Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

гр. София, 26.04.2017 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

         Софийският окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен граждански състав, в открито съдебно заседание на 29.03.2017 г. в състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Катя Щерева

                                                              ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Георгиев                                                                     

Катерина Ненова

                                              

при секретаря Т.В. разгледа докладваното от съдия Георгиев в. гр. д. № 89 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

         Образувано е по въззивна жалба от о.Г.М. – ответник в първоинстанционното производство, срещу решение № 152 от 18.10.2016г., постановено по гр.д. № 224/2014г. по описа на РС – гр. Елин Пелин, с което са уважени предявените срещу жалбоподателя главни и акцесорни искове и той е осъден да заплати на ищцовото дружество – „ДЕСК - В. и С-ие“ СД – разноски в съдебното производство. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е необосновано и неправилно. Поддържа, че не е приел работата на изпълнителя по двата процесни договора за изработка, поради което не му дължи възнаграждение. Счита, че не може да бъде принуден да приеме нещо, което се различава от дължимото. Изтъква, че изготвените от насрещната страна проекти не отговарят на възложеното с договорите. Позовава се на заключенията по допуснатите експертизи, въз основа на които прави извод, че изработеното от ищеца съставлява 90% от възложеното по мярка № 321 и 67% от възложеното по мярка № 322. Твърди, че, при такова процентно съотношение на изпълнението, е невъзможно да се издаде разрешение за строеж. Прави извод, че това съставлява пълно неизпълнение на поръчката, поради което е неприложима разпоредбата на чл. 267, ал. 1 от ЗЗД, а изпълнителят няма право дори на частично възнаграждение. Намира, че, след като не е осъществен уговореният резултат, положеният от изпълнителя труд е ирелевантен, тъй като, с оглед спецификата на възложеното, частичното изпълнение не може да бъде полезно на възложителя. Оспорва приложимостта на чл. 16 от договора, доколкото тази клауза противоречала на чл. 269 от ЗЗД, както и поради това, че касае прекратяване на договора само от страна на възложителя, докато в случая и двата договора били прекратени по инициатива на изпълнителя. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове.

Препис от жалбата е бил връчен на насрещната страна и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор, с който жалбата се оспорва. Въззиваемият счита, че е изготвил и предал на възложителя о.Г.М. проектите, които е следвало да изработи по силата на двата процесни договора. С оглед бездействието на възложителя за сключване на договори за финансиране по мерки 321 и 322, обаче, изпълнителят бил прекратил договорите на основание чл. 15, т. 4 от тях, а именно – с едностранно едномесечно предизвестие. Намира, че при това той има право на възнаграждение за извършените до датата на прекратяването дейности. Оспорва довода от въззивната жалба, че възложителят не бил приел представените от изпълнителя проекти, т.е. че последният не бил изпълнил договорните си задължения, поради което не му се дължало плащане, а също и довода, че такова не се дължало и поради непостъпване на финансиране по мерки 321 и 322 по обективни причини. Поддържа, че възложителят бил приел изработеното с конклудентни действия и цитира съдебна практика в този смисъл, тълкувайки съдържанието на Протокол № 10/22.12.2011г. и Протокол № 11/22.12.2011г. на ОЕСУТ. Позовава се на допълнителното заключение на в.л. Д. и твърди, че не е имал задължения, каквито му се вменяват от жалбоподателя, както и че отправените от него забележки към проектите са твърде общи, респ. имат само указателен характер и се отнасят за бъдещи действия по проектирането. Счита, че възраженията му се подкрепят и от заключенията на в.л. Ц. и в.л. Т.. Оспорва твърденията на жалбоподателя, че констатираната степен на изпълнение на проектите (съответно 90% и 67%) се приравнявала на пълно неизпълнение на възложената работа и обуславяла недължимост на възнаграждение на изпълнителя. Подчертава, че е претендирал възнаграждение по прекратени договори за изработка, като както прекратяването, така и последиците от него са уредени по волята на страните в съответствие със свободата на договаряне. Оспорва изложените от жалбоподателя твърдения за основанието, на което са прекратени  договорите, както и за съотношението между договорните клаузи и разпоредбата на чл. 269 от ЗЗД. Споделя по принцип разсъжденията в жалбата относно същността на договора за изработка, но счита, че те не изключват изричните уговорки между страните, които в конкретния случай му дават право да получи възнаграждение за действително изработеното. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение, както и да му присъди разноски във второинстанционното производство. В случай, че обжалваното решение бъде отменено, а исковете – отхвърлени, претендира, съдът да уважи евентуално предявените искове по чл. 59 от ЗЗД.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят се представлява от адв. К. и юрк. К., които поддържат жалбата и молят съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго такова, с което отхвърля предявените искове. Претендират разноски, вкл. за юрисконсултско възнаграждение. Представят списък по чл. 80 от ГПК.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият не се представлява и не изразява становище по спора.

Съдът намира, че фактическата обстановка по спора е коректно установена и изчерпателно описана в обжалваното съдебно решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда повторно в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 

І. По валидност

В случая обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята правораздавателна власт.

 

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните процесуални предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск, липсвали са отрицателни такива, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените искове срещу посочения от ищеца ответник.

 

ІІІ. По същество

По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че между страните са били сключени два договора за изработка с предмет – извършване на проектантски услуги.

Първият от тях – № 038/10.08.2010г. – има за предмет дейности във връзка с проект „Интегриран воден проект на с. А.“, като проектът включва реконструкция и подмяна на вътрешна водопроводна мрежа, изграждане на канализационна инфраструктура, събирателен колектор и пречиствателна станция за отпадни води (ПСОВ). Съгласно чл. 1 от договора, проектът ще бъде финансиран по мярка 321. Уговорена е цена за осъществената проектантска дейност в размер на 109000лв. без ДДС. Съгласно чл. 8, ал. 1 от този договор, изпълнителят следва да изработи инвестиционния проект във фаза технически проект. В чл. 15 от договора е предвидено, че същият се прекратява с изтичане на срока му (т. 1), или с окончателно изпълнение и приемане на договорената работа (т. 2), или едностранно от възложителя, ако изпълнителят системно не изпълнява задълженията си по него (т. 3), или едностранно от всяка от страните с едномесечно писмено предизвестие (т. 4). В последния случай, ако договорът е прекратен от възложителя, той дължи заплащане на изпълнителя за извършените от него дейности до момента на прекратяването, а ако договорът е прекратен от изпълнителя, той дължи на възложителя заплащане на всички дължими суми по изпълнението на договора, вкл. отпуснати аванси, ако има такива. Въпреки това, чл. 16 от договора изрично сочи, че „в случаите по чл. 15, ал. 1, т. 3 и 4, възложителят дължи на изпълнителя възнаграждение за извършената работа до прекратяване на договора“.

Вторият от договорите – № 055/29.11.2010г. – има за предмет дейности във връзка с проект „Интегриран проект за с. А.“, като проектът включва реконструкция и изграждане на улична мрежа, тротоари, площад и прилежащите към него зелени площи; изграждане на детска площадка, вкл. доставка и монтаж на съоръженията. От чл. 1 на договора е видно, че проектът ще бъде финансиран по мярка 322. Уговорена е цена за осъществената проектантска дейност в размер на 87000лв. без ДДС. И в чл. 8, ал. 1 от този договор е предвидено, че изпълнителят следва да изработи инвестиционния проект във фаза технически проект. Напълно идентични са и клаузите на чл. 15, т. 1 – 4 и чл. 16 от него с клаузите със съответна номерация от първия договор.

Независимо от горното, техническото задание по първия договор (л. 66-67 от първоинстанционното дело) е озаглавено като такова за изготвяне на работен (а не технически) проект за обекта. Това заглавие съответства напълно на втората от фазите на проектиране в заданието (т. ІІ.2) която изрично е предвидена под формата на работен проект, достатъчен за издаване на разрешение за строеж и включващ количествено- стойностни сметки, спецификации и обяснителни записки. Освен това, в т. І.2 от заданието е предвидено оказване на съдействие за подаване на заявление за разрешение за заустване на пречистени води от ПСОВ в р. Макоцевска (което не се изтъква от никоя от страните в подкрепа на нейните доводи), а в т. ІІ.3 – съдействие по подготовка на формуляри за кандидатстване за финансиране по програма „Развитие на селските райони“ с цел осигуряване на последваща реализация на проекта.

Техническото задание по втория договор (л. 61-64 от първоинстанционното дело) касае технически инвестиционен проект (ТИП) в обем и съдържание от петнадесет точки съгласно изискванията на Наредба № 4 за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти. В него е посочено, че проектът следва да се изготви върху актуализирана кадастрална снимка след попълване на кадастралния план и актуален имотен регистър. Посочени са редица параметри на отделни зони на проекта в техния завършен вид, както и изисквания към проектантската дейност. Обособени са три части на проекта – съответно с наименования „Благоустрояване и паркоустрояване“, „Електро“ и „Геодезия“.

С писма от 03.09.2010г., 12.01.2011г. (два броя) и 06.10.2011г. изпълнителят е предоставил на възложителя идеен и работен проект по първия договор и технически и работен проект по втория договор.

По делото няма данни за осъществено финансиране на проектите нито по мярка 321, нито по мярка 322.

С писма от 16.09.2013г. (л. 32- 35 от първоинстанционното дело) изпълнителят „ДЕСК – В. и С-ие“ СД е отправил до възложителя о.Г.М. предизвестия за прекратяване на договорите на основание чл. 15, т. 4 от тях поради незаплащане на дължимо възнаграждение. Поканил е възложителя, до изтичане на срока на предизвестието, да му заплати извършената работа до момента на прекратяването, която според него съвпада с уговорените възнаграждения по договорите в размери съответно от 109000лв. и 87000 лв.

По делото няма данни, дали адресатът е получил тези писма, но, с оглед представените от него отговори, съдът приема, че те са били получени. В отговорите (л. 36-37 от първоинстанционното дело) възложителят е изразил съгласието си за прекратяване на договорите по взаимно съгласие по чл. 19 от тях. Същевременно е заявил, че няма да изплати поисканите суми, тъй като не били сключени договори за финансиране и такова не е извършено, поради което липсвало правно основание за изплащане на възнаграждения по договорите съгласно чл. 4, ал. 2 от тях, където се предвижда, че окончателно плащане на 100% от възнаграждението по договорите се заплаща в срок до 15 дни след като възложителят сключи договор за финансиране по мярка 321 (респ. – мярка 322) за съответния проект, получи финансиране за него и предварително е получил подготвения инвестиционен проект в пет оригинала на хартиен носител и два екземпляра на магнитен носител.

Видно от текста на исковата молба и от изричното изявление на процесуалния представител на ищеца в о.с.з. на 08.12.2015г., с двата главни иска се претендира не плащане по изпълнени договори, а заплащане на извършената до момента работа в случай на прекратяване на договорите по чл. 15, т. 4, вр. чл. 16 от тях. Поради това съдът намира, че за изхода на настоящия правен спор е без значение, дали работата е приета от възложителя и дали са настъпили предпоставките за заплащане на уговореното между страните възнаграждение съгласно чл. 3 и 4 от двата процесни договора[1]. В случая ищецът основава претенциите си по двата главни иска на клаузата на чл. 16 от тях, регламентираща задължение на възложителя да му заплати възнаграждение за извършената работа до момента на прекратяване на договорите, вкл. и по чл. 15, т. 4 от тях (на което основание ищецът ги е прекратил в настоящия случай). Поради това, в настоящия процес подлежат на изследване предпоставките за прекратяване на договорите по този ред, както и установяване на размера на дължимите между страните плащания, както следва:

Предпоставките за прекратяване на договорите по посочения от ищцовата страна ред имат отношение към основателността на иска. В случая съдът намира, че те са били налице и че изпълнителят е имал основание да прекрати договорите, поради следните съображения. Видно от клаузата на чл. 15, т. 4 от двата договора, правото на едностранното им прекратяване с едномесечно предизвестие е предоставено в равна степен и на двете договарящи страни, без да е необходимо да се сочат причини за така изразената воля. Различни са единствено имуществените последици от прекратяването, в зависимост от това, дали то е предприето по инициатива на възложителя или на изпълнителя: в първия случай възложителят дължи заплащане на изпълнителя за извършените дейности до момента на прекратяването, а във втория – изпълнителят дължи на възложителя заплащане на всички дължими суми, произтичащи от изпълнението на договора, вкл. отпуснати аванси, ако има такива. По настоящия казус прекратяването на договора е предприето от изпълнителя, но дължимите от него суми на възложителя не са предмет на делото, поради което съдът не ги обсъжда. Буквално погледнато, в тази хипотеза, изпълнителят няма никакво парично вземане срещу възложителя, а сам той му дължи възстановяване на получени аванси и други суми. Съгласно чл. 16 от договорите, обаче, „в случаите по чл. 15, ал.1, т. 3 и 4, възложителят дължи на изпълнителя възнаграждение за извършената работа до прекратяване на договора“. Така цитираните формулировки на чл. 15, ал. 3 и 4 и чл. 16 от процесните договори са принципно непоследователни и създават риск от противоречиво тълкуване. То може да се избегне, ако се приеме, че ал. 3 и 4 на чл. 15 регламентират различните права на всяка от страните в отделни хипотези, а чл. 16 – право на изпълнителя, което той има при всяка хипотеза на прекратяване на договора по чл. 15, ал. 3 и 4. В подкрепа на това тълкуване е и фактът, че клаузата за заплащане на извършената работа във всички случаи на едностранно прекратяване на договора е изрично формулирана и е обособена в самостоятелен текст. По тези съображения, съдът намира, че ищецът – изпълнител по процесните договори – е бил легитимиран да прекрати едностранно договорите с едномесечно писмено предизвестие, като при това има право да получи възнаграждение за извършената работа до момента на прекратяването. Следователно, двата главни иска са доказани по основание.

Не обосновават обратен извод писмата - отговори на възложителя, с които той заявява съгласието си за прекратяване на договорите по реда на чл. 19 от тях (т.е. по взаимно съгласие), за който случай договорите не предвиждат плащания между страните. След като изпълнителят надлежно и изрично е отправил предизвестие за едностранно прекратяване на договорите на основание чл. 15, т. 4 от тях, отговорът на това предизвестие (независимо от неговата формулировка) не води до съвпадение на волите за прекратяването им по взаимно съгласие и не поражда съответни правни последици.

Не обосновава обратен извод и разпоредбата на чл. 269, ал. 2 от ЗЗД, на която се позовава жалбоподателят във връзка с твърдяно от него противоречие на договорни клаузи със закона. Според настоящия съдебен състав, тя е обвързана със строго специфичната предпоставка по чл. 269, ал. 1 от ЗЗД, която в случая не е налице, поради което е неприложима в настоящия случай. Вместо това, съдът намира, че клаузата на чл. 16 от двата процесни договора съответства на духа на закона в сходни ситуации – напр.  чл. 265, ал. 1, предложение трето от ЗЗД (при запазване на договора), респ. чл. 267, ал. 2, изречение второ от ЗЗД (при прекратяване на договора поради обективна невъзможност за изпълнение). Поради това и във връзка с чл. 9 от ЗЗД, няма основание да се пренебрегне волята на страните, изразена в чл. 16 от двата договора.

Ирелевантна е и изтъкнатата от жалбоподателя невъзможност да получи разрешение за строеж въз основа на представените от изпълнителя проекти, тъй като, първо, тази невъзможност не е доказана (няма опит за получаване на разрешение и последващ отказ на компетентния орган), и, второ, обсъдената по- горе клауза на чл. 16 от договорите изрично регламентира правото на възнаграждение на изпълнителя дори за частично извършена работа и независимо от това, дали тя е достатъчна за получаване на такова разрешение.

На последно място, неоснователен е и доводът, че възложителят не може да бъде принуден да приеме нещо, което се различава от дължимото, тъй като, по силата на сключените договори, той се е съгласил в определени хипотези да получи и да заплати само част от изработеното.

Що се отнася до дължимото възнаграждение при прекратяване на договорите на основание чл. 15, т. 4, вр. чл. 16 от тях, то има отношение към доказаността на исковете по размер. По този въпрос съдът намира, че това възнаграждение не е обвързано с уговореното такова по всеки от договорите, тъй като в хипотеза на прекратяване на последните се дължи не уговореното между страните, а само реално извършената работа до момента на прекратяването (арг. от чл. 16 от двата договора и различната му формулировка спрямо чл. 4 от тях). Независимо че с предизвестията за прекратяване на договорите изпълнителят е поискал да му се заплати възнаграждение, равно на уговореното такова за пълно изпълнение, а в исковата молба поддържа, че му се дължи точно тази сума, предмет на исковите му претенции са възнаграждения за реално извършената работа по чл. 16, чийто размер не е задължително да съвпада с първоначално уговорения по чл. 4 от договорите. Освен това, на основание чл. 20 от ЗЗД, съдът тълкува клаузата на чл. 16 от двата договора в смисъл, че извършената работа подлежи на заплащане само доколкото съответства на възложеното с всеки от тях. По тези съображения, за да се определи размера, до който двата главни иска са доказани, е необходимо да се прецени количеството на извършената работа, съответствието й с възложеното по договорите, а също и нейната стойност.

За да формира изводи по горните въпроси, съдът взе предвид следното:

1.     Количество на извършената работа и съответствие с техническите изисквания

Видно от съпроводителните писма от 03.09.2010г., 12.01.2011г. и 06.10.2011г., с тях изпълнителят е предоставил на възложителя предвидените в техническите задания проекти, а именно: технически проект и работен проект по първия договор, и идеен проект и работен проект по втория договор. От външна страна, техните наименования, структура и обем отговорят на изискванията на техническите задания, поради което съдът намира, че в количествено отношение работата е изпълнена точно. В подкрепа на този извод е и отговорът по задача № 1 от основното заключение на в.л. Д., вкл. т. 12 от него, съгласно която изготвените проекти отговарят на техническите изисквания. В същия смисъл е и заключението на в.л. Богданов относно електрическата част на проектите (л. 137 – 138 от първоинстанционното дело). Установените непълноти и несъответствия на проектите с възложеното по договорите, доколкото обуславят редуциране на дължимото възнаграждение за извършената работа, се обсъждат по- долу.

2.     Съответствие на извършената работа с уговореното съгласно договорите

2.1. По този въпрос, на първо място следва да се отбележи разминаването между изискванията на първия договор и техническото задание, към което самият той препраща. В чл. 8, ал. 1 от договора изрично е посочено, че изпълнителят се задължава да изработи инвестиционния проект във фаза технически проект. Същевременно, съгласно чл. 1 от този договор, изпълнителят приема да изпълни проектантски услуги, посочени в приложение № 1 към договора, за което съдът приема, че съответства на техническото задание, намиращо се на л. 66 – 67 от първоинстанционното дело. В него, обаче, (както се посочи по- горе) е предвидено изготвяне на работен проект. Видно от чл. 2, ал. 1 от Наредба № 4 от 21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти, техническият и работният проект са две различни фази на проектирането, имат различна степен на детайлност и конкретизация, и предполагат частично различаваща се по вид и обем документация (арг. от Глава VІ, Глава VІІ, и раздели ІІ и ІІІ към Глава VІІІ и Глава ІХ от Наредбата). Поради това съдът намира, че още при сключването на договора е допусната непрецизност, която не позволява да се определи действителното задължение на изпълнителя. Съответно, липсва критерий за преценка, дали фактически изпълненото от него съответства на договора, или не.

2.2. Видно от т. 10 и т. 11 от първото допълнително заключение на в.л. Д. (л. 115 – 117 от първоинстанционното дело), ОЕСУТ не е констатирал забележки при разглеждането на проекта по първия договор, които да са включени в техническото задание за проектиране, откъдето вещото лице е направило извод, че съветът няма забележки по изпълнението, т.е. то отговаря на изискванията. Във връзка с това, съдът намира, че обратен извод не може да се обоснове от петте забележки по т. 12 от Протокол № 10/22.12.2011г. от редовно заседание на ОЕСУТ към общ. Г.М. (л. 51 от първоинстанционното дело), поради следните съображения:

2.2.1.  Първите три от тях по същество касаят изготвяне на задание за изменение на ПУП, изготвяне и одобряване на такъв, а след промяна на предназначението на поземлените имоти и влизане в сила на този ПУП – представяне на инвестиционния проект за съответствие. В този смисъл, те съставляват допълнителни задачи към изпълнителя, които не фигурират нито в подписания договор, нито в техническото задание към него. Поради това не може да се приеме, че те отразяват неизпълнение на договора, нито някакво несъответствие между уговореното между страните и фактически изработеното от изпълнителя. Съответно, наличието им не е основание да не се приеме работата на изпълнителя или да му се откаже плащане.

По аргумент от чл. 140 от ЗУТ и чл. 5 от Наредба № 4 от 21.05.2001 г., желаните изменения на ПУП трябва да предхождат инвестиционното проектиране (което се съобразява с тях), а не да го следват. Затова необходимостта от изменение на ПУП след изготвяне и предаване на възложения проект не може да се вмени във вина на изпълнителя, още повече, че в случая то е от компетентността на самия възложител – арг. от чл. 124а и чл. 135 от ЗУТ! Поради това съдът намира, че тези забележки не касаят несъвършенства на работата на изпълнителя.

На последно място, видно от заключението на в.л. Т. (л. 145 - 149 от първоинстанционното дело) по този договор самият възложител не е спазил процедурата по Наредба № 1 от 30.07.2003 г. за номенклатурата на видовете строежи, в частта й, която изисква задължително възлагане на консултант (независим строителен надзор) да изготви доклад за съответствие на представения проект.

2.2.2.  По отношение на забележките от т. 4 и 5 от Протокол № 10/22.12.2011г., в.л. Д. е категорично, че първата от тях е твърде обща и неопределена, (поради което съдът не може да прецени, дали е основателна), а втората има указателен характер и касае бъдещи дейности, а не пороци на извършеното проектиране. Поради това те също не обуславят извод за неизпълнение на договора, нито съставляват основание да се откаже плащане по него.

2.3. Съгласно т. 6 и т. 7 от същото заключение, ОЕСУТ е указал на изпълнителя да продължи да работи по проекта – предмет на втория договор, с оглед издаване на строително разрешение, което по същество означава, че няма забележки по проекта, както и че той отговаря на техническите изисквания. В същия смисъл са и изявленията на вещото лице в открито съдебно заседание на 08.12.2015г., съгласно които строително разрешение се издава само при приет проект, откъдето е направен извод, че процесният проект е бил приет. Както се обоснова по- горе, в случая приемането на проекта е ирелевантно за изхода на спора, но то има значение на косвено доказателство за това, че изработеното от изпълнителя съответства на уговореното с договора между страните.

3.     Остойностяване на извършената и съответстваща на договорните изисквания работа

По искане на ищеца са били назначени три допълнителни експертизи за остойностяване на отделни части от проектите (Електрическа, ВиК и Геодезия), както и експертиза за определяне на  комплексните им оценки.

Съгласно заключението на в.л. Богданов, проектантският хонорар за електрическата част на първия договор № 038/10.08.2010г. е в размер на 3456,55 лв. без ДДС (респ. 4158,66 лв. с ДДС), а по втория договор – 6205,05 лв. без ДДС (респ. 7446,06 лв. с ДДС).

Съгласно заключението на в.л. Д. (л. 162 – 163 от първоинстанционното дело) геодезическата част на проекта по договор № 038/10.08.2010г. е оценена на 10500 лв., а по договор № 055/29.11.2010г. – 11500лв.

Съгласно основното заключение на в.л. Ц., ВиК- частта от проекта по договор № 038/10.08.2010г. е оценена на 76300 лв. (без ДДС), а съгласно допълнителното такова – на 37,5% от заявения хонорар. Следователно, при хонорар от 109000лв., определеният от вещото лице процент води до оценка на извършената част по този договор в размер на 40875 лв. По втория договор не е извършвана оценка на ВиК- част.

Съгласно основното заключение на в.л. Т., оценило в цялост извършената работа и по двата проекта, дължимата сума за проектиране по договор № 038/10.08.2010г. (мярка 321) е 98100 лв., а по договор № 055/29.11.2010г. (мярка 322) е 58290 лв., като и двете суми са без ДДС. Тези изводи са потвърдени и с допълнителното му заключение (л. 169 – 170 от първоинстанционното дело).

При тези данни съдът намира, че, както обобщената стойност на проектирането (съгласно в.л. Т.) по договор № 038/10.08.2010г., така и стойността му, формирана въз основа на сумиране на остойностените дейности по отделни части (съгласно заключенията на в.л. Ц., в.л. Д. и в.л. Б.), надхвърля исковата претенция от 25000 лв. Поради това, независимо кое от заключенията се цени, искът е доказан и по размер, като следва да бъде уважен за претендираната след увеличението му сума от 25000лв.

Съответно, по договор № 055/29.11.2010г. оценката на електрическата част е 6205,05 лв. без ДДС (респ. 7446,06 лв. с ДДС), а на геодезическата част - 11500лв. Не е остойностена, обаче, работата по част „Благоустрояване и паркоустрояване (виж. т. ІІІ.1 от техническото задание), за която съдът приема, че съставлява основна част от проекта, тъй като е пряко свързана с основни негови компоненти – зелени площи и детска площадка. Оттук се налага извод, че общата стойност на извършеното проектиране по този договор е значително по- висока от сбора на двете остойностени части. По тези съображения съдът цени заключението на в.л. Т., което е определило комплексна оценка на дейностите по този проект в размер на 58290 лв. без ДДС. Следователно, и този главен иск е доказан до пълния му размер след увеличението (25000лв.), поради което следва да бъде уважен изцяло.

С оглед гореизложеното, уважавайки двата главни иска в пълните им предявени размери, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в съответните му части.

Въззивната жалба не съдържа самостоятелни аргументи срещу частите от обжалваното решение, с които са уважени акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размери от по 1057,67 лв. Поради това и на основание чл. 269 от ГПК, съдът не следва служебно да издирва и обсъжда такива. Единствено за пълнота на изложението съдът отбелязва, че, служебно изчисленият размер на лихвата е по- висок от претендирания и присъден такъв. Следователно, решението следва да бъде потвърдено и в тези си части.

 

ІV. По разноските

С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия направените от последния разноски пред въззивната инстанция. Такива, обаче, не се установяват, поради което не следва да се присъждат.

 

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 152 от 18.10.2016г., постановено по гр.д. № 224/2014г. по описа на РС – гр. Елин Пелин.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                             2.