№ 12547
гр. София, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА В. КИРОВА
при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. КИРОВА Гражданско дело №
20221110125313 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.439 от ГПК,вр.чл.124,ал.1 от ГПК
от В. П. П.,ЕГН **********,с адрес /населено място/,против /фирма/,ЕИК
*************,със седалище и адрес на управление /населено
място/,представлявано от Р. М. И. – Т.,с искане да бъде постановено
решение,с което да бъде признато за установено,че ищецът не дължи сумата
от 2757,21 лева,от които 2000 лева главница по договор за кредит от
29.07.2009 г.,448,64 лева договорна лихва,156,47 лева – наказателна
лихва,152,10 лева разноски,за които е издаден изпълнителен лист от
10.07.2012 г. по ч.гражд.дело № 25630/2012 г. по описа на Софийския районен
съд.
В исковата молба са изложени твърдения,че ответникът е поискал да
бъде конституиран като взискател по делото в качеството му на цесионер
съгласно договор за цесия от 21.10.2020 г.,което поражда интереса от
предявяване на иска срещу ответника. Сочи се,че ответникът е носител на
вземане,прехвърлено му от /фирма/,в полза на което дружество е издаден
изпълнителният лист и е образувано изпълнителното дело № 20128380407142
по описа на ЧСИ Б.. Ищецът П. твърди,че последното изпълнително действие
е от 19.08.2014 г.,след което изпълнителни действия не са предприемани,към
19.08.2016 г. изпълнителното производство е прекратено на основание
чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,а към 19.08.2019 г. вземането се явява погасено по
давност. Ищецът моли съда да уважи исковата претенция.
Ответникът /фирма/ оспорва исковата претенция с доводи,че е
неоснователна като твърди,че действия по принудително изпълнение са
предприемани и всяко действие прекъсва давността,твърди се,че
приложимата давност е общата петгодишна давност при съобразяване
чл.117,ал.2 от ЗЗД,твърди се,че перемпцията по изпълнителното дело е без
1
значение за прекъсването на давността. Ответникът моли съда да отхвърли
иска.
С изпълнителен лист от 10.07.2012 г.,издаден по ч.гражд.дело №
25630/2012 г. по описа на СРС,73 състав,В. П. П. е осъден да заплати на
/фирма/ сумата от 2000 лева главница,ведно със законната лихва върху
главницата,считано от 23.05.2012 г. до окончателното изплащане на
вземането,договорна лихва в размер от 448,64 лева за периода 06.10.2011 г. до
22.05.2012 г.,санкционираща лихва в размер от 156,47 лева за периода
14.10.2010 г. до 22.05.2012 г. и 152,10 лева разноски.
От изисканото копие от изп.дело № 20128380407142 по описа на ЧСИ
М. Б. се установява,че е образувано на 23.07.2012 г. по искане на /фирма/ като
в молбата се съдържа искане за насочване изпълнение към движимо
имущество,на 24.07.2012 г. е изпратена покана за доброволно
изпълнение,както и е разпоредено изпращането на запорни съобщения,на
13.08.2012 г. /фирма/ уведомява,че е наложен запор по наличните сметки,на
13.02.2014 г. /фирма/ е поискало конституиране като взискател,на 19.08.2014
г. е поискано налагане на запор върху трудово възнаграждение,на 20.05.2021
г. е поискано конституиране като взискател на /фирма/.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи :
По допустимостта на иска :
С оглед това,че ищецът П. твърди,че не е заплатил паричната сума,за
ищеца е налице интерес от предявяване на отрицателния установителен иск.
По основателността на иска :
Искът с правно основание чл.439 от ГПК е законодателно
регламентиран като отрицателен установителен иск,с който се цели отричане
дължимост на парична сума,въз основа на обстоятелство,възникнало след
изпълнителното основание. С този иск страната длъжник реализира защитата
си,когато е налице новонастъпило обстоятелство,при което
вземането,произтичащо от изпълнителното основание,вече се явява
недължимо. В конкретния случай ищецът П. твърди,че вземането е погасено
по давност. Давността е регламентирана в полза на страната длъжник,която
може да се позове на настъпила давност,ако в определен период от време
страната кредитор бездейства. Страните не спорят,а и от доказателствата по
делото се установява,че изпълнителният лист за паричните суми е издаден
въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК,а срещу заповедта за
изпълнение възражение не е подавано. Законът не регламентира каква е
приложимата погасителна давност за вземания,за които е издадена заповед за
изпълнение,но съдът приема,че следва да бъде приложима петгодишна
давност. С изтичането на срока за депозиране на възражение заповедта за
изпълнение се стабилизира и вземането не може да бъде оспорено освен ако
се открият нови доказателства или настъпят нови обстоятелства – чл.424 от
ГПК. Отчитайки правните последици на заповедта за изпълнение и
стабилитетът,с който заповедта за изпълнение се ползва,както и сходството
между разпоредбите на чл.424 от ГПК и чл.303,ал.1,т.1 от ГПК съдът
приема,че следва да бъде прилагана петгодишна давност,каквато се прилага
съгласно чл.117,ал.2 от ЗЗД по отношение на влезлите в сила съдебни
2
решения. В подкрепа на извода,че приложимата давност е петгодишната
давност е и принципната разлика между производството по чл.237 от ГПК (
отм.),при което вземането би могло да бъде оспорвано чрез отрицателен
установителен иск по всяко време и действащата уредба на заповедното
производство,според която с изтичането на срока за подаване на възражение
всички доводи се преклудират,а оспорването на вземането след този срок е
допустимо само при предпоставките на чл.424 от ГПК. Така мотивиран,съдът
намира,че следва да бъде приложена общата петгодишна давност. Това
означава,че за преценка дали искът е основателен е дали и кога са
извършвани изпълнителни действия. С приетото Тълкувателно решение от
26.05.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е възприето,че по
време на изпълнителния процес давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение и всяко действие,изграждащо съответния
изпълнителен способ. Следователно в рамките на изпълнителния процес
давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение
независимо дали е предприето по искане на взискателя или по почин на
съдебния изпълнител. Съдът намира,че от изисканото и приложено
изпълнително дело се установява,че последното изпълнително действие е от
19.08.2014 г.,когато е поискан запор върху трудово възнаграждение от страна
на дружеството взискател,последващи изпълнителни действия липсват,а на
20.05.2021 г. е поискано конституиране на нов взискател. Софийският
районен съд,отчитайки изминалия период от време,считано от последното
изпълнително действие – на 19.08.2014 г. до молбата за конституиране на
взискател,приема,че предявеният отрицателен установителен иск подлежи на
уважаване,защото е изминал период от време,по-дълъг от пет години,без да
има изпълнителни действия. Съгласно т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС нова погасителна давност тече,считано от последното валидно
изпълнително действие,т.е. в настоящия случай от 19.08.2014 г. При липса на
доказателства,че в петгодишен период,считано от тази дата са били поискани
или са били предприемани изпълнителни действия,вземането се явява
погасено по давност,респективно отрицателният установителен иск подлежи
на уважаване. Изводът на съда не се променя с оглед установената съдебна
практика на ВКС,обективирана в решение № 37/24.02.2021 г. по гражд.дело
№ 1747/2020 г., решение № 3/04.02.2022 г.,постановено по гражд.дело №
1722/2021 г.,според която давността и перемпцията са различни правни
институти и независимо дали е настъпила перемпция предприемането на
изпълнително действие прекъсва давността,защото в конкретния случай не се
доказва след изпълнителното действие от 19.08.2014 г. до подаване на
молбата за конституиране на ответника като взискател,която е от 20.05.2021
г.,т.е. около шест години и девет месеца по-късно да са искани или
извършвани действия,които по естеството си да прекъсват давността.
Развитите съображения мотивираха съда да приеме,че исковата претенция
подлежи на уважаване.
При този изход на делото и като съобрази,че ищецът претендира
присъждането на съдебноделоводни разноски и на адвокатско
възнаграждение съдът счита,че следва да бъдат присъдени такива в размер от
650 лева – държавна такса и адвокатско възнаграждение,за което е изрично
посочено в договора за правна помощ,че е заплатено и договорът служи като
разписка.
3
Водим от гореизложеното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439 от
ГПК,вр.чл.124,ал.1 от ГПК по отношение на /фирма/,ЕИК *************,със
седалище и адрес на управление /населено място/,представлявано от Р. М. И.
– Т.,че В. П. П.,ЕГН **********,с адрес /населено място/,не дължи сумата от
2757,21 лева ( две хиляди седемстотин петдесет и седем лева двадесет и една
стотинки ),от които 2000 лева главница по договор за кредит от 29.07.2009
г.,448,64 лева договорна лихва,156,47 лева – наказателна лихва,152,10 лева
разноски,за които е издаден изпълнителен лист от 10.07.2012 г. по
ч.гражд.дело № 25630/2012 г. по описа на Софийския районен съд,поради
изтекла погасителна давност в периода 19.08.2014 г. до 19.08.2019 г.
ОСЪЖДА /фирма/,ЕИК *************,със седалище и адрес на
управление /населено място/,представлявано от Р. М. И. – Т. да заплати на
основание чл.81 от ГПК,вр.чл.78,ал.1 от ГПК на В. П. П.,ЕГН **********,с
адрес /населено място/, сумата от 650 ( шестстотин и петдесет ) лева сторени
съдебноделоводни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4