитум“, държавата е упомената за първи път с
отправяне на искане същата да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 5100
лева - „обезщетение на понесените от него, неимуществени вреди за периода от
25.02.2016 г. до 22.02.2021 г., описани в т. IV-I на настоящата искова молба
причинени от страна на съдия Иванина Пъстракова от Софийски районен съд, чрез
описаното като „ нарушението “ в т. 111-1 и 2 на настоящата искова молба“.
Заявява, че никъде в това искане, както и в
обстоятелствената част на исковата молба, не се твърди за противоправно
действие или бездействие на държавата или каквото и да е основание за
ангажиране на отговорността на държавата. Нещо повече, ищецът търси бланкетно
обезвреда за действията на съдия от Софийския районен съд, което искане се
покрива изцяло и с искането към Софийския районен съд. Исканата обезвреда от
държавата не е уточнена и по основание (фактическо и правно), а размерът не е
посочен по пера.
Счита, че държавата, представлявана от министъра на
финансите, не е надлежен ответник по предявения иск за противоправни действия
на съдия в Софийския районен съд, тъй като искът за обезщетение се предявява
срещу органите от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вредите. Самият ищец в исковата молба ясно сочи съда като такъв орган.
В случай, че съдът квалифицира иска по чл. 49 от ЗЗД, то
счита, че в настоящия случай държавата, представлявана от министъра на
финансите, не следва да отговаря по предявени иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД. Съгласно чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква
работа, отговоря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на
тази работа. Предпоставките за възникване на тази гаранционно — обезпечителна
отговорност са: вреди, причинени на пострадалото лице (ищеца), вредите да са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД (ответникът) да е
възложил работа, вредите да са причинени при или по повод изпълнението на
работата, възложена от ответника (причинно-следствена връзка), изпълняващият
работата да има вина за причинените вреди. Поради липсата на всеки един от
елементите на състава в настоящия случай, не би могла да се реализира
отговорността на държавата по посочения ред.
От текста на закона е видно, че за ангажиране на
отговорността на възложителя за причинени вреди, необходима предпоставка е
възлагането на съответната работа на другиму. Държавата, представлявана от
министъра на финансите, не е възложител на съдиите от СРС, нито има правомощия
пряко да им възлага изпълнението на техните функции, дейности и правомощия.
„Възлагането“ по смисъла на чл. 49 от ЗЗД предполага наличие на трудовоправни
или служебни отношения между възложителя, чиято отговорност се ангажира и
лицето, причинило вредите (работник или служител). Този извод се подкрепя и от
трайната съдебна практика: Решение № 750 от 15. VI. 1992 г. по гр. д. № 377/92
г., IVг. о., Решение №274 от 1.11.1971 г. по гр. д. № 2486/70 г., Iг. о.
Закона за съдебната власт (ЗСВ) урежда самостоятелна
провосубектност на съдилищата. Съгласно чл. 65 от ЗСВ всички съдилища са
юридически лица на бюджетна издръжка. Председателите на съответния съд
осъществява общо организационно и административно ръководство, а съдилищата се
ползват с функционална независимост при правораздаването от съдебната и
законодателната власт. Следователно функциите, правомощията и задълженията на
съдиите и съдилищата не се осъществяват по силата на някакво „възлагане” от
държавата, а се извършват в съответствие със Закона за съдебната власт и Конституцията
на Република България. Според съществуващата константна съдебна практика,
отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква не за държавата, а за конкретния
възложител на работа, който притежава правосубектност и чийто длъжностни лица с
виновните и противоправните си действия са причинили претендираните вреди. По
исковете за обезщетяване за вреди, причинени на граждани, пасивно легитимиран е
субектът, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или
служебни правоотношения, а не държавата.
Твърди, че освен това, за да се ангажира
гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД, преди всичко следва
да се установи противоправно поведение на длъжностното лице, което да е
предприето въпреки установена в закона забрана за неговото извършване или
съответно противоправно бездействие при законово задължение за предприемане на
съответното действие. Следователно е необходимо, при условията на пълно и
главно доказване от страна на ищеца, да бъдат доказани всички елементи от
фактическия състав на отговорността по чл. 45 и по чл. 49 от ЗЗД.
Заявява, че следва да се вземе предвид, че едно действие
или бездействие са незаконни, когато противоречат на закона или на друг
нормативен акт или когато не са предвидени в него, т. е. при липса на законово
основание. Терминът „действие” е употребен както в чл. 7 и чл. 120 от Конституцията на Република България, така и в чл. 203 АПК и чл. 1 ЗОДОВ.
Легално определение на термина „действие”, респ. „бездействие”, липсва в
посочените нормативни актове, но под действие следва да се разбира всяко
такова, извършено от държавен орган или длъжностно лице, което не е юридически
акт, а тяхна физическа изява, но не произволна, а в изпълнение или съответно
неизпълнение на определена нормативна разпоредба. Законосъобразността на
бездействието на администрацията следва да се преценява чрез сравняване с
предписанията на закона. Незаконно бездействие е налице ако има законно задължение
за действие, а органът или длъжностното лице не са го извършили изобщо или не
са го извършили, когато са били длъжни да го извършат в определен срок. Под
бездействие се разбира неизвършването на предписаното от закона действие във
времето, когато е било извършено, и по начина, предписан от закона, а не
въздържането от каквото и да било действие. В този смисъл е и съдебната
практика - така например - Решение № 974 от 07.11.2008 г. на ВКС по гр.д. №
2980/2007 г., I г.о., ГК, Решение № 2392 от 20.02.2009 ?. на ВАС по адм. д. №
14624/2008 г., III о., Решение № 8401 от 07.07.2008 г. на ВАС по адм.д. №
6636/2008 г., III о. и др.
По изложените съображения, в настоящия случай не е налице
противозаконно действие или бездействие, за да може да бъде ангажирана отговорността
на държавата, представлявана от министъра на финансите.
Твърди, че от материалите по делото и изложеното в
исковата молба е видно, че съдията в СРС не е нарушил пряко закона, като е
издал изпълнителен лист за дължими от ищеца разноски по силата на чл. 78 от ГПК. Счита и че искът е неоснователен предвид функционалния имунитет на
съдиите.
В исковата молба като правно основание на претенциите на
ищеца са посочени бланкетно разпоредбите на чл. 6, нар. 1 от Европейската
конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) и чл. 1 от
Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. В исковата молба не се посочва ясно основание за
търсене отговорността на държавата, представлявана от министъра на финансите, а
единствено са записани бланкетно горепосочените разпоредби.
Отделно счита, че дори и ищецът да е претърпял
неимуществени вреди от или след визирания процес, то следва да се има предвид,
че съдиите са действали в рамките на правомощията си и действията им са били
законни. Допълнително, законодателството е предвидило ред за възстановяване на
недължими такси и разноски, както и е предвиден ред за обжалване на определения
и разпореждания на съда и съдебния изпълнител, от който ред ищецът не твърди да
се е възползвал. В случай че съдът счете, че е налице противоправно действие на
горепосочения съдия, от което ищецът е претърпял вреди, то считат, че същите не
са дължими изцяло поради съпричиняване от страна на ищеца, възражение в който
смисъл правят и с настоящия отговор, както и възражение, че ищецът не е водил
добре делата си.
Сочи в отговора, че ищецът не доказва и наличието на
претърпени от него вреди, нито причинно-следствена връзка между такива вреди и
твърдените противоправни действия и бездействия. По делото не се представят и
сочат и надлежни доказателства за възникването на сочените вреди.
Счита, че министърът на финансите като представител на
българската държава, не разполага с правомощия да възлага властнически функции
на другия ответник по делото. Не става напълно ясно въз основа на какви факти и
обстоятелства, действия и бездействия ищеца счита, че държавата, представлявана
от министъра на финансите, като самостоятелен субект и настоящ ответник, е
отговорна за причинените неимуществени вреди, от което да се обосновава
искането му да бъде ангажирана нейната отговорност. Държавата единствено е
„маркирана“ като „втори, евентуален ответник“ по делото без описание на
основанията за отговорността й и връзката с изложените обстоятелства в исковата
молба.
Прави и възражение за изтекла погасителна давност на
исковите претенции.
Молят съда да приеме предявения от М.Х. иск срещу
държавата, представлявана от министъра на финансите, за недопустим и да
прекратите производството спрямо този ответник.
В случай че приемете иска за допустим, моли да го
отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан.
На 15.09.2021 г. е постъпил отговор от Софийски районен
съд, в който заявява, че поддържа изцяло предоставеният от СРС отговор по
първата искова молба по изложените в него аргументи и допълнително предоставям
следния отговор, относно направеното уточнение и поправка.
Счита за
неоснователно твърдението за причинени вреди, за чието настъпване да е
допринесъл Софийски районен съд с издадения изпълнителен лист по гр. дело №
1366/2011 г. по описа на СРС, 38 състав.
Твърди, че безспорен факт е, че издаденият изпълнителен
лист по гр. дело № 1366/2011 г. от СРС, 38 състав е издаден без основание, но
също така е безспорен факт, че не са налице предприети от ищецът действия както
по гр. дело № 1366/2011 г„ така и по образуваното пред ЧСИ per. № 765 ИД №
2131/2019 г„ с които да е направено възражение за недължимост на вземането по
изпълнителния лист.
За да е налице отговорност на СРС, то следва да са налице
трите кумулативни предпоставки: 1. отменен акт, 2. да са настъпили вреди и 3.
вредите да са в причинно- следствена връзка с отменения акт.
Счита, че втората и третата предпоставка са изцяло
недоказани и същите не са се осъществили.
Ищецът като страна по гр. дело № 1366/2011 г. по описа на
СРС, 38 състав е бил изцяло запознат с развитието на производството, както с
постановения краен акт, т.е. от влизане в законна сила на решението на
въззивната инстанция, ищецът е знаел за отмяна на първоинстанционното решение
по отношение на задължението за заплащане на държавна такса. В случай, че
ищецът е изживявал посочените в исковата молба чувства в посочения интензитет,
то същият би реагирал веднага, за да докаже своята правота, а не почти две
години след образуване на ИД № 2131/2019 г. по описа на ЧСИ Гергана Илчева,
per. № 795 и 5 години след издаване на изпълнителния лист да подаде иск срещу
Софийски районен съд.
Относно твърдението, че ищецът търпи вреди от наложен
запор върху трудовото му възнаграждение във връзка с образуваното изпълнително
дело и това да е допринесло за причиняване на неимуществени вреди, то отново е
недоказано, тъй като въз основа наложения запор на ищеца не са удържани
средства в какъвто и да е размер, поради предходно наложени запори по други
изпълнителни производства. В допълнение следва да се отбележи и обстоятелството,
че Софийски районен съд, в качеството си на взискател не е упражнил правото си
за присъединяване към предходно образувани изпълнителни дела, поради което и с
наложеният запор за ищеца не са настъпили никакви вреди, които да следва да
бъдат обезщетявани.
В исковата молба се търси обезщетение за настъпили вреди
в периода от издаване на изпълнителния лист – 25.02.2016 г. до 15.07.2021 г. – датата
на подаване на поправената искова молба. Доколкото ищецът твърди, че вредите са
му нанеси от образуването на изпълнителното производство и наложения запор, то
датата на издаване на изпълнителния лист е без значение, тъй като същият е
възложен за събиране с възлагателно писмо изх. № 62014/26.09.2019 г., т.е. 3
години по-късно от издаване на изпълнителния лист. В случай, че ищецът твърди,
че са му причинени вреди именно от датата на издаване на изпълнителния лист -
25.02.2016 г., то в този 3 годишен период до образуване на изпълнителното
производство, същият е можел да предприеми действия оборващи издаването на изпълнителния
лист, каквито данни липсват по делото, а и каквито той не твърди да е
предприемал. Нещо повече, в исковата молба се излагат твърдения за причинени
вреди основно от наложения запор по образуваното едва през 2019 г. изпълнително
дело.
Счита, че е неоснователно твърдението, че твърдените
вреди продължават и към момента на подаване на поправената искова молба, поради
това, че ищецът не е уведомен от частният съдебен изпълнител за прекратяване на
изпълнителното производство.
Видно от представената (към отговора на исковата молба)
молба до ЧСИ per. № 765, с техен вх. № 22684/26.04.2021 г. Софийски районен съд
е направил искане за прекратяване на производството и връщане на изпълнителния
лист, т.е. уведомяването от ЧСИ за прекратяването на производството до ищеца е
неотносимо към настоящото производство, доколкото се търси отговорност от
Софийски районен съд, който своевременно е предприел мерки за прекратяване и
изискване на изпълнителния лист.
Твърди, че на интернет-страницата на съда е осигурен
публичен достъп до информация по делата на съда, в частност и до гр. дело №
1366/2011 г., извадка, от която представят, и от която видно, че с определение
от 01.06.2021 г., СРС, 38 състав е обезсилил издадения изпълнителен лист по гр.
дело № 1366/2011 г. Дори и да се приеме, че ищецът е нямал достъп до интернет,
то считат, че представляващият го адвокат е имал възможност да извърши горната
справка, за която да уведоми доверителя си.
По отношение на твърдението за категорична и безусловна
връзка между влошаване на здравословното състояние на ищеца и преживяното по
повод изпълнителното дело, то такава не е налице, тъй като ищецът не представя
данни за своето здравословно състояние преди образуване на изпълнителното дело,
от които да се установява, че е настъпила промяна. Още повече, че житейската
ситуация, в която се намира ищецът и мястото му на постоянно пребиваване
неименуемо оказват влияние върху психическото състояние, за което обаче не
следва да носи отговорност Софийски районен съд.
Сочи, че предявеният акцесорен иск на осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД, считам за изцяло неоснователен, тъй като неоснователността на
главния иск влече и неоснователност на иска за законна лихва. На следващо
място, уважаването на иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД е обусловено от
наличието на съществуващо парично вземане, което не е изпълнено в срок, при
което за периода на забава длъжникът отговаря пред кредитора, какъвто не е
налице в настоящия случай. Също така, правят възражение за настъпила тригодишна
погасителна давност за периода от 25.06.2016 г. до 15.07.2018 г.
Счита, че
твърденията са не само недоказани, но и че претенциите са в завишен и
прекомерен размер.Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира за
разноските по делото.
На 29.11.2021 г. е постъпил отговор от Държавата, представлявана
от министъра на финансите, чрез юрисконсулт Иван Григоров, в който заявяват, че
поддържа изцяло подадения по делото отговор на искова молба и направените в
него възражения, като оспорва изцяло по основание и размер предявения срещу
държавата иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5100 лева,
причинени на ищеца от страна на съдия Иванина Пъстракова от Софийския районен
съд, чрез издаването на изпълнителен лист по гр. д. № 1366/2011 г. но описа на
СРС, ведно със законната лихва върху горната сума от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното й плащане.
Твърди, че в поправената искова молба отново се твърдят
незаконосъобразни действия на съдия при издаване на изпълнителен лист срещу
ищеца за разноски по горепосоченото производство.
Поддържа направеното възражение за местна подсъдност,
като счита, че безспорно делото е подсъдно на компетентния да го разгледа съд в
гр. София, доколкото в същото се твърдят противоправни действия на съдия от
Софийския районен съд. Мястото та извършване на твърдения от ищеца деликт – издаване
на незаконосъобразен изпълнителен лист също е в гр. София. Обстоятелството, че
искът срещу СРС е подсъден на СРС неотносимо за спора дали делото следва да се
разгледа от Районен съд Стара Загора.; тази насока има ясно определена
процедура и по това обстоятелство Районен съд Стара Загора не следва да се
произнася.
Сочат в отговора, че от обстоятелствената част на
исковата молба отново не може да се изведе връзка между търсената от държавата
обезвреда и действието, от което ищецът да твърди, че е увреден. Въпреки това
ищецът е изложил съображения защо привлича държавата като ответник в
производството, като считам, че същите са неправилни и искът срещу държавата
следва да бъде отхвърлен само на това основание. Считат, че искът за
обезщетение следва да се предяви единствено срещу органите от чиито незаконни
актове, действия или бездействия са причинени вредите.
На стр. 5 от поправената искова молба ищецът е посочил
като основание на иска чл. 49 от ЗЗД и е уточнил, че противоправността се
изразява в нарушение на вътрешното законодателство на Република България.
Съгласно чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговоря за вредите, причинени от него при или по повод Изпълнението на тази
работа. Предпоставките за възникване на тази гаранционно - обезпечителна
отговорност са: вреди, причинени на пострадалото лице (ищеца), вредите да са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД (ответникът) да е
възложил работа, вредите да са причинени при или по повод изпълнението на
работата, възложена от ответника (причинно-следствена връзка), изпълняващият
работата да има вина за причинените вреди. Поради липсата на всеки един от
елементите на състава в настоящия случай, не би могла да се реализира
отговорността на държавата по посочения ред.
От текста на закона е видно, че за ангажиране на
отговорността на възложителя за причинени вреди, необходима предпоставка е възлагането
на съответната работа на другиму. Държавата, представлявана от министъра на
финансите, не е възложител на съдиите от СРС, нито има правомощия
пряко да им възлага изпълнението на техните функции, дейности и правомощия. „Възлагането“
по смисъла на чл. 49 от ЗЗД предполага наличие на трудовоправни или служебни
отношения между възложителя, чиято отговорност се ангажира и лицето, причинило
вредите (работник или служител). Този извод се подкрепя и от трайната съдебна
практика: Решение
№ 750 от 15. VI. 1992 г. по гр. д. № 377/92 г., IVг. о., Решение № 274 от 1.II.
1971 г. по гр. д. № 2486/70 г., Iг. о.
Законът за съдебната власт (ЗСВ) урежда самостоятелна
провосубектност на съдилищата. Съгласно чл. 65 от ЗСВ всички съдилища са
юридически лица на бюджетна издръжка. Председателите на съответния съд
осъществява общо организационно и административно ръководство, а съдилищата се
ползват с функционална независимост при правораздаването от съдебната и
законодателната власт. Следователно функциите, правомощията и задълженията на
съдиите и съдилищата не се осъществяват по силата на някакво „възлагане” от
държавата, а се извършват в съответствие със Закона за съдебната власт и
конституцията на Република България. Според съществуващата константна съдебна
практика, отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква не за държавата, а за
конкретния възложител на работа, който притежава правосубектност и чийто
длъжностни лица с виновните и противоправните си действия са причинили
претендираните вреди. По исковете за обезщетяване за вреди, причинени на
граждани, пасивно легитимиран е субектът, с който длъжностното лице, причинител
на вредата, е в трудови или служебни правоотношения, а не държавата. В този
смисъл и министърът на финансите, като представител на българската държава, не
разполага с правомощия да възлага властнически функции на другия ответник по
делото.
Освен това, за да се ангажира
гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД, преди всичко следва
да се установи противоправно поведение на длъжностното лице, което да е
предприето въпреки установена в закона забрана за неговото извършване или съответно
противоправно бездействие при законово задължение за предприемане на
съответното действие. Следователно е необходимо, при условията на пълно и
главно доказване от страна на ищеца, да бъдат доказани всички елементи от
фактическия състав на отговорността по чл. 45 и по чл. 49 от ЗЗД.
Заявява, че следва да се вземе предвид, че едно действие
или бездействие са незаконни, когато противоречат на закона или на друг
нормативен акт или когато не са предвидени в него, т. е. при липса на законово
основание. Терминът „действие” е употребен както в чл. 7 и чл. 120 от Конституцията на Република България, така и в чл. 203 АПК и чл. 1 ЗОДОВ.
Легално определение на термина „действие”, респ. „бездействие”, липсва в
посочените нормативни актове, но под действие следва да се разбира всяко
такова, извършено от държавен орган или длъжностно лице, което не е юридически
акт, а тяхна физическа изява, но не произволна, а в изпълнение или съответно
неизпълнение на определена нормативна разпоредба. Законосъобразността на бездействието
на администрацията следва да се преценява чрез сравняване е предписанията на
закона. Незаконно бездействие е налице ако има законно задължение за действие,
а органът или длъжностното лице не са го извършили изобщо или не са го
извършили, когато са били длъжни да го извършат в определен срок. Под
бездействие се разбира неизвършването на предписаното от закона действие във
времето, когато е било извършено, и по начина, предписан от закона, а не
въздържането от каквото и да било действие. В този смисъл е и съдебната
практика - така например - Решение
№ 974 от 07.11.2008 г. па ВКС по гр.д. № 2980/2007 г., I г.о., ГК, Решение №
2392 от 20.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14624/2008 г., III о., Решение № 8401
от 07.07.2008 г. па ВАС по адм.д. № 6636/2008 г., III о. и др.
По
изложените съображения, в настоящия случай не е налице противозаконно действие
или бездействие, за да може да бъде ангажирана отговорността на държавата,
представлявана от министъра на финансите.
Твърди, че
от материалите по делото и изложеното в исковата молба е видно, че съдията в
СРС не е нарушил пряко закона, като е издал изпълнителен лист за дължими от
ищеца разноски по силата на чл. 78 от ГПК. Счита и че искът е неоснователен
предвид функционалния имунитет на съдиите. Отделно счита, че дори и ищецът да е
претърпял неимуществени вреди от или след визирания процес, то следва да имате
предвид, че съдиите са действали в рамките на правомощията си и действията им
са били законни. Допълнително, законодателството е предвидило ред за възстановяване
на недължими такси и разноски, както и е предвиден ред за обжалване на
определения и разпореждания на съда и съдебния изпълнител, от който ред ищецът
не твърди да се е възползвал. В случай че счетете, че е налице противоправно
действие на горепосочения съдия, от което ищецът е претърпял вреди, то
поддържам направеното възражение, че същите не са дължими изцяло поради
съпричиняване от страна на ищеца.
Поддържа
направеното възражение за изтекла погасителна давност на исковите претенции и
намира за неправилни мотивите в поправената искова молба досежно давността.
По
направените доказателствени искания считат, че не следва да се допускат до
разпит двама свидетели, доколкото ищецът не сочи какви конкретни обстоятелства
ще доказва с всеки един от тях, нито е предоставил информация за същите, което
затруднява защитата на ответниците по делото.
Молят съда
да приеме предявения от М.Х. иск срещу държавата, представлявана от министъра
на финансите, за недопустим и да прекрати производството спрямо този ответник.
В случай, че съда приеме иска за допустим, моли да го отхвърли изцяло като
неоснователен и недоказан. Претендира за разноските по делото.
От обстоятелствата изложени в
исковата молба се налага извода, че предявеният иск е с правно основание чл. 49
от ЗЗД. Отговорността за вреди по чл. 49 ЗЗД по съществото си е гаранционно
обезпечителна, тъй като възложителят на работата не отговаря за своя вина,
действие или бездействие, а за такива на негови работници или служители. Те
трябва да се причинили вредите- имуществени или неимуществени, при или по повод
възложената им работа, както и те да се дължат на техни противоправни действия
или бездействия, които да са извършени виновно. В случая, предмет на доказване
е както наличието на фактическия състав на непозволеното увреждане, а така и
също и факта на възлагане на работата. Претендира се ангажиране на
отговорността на СРС за твърдени незаконосъобразни действия от страна на съдия,
разглеждал гр.д. № 1366/11г., по описа на СРС, комуто е възложил работа. В тежест на ищеца е да докаже, че
ответникът Софийски РС има качеството на възложител на работата, като и да
докаже противоправността на деянието, причинно-следствената връзка между
деянието и настъпилата вреда. Ищецът
следва да докаже претърпените от него неимуществени вреди, както и липсата
на съпричиняване от ищеца, тъй като не е водил добре делата си. Ищецът следва
да представи доказателства за своето здравословно състояние преди образуване на
изпълнителното дело, от които да се установява, че е настъпила промяна.
СЪДЪТ:
ПРИКАНИ
страните към спогодба, като им РАЗЯСНЯВА нейните предимства, както следва: със
спогодбата страните доброволно уреждат спора си и десезират съда, поради което
делото се прекратява; одобрената от съда спогодба не подлежи на обжалване и има
значението на влязло в сила решение, като се ползва със сила на присъдено нещо
и изпълнителна сила; при спогодба се дължи заплащане на държавна такса в
половин размер.
НАПЪТВА страните към медиация – доброволна и
поверителна процедура за извънсъдебно решаване на спорове, при която трето лице
– медиатор подпомага спорещите страни да постигнат споразумение. Спорът може да бъде решен и чрез друг способ
за доброволното му уреждане – извънсъдебна спогодба.
По отношение на предявения иск
против втория ответник Държавата, представлявана от министъра на финансите, съдът счита, че държавата,
представлявана от министъра на финансите, не е надлежен ответник по предявения
иск за противоправни действия на съдия в Софийския районен съд, тъй като искът
за обезщетение се предявява срещу органите от чиито незаконни актове, действия
или бездействия са причинени вредите. Самият ищец в исковата молба ясно сочи
съда като такъв орган.
В настоящи случай, предявеният
иск е по чл. 49 от ЗЗД, като Държавата, представлявана от Министъра на
финансите не е надлежен ответник по този иск. Съгласно чл. 49 от ЗЗД този,
който е възложил на друго лице някаква работа, отговоря за вредите, причинени
от него при или по повод изпълнението на тази работа. Предпоставките за
възникване на тази гаранционно — обезпечителна отговорност са: вреди, причинени
на пострадалото лице (ищеца), вредите да са причинени от лице, на което
отговорният по чл. 49 от ЗЗД (ответникът) да е възложил работа, вредите да са
причинени при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника
(причинно-следствена връзка), изпълняващият работата да има вина за причинените
вреди. Поради липсата на всеки един от елементите на състава в настоящия
случай, не би могла да се реализира отговорността на държавата по посочения
ред. В случая, Държавата, представлявана от министъра на финансите, не е
възложител на съдиите от СРС, нито има правомощия пряко да им възлага
изпълнението на техните функции, дейности и правомощия. „Възлагането“ по
смисъла на чл. 49 от ЗЗД предполага наличие на трудовоправни или служебни
отношения между възложителя, чиято отговорност се ангажира и лицето, причинило
вредите (работник или служител).
Ето защо
съдът приема, че предявеният от М.Х. иск срещу Държавата, представлявана от
министъра на финансите, е недопустим, поради липса на надлежна страна, което се
явява абсолютна процесуална предпоставка
за предявяване на иска. В този смисъл производството по делото по отношение на
втория ответник следва да бъде прекратено, поради недопустимост на иска по
отношение на ответника Държавата, представлявана от Министъра на
финансите.
Съдът счита, че следва да
приеме като писмени доказателства приложените към исковата молба и отговорите документи,
тъй като същите са допустими, относими и необходими по смисъла на ГПК.
Предвид
изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №
968/2021 г. по описа на РС Ст.Загора по отношение на втория ответник Държавата, представлявана от Министъра на финансите, поради недопустимост на иска –
липса на надлежна страна.
Определението за прекратяване подлежи на обжалване в
едноседмичен срок от съобщението до страните пред Окръжен съд Стара Загора.
ПРИЕМА като
писмени доказателства по делото: копие от интернет-страницата на СРС, съдържаща
данни за постановено на 03.06.2021 г. определение № 20130882 по гр. дело №
1366/2011 г. по описа на СРС, 38 състав, ведно с публикуваното определение.
ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на страните да сочат
гласни доказателства, като УКАЗВА на ищеца в 3-дневен срок от съобщението да
посочи трите имена на свидетелите и обстоятелствата,
които ще установяват, с препис за прот.страна.
НАЗНАЧАВА съдебно-медицинска експертиза,
вещото лице по която, след като се запознае с материалите по делото, да
отговори на въпроси, поставени в исковата молба.
ОПРЕДЕЛЯ за вещо лице кл.психолог
Екатерина Спасова.
ОПРЕДЕЛЯ депозит за изготвяне на
експертизата в размер на 150 лв., който да се внесе от ищеца в 3-дневен срок от
съобщението /същият е освободен от
заплащане на ДТ, но не и от разноски по делото/.
ВНАСЯ делото в
открито съдебно заседание и НАСРОЧВА
същото за 2.02.2022 г. от 10 ч., за
която дата да се призоват страните и вещото лице, след внасяне на депозита.
ПРЕПИС от разпореждането да се връчи на
страните, а на ищеца и копие от отговорите.
Разпореждането
не подлежи на обжалване.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: