Р Е Ш
Е Н И Е
София, 21.10.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, I-ВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 3-ТИ състав,
в открито заседание на единадесети
октомври през две хиляди двадесет
и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОГДАНА ЖЕЛЯВСКА
при секретаря Ели Гигова, като разгледа докладваното от съдия Желявска
гр.д.№ 3883/2020 г., за да се произнесе, взе
пред вид:
Предявен е иск от Х.З.Ч., ЕГН **********, чрез адв. Е.Ф.,
съд.адрес: ***, офис 10 против П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. ”*****, с
правно основание чл. 2б ЗОДОВ, за сумата 120 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на
разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г.,
впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 21.04.2017 г. до окончателното изплащане и сторените
разноски.
В исковата молба се твърди, че ищецът е роден в с.
Ябланово, окръг Сливен, където завършил и основното си образование. От
09.01.1971 г. - 09.03.1973 г. отбил задължителната си военна служба, а през
1974 г. започнал работа като шофьор в ДАП - гр. Котел. През 1975 г. се оженил и
впоследствие му се родили две деца. След около пет години започнал работа в
Горското стопанство в гр. Котел като автобусен шофьор.
На 17.01.1985 г. в 17,30ч., докато се прибирал от работа
на входовете и изходите на селата, през които преминавал имало полицейски
бариери, а селото му било блокирано. Била започнала принудителна акция по
подмяна на турските имена с български такива.
На 20.01.1985 г. в 13,00 ч. къщата му била обградена от
органите на МВР, като принудително пред погледите на възрастните му родители и
невръстните му деца бил отведен в кметството с обвинения, че е един от
организаторите на протест и, където до 17,00 ч. няколко човека го смазали от
бой. След това със специален автобус го закарали в МВР - гр. Котел, а на
следващия ден бил транспортиран в МВР – гр. Сливен, където отново бил задържан
и разпитван през целия ден.
На 02.03.1985 г. в 13,00 ч. от гр. Котел дошла една
полицейска кола и го закарала в МВР – Котел, откъдето бил натоварен в автобус и
закаран в МВР – Сливен, а на 03.03.1985 г. рано сутринта бил качен на кола и го
отвели в затвора в гр. Белене.
Там започнали и гаврите с човешкото му достойнство,
подробно описани в исковата молба. В Белене бил в продължение на 13 месеца - от
началото на март 1985 г. до началото на април 1986 г., без съд и присъда, без
достъп до адвокатска защита.
На 04.04.1986 г. Ч. бил преместен в затвора в Бобов дол,
където повече от година бил принуден отново да полагам тежък физически труд в
подземна мина за добив на въглища.
През месец май 1987 г. от затвора в Бобов дол го закарали
като интерниран в с. Ръждавица, Кюстендилско. Нямал право да напуска селото, а
сутрин и вечер му било наредено да ходи да се подписва в кметството.
В началото на месец юни 1988 г. бил освободен да се
прибере вкъщи в с. Ябланово, като отново нямал право да напуска селото и сутрин
и вечер трябвало да ходи да се подписва при кмета.
На 03.06.1989 г., след като отново бил върнат на старата
си работа като автобусен шофьор, му съобщили, че трябва да се яви в МВР - Котел.
Там му дали задгранични паспорти и го уведомили, че трябва до края на деня да
напусне страната. Ищецът взел съпругата и децата си и по-късно вечерта
преминали турската граница. На 4 юни 1989 г. бил вече в Турция, където без никакви
пари и имущество, трябвало да започне живота си от нулата в една чужда държава,
след всичките жестокости и унижения, които преживял.
По – нататък в
исковата молба ищецът заявява, че след началото на демократичните процеси в
България, след 1989 г., у него, както и у всички други (лишени от свобода
заради несъгласието им с т.нар. „възродителен процес“), с които поддържал
редовни контакти след изселването си в Турция, се зародила надежда и очакване,
че новата демократична власт ще започне разследване и ще предаде на съд и ще
накаже виновните.
Било
образувано на 30.01.1991 г. следствено дело № 1 от 1991 г. по описа на
.Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния
процес“) срещу Т.Х.Ж.и о.з.ген.полк. Д.И.С. за това, че в периода 1984-1989
година, в съучастие с други лица, са подбуждали към национална вражда и омраза
- престъпление по чл.162 НК. В периода 31.01.1991 г.-30.06.1992 г., в
качеството на обвиняеми, като съизвършители, са привлечени лицата Д.И.С., Т.Х.Ж.,
Г.И.А., П.Ш.М., П.П.К.. Впоследствие на Д.С.било повдигнато и ново обвинение по
чл.387, ал. 2 НК. Обвиняемите Т.Ж.и Г.А. са били привлечени като обвиняеми по
същия текст като подбудители на Д.С..
На
20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия, бил внесен обвинителен акт
срещу о.з.ген.полк. Д.С., Т.Ж.и Г.А., по който било образувано н.о.х.д. №1/1994г.
по описа на Върховния съд - Военна колегия. С Разпореждане на Заместник -
председателя на Върховния съд и председател на Военна колегия следственото дело
е върнато за допълнително разследване.
По-късно, на
19.12.1997г., във Върховния касационен съд отново е внесен обвинителен акт по
сл.д. №1/1991 г. и било образувано н.о.х.д. 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите
извършители по същите обвинения, по което с Разпореждане от 28.04.1998г. на съдията
– докладчик следственото дело повторно е върнато за допълнително разследване поради
това, че не са изпълнени указанията, дадени при предишното връщане на делото.
Поради
настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., следственото дело
било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура. С постановление от
29.09.1998 г. на прокурор при СВОП следствено дело 1/1991г. по описа на П.на
въоръжените сили било преобразувано в сл. дело №780-11/1998 г. по описа на
СВОП. Някога във времето обвиненията по чл.162 от НК били прекратени, впоследствие
делото било частично прекратено по отношение на Т.Ж.и Д.С.поради смъртта на
всеки един от тях.
С
постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради
наличие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999 г. делото било възобновено и
разследването продължило под нов номер – П -048/1999. по описа на ВОП-София.
При
извършените от Софийска военноокръжна прокуратура следствени действия, били
установени имената и адресите на общо 446 лица, които са били настанени в ТВО „Белене“,
като и законните наследници на тези от тях, които са починали. Тъй като част от
тях са се изселили в Република Турция, изпратена била молба за правна помощ до
компетентните турски власти, като е изискано да се извърши разпит по делегация
на пострадалите лица.
По нататък в
исковата си молба ищецът заявява, че в продължение на годините от образуването
на следствено дело №1/1991 г. до момента, е таил надежда за възмездие и наказание на виновниците
за т.нар. “Възродителен процес“, очаквайки,
че справедливостта поне частично ще
възтържествува, съпътствана и от страх, че това дело едва ли ще приключи с изправянето пред съда и наказването
на инициаторите на „Възродителния процес“. Заедно с много други свои
сънародници, пострадали от Възродителния процес, създали Сдружение, от името на което сезирали различни институции с искане за информация за хода на делото, за оказване на съдействие
за приключването му - до Народното събрание, до Главния
прокурор, Омбудсмана, Министерство
на правосъдието, и настоявали за приключване на делото с изправяне пред съда и наказване на
инициаторите/лидерите на „Възродителния процес“.
Ищецът
заявява, че е подавал молби до ВОП за информация по делото. за копия от някои
материали по него, за получаване на информация за причините поради, които
същото не може да премине в следваща фаза, на които не е получавал изричен
отговор, а от извършени справки на място във ВОП е разбирал, че справки му се отказват,
защото делото е секретно. В тази връзка е подавал искане за премахване на нивото
на класификация, за да получа достъп до материалите по делото, но тези негови
опити били безуспешни.
Подал е и
заявление за ускоряване на досъдебното производство през м. март 2018 г., което
много дълго време по неясни за него причини не било придвижено до компетентния
съд. След изпратената повторна молба до ВОП – София, било образувано н.ч.х.д. №
4704/2018 г. на СГС, по което е постановено определение от 06.11.2018 г., като,
на основание чл. 369, ал. 2 НПК, на прокурора бил даден нов едномесечен срок за
проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и
произнасяне, съобразно правомощията му, но и досега липсва произнасяне.
В исковата
си молба ищецът заявява, че в края на 2017 г. са били приети изменения в НПК,
които за първи път дават възможност на пострадалия да поиска от съда
постановяването на мерки за ускоряване на досъдебното производство.
Междувременно, по искане на други пострадали за ускоряване на делото, е имало
две други произнасяния. С определение № 3198 от 19.07.2018 г. по ч.н.д.№3175/2018
г. на СГС на основание чл. 369 от НПК на прокурора е бил даден едномесечен срок
на П.за приключване на делото, но такова не последвало с мотиви, че давността е
изтекла още през 2000 г., и единственият жив обвиняем е поискал прекратяване на
наказателното производство. С определение №3730 от 03.09.2018 г. на СГС отново
е бил даден едномесечен срок на П.за приключване на делото, в който е било издадено
Постановлението от 04.10.2018 г. на ВОП, цитирано по – горе, за спиране на
наказателното производство по ДП №11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна
прокуратура София, на основание чл.244, ал.1, т.1, във връзка с чл.25, ал.2 във
връзка с чл.242, ал.1 НПК- за изчакване на отговора на четвърта поред молба за
правна помощ по делото.
Част от
пострадалите са подали жалби срещу посоченото постановление, по която
производството е прекратено, а преписката е върната на П.за съобщаване и
връчване на постановлението на всички пострадали, след което да бъде изпратено
на съда за произнасяне по жалбата.
Според
отразеното в исковата молба, постановлението за спиране е лишено от смисъл и
води до допълнително забавяне на делото, а, докато П.не го съобщи на
пострадалите, съдът няма да осъществи контрол над него по подадената от мен
жалба. Не е ясно дали и какви действия са предприети за това, но изглежда в
скоро и обозримо бъдеще не може да се очаква жалбата ми срещу постановлението
за спиране да бъде разгледана.
В исковата
си молба ищецът се позовава и на приетата на 11.01.2012 г. Декларация от 42-рото
Народно събрание, с която е бил осъден опитът за насилствена асимилация на
българските мюсюлмани и е призовано българското правосъдие и главният прокурор
на Р.Б. да направят необходимото за приключване на делото срещу виновниците за
така наречения „Възродителен процес“, но няма осезаем напредък по делото. Според
него е недопустимо и неоправдано продължителността на наказателното
производство да трае десетилетия, тъй като това е своеобразна форма на отказ и лишаване
от достъп до съд и правосъдие.
Позовава се
и на нормите на ЕКЗПЧОС, ратифицирана от българската държава и влязла в сила на
07.09.1992 г., които се прилагат с пълна сила дори и към ситуации, случили се
преди влизането й в сила, противозаконното лишаване от свобода и преди 30
години и сега е престъплениепо смисъла на НК /чл. 142, респ. чл. 418, б. „а“ НК/. Според чл. 5, пар. 1от Конвенцията, правото на свобода и сигурност са
гарантирани., а в практиката на ЕСПЧ непризнатото /тайното/ задържанесе счита
за много грубо нарушение на това право. Цитира множество съдебни решения на
ЕСПЧ, според които липсата на липсата на ефективно разследване на произволно и
незаконно задържане представлява нарушение на чл. 5, пар. 1 ЕКЗПЧОС.
Заявява, че продължителност
на разследването от над 29 години нарушава правото му на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок, още повече, че и към днешна дата няма изгледи и
останалият единствен жив обвиняем по делото да бъде предаден на съд, пред вид
факта, че давността отдавна е изтекла, а единственият обвиняем се е позовал на нея.
Въпреки наличието на искане за преквалифициране на обвиненията по други
текстове от НК, явно, според него, това няма да се случи, а наказателното
производство ще бъде прекратено, без наказание за виновниците и без
възмездяване на пострадалите.
Според ищцовата страна, в резултат на продължаващото вече 29 години
досъдебно производство по Следствено дело № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл.д. № 780ІІІ/1998 г. по описа на ВОП София, е бил лишен от
възможността да потърси справедливо репариране на причинените му значителни
имуществени и неимуществени вреди от престъпното деяние като граждански ищец,
поради бездействието на Прокуратурата, респ. да бъде конституиран като частен обвинител по делото, за да може да
поддържа наред с П.обвинението за деянията, които по време на т.нар
„Възродителен процес“ му причинили непоправими морални и материални вреди.
Счита, че
отговорност за необоснованото забавяне на делото носи Прокуратурата, защото тя
е господар на досъдебната фаза на процеса и има отговорността за изпълнение на
задължението на държавата да проведе официално досъдебно производство
достатъчно задълбочено, грижливо и обективно, както и да бъдат взети възможните
разумни мерки, за да се съберат всички налични доказателства, нужни за
установяване на релевантните факти и обстоятелства.
Ищецът твърди, че всички по-горе описани негативни емоции
го направили раздразнителен, затворен в себе си, перманентно емоционално
напрегнат, стресиран и депресиран. Пострадало и физическото му здраве от
нечовешките условия в затворите в Белене, в Бобов дол.
Вследствие на
това забавяне ищецът е търпял неимуществени
вреди, които се изразяват в следното: задълбочило се е до крайна степен
чувството и усещането му за липса на справедливост, защото не се оправдаят
очакванията му за поне частично възстановяване на справедливостта и компенсация
за нечовешките страдания и репресии, на които е бил подложен по време на т.нар.
„възродителен процес“. Изпитвал е и продължава да изпитва разочарование от липсата
на осезаем напредък по делото, изпитвал е страх и опасения, че това забавяне ще
позволи на обвиняемите да се измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани
за деянията си. Станал раздразнителен, затворен в себе си, перманентно
емоционално напрегнат, стресиран и депресиран, започнал да страда от безсъние.
В тази връзка ищецът
предявява настоящата претенция срещу П.на Р.Б. за заплащане на обезщетение в
размер от 120 000 лв. за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната
лихва, считано от 21.04.2017 г. до окончателното изплащане и сторените
разноски, в това число адвокатско възнаграждение.
Представил
е и е изискал прилагане на писмени
доказателства.
Ответникът П* НА Р.Б. оспорва така предявените
искове изцяло – както по основание, така и по размер.
Според ответника, за да бъде уважен предявеният иск по
чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, в тежест на ищеца е да ангажира доказателства за
следните обстоятелства: за обстоятелството, че притежава качеството на
пострадал по смисъла на чл. 74 НПК в образуваното наказателно производство; за
продължителността на проведеното наказателно производство и за обстоятелството,
че е нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок,
съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС; за претърпените неимуществени вреди; за наличието на причинно-следствена връзка
между допуснатото нарушение на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС и претърпените вреди; за
размера на дължимото обезщетение. Счита, че такива доказателства липсват.
Оспорва исковете за неимуществени вреди като недопустими
за част от претендирания период, тъй
като не са ангажирани доказателства, че ищецът е пострадал от деянията, за
които е водено и се води процесното наказателно производство, не са представени
доказателства той да е процесуално легитимиран да предяви иск по чл. 2б ЗОДОВ,
тъй като уважаването на последния е предпоставено от установяване на
обстоятелството, че е страна в наказателното производство. Липсва приложено към
исковата молба доказателство от което да е видно, че ищецът е заявил изрично
участие в наказателното производство с нарочна молба.
Счита, че от релевантните по спора материали се
установява, че казусът по следственото дело, за което ищецът претендира
забавяне, безспорно се отличава с изключителна фактическа и правна сложност -
няколко обвиняеми лица, стотици пострадали, значителен по обем доказателствен
материал, разпити на огромен брой свидетели, разглеждане на делото на няколко
съдебни инстанции, като счита, че не са приложени конкретни доказателства, от
които да е видно, че забавянето се дължи единствено на неправомерни
действия/бездействия на ПРБ. В този смисъл счита, че не е осъществен съставът
по чл. 2Б от ЗОДОВ, тъй като не са налице данни забавянето на разследването да
е по вина на орган на Прокуратурата, вследствие на което да са произтекли преки
и непосредствени вреди за ищеца.
Твърди, че ищецът Ч. не е уточнил кое конкретно
процесуално-следствено действие не е извършено в разумен срок от органи на ответника
ПРБ след 15.12.2012 г. (влизане на нормата на чл. 2Б от ЗОДОВ в сила) или какво
конкретно нарушение в рамките на съответното производство е извършено от тези
органи.
Цитира практика на ЕСПЧ, според която разумността на срока
на дадено производство зависи от конкретните обстоятелства по делото и няма
абсолютен срок, а нормата на чл. 6 от КЗПЧОС може да налага само такава
бързина, която е в съответствие с правилното правораздаване.
Счита, че претенцията, основана на действия, извършени
преди влизане на чл. 2Б ЗОДОВ в сила, е недопустима, тъй като до този момент не
е налице признато от закона защитимо право на обезщетение за неспазен разумен
срок за разглеждане на делото. Досежно вредите, претендирани за периодите след
внасяне на обвинителния акт в съда до връщането му на органи на Прокуратурата,
счита, че ответникът не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря. В
тези периоди съдът е този, който ръководи наказателното производство и решава
всички въпроси по делото, съответно е и отговорен за своевременното разглеждане
и решаване на същото.
Намира претендираното с исковата молба обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 120 000 за изключително завишено, прекомерно и
несъответстващо нито на принципа на справедливост, закрепен в чл. 52 ЗЗД, нито
на социално-икономическата ситуация в страната, нито на трайната съдебна
практика по аналогични казуси. Не е налице и причинна връзка между евентуално
претърпени от ищеца вреди и действията на П.като ответник.
Твърди, че ищецът не е представил доказателства за
действително претърпени неимуществени вреди, като пряк и непосредствен резултат
от релевираното нарушение на правото на разглеждане на процесното досъдебно
производство в разумен срок, в подкрепа на твърденията за крайно негативно
отражение върху личния живот, здравословното и емоционално състояние на ищеца.
Представил е писмени доказателства, изискал е и прилагането
на такива.
В хода по същество заявява, че предявеният иск следва да се отхвърли изцяло, като
неоснователен и недоказан.
Съдът, като взе пред вид представените и приети по делото
доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
В хода на производството от Военно – окръжна прокуратура,
София бе изпратено писмо, в което заявяват, че не може да бъде изпратено за
прилагане по настоящото дело ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП, София, по следните
причини: Разследването до настоящия момент не е приключило, по него се
изпълняват задължителни писмени указания на ВКС и СГС, НО. Отделно от това на
17.01.2019 г. е изпратено искане за съдебна поръчка до Република Турция за
установяване и разпит на свидетели, която все още не е приключила, а отделно от
това в писмото се заявява, че досъдебното производство е в значителен обем –
118 тома и значителна част от него съдържа класифицирана информация, съгласно
ЗЗКИ.
С оглед неизпращане на доказателства от посоченото ДП и
неприлагане на делото съдът предостави на ищеца възможност да се снабдят с
доказателства, които да приложат по делото
и това бе сторено.
От ищцовата страна, с оглед предоставената възможност,
бяха представени като писмени доказателства документи, съдържащи се в ДП №
ІІ-48/1999 г. на ВОП, а именно: Протокол от 17.102012 г. за разпит на ищеца
като свидетел и пострадало лице, Постановления по сл.д. № 1/1991 г. за
привличане на обвиняеми на Д.С., Тодор Живков, Г.А., Петър Младенов, Пенчо
Кубадински, обвинителен акт по сл.д. № 1/1991 г., пр.д. № 03/1993 г.,
обвинителен акт по сл.д. № 1/1991 г., пр.д. № 04/1997 г., н.д. № 1/1998 г.,
разпореждане от 28.04.1998 г. по н.д. № 1/1998 г. на ВКС на РБ, Военна колегия
за прекратяване на съдебното производство по наказателното дело и връщане на
делото за доразследване на П.на въоръжените сили на РБ, 2 бр. писма от 27.01.2019
г. и 28.012019 г. на ВКП, Отдел Международен във връзка с искане за правна
помощ до Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателни въпроси.
Представено е и определение от 04.05.2018 г., постановено
по ч.н.д. № 116/2018 г. по реда на чл. 369 НПК за прекратяване на съдебното
производство по посоченото ч.н.д. и изпращане на делото по компетентност на
Военно-окръжната прокуратура, за да бъде то изпратено на компетентния за
разглеждането му съд.
В течение на процеса е представена и жалба, подадена на
04.03.1996 г. до Главна прокуратура на РБ, подадена от 94 репресирани изселници,
подадена чрез Генералното консулство на България в Истанбул.
По делото не се спори, а и това се установява от
събраните доказателства, подробно описани по – горе, че и понастоящем сл.д. №
1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП не е приключило, като не
е навлязло и в своята съдебна фаза.
Изложеното се доказва от приетите
от съда и неоспорени от страните писмени, гласни доказателства и експертиза.
Други релевантни доказателства по делото не са
представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 2Б ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 120 000
лв. в резултат от нарушаване правото на ищеца за разглеждане и решаване в
разумен срок на наказателно производство, по което той е пострадал, ведно със законните
последици – лихва и разноски.
Посочената разпоредба предвижда отговорност за действията на органите на съдебната
власт, изразяващи се в нарушаване на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок.
Според чл. 2б,
ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
При разглеждане на исковете съдът взема пред вид общата продължителност и
предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението
на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора.
Разпоредбата на чл.
6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи
предпоставя право на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите
граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно
обвинение срещу него, на справедливо и публично гледане на неговото дело в
разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със
закона.
Безспорно се
доказа в хода на настоящото производство, че, във връзка с провеждането на
насилствена смяна на имената на турското население в България, на 20.01.1985 г. в 13,00 ч.
принудително пред погледите на възрастните му родители и невръстните му деца,
ищецът е бил задържан от
органите на Милицията, впоследствие отведен от дома си в с. Ябланово, област Сливен в МВР – Котел,
оттам – в МВР – Сливен и, след проведени разпити, на 03.03.1985 г. бил отведен в затвора в гр.
Белене. В Белене бил в 13 месеца - от началото на март 1985 г. до началото на
април 1986 г., без съд и присъда, без достъп до адвокатска защита. На
04.04.1986 г. Ч. бил преместен в затвора в Бобов дол, където повече от година
бил принуден да полага тежък физически труд в подземна мина за добив на
въглища.
Не се спори, че през май 1987 г. от затвора в Бобов дол бил
директно интерниран в с. Ръждавица, Кюстендилско, което нямал право да напуска и
бил задължен сутрин и вечер да се подписва в кметството.
След като в началото на месец юни 1988 г. бил освободен
да се прибере вкъщи в с. Ябланово при същите условия, на 03.06.1989 г. бил
извикан в МВР - Котел, където го уведомили, че трябва до края на деня да
напусне страната, което той направил заедно със съпругата и децата си и
по-късно вечерта преминали турската граница. На 4 юни 1989 г. бил вече в
Турция, където без никакви пари и имущество, трябвало да започне живота си от
нулата в една чужда държава
По делото не се спори и, а и това е известно в
обществото, че, във връзка с т.нар. „Възродителен процес“ е било образувано сл.
д. № 1/1991 г. по описа на .П.на Въоръжените
сили, по – късно
преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП, което и до настоящия момент не е
приключило, пред вид извършващите се по него и към момента на произнасяне на
съда процесуално – следствени действия. От събраните доказателства се
установява, че ищецът е разпитван по посоченото досъдебно производство в
качеството му на пострадал, както и фактът, че както той, така и други
пострадали по време на Възродителния процес лица, многократно са правили опити
да се сдобият с информация за хода на разследването и за фазата, в която то се
намира, но без резултат. Установи се, че ищецът е инициирал и производство по
реда на чл. 368 - 369 НПК за ускоряване на делото, но производството по
образуваното по неговото искане н.ч.д. №116/2018 г. на СВС е прекратено и
делото е изпратено на Софийска военна прокуратура по компетентност.
Доказа се, следователно, че следствената фаза на
образуваното през 1991 г. наказателно производство по т.вар. „Възродителен
процес“ към момента на подаване на исковата молба – 2019 г., а и досега – все
още не е приключила.
Предявената
претенция е за доказване на обстоятелството, че така установените действия на
органите на държавното обвинение противоречат на основните принципи на
Европейската конвенция за правата на човека, ратифицирана от българската
държава и, по – точно, съобразно предвидената специална норма на чл. 2Б ЗОДОВ –
на принципа за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съобразно
прокламираното в чл. 6, ал. 1 на Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи.
Европейският съд по правата на човека в практиката си
приема, че нарушаването на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок предполага анормалното функциониране на съдебната система и,
следователно, подлежи на компенсиране. При преценка дали е налице нарушаване на
това право следва да се вземат пред вид особеностите на всеки отделен случай в
светлината на конкретната материя, сложността на процеса, процесуалното
поведение както на заинтересованото лице, така и на съответните власти, оторизирани
със случая. Ако бъдат установени продължителни периоди на бездействие, или
липса на резултат от извършени процесуални действия от страна на компетентните
органи между отделните фази на процеса, като доказателство за бездействието им,
въпреки наличието на трудности от обективен характер, съдът констатира липсата
на решаване на делото в разумен срок. И това е така, защото, както посочва в
практиката си ЕСПЧ, компетентните в съответната държава съдебни власти са
длъжни да вземат всички необходими мерки за приключване на делото с
постановяване на влязъл в сила съдебен акт в разумен срок
От ответната
страна в отговора са направени няколко възражения по съществото на спора, по които съдът
дължи произнасяне.
На първо място, според ответника, казусът
по процесното следствено дело, безспорно се отличава с изключителна фактическа
и правна сложност и не е доказано, че забавянето се дължи единствено на
неправомерни действия/бездействия на органите на ПРБ и от това забавяне за
ищеца, като пострадал, да са произтекли преки и непосредствени вреди. Като допълнение
на това свое възражение, ответникът твърди и, че ищецът не е уточнил кое
конкретно процесуално-следствено действие не е извършено в разумен срок от
органите на Прокуратурата.
Съдът не приема тази ответникова теза, пред вид
отразеното по – горе досежно практиката на ЕСПЧ, от една страна, а от друга –
пред вид факта, че в настоящия случай се касае за забавяне на приключване на
делото в изключително дълъг срок – който до момента на постановяване на
решението на настоящата инстанция е 29 години – време, през което ответникът
като отговорен за процеса на досъдебното производство, е следвало да предприеме
необходимите действия по финализирането му. Всичко това води до несъстоятелност
на изложеното от ПРБ възражение.
Отделно от това, ответникът счита, че ищцовата
претенция се базира на действия, извършени преди влизане в сила на нормата на
чл. 2Б ЗОДОВ, признаваща защита на правото на разглеждане и решаване на делото
в разумен срок, като право, пораждащо обезщетение за нарушаването му.
Съдът не приема тезата на ответника, позовавайки се и на
практиката на ВКС, според която, ако производството, по което е допуснато
нарушението, е заварено към датата на влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ /обн. ДВ,
бр. 98/11.12.2012 г., искът има своето основание в нормата на чл. 2б ЗОДОВ за
нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок,
съобразно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията, като тук отговорността на държавата
следва да се реализира по особените правила, визирани в закона. И това е така,
защото правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е сред
нормите, които законодателят е преценил като значими за осъществяване на
демократичната и правова държава. Отделно от това, ако подкрепи тезата на
представителя на ПРБ, настоящият съдебен състав следва да приеме, че ищецът
разполага с правото да търси обезщетение за забавяне на делото само за периода
от влизане в сила на нормата на ЗОДОВ – 2012 г. и до настоящия момент – т.е. за
8 години, игнорирайки обстоятелството за необоснованото и неоправдано забавяне
на делото, извън всякакви разумни срокове за период от 29 години. А, както бе
посочено по - горе, в практиката си ЕСПЧ е категоричен - нарушаването на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок предполага
анормалното функциониране на съдебната система и, следователно, подлежи на обезщетяване.
С оглед всичко
изложено, съдът приема, че от страна на органите на държавното обвинение са
налице действия и бездействия, които противоречат на основните принципи на Конвенцията
за защита правата на човека и основните свободи, визирани в чл. 6, пар. 1 –
разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В резултат на това, ищецът Х.Ч.
е понесъл неимуществените вреди, подробно
описани по – горе, доказани със заключението на съдебно – психологическата
експертиза и показанията на двамата разпитани свидетели в хода на
производството.
По тези причини и
пред вид изложеното съдът намира, че предявената по делото претенция за
заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди, се явява доказана
по своето основание.
Относно размера на предявения иск съдът намира следното:
Неимуществената вреда представлява сериозно
засягане на личността и достойнството на едно лице и се изразява в негативни
преживявания от негова страна. Обезщетението следва да бъде съобразено с
личността на дееца, начина по който е преживял случилите се събития и
отраженията, които са оказали върху него, включително върху обкръжаващата го
среда, професионалната такава и близките му.
То има за цел да
репарира накърняването на личните права и интереси, а справедливото
обезщетяване на всички неимуществени вреди означава да се определи точен
паричен еквивалент на негативните преживявания и психичното им отражение върху
увреденото лице. В случая, настоящият съдебен състав прие за доказано от събраните
доказателства, че е налице пряка причинна връзка между причинените
неимуществени вреди на ищеца, така, както са описани по – горе, и действията на
органите на Прокуратурата.
При определяне
размера на обезщетението съдът следва да се съобрази с разпоредбата на чл. 52
от ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ.
Пред вид всички
обстоятелства по делото, изключително дългия период на все още неприключилото
наказателно производство и, съобразявайки показанията на разпитаните свидетели,
посочени от ищцовата страна и заключението на съдебно – психологичната
експертиза, както и обстоятелството, че към настоящия момент за ищеца не
съществува възможност да потърси компенсация н качеството си на пострадал по
все още неприключилото досъдебно производство, съдът намира, че претърпените от
последния неимуществени вреди следва да бъдат възмездени по справедливост с
обезщетение в размер 80 000 лв., ведно със законната лихва върху сумите,
считано от 21.04.2017 г. до окончателното изплащане.
Съдът определя
началния момент на претендираната законна лихва, съобразно нормата на ЗЗД, която
предпоставя, че при непозволено увреждане лихва се дължи от момента на
увреждането, като се съобразява с претенцията на ищеца, който посочва, че към
21.04.2017 г. увреждането е било вече налице.
В останалата
част, за разликата до 120 000 лв., претенцията следва да се отхвърли, като
неоснователна и недоказана.
Съдът намира, че
разноски на ищцовата страна не следва да се присъждат, пред вид факта, че
липсват доказателства за тях.
Водим от горното
съдът
Р Е Ш
И:
OСЪЖДА П.НА Р.Б., София, бул. Витоша № 2, да
заплати на Х.З.Ч., ЕГН **********, чрез адв. Е.Ф., съд.адрес: ***, офис 10, на
основание чл. 2б ЗОДОВ, сумата 80 000 лв.
– обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок
на сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по
описа на ВОП – София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.04.2017
г. до окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част, за радликата до 120 000
лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване в четиринадесетдневен срок пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: