Р Е Ш Е Н И Е
№ …
гр. София,
19.06.2017г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Г въззивен
състав, в публично съдебно заседание,
проведено на четвърти февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛА ЧОМПАЛОВ
ПОЛИНА ХАДЖИМАРИНСКА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия
Хаджимаринска в.гр.д.№ 1516 по описа за 2012г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 196 и сл. ГПК /отм./
вр. пар. 2, ал. 1 ПЗР на ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищците А.С.Г.,
С.Г.-В., И.Г.С., Г.Т.М. и Т.Т.М., срещу решение от
7.01.2011г., постановено по гр.д.№
27336/2007г. по описа на СРС, 38 с-в, с което са отхвърлени предявените от тях
искове, както следва 1/ искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ вр.
чл. 2 ЗВСОНИ против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното
развитие и благоустройството, за признаване за установено правото на
собственост на ищците, съответно на А.Г. – върху 1,8413% ид.части,
на С.Г.-В. – върху 2,3338% ид.части, на И.С. – върху
1,7003% ид.части, и на Г.М. и Т.М. – върху 0,8502%
ид.части всеки, от недвижими имоти, съставляващи магазин с кухня и клозет с
площ около 103,75 кв.м., и магазин с площ около 23,45 кв.м., съединени в един,
и два зимника, намиращи се под тях, и кантора с клозет с площ около 156,40
кв.м., подробно индивидуализирани в исковата молба, заедно със 758/10000
ид.части от общите части на етажна собственост „П.С.Б.“, построена на 1636
кв.м. и толкова ид.части от мястото, цялото от 1692 кв.м., находящи се в гр.
София; 2/ искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ вр. чл. 2 ЗВСОНИ
против „С.б.“ ООД за признаване за установено правото на собственост на ищците,
съответно на А.Г. – върху 1,8413% ид.части, на С.Г.-В.
– върху 2,3338% ид.части, на И.С. – върху 1,7003% ид.части, и на Г.М. и Т.М. – върху 0,8502% ид.части всеки,
от кантора с клозет с площ около 156,40 кв.м., подробно индивидуализирана в исковата
молба, заедно със 758/10000 ид.части от общите части на етажна собственост „П.С.Б.“,
построена на 1636 кв.м. и толкова ид.части от мястото, цялото от 1692 кв.м.,
находящи се в гр. София; и 3/ искове с правно основание чл. 108 ЗС против П.Й.М.
за осъждане на ответника да им предаде владението, съответно на А.Г. – върху
1,8413% ид.части, на С.Г.-В. – върху 2,3338% ид.части, на И.С. – върху 1,7003% ид.части,
и на Г.М. и Т.М. – върху 0,8502% ид.части всеки, от магазин с кухня и клозет с
площ около 103,75 кв.м., и магазин с площ около 23,45 кв.м., съединени в един,
и два зимника, намиращи се под тях, подробно индивидуализирани в исковата
молба, заедно със 758/10000 ид.части от общите части на етажна собственост „П.С.Б.“,
построена на 1636 кв.м. и толкова ид.части от мястото, цялото от 1692 кв.м.,
находящи се в гр. София. Решението е постановено при участието на трети лица
помагачи, както следва: „П.“ ЕООД, К.Т.М., М.Х.М., Н.Д.П.,
П.П.П., И.Б.Б., М.Н.Б., Л.Б.А., Е.Ж.Ц., Я.М.Ц., В.Б.Ц. /починала в хода
на процеса и заместена от наследника й А.С.С./, Ю.Б.Ц.,
П.Г.Ц. /починала в хода на процеса и заместена от наследника й В.В.К./, К.Я.Ц., Г.Я.Ц., Ц.М.Ц..
Във въззивната жалба са развити доводи за
незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение. Въззивниците
оспорват извода на първоинстанционния съд, че като наследници на акционери в
дружества, прекратени по реда на ЗДЗИ /отм./, нямат право на възстановяване
правото на собственост върху одържавените недвижими имоти съгласно чл. 2, ал. 1
вр. ал. 3 ЗВСОНИ. Поддържат, че съдът неправилно е приел, че могат да
претендират обезщетяване само за притежаваните от наследодателите им акции, ако
последните не са били изсрочени. Твърдят, че не държавното юридическо лице –
приобретател, а акционерите в прекратените по силата на ЗДЗИ /отм./ дружества
или техните наследници са субектите, които могат да се позоват на реституция по
чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ. Поддържат също, че в нарушение на процесуалния закон съдът
е изключил от доказателствата представените от тях Протокол от 8.02.1947г. и
Списък на акционерите на Първо българско застрахователно дружество „България“ от
1.08.1946г., като не е съобразил характера им на официални документи, чието
оспорване е в доказателствена тежест на оспорващата страна, в случая ответника „С.б.“ ООД. Накрая, намират за необоснована и
преценката на съда, че не се установява от събраните доказателства процесните
имоти да са били в патримониума на държавата към момента на влизане в сила на
ЗВСОНИ – 21.02.1992г., както и това, че съществуват реално до размерите, в
които са били отчуждени. По изложените съображения въззивниците молят
настоящата инстанция да отмени като неправилно обжалваното решение и вместо
него да постанови решение, с което да уважи предявените искове.
Въззиваемите страни Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството,
„С.б.“ ООД и П.Й.М., както и третото лице-помагач „П.“ ЕООД поддържат неоснователност на
въззивната жалба и молят обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно.
Останалите трети
лица-помагачи не изразяват становище по въззивната жалба.
С протоколно определение от 11.06.2014г.
първоинстанционното решение е обезсилено в частта относно предявените от А.С.Г.
и С.Г.-В. искове с правно основание чл. 108 ЗС против П.Й.М.,
поради направен от посочените ищци отказ от исковете, и производството по
делото в тази част е прекратено.
Софийски градски съд, като обсъди възраженията на
страните и като прецени събраните по делото доказателства, формира следните
изводи от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба като депозирана от легитимирани
страни, в срока по чл. 197 ГПК /отм./ и срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт, е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е
неоснователна.
Съдът при извършена проверка на обжалваното решение, в
рамките на правомощията си за въззивен съдебен контрол по чл. 208 и чл. 209 ГПК
/отм./, приема същото да е валидно и допустимо. При преценка правилността на
решението съдът намира, че то е и правилно.
Сезиращите съда искове по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ вр.
чл. 2 ЗСОНИ и чл. 108 ЗС са основани на твърдения на ищците, че като наследници
на акционери в Първо българско застрахователно дружество „България“ са
придобили по реституция идеални части от процесните имоти собственост на дружеството,
които са били одържавени по ЗДЗИ /отм./.
За да бъде възстановена собствеността върху недвижими
имоти, отчуждени по изброените в чл. 2 ЗВСОНИ закони, следва да са налице следните
кумулативно дадени предпоставки: 1/ към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ
имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или
на техни фирми или на еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ; 2/ имотите да
съществуват реално до размерите, в които са отчуждени; 3/ собствениците да не
са били обезщетени чрез изплащане на паричната равностойност или с друг
равностоен недвижим имот; 4/ когато юридическото лице, чиито имоти са
национализирани, не съществува към момента на влизане в сила на закона, правото
на собственост се възстановява на акционерите или техните наследници; 5/
правото на лицата да получат възстановяване на собствеността се установява с
факта, че тя е била отнета от тях или от техните праводатели.
Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ подлежи на
възстановяване собствеността върху недвижими имоти, отчуждени по реда на ЗДЗИ
/отм./. В случая не се спори, че процесните имоти са били включени в капитала
на Първо българско застрахователно дружество „България“, чиито активи след
национализацията му по ЗДЗИ /отм./ са преминали към Държавния застрахователен
институт, т.е. същите са били одържавени по реда на визиран в чл. 2, ал. 1
ЗВСОНИ закон. Предвид соченото от ищците придобивно основание основният спор по
делото, повдигнат и пред настоящата инстанция, е концентриран върху това дали
те са правоимащи за възстановяване в тяхна полза на собствеността върху
спорните имоти по смисъла на чл. 3 ЗВСОНИ и дали са налице материалноправните
предпоставки за реституцията.
В процесния случай ищците извеждат правото си на възстановяване
собствеността върху спорните имоти от качеството си на наследници на акционери
в Първо българско застрахователно дружество „България“, в чийто капитал са били
включени тези имоти. По арг. от чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ след като юридическото
лице, чиито имоти са национализирани, не съществува към момента на влизане в
сила на закона /както е в конкретния случай/, правото на собственост се
възстановява на акционерите или техните наследници, удостоверили качеството си
на такива към момента на прекратяването му. По отношение на акционерно
дружество под понятието прекратяване следва да се разбира заличаването му в
търговския регистър и преустановяване на съществуването му като
гражданскоправен субект, което в случая не съвпада с влизане в сила на ЗДЗИ
/отм./. Затова и с оглед твърденията на ищците изцяло в тяхна тежест е било да
установят при условията на пълно и главно доказване, преди всичко, че
наследодателите им са притежавали акции с опредЕ.номинална
стойност в застрахователното дружество към момента на заличаването му, за да се
приеме, че реституционният ефект по силата на ЗВСОНИ е настъпил по отношение на
тях. Това обстоятелство настоящият съдебен състав намира, че остава недоказано
по делото. Представеният Списък на акционерите от 1.08.1946г., който е частен
удостоверителен документ по своя характер, удостоверява членствено
правоотношение на посочените в него лица към указаната в него дата, но същият противно
на поддържаната във въззивната жалба теза правилно е бил изключен от
доказателствения материал на основание чл. 101 ГПК /отм./. Списъкът е бил
представен от ищците с исковата молба в незаверен препис, като в проведеното на
12.05.2009г. съдебно заседание в първоинстанционното производство е бил оспорен
от ответника „С.б.“ ООД с твърдения, че
такъв документ не съществува и изрично искане за задължаване на ищците да го
представят в оригинал. С оглед направеното оспорване на съществуването на
документа съдът е задължил ищците за представянето му в оригинал или в заверено
нотариално копие, респ. копие със заверка от Държавен архив, където е имало
данни от ищците, че се съхранява същият. Съдът е отправил и предупреждение до
ищците, че неизпълнението на дадените им указания ще има за последица
изключване на документа от доказателствения материал по делото. Въпреки изрично
вмененото им задължение, в следващите проведени пред първоинстанционния съд
заседания ищците не са представили списъка на акционерите в оригинал или в официално заверен препис, нито
са направили искане до съда да им бъде издадено съдебно удостоверение, което да
им послужи пред Държавен архив за снабдяване с документа. Предвид това
процесуално поведение на ищците съдът правилно е приложил санкцията по чл. 101 ГПК /отм./, като е изключил списъка от доказателствения материал по делото. В
тази връзка неоснователно е и възражението на ищците, релевирано с въззивната
им жалба, че в тежест на ответната страна, оспорила документа, е било да докаже
истинността му по реда на чл. 154 ГПК /отм./. Тези доводи не могат да бъдат
споделени, тъй като, както беше отбелязано по-горе, ответникът е оспорил
представения списък на акционерите с твърдения, че такъв документ не
съществува, а не е оспорил истинността му, поради което за съда не е възникнало
задължение за откриване на производство по чл. 154 ГПК /отм./. По изложените съображения
настоящият въззивен състав намира, че списъкът на акционерите правилно е бил
изключен от доказателствата по делото в приложение разпоредбата на чл. 101 ГПК
/отм./. Поради това твърденията на ищците, че наследодателите им са били
акционери в прекратеното по реда на ЗДЗИ /отм./ акционерно дружество, остават
недоказани. Този извод не се
променя и от приетото заключение на съдебно-икономическа експертиза във
въззивното производство, което е изготвено въз основа на посочения списък на
акционерите.
Следователно ищците, които
носят доказателствената тежест, не доказват легитимацията си като правоимащи по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ.
Отделно от изложеното, от събраните по делото
доказателства не се установява да са
налице и материалноправните предпоставки по чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ за
възстановяване собствеността върху процесните имоти. Съгласно посочената
разпоредба необходимо условие за реституцията е при влизането на закона в сила
имотите да се намират в собственост на държавата, общините, обществените
организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ, както и
да съществуват реално до размерите, в които са били отчуждени. Ищците не
доказват към релевантния според закона момент спорните имоти да са били
собственост на някой от посочената категория субекти. От приетите заключения на
съдебно-технически експертизи по делото не се установява също така при влизане
в сила на реституционния закон процесните имоти да съществуват реално във вида
и в границите, в които са били отчуждени. Експертните заключения констатират,
че в имотите са били извършени съществени вътрешни преустройства за промяна на
предназначението им, като процесната кантора е била преустроена в ресторант с
кухня, а процесните два магазина – в хотелско фоайе.
По изложените съображения настоящият въззивен състав
приема, че не се доказва твърдяното от ищците придобивно основание,
легитимиращо ги като собственици на процесните имоти, поради което предявените
от тях искове по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ вр. чл. 2 ЗСОНИ и чл. 108 ЗС са
неоснователни.
При съвпадане крайните изводи на настоящата инстанция
с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде оставено в
сила като правилно.
С оглед този
изход на спора пред въззивния съд на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./
право на разноски в настоящото производство се поражда в полза на въззиваемите
ответници. От тях само Държавата доказва сторени разноски за юрисконсултско
възнаграждение, каквито следва да се присъдят в минималния размер от 1658 лв.,
определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА решение от 7.01.2011г.,
постановено по гр.д.№ 27336/2007г. по
описа на СРС, 38 с-в, в частта, с която са отхвърлени предявените от А.С.Г.,
С.Г.-В., И.Г.С., Г.Т.М. и Т.Т.М. искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК
/отм./ вр. чл. 2 ЗВСОНИ против Държавата, представлявана от Министъра на
регионалното развитие и благоустройството, и искове с правно основание чл. 97,
ал. 1 ГПК /отм./ вр. чл. 2 ЗВСОНИ против „С.б.“ ООД, в частта, с която
са отхвърлени предявените от И.Г.С., Г.Т.М. и Т.Т.М.
искове с правно основание чл. 108 ЗС
против П.Й.М., както и в частта на присъдените в полза на „С.б.“ ООД и на П.Й.М.
разноски в размер съответно от 750 лв. и 1250 лв.
ОСЪЖДА А.С.Г.,
С.Г.-В., И.Г.С., Г.Т.М. и Т.Т.М., да заплатят на Държавата, представлявана от Министъра на
регионалното развитие и благоустройството, на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./, сумата от 1658 лв. – деловодни разноски във въззивното
производство.
Решението е постановено при
участието на третите лица помагачи „П.“ ЕООД, К.Т.М., М.Х.М.,
Н.Д.П., П.П.П., И.Б.Б., М.Н.Б., Л.Б.А., Е. Ж.Ц., Я.М.Ц., В.Б.Ц. /починала в
хода на процеса и заместена от наследника й А.С.С./, Ю.Б.Ц.,
П.Г.Ц. /починала в хода на процеса и заместена от наследника й В.В.К./, К.Я.Ц., Г.Я.Ц., Ц.М.Ц..
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.