Мотиви
към присъда по НОХД № 4913/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, НО,
XXI
н. състав
Районна прокуратура – Пловдив е внесла в съда
обвинителен акт против А.Ф.М., ЕГН: ********** за това, че:
- на 10.07.2018 г. в гр. Пловдив е извършил
непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно
неуважение към обществото, като безпричинно е обиждал п. с. при VI РУ гр.
Пловдив – Н.П.С., ЕГН **********, назначен на длъжност *** група ООР при сектор
„Охранителна полиция“ на 06 РУ при ОД на МВР Пловдив и И.С.Т., ЕГН **********,
назначен на длъжност *** група ООР при сектор „Охранителна полиция“ на 06 РУ
при ОД на МВР Пловдив, като им е отправил думите: „Кои сте вие да ме
проверявате? М. ви ще ***, мен ме познава цялата махала! Сега ще ви уволня“ –
престъпление по чл. 325, ал. 1 от Наказателния кодекс НК) и
- на 10.07.2018 г. в гр. Пловдив противозаконно е
пречил на органи на властта – служители в 06 РУ гр. Пловдив: Н.П.С., ЕГН: **********,
назначен на длъжност **** група OOP при сектор „Охранителна полиция“ на 06 РУ
при ОД на МВР Пловдив и И.С.Т., ЕГН: ********** назначен на длъжност *** група OOP
при сектор „Охранителна полиция“ на 06 РУ при ОД на МВР Пловдив да изпълнят
задълженията си по чл. 70 ал.1 т. 3 от ЗМВР: "Полицейските органи могат да
извършват проверки за установяване самоличността на лице:
3. при осъществяване на контрол по редовността на
документите за самоличност и пребиваване в страната ", като не се е
подчинил на устни разпореждания да представи документите си за самоличност –
престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК.
В хода на съдебните прения представителят на Районна
прокуратура Пловдив поддържа изцяло внесеното обвинение срещу подсъдимия М.,
като намира същото за доказано по несъмнен начин от събраните и проверени по
делото доказателства. Предлага на съда да не кредитира обясненията на
подсъдимия, а същите да приеме за защитна версия. Пледира като смекчаващо
обстоятелство да бъде отчетено чистото съдебно минало на подсъдимия, а като
отегчаващо – проявената упоритост към извършване на престъпленията. Предлага на
съда за престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК да бъде наложено на подсъдимия
наказание „пробация“, към което да бъде присъединено и наказанието „обществено
порицание“, а за престъплението по чл. 270, ал. 1 от НК да бъде наложено
наказание „глоба“. Моли да бъде определено едно общо най-тежко наказание, а
именно „пробация“ за срок от 1 година с посочени в съдебната реч пробационни
мерки, към което да бъдат присъединени наказанията „глоба“ и „обществено
порицание“, както и да бъде зачетено при изпълнението на наказанието „пробация“
времето, през което подсъдимият е бил задържан за 24 часа по реда на ЗМВР.
Защитникът на подсъдимия – адв. У., пледира за
постановяването на оправдателна присъда. Поддържа показанията на свидетелите
полицейски служители да са противоречиви, поради което моли да не им бъде
давана вяра, а да бъдат кредитирани тези на св. А.А., от които твърди да се
установява подсъдимият да не е извършил вменените му във вина престъпления.
Моли подсъдимият да бъде признат за невинен, а в условията на евентуалност – да
бъде освободен от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК.
Подсъдимият се възползва от правото си да даде
обяснения, в които твърди да не е казвал инкриминираните с обвинителния акт
думи спрямо свидетелите С. и Т., както и да не е могъл да представи документите
си за самоличност, тъй като са му били поставени белезници. В хода на съдебните
прения поддържа становището на защитника си, а с последната си дума заявява, че
не е виновен и иска да бъде оправдан.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
От фактическа страна:
А.Ф.М. е роден на *** ***, б., с българско гражданство,
живущ ***, с основно образование, женен, безработен, неосъждан, с ЕГН: **********.
На 10.07.2018 г. подсъдимият А.Ф.М. управлявал товарен
автомобил „Форд Транзит“ с рег. № *****, в който били и свидетелите А.А., М.Х.
и М.М.. Около 9:40 часа на същата дата - 10.07.2018 г., подсъдимият М. преминал
с товарния автомобил през ул. „Калина“ в гр. Пловдив, като до № * на улицата
бил спрян за проверка от униформените п. с. при 06 РУ при ОД на МВР Пловдив –
свидетелите Н.С. и И.Т., които забелязали, че водачът се движил без поставен обезопасителен
колан. Докато свидетелите С. и Т. слизали от патрулния си автомобил покрай тях
в непосредствена близост преминал друг автомобил, който за малко не ги блъснал.
Подразнени от това те се обърнали към водача с неустановени по своето
съдържание думи, с които искали да му обърнат внимание да кара по-внимателно.
Подсъдимият възприел, че полицаите казват: „** твоята м., м.“ и помислил, че
тези думи са отправени към него. След това свид. Т. се легитимирал като
полицейски служител пред подсъдимия М. и поискал документите му, за да му
извърши проверка. Подсъдимият бил силно разгневен от случилото се и от това, че
към него били отправени псувни. Той слязъл от превозното средство и продължил
комуникацията си със свидетелите С. и Т., при което им казал: „Кои сте вие да
ме проверявате? М. ви ще ***, мен ме познава цялата махала! Сега ще ви уволня“. От своя страна свидетелите Т. и С. поискали от подсъдимия
да представи документите си за самоличност и тези за автомобила, за да му бъде
извършена проверка, но М. отказал. С оглед установяване самоличността на водача
на превозното средство св. Т. разпоредил на подсъдимия да се качи в патрулния
автомобил, за да бъде отведен в районното управление, за да се установи
самоличността му, но подсъдимият отново отказал да изпълни разпореждането, като
не се подчинявал на отправените му нареждания, поради което се наложило да бъде
задържан за срок до 24 часа по реда на ЗМВР. Подсъдимият бил отведен в сградата
на 06 РУ при ОД на МВР – Пловдив. По пътя, в патрулния автомобил М. се извинил
за поведението си и обяснил, че е помислил, че свидетелите са псували именно
него. След като пристигнали в сградата на 06 РУ подсъдимият продължил да
сътрудничи, като сам предоставил документите си, по които се установила
самоличността му. На място му бил съставен АУАН.
Свидетелите Н.С. и И.Т. заемали длъжността
„** група OOP при сектор „Охранителна полиция“ на 06 РУ при ОД на МВР –
Пловдив. Двамата полицейски служители били на работа на 10.07.2018 г. съгласно
утвърден седмичен график с рег. № 3389р-8075/04.07.2018 г.
По
доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът приема за
установена въз основа на събраните по делото гласни доказателствени средства –показанията на свидетелите Н.П.С.,
И.С.Т., А.Г.А., М.И.Х., М.О.М. и обясненията на подсъдимия А.Ф.М. (частично),
както и на писмените доказателства
– Акт за установяване на административно нарушение бл. № 0632079/10.07.2018
г.; Заповед за задържане на лице с рег. № 191/2 от 10.07.2018 г.; Справка за
лице – АИС „БДС“ за подсъдимия М.; удостоверение с УРИ 3389р-8338-120718 от
Началник на 06 РУ при ОД на МВР – Пловдив; седмичен график за определяне на
полицейските органи, деня и времето за непосредствено изпълнение на ППД за
периода от 09.07.2018 г. до 15.07.2018 г. с УРИ 3389р-8075/04.07.2018 г. по
описа на 06 РУ при ОД на МВР – Пловдив; ежедневна ведомост за разстановка на
силите и средствата за 10.07.2018 г.; длъжностна характеристика за длъжността
„полицай/старши полицай“; Характеристична справка; справка за съдимост за
подсъдимия М..
Съдът дава вяра на показанията на свидетелите Н.П.С. и
И.С.Т.. От тях се установяват датата, на която са извършили процесната
проверка, при която са спрели автомобила, управляван от подсъдимия, мястото на
проверката, както и случилите се след това събития. Установява се на първо
място, че товарният автомобил, който е управлявал подсъдимият, е бил в движение
преди да бъде подаден сигналът за спиране, като водачът му – подсъдимият М., е
бил без поставен обезопасителен колан, поради което и свидетелите са предприели
действията по неговото спиране. Не се установи обаче да е имало правостоящ
пътник, каквито твърдения също бяха наведени. Отново от показанията и на двамата
свидетели – С. и Т., се изяснява те да са се легитимирали пред подсъдимия,
когато са се доближи до автомобила. Изяснява се още подсъдимият да е излязъл от
автомобила след това, като св. С. уточнява, че М. е започнал да говори с
изнервен тон, а по поведението си е изглеждал ядосан. И двамата свидетели
изясняват, че подсъдимият е бил поканен да представи документите си за
самоличност, както и че той не е представил никакъв документ. След слизането си
от автомобила се установява подсъдимият да е казал на двамата свидетели –
полицейски служители, че щял да ги уволни, установено от показанията на С. и Т.,
последният свидетел изяснява и подсъдимият да им е казал кои били те да ги
проверяват. Установиха се чрез показанията и на двамата свидетели и казаните от
подсъдимия думи: „М. ви ще ***, мен ме познава цялата махала!“, като
свидетелите заявиха в съдебно заседание, че поддържат показанията си от
досъдебното производство, прочетени в тази им част по реда на чл. 281, ал. 5 вр
ал. 1, т. 2 от НПК. Съдът приема тези твърдения на двамата свидетели С. и Т. за
доказан по делото факт, тъй като забравянето на конкретно употребените думи е
обяснимо предвид изминалия период от време до разпита, невъзможността да се запамети
всяко отделно случило се обстоятелство, както и предвид характера на работата
на свидетелите, която предполага посещаване на множество сходни случаи. В
настоящия случай и двамата свидетели пресъздадоха пред съда общото си
впечатление от думите и изразите, които не си спомняха конкретно, а
същевременно и успяха да възпроизведат по-голямата част от конкретно изказаните
думи. Всичко това е основание да се приеме, че същите добросъвестно са
възпроизвели известните им по делото обстоятелства, а по отношение на тези, за
които заявиха, че не си спомнят, съдът дава вяра на прочетените показания от
досъдебното производство, при депозирането на които всеки от двамата свидетели
е имал по-пресен и пълен спомен, а и самите свидетели заявиха, че поддържат
заявеното при разпита си на досъдебната фаза относно прочетените обстоятелства.
Съдът констатира и че между показанията на свидетелите С. и Т. няма съществени
противоречия, същите дори са взаимно кореспондиращи си, оценени по отделно са
последователни и вътрешно непротиворечиви. Намират подкрепа в отделни свои
части и от събраните по делото писмени доказателства. В показанията си
свидетелите С. и Т. възпроизвеждат обстоятелства, които непосредствено са
възприели като очевидци. Не се споделя възражението на защитата показанията на
двамата свидетели да били противоречиви. Действително има разминавания в
твърденията им относно отделни обстоятелства, които обаче не са толкова
съществени, че да опорочат изцяло доказателствената стойност на свидетелските
показания, нито да възникне съмнение относно достоверността на установените
чрез показанията на двамата свидетели обстоятелства по делото. Така например
дали справката по номер и за собственик на автомобила е била извършена преди
или след отвеждането на подсъдимия в 06 РУ не се цени като съществено
противоречие от съда. От друга страна наличието на такива отделни и
несъществени противоречия ясно показва, че свидетелите не са били предварително
подготвени или договорили се, като и това възражение на защитата се цени за
неоснователно. По гореизложените съображения съдът дава вяра на показанията на свидетелите
С. и Т..
Съдът дава вяра и на показанията на свидетелите Х., М.
и А.. В тях всеки от свидетелите възпроизвежда свои непосредствени възприятия
като очевидци. Не се установяват и основания, от които да се приеме, че някой
от тях е бил предубеден или заинтересован. На първо място се установява, че и
тримата свидетели са пътували в процесния автомобил, когато е бил спрян за
извършването на проверка от полицейските служители, както и че водач на същия е
бил подсъдимият М.. Изяснява се, че св. А. се е возил на мястото до водача, а
свидетелите Х. и М. – отзад. На следващо място се установява и да е била извършена
проверка на товарния автомобил от полицейски служители, които установено от
показанията на св. Х. и св. А., са били двама на брой. В показанията си
свидетелите Х. и М. твърдят, че не са чули и не са разбрали за какво се
извършва проверка, какво са казали полицейските служители на подсъдимия и какво
той им е отвърнал. Твърдят още, че не са чули отправяне на обидни думи или
псувни, нито от страна на подсъдимия, нито на полицейските служители, нито пък
да са видели някакво агресивно поведение. И двамата свидетели заявяват при
разпита си, че имат проблеми със слуха и трудно чуват. Последното обстоятелство
изцяло се потвърждава и от придобитото непосредствено впечатление от съда при
извършените разпити на посочените свидетели в хода на съдебното следствие.
Комуникацията със свидетелката Х. и свидетеля М. беше крайно затруднена, като
изискваше многократното повтаряне на въпросите на висок тон и от близко
разстояние. Същевременно двамата са пътували в задната част на товарния автомобил.
Свидетелката Х. посочва, че когато е слязла от превозното средство, подсъдимият
вече е бил с поставен белезници. Свидетелят М. също изяснява, че е останал в
автомобила, след като подсъдимият е излязъл, и не е разбрал какво се е случило
извън превозното средство. Предвид проблемите им със слуха и разположението им
в товарния автомобил съдът дава вяра на твърденията на свидетелите Х. и М. да
не са чули и възприели отправянето на обидни думи, псувни, ругатни или други
неприлични изрази от когото и да е в хода на процесната проверка. Кредитират се
и показанията на св. А., същият е възприел събитията, случили се до излизането
на подсъдимия от процесния автомобил, включително въпроса на проверяващите защо
водачът – подсъдимият М., бил без поставен обезопасителен колан. Свидетелят
уточнява, че не е видял случилото след като М. е излязъл от автомобила. Съдът,
като взе предвид, че от показанията на свидетелите С. и Т. се установява, че
подсъдимият е бил в задната част на буса, когато са му поставили белезници, а
св. А. е седял отпред, до водача, то дава вяра на твърдението на А. да не е
видял събитията, случили се извън автомобила. Дава се вяра и на показанията на
св. А., които той даде непосредствено пред съда, в частта им, че не е чул
разговор на висок тон между подсъдимия и полицаите. Не може да се приеме, че
следва да се кредитират показанията от досъдебното производство само по
съображение, че тогава свидетелят е имал по-ясен и близък спомен за възпроизведените
обстоятелства, тъй като и при разпита в съдебната фаза не се констатира
свидетелят вече да е забравил релевантни по делото обстоятелства. Разпитът в
съдебната фаза не е и толкова отдалечен във времево отношение от
инкриминираната дата. Свидетелят посочи и че не е прочел протокола за разпита
си от досъдебното производство преди да го подпише, но потвърди пред съда, че
не е чул разговор на висок тон.
Съдът не кредитира обясненията на подсъдимия
единствено в частите им, в които твърди, че при спирането му за проверка
товарният автомобил не е бил в движение, както и че не е отправял никакви
неприлични изрази към полицейските служители. В първата част относно
обстоятелството дали при подаването на сигнала за проверка автомобилът е бил в
движение обясненията на подсъдимия са оборени не само от показанията на
свидетелите С. и Т., но и от тези на св. А.. Последният също заяви, че
непосредствено след като М. е спрял, за да слезе пътник, е потеглил и изминал
малко разстояние – „хвърли пет крачки и го спряха“, когато са го спрели
полицейските служители. Оборени се явяват обясненията на подсъдимия и в частта
им да не е отправял неприлични думи и изрази към полицейските служители и
по-конкретно да не е заявявал, че ще ги уволни, че го познава цялата махала и
кои били те да го проверяват. Тук обясненията бяха оборени от показанията на
свидетелите С. и Т., които на свой ред бяха кредитирани в тези им части от
съда. И двамата свидетели заявяват за отправената закана за уволнение, а от
показанията на св. Т. се установява и казаната от подсъдимия реплика: „Кои сте
вие да ме проверявате?“. Обясненията на подсъдимия в тази им част бяха
преценени като защитна версия и защото чрез тях не се обяснява какво е наложило
използването на помощни средства и отвеждането на подсъдимия в Районното
управление, като последният твърди, че е бил блъснат и са му били поставени
белезници без да е имал каквото и да е поведение, предизвикало подобна реакция
у полицаите. Съдът обаче дава вяра на обясненията на подсъдимия в частта, в
която твърди да е чул думите: „** твоята м., м.“. Следва да се посочи, че макар
в отделни части обясненията да не бяха кредитирани, това не изключва
автоматично доказателствената им стойност изцяло. В по-голямата си част при
направената проверка се установи обясненията да са правдиви и подкрепени от
други доказателства по делото. Именно от обясненията на подсъдимия за пръв път
по делото се установи, че непосредствено преди свидетелите С. и Т. да се
отправят към автомобила на М. край тях е минал друг автомобил в непосредствена
близост, който за малко не ги е блъснал. Това обстоятелство, установено за пръв
път от обясненията на подсъдимия, се доказа да е реално осъществил се в
обективната действителност факт, който беше потвърден и от свидетелите С. и Т..
Въпреки че и двамата добре си спомняха събитията, за които дават показания –
липса на спомен имаха единствено за датата на деянията и за конкретното
съдържание на част от думите на подсъдимия, но имаха ясен спомен за това, че те
са били с обиден и неприличен характер, то и двамата свидетели заявиха, че не
си спомнят да са отправяли неприлични и обиди думи към водача на автомобила,
който е щял да ги блъсне. Твърденията на свидетелите не бяха, че не са казвали
такива думи, а единствено, че не си спомнят. Същевременно насреща им стои
категоричното твърдение на подсъдимия да е чул думите: „** твоята м. м.“, за
които в последствие да му е било обяснено, че на са били насочени към него, но
първоначално той така е помислил. При тези факти съдът намира, че обяснението
на подсъдимия не е оборено в тази си част от твърденията на свидетелите С. и Т.
за липса на спомен. Същевременно азбучно е известно, че обясненията на
подсъдимия нямат нужда да бъдат подкрепяни или доказвани, тъй като последният
не носи доказателствена тежест в процеса, поради което ако обясненията не бъдат
оборени от останалите събрани по делото доказателствени материали, то и съдът
следва да ги кредитира. Възможно е от обективна страна никой от свидетелите С.
или Т. да не е казал думите, които подсъдимият е чул, защото те са били
изречени от трето лице или защото просто подсъдимият неправилно е разбрал в
действителност изреченото от полицейските служители. Релевантният за делото
факт обаче е, че в съзнанието си М. е бил формирал представа, че някого измежду
свидетелите С. и Т. пръв се е обърнал към него с думите: „** твоята м., м.“,
което съдът приема за доказан по делото факт. Това обяснява и защо св. С.
описва поведението на подсъдимия като ядосано и че последният е говорил с
изнервен тон. Също така отново св. С. посочва, че подсъдимият му е казал в
патрулния автомобил: „Аз си мислех, че мен псувате. Останах с такова
впечатление.“, което показва, че независимо от съдържанието на конкретно
отправените думи, то подсъдимият към момента на извършване на деянията си е
действал с представата, че полицаите са употребили псувни спрямо него. По тези
съображения настоящият състав даде вяра на обясненията на подсъдимия частично,
като те не бяха кредитирани само в тези си части, в които бяха оборени от
останалия събран по делото доказателствен материал.
От Заповед за задържане на лице с рег. № 191/2 от
10.07.2018 г. се изяснява, че подсъдимият М. е бил задържан за срок до 24 часа
по реда на ЗМВР на дата 10.07.2018 г.
От Акт за установяване на административно нарушение с
бл. № 0632079 се установява, че същият е бил съставен на дата 10.07.2018 г. против
подсъдимия А.Ф.М. и в присъствието на свидетелите Н.П.С. и И.С.Т..
От правна
страна:
При така установените факти съдът намира, че по делото
се доказа, че от обективна страна на 10.07.2018 г. в гр. Пловдив подсъдимият А.Ф.М.
е отправил думите: „Кои сте вие да ме проверявате? М. ви ще ***, мен ме познава
цялата махала! Сега ще ви уволня!“ спрямо полицейските служители при 06 РУ гр.
Пловдив Н.П.С., ЕГН: **********, назначен на длъжност *** група OOP при сектор
„Охранителна полиция“ на 06 РУ при ОД на МВР Пловдив и И.С.Т., ЕГН: **********,
назначен на длъжност *** група OOP при сектор „Охранителна полиция“ на 06 РУ
при ОД на МВР Пловдив.
Датата на извършване на деянието се установява на
първо място от показанията на свидетелите С. и Т., които бяха прочетени по реда
на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1 от НПК и кредитирани в тази си част. Датата на
деянието се установява на следващо място и от писмените доказателства по
делото, които служат и като средство за проверка на свидетелските показания. По
делото се установи, че подсъдимият е бил задържан за 24 часа по реда на ЗМВР
след отвеждането си в сградата на 06 РУ при ОД на МВР – Пловдив, както и че
там, отново на тази дата е бил съставен акт за установяване на административно
нарушение срещу него. Както заповедта за задържане на лице, така и АУАН бяха
приобщени като писмени доказателства по делото по реда на чл. 283 от НПК. Те се
ползват с доказателствена сила относно датата на съставянето си и от тях се
установява, че и двата административни акта са били издадени на дата 10.07.2018
г. Оттук се прави единствен възможен извод, че и инкриминираните деяния са били
осъществени именно на тази дата.
Мястото на извършване на деянието се изяснява от
свидетелските показания - св. С., св. Т., както и от обясненията на подсъдимия,
от които се установява и самата улица, на която подсъдимият е бил спрян за
проверка. Съдът намира, че свидетелските показания и обясненията са
непротиворечиви, взаимно кореспондиращи и допълващи се относно това
обстоятелство, поради което те бяха кредитирани в тази им част, а от тях се
установи мястото на извършване на деянието.
На следващо място настоящият съдебен състав приема за
доказано и на така изяснените място и време подсъдимият М. да е отправил
инкриминираните думи и изрази спрямо свидетелите С. и Т.. Това обстоятелство се
установи от показанията именно на последните двама свидетели, на които беше
дадена вяра в тази им част. И двамата свидетели изясняват подсъдимият да им е
казал, че щял да ги уволни. От показанията на св. Т. се установява и
адресираната до двамата свидетели реплика: „Кои сте вие да ме проверявате?“, както
и нейното авторство от страна на подсъдимия, а от показанията на св. С. –
репликата: „мен ме познава цялата махала“, както и отново авторството й от
подсъдимия М.. Установи се и да е казал: „М. ви ще ***, мен ме познава цялата
махала“. Съдът не даде вяра на обясненията на подсъдимия в частта им, в която
твърди да не е казвал горепосочените думи и изрази на описаните в обвинителния
акт време и място и по отношение на свидетелите С. и Т.. Това твърдение на М.
беше оборено от показанията на двамата полицейски служители и беше оценено от
съда като защитна версия. Веднага следва да се посочи, че оттук нататък каквото
и друго поведение на подсъдимия да бъде установено, то не може да послужи като
фактическо основание за признаването му за виновен по обвинението за
престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК. Това е така, защото фактическите рамки на
обвинението са очертани от прокурора още с обвинителния акт. В диспозитива на
същия прокурорът ясно е посочил кои свои фактически твърдения е инкриминирал и
подсъдимият се защитава именно по тези рамки на обвинението си. Съдът не би
могъл за пръв път с присъдата си да предявява нови факти на подсъдимия, по
които дотогава той не се е защитавал. Имайки това предвид, настоящият състав
приема, че установените за изречени думи и изрази от страна на М. са неприлични
от гледна точка на съществуващите в обществото морал и порядки за поведение и
получават неговата отрицателна оценка.
Същевременно съгласно чл. 1, ал. 2 от Указа за борба с
дребното хулиганство, когато непристойната проява е изразена в употреба на
ругатни, псувни или други неприлични изрази на публично място пред повече хора
е налице проява на дребно хулиганство. Това не означава автоматично, че всяка
употреба на ругатни, псувни или
неприлични изрази винаги ще бъде дребно хулиганство, но от друга страна, за да
се квалифицира едно деяние като престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, е
необходимо винаги да бъде установено, че непристойните действия грубо нарушават
обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото. Престъплението ще е
налице само когато и двата признака са кумулативно осъществени (така Постановление № 2 от 29.06.1974 г. по н.д. №
4/1974 г., Пленум на ВС). Грубо нарушаване на обществения ред ще е налице,
когато деецът чрез своето поведение изразява брутална демонстрация против
установения ред и чрез действията си нарушава важни държавни, обществени или
лични интереси или съществено засяга нормите на нравствеността. Явно неуважение
към обществото ще бъде проявено, когато деецът чрез поведението си изразя
открито висока степен на неуважение към личността. Съотнесено към конкретните
проявни форми, в които се е изразило деянието на подсъдимия, настоящият съдебен
състав приема, че установената деятелност не накърнява обществените отношения
по опазването на обществения ред и спокойствие в такава степен и с такъв
интензитет, че да се квалифицира като престъпление. Отправените, неприлични по
своя характер, думи и изрази от М. към свидетелите С. и Т. сами по себе си не
изпълват законовото изискване за кумулативно грубо нарушаване на обществения
ред и изразено явно неуважение към обществото.
Същевременно трайната, еднопосочна и актуална съдебна
практика приема, че деяния с проявни форми като процесната представляват проява
на дребно хулиганство. Така например сходни хипотези са разгледани в Решение №
289/2018 г. по ВАНД № 2125/2018 г.; Решение № 236/2017 г. по ВАНД № 1468/2017
г.; Решение № 84 по ВАНД № 556/2017 г.; Решение № 27/2017 г. по ВАНД № 213/2017
г.; Решение № 18/2017 г. по ВАНД № 124/2017 г. - всичките по описа на Окръжен
съд – Пловдив. В този смисъл е и практиката на Районна прокуратура – Пловдив,
така Постановление за прекратяване на наказателно производство от 15.08.2018 г.
по бързо производство № 620/2018 г. по описа на 01 РУ при ОД на МВР – Пловдив.
Във всички изброени случаи се касае за прояви, изразили се в употреба на псувни, ругатни и други неприлични изрази
към полицейски служители на публично място. В някои от тях те са били
съпътствани и от агресивно поведение, проявило се в блъскане, бутане,
съпротива. В много от изброените казуси конкретно отправените думи и изрази
разкриват значително по-голям цинизъм, поради което и интензитетът на засягане
на защитаваните обществени отношения е по-силно проявен. Независимо от това,
трайна е съдебната практика, че деяние с подобни проявни форми от фактическа
страна разкрива по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с
престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК. Съдът не намира основание да отстъпа от
това разрешение, като същевременно счита, че неравноправното третиране на
различните лица при сходни факти поражда несправедливост и непредвидимост.
В Постановление № 2 от 29.06.1974 г. по н.д. № 4/1974
г. на Пленума на ВС като основен критерий за разграничение на престъплението
хулиганство от дребното хулиганство е въздигната обществената опасност на
деянието. Двете правонарушения се разграничават и чрез признаците си, очертани
от съставите по чл. 325, ал. 1 от НК и чл. 1, ал. 2 от УБДХ. В тази връзка
съдът намира, че при преценката за степента на обществената опасност на
конкретното деяние следва да бъдат взети предвид и две допълнителни
обстоятелства. На първо място това, че подсъдимият се е извинил на свидетелите С.
и Т. за отправените си към тях думи още на мястото на извършване на деянието,
което ясно показва, че не е проявена престъпна упоритост, а се касае за
моментна и кратковременна проява. На второ място следва да бъде отчетено и
психологическото състояние, в което се е намирал подсъдимият, към момента на
извършване на деянието. Както от обясненията му, така и от показанията на
двамата полицейски служители се установи, че М. е бил раздразнен след
отправената реплика с неприлично съдържание от един от двамата посочени
свидетели. Макар нито репликата да е била насочена към подсъдимия, а към друг
водач на МПС, нито неправилната представа на М. за случилото се да е
извинителна за неговото поведение, то безспорно релевантен за делото факт е
състоянието, в което се е намирал подсъдимият. Същият е бил силно раздразнен,
мислейки, че думите: „**, твоята м. м.“ са отправени към него, което раздразнение
е продължавало да действа към момента на вземане на решението за извършване на
деянието и последвалото непосредствено, мигновено негово изпълнение. Изказаното
кратко време след това съжаление и извинение показва, че към момента на
деянието подсъдимият е бил със занижен самоконтрол. Цялостното му психическо
състояние е улеснявало вземането на решението за извършване на процесното
деяние. При съвкупния анализ на всички тези обстоятелства, установени по
делото, съдът намира, че деянието на подсъдимия разкрива по-ниска степен на
обществена опасност в сравнение с престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК,
поради което и поведението на М. не съставлява годно изпълнително деяние на
хулиганството. Следователно подсъдимият не е извършил вмененото му във вина
престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК. В случая съдът намира, че подсъдимият
трябва да бъде оправдан не защото приема, че той не е извършил описаното в
обвинителния акт деяние, а защото счита, че то неправилно е било квалифицирано
като престъпление. По делото се доказа обаче на 10.07.2018 г. в гр. Пловдив
подсъдмият М. да е отправил думите: „Кои сте вие да ме проверявате? М. ви ще ***,
мен ме познава цялата махала! Сега ще ви уволня!“ спрямо свидетелите С. и Т..
От обективна страна това му поведение съставлява непристойна проява, изразена в
употреба на псувни и други неприлични изрази на публично място пред повече
хора, която поради своята по-ниска степен на обществена опасност не
представлява престъпление по чл. 325 от НК. От субективна страна М. е извършил
деянието виновно и при форма на вината пряк умисъл. Той е съзнавал
отрицателната оценка, която обществото дава на употребените от него думи и
изрази, съзнавал е и че те ще бъдат непосредствено възприети от полицейските
служители присъствали на място, както и че се намира на публично място.
Предвиждал е, че с действията си ще наруши обществения ред и спокойствие и е
целял настъпването на тези, съзнавани и желани от него последици. По тези
съображения съдът намира, че вмененото във вина на подсъдимия деяние е доказано
и макар да не представлява престъпление, то същото е административно нарушение, каквото преценка
се дължи съгласно чл. 301, ал. 4 от НПК. Същото представлява проява на дребно
хулиганство съгласно чл. 1, ал. 2 от УБДХ. По тези съображения и на основание
чл. 305, ал. 6 от НПК съдът призна с присъдата си подсъдимия М. за невинен по
повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК и му наложи
административно наказание за извършената от него проява на дребно хулиганство.
При определянето на наказанието съдът намира на първо място, че с оглед
конкретните проявни форми, в които се е изразило общественоопасното поведение
на подсъдимия, следва да се наложи по-лекото от двете алтернативно предвидени в
УБДХ наказания, а именно „глоба“. Наказанието „задържане в структурно звено на
Министерство на вътрешните работи“ включва в съдържанието си по-голям обем
държавна принуда, но според настоящия състав и чрез наказанието „глоба“ ще се
постигне преследваното предупредително и превъзпитателно въздействие.
Прилагането на държавната принуда в повече от необходимите предели за постигане
на преследваните цели противоречи на принципите за определяне на наказанието,
по които съображения съдът счете, че именно наказанието „глоба“ се явява
най-подходящо в случая. При индивидуализацията на така определеното наказание като
смекчаващи обстоятелства бяха взети предвид чистото съдебно минало на М.,
особеното психическо състояние, в което се е намирал при извършване на деянието,
както и последвалото извинение, което показва, че подсъдимият е критичен към
постъпката си и осъзнава противоправния й характер. Като отегчаващи
обстоятелства се ценят адресирането на инкриминираните думи и изрази към две
лица, като за съставомерността на деянието е достатъчно и само едно лице, така
също и че в изказаните думи се е съдържала както псувня, така и други
неприлични изрази. Предвид изложеното, съдът намира, че административното
наказание следва да се индивидуализира при лек превес на смекчаващите
обстоятелства, като на подсъдимия бъде наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 250 (двеста и петдесет лева), което е малко под средния
размер.
Със същия обвинителен акт на подсъдимия М. е
повдигнато обвинение и за извършено престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК за
това, че на 10.07.2018 г. в гр. Пловдив противозаконно е пречил на органи на
властта – служители в 06 РУ гр. Пловдив: Н.П.С., ЕГН: **********, назначен на
длъжност *** група OOP при сектор „Охранителна полиция“ на 06 РУ при ОД на МВР
Пловдив и И.С.Т., ЕГН: **********, назначен на длъжност с.п.в група OOP при
сектор „Охранителна полиция“ на 06 РУ при ОД на МВР Пловдив, да изпълнят
задълженията си по чл. 70, ал. 1, т. 3 от ЗМВР: „Полицейските органи могат да
извършват проверки за установяване самоличността на лице:
3. при осъществяване на контрол по редовността на
документите за самоличност и пребиваване в страната“, като не се е подчинил на
устни разпореждания да представи документите си за самоличност.
При преценката за съставомерността на деянието на
първо място трябва да се съобрази, че разпоредбата на чл. 270, ал. 1 от НК е
бланкетна и следва да се запълни от конкретно задължение, разписано в
нормативен акт, с който на органа на властта се вменява това задължение и на чието
изпълнение се твърди противозаконно да е пречил подсъдимият. В случая бланкетът
е бил запълнен с посочване на разпоредбата на чл. 70, ал. 1, т. 3 от ЗМВР.
Съдът намира, че от събраните по делото доказателства –
длъжностна характеристика за длъжността „полицай/старши полицай“, седмичен
график и ежедневна ведомост за разстановка на силите и средствата за 10.07.2018
г. се установява, че свидетелите С. и Т. са се намирали в служебно
правоотношение с ОД на МВР – Пловдив, 06 РУ. Съобразно изпълняваните функции и
притежаваната квалификация те са изпълнявали държавна служба в МВР като
полицейски органи според чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Оттук съдът прави извод,
че двамата са имали правомощието да извършват проверка на самоличността на лица,
но при наличие на предпоставките по чл. 70 от ЗМВР, както и че към 10.07.2018
г. са имали качеството на „орган на власт“ по смисъла на чл. 93, т. 2 от НК.
Установи се на следващо място от показанията на
свидетелите С. и Т., които бяха кредитирани в тази си част, че в хода на
процесната проверка те са поканили подсъдимия да им представи документите си за
самоличност, което той е отказал с думи и е запазил пасивност на поведението
си, като не е предприел никакви насрещни действия по разпореждането. Въпреки
това настоящият съдебен състав приема, че установената деятелност на подсъдимия
М. не осъществява изпълнителното деяние на престъплението по чл. 270, ал. 1 от НК, тъй като конкретното фактическо поведение не изпълва правната квалификация
„противозаконно пречене на орган на власт“. В съдебната практика е трайно
утвърдено, че ,,противозаконното пречене“ предполага активно поведение
(действие), чрез което да бъдат създадени различни пречки да се осъществи
дадено задължение на орган на властта. Кое поведение ще бъде съставомерно
е фактически въпрос, който следва да се преценява конкретно във всеки отделен
случай въз основа на доказателствата по делото и установените факти. В случая
съдът намира, че бездействието на дееца не е създало такава пречка, че да
съставлява съставомерно поведение по чл. 270, ал. 1 от НК.
Отделното от изложеното, създаването на пречка не е
достатъчно от обективна страна, за да бъде извършено престъплението по горепосочения
престъпен състав. Необходимо е преченето като поведение да се отличава с такъв
интензитет, обуславящ по-висока степен на обществена опасност на деянието,
съставляващо престъпление, в сравнение с кореспондиращото му административно
нарушение (така Решение № 254 от
12.03.2018 г. по н. д. № 923/2017 г. на ВКС, II н.о.; Решение № 55
от 28.03.2017 г. по н. д. № 71/2017 г. на ВКС, I н.о.). Това е така, защото на практика изпълнителните
деяния на множество административни нарушения представляват неизпълнение или
отказ да се изпълни разпореждане на орган на контрол – например: чл. 174, ал. 3
от ЗДвП, чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП, чл. 80, т. 5 от ЗБЛД и други. С изразите
противозаконно пречене на орган на властта, употребен в чл. 270 НК, от една
страна и от друга: „откаже да му бъде извършена проверка“ съгласно чл. 174, ал.
3 от ЗДвП; „откаже да изпълни нареждане“ съгласно чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП;
„не представи … при поискване“ – чл. 80, т. 5 от ЗБЛД законодателят е подчертал
по-ниската степен на обществена опасност на административните нарушения в
сравнение с престъплението по чл. 270, ал. 1 от НК, което поначало изисква
активно действие, изразено в препятстване на проверка, в противозаконно пречене
на органа на властта да изпълни задълженията си (така Решение № 55 от 28.03.2017 г. по н. д. № 71/2017 г. на ВКС, I н.о.; Решение № 16 от 24.02.2009 г. по н. д. №
652/2008 г. на ВКС). Следователно преченето като изпълнително деяние на
престъплението по чл. 270, ал. 1 от НК трябва да се отличава с по-висока степен
на обществена опасност, т.е. да е годно да застраши обществените отношения,
засягащи упражняването на правомощията на органа на власт. Настоящият съдебен
състав намира, че реализираното от страна на подсъдимия М. поведение не се
отличава с такава степен на обществена опасност, че деянието му да прерасне в
престъпление. Напротив, съдът приема, че по правната си квалификация
поведението на подсъдимия представлява именно „отказ“, което е формата на
изпълнителното деяние на административното нарушение, а не създаване на пречка.
Отказът да представи документите си за самоличност не може да се приеме да
съставлява създаването на такава пречка, която да оправдае реализирането на
наказателната отговорност на подсъдимия, предвид и разпоредбата на чл. 70, ал.
2 от ЗМВР, предвиждаща, че установяването
на самоличността се извършва освен чрез представяне на документ за самоличност
на лицето, още и по сведения на граждани с установена самоличност, които
познават лицето (каквито по делото се доказа да е имало), или по друг начин,
годен за събиране на достоверни данни. В тази връзка съдът не споделя
становището, че ирелевантен бил въпросът на защитата дали на място свидетелите С.
и Т. са установили регистрационният номер на превозното средство, управлявано
от подсъдимия, и дали са извършили справка за неговата собственост, което от
показанията на св. С. се установи те да са сторили. Действително не е
задължително собственикът на автомобила да е лицето, което го управлява, но пък
той следва да знае на кое лице е предоставил управлението. Съдът счита, че
значително по-сериозно затруднение за установяване на самоличността на водача
на автомобила би възникнала, ако например подсъдимият беше избягал от мястото
на проверката, тъй като тогава самоличността му не би могла да бъде установена
нито по принудителен ред чрез отвеждането му в районното управление, значително
по-трудно това би могло да стане и по сведение на други лица, които го
познават. Пасивното поведение по непредставяне на документ за самоличност обаче
не е създало пречка от такъв характер, като изискващата се, за да бъде едно
деяние съставомерно престъпление по чл.270, ал. 1 от НК. Този извод се прави и
след съобразяването на всички установени по делото и относими фактически
положения за преценката на степента на обществена опасност на конкретното
деяние. В Решение № 254 от 12.03.2018 г.
по н. д. № 923/2017 г. на ВКС, II н.о. са дадени ръководни начала за диференциацията на
деянията, изразяващи се в неизпълнение на разпореждане на орган на власт, между
престъплението по чл. 270, ал. 1 от НК и съответното административно нарушение,
като всеки път следва да се съобразява допълнителното активно или пасивно
поведение на дееца и как то се отнася към възпрепятстването и осуетяването на
изпълнението на задължението на органа на власт. В тази връзка в процесния
случай освен самия отказ не се установява никакво допълнително поведение на
подсъдимия като предприемане на бягство или укриване на личните си документи,
което да е било насочено именно към създаването на пречка за изпълнение на
правомощието по чл. 70, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. Същевременно се установява, че
самоличността на подсъдимия е била все пак установена от свидетелите С. и Т.,
като това е станало кратко време след самия отказ – веднага след отвеждането на
подсъдимия в 06 РУ при ОД на МВР-Пловдив, и благодарение на указаното от него
съдействие, като сам М. е представил документите си за самоличност и на място
му е бил съставен АУАН. При сходни факти, макар и при различна проявна форма на
инкриминираното деяние, в Решение № 55 от
28.03.2017 г. по н. д. № 71/2017 г. на ВКС е прието, че при последващо
извършена проверка, при която е бил съставен и АУАН срещу лицето, твърдението за такова пречене на
орган на власт да изпълни служебните си задължения, осъществяващо състава на
престъплението по чл. 270, ал. 1 от НК, е несъстоятелно. Настоящият съдебен
състав счита, че подсъдимият М. не следва да бъде поставян в по-неблагоприятно
положение спрямо останалите извършители на деяния, сходни по своите фактически
характеристики с процесното. Подобно неравноправно третиране създава
несправедливост и несигурност в обществото. Отделно от това, съдът счита, че с
отказа си да представи документите си за самоличност от субективна страна непосредствената
цел, която М. е преследвал, не е била да създаде пречка на полицейските
служители да установят самоличността му. Самият отказ е бил направен докато
подсъдимият все още се е намирал в особеното психическо положение на афект и
отказът е бил поредната проявна форма, чрез която е искал да изрази
негодуването, несъгласието си и да демонстрира незачитане на служебното
положение на свидетелите С. и Т.. По тези съображения съдът намира, че
съвкупността от така установените обстоятелства, при които подсъдимият е
направил отказа си да представи документите си за самоличност (М. е запазил
пасивност на поведението си, като не е предприемал други действия, целящи да
осуетят проверката, непосредствено след деянието се е извинил и сам е
представил документите си, като самоличността му в крайна сметка е била
установена, отказът е направил докато е бил в особено психическо състояние на
раздразнение, което е улеснявало вземането на решението да откаже представянето
на изисканите му документи) разкриват значително по-ниска степен на обществена
опасност на конкретното деяние спрямо хипотезите на престъпления по чл. 270,
ал. 1 от НК, а увреждането на защитаваните обществени отношения не е с такъв
интензитет, че да направи деянието престъпно. Поради това и съдът приема, че
инкриминираното деяние по отказа на подсъдимия да представи документите си за
самоличност на свидетелите С. и Т. не осъществява изпълнителното деяние на
престъплението, за което му е повдигнато обвинение, а поради своята по-ниска
степен на обществена опасност осъществява състав на административно нарушение.
Независимо от гореизложеното, настоящият състав
намира, че отделно, самостоятелно основание за признаването на подсъдимия за
невинен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК
представлява неправилното запълване на бланкета на посочения престъпен състав.
Както беше изяснено, при обвинение за престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК
следва в обвинителния акт да бъде посочено конкретното задължение на органа на
власт, за чието изпълнение се твърди подсъдимият противозаконно да е попречил.
В настоящия случай на подсъдимия М. е повдигнато обвинение за това, че чрез
отказа си да представи документите си за самоличност противозаконно е пречил на
свидетелите С. и Т. да изпълнят задължението си по чл. 70 ал. 1, т. 3 от ЗМВР,
който гласи, че: „Полицейските органи могат да извършват проверки за установяване
самоличността на лице при осъществяване на контрол по редовността на документите
за самоличност и пребиваване в страната“. По делото обаче не се установява
свидетелите С. и Т., когато са поискали документите на подсъдимия, да са
участвали в осъществяван контрол по редовността на документите за самоличност
на лицата, да са имали възложена такава задача или да са участвали в
осъществяването на такава акция, нито тези им действия да са били насочени към
неопределен кръг лица. Напротив, те са искали да установяват самоличността
именно на подсъдимия. В показанията си и двамата свидетели уточняват, че при
разминаването си с автомобила, управляван от подсъдимия, са забелязали, че
водачът е бил без поставен обезопасителен колан, а в товарния отсек е пътувал
правостоящ пътник и че именно поради така констатираните от тях обстоятелства
са решили да извършат проверка на водача. Следователно, когато са свидетелите С.
и Т. са предприели проверка за установяването на самоличността на подсъдимия,
те са изпълнявали своето правомощие по чл. 70, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, тъй като са
целели да установят самоличността на лице, за което е имало данни да е извършил
нарушение. Управлението на МПС без поставен обезопасителен колан е
административно нарушение съгласно чл. 137а, ал. 1 вр. чл. 183, ал. 4, т. 7,
пр. 1 от ЗДвП. Същевременно по отношение посоченото в обвинителния акт
правомощие по чл. 70, ал. 1, т. 3 от ЗМВР в Решение
№ 12318 от 18.11.2015 г. по адм. д. № 15661/2014 на Върховния административен
съд се приема, че то се отнася за случаите на проверка самоличността на
пребиваващи в страната чужденци, не и по отношение на български граждани,
позовавайки се на съдебната практика. По делото пък нито се твърди, нито се
установява подсъдимият да не е български гражданин. Предвид изложеното, съдът
намира, че от обективна страна подсъдимият М. не е пречил на органите на
властта да изпълнят задължението си, описано в обвинителния акт,а именно по чл.
70, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, тъй като по делото се установи С. и Т. въобще да не са
изпълнявали това си задължение, а друго. Това представлява самостоятелно
основание подсъдимият да бъде оправдан по така повдигнатото му обвинение.
Същевременно и в този случай настоящият съдебен състав
намира, че макар инкриминираното деяние да не съставлява престъпление, то
същото е административно нарушение, каквото преценка се дължи съгласно чл. 301,
ал. 4 от НПК. Деянието на подсъдимия по непредставянето на документите си за
самоличност при устното разпореждане на свидетелите С. и Т. съставлява
нарушение на чл. 80, т. 5 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Тъй
като извършеното деяние е административно нарушение, предвидено в закон - ЗБЛД,
то на основание чл. 305, ал. 6 от НПК съдът призна с присъдата си подсъдимия М.
за невинен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК
и му наложи административно наказание за извършеното от него нарушение. На
първо място следва да се посочи, че съдът намира, че инкриминираната деятелност
на подсъдимия осъществява именно административното нарушение по чл. 80, т. 5 от ЗБЛД, а не това по чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП. Последното също предполага
отказ от обективна страна на субекта на нарушението да изпълни нареждане на
органите за контрол, но нарушението по чл. 80, т. 5 от ЗБЛД представлява
частна, конкретна хипотеза на отказ да се изпълни определен вид нареждане.
Следователно е налице специален състав на нарушение, който изключва
приложението на по-общия състав (чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП) по отношение на
инкриминираните факти.
И в този случай съдът намери, че подсъдимият трябва да
бъде оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК, не поради това, че не е извършил деянието, описано в обвинителния акт, а
поради неправилната му квалификация като престъпление, когато то представлява
административно нарушение. По делото се доказа от обективна страна на
10.07.2018 г. в гр. Пловдив подсъдимият М. да не е представил българските си
лични документи при поискване от свидетелите С. и Т.. Датата и мястото на
извършване на деянието се установяват по същия ред и от същите доказателствени
материали, от които те бяха установени и спрямо деянието, което съдът
квалифицира като дребно хулиганство. Установи се и от обективна страна, че
действително подсъдимият не е изпълнил устно разпореждане на полицейските
служители С. и Т. да представи документ за самоличност, като при поискване не е
представил такъв. Безспорно е и че двамата посочени свидетели представляват
компетентни длъжностни лица по смисъла на чл. 80, т. 5 от ЗБЛД, като тяхната
компетентност да извършват такива проверки и да изискват документи за
самоличност произтича именно от правилото по чл. 70, ал. 1 от ЗМВР. Следва да
се посочи, че в случая бездействието и пасивното поведение на подсъдимия вече
се явява годна форма на изпълнителното деяние на разглежданото нарушение. Нещо
повече, това е и типичната проявна форма на този вид нарушения. От субективна
страна съдът намира, че деянието е било извършено виновно от подсъдимия М. и
при форма на вината пряк умисъл. Той е съзнавал, че му е било поискано да
представи документ за самоличност, както и че искането е изхождало от
компетентно длъжностно лице, като по делото се установи свидетелите С. и Т. да
са се легитимирали още в началото на проверката. Формирал е съзнание и за това,
че е бил длъжен да изпълни искането, но въпреки това съзнателно се е отклонил
от изпълнение на това си задължение. За нарушението по чл. 80 т. 5 от ЗБЛД е
предвидено административно наказание „глоба“ в размер от 50 до 300 лева. Съдът
намира, че отново наказанието следва да се индивидуализира при превес на
смекчаващите отговорността обстоятелства. Като такива се отчитат чистото
съдебно минало на подсъдимия, особеното психическо състояние на силно
раздразнение, в което той се е намирал при извършване на деянието, както и
последвалото извинение, което показва, че подсъдимият е критичен към постъпката
си и осъзнава противоправния й характер. По тези съображения съдът наложи на
подсъдимия М. с присъдата си административно наказание „глоба“ в размер на 100
(сто) лева, определено под средния размер.
По делото не бяха направени разноски в хода на цялото
наказателно производство, нито са приобщени веществени доказателства, поради
което съдът не следва да се произнася по тези въпроси.
Така мотивиран, съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала!ЙТ