№ 33
гр. С, 02.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20231110107458 по описа за 2023 година
взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от А. В. М.
срещу СККГ АД с ЕИК ******.с искане за осъждане на ответника да заплати на ищцата
сумата от 329,17 лева /увеличен размер от първоначално предявен в размер на 200 лв./,
представляваща недължимо платена сума за неустойка по пар. 7 от Договор за
потребителски кредит от 10.02.2022 г. ведно със законната лихва от 09.02.2023 г. до
окончателното изплащане на задължението, подлежаща на връщане от ответника като
получена без основание.
В исковата молба се твърди, че ищцата сключила с ответника Договор за
потребителски кредит от 10.02.2022 г., съгласно който й била предоставена заемна сума в
размер на 2000 лв., която се задължила да върне на осемнадесет месечни погасителни
вноски. Сочи, че в съгласно пар. 7 от договора било предвидено, че ако в три дневен срок от
подписване на договора не предостави едно от изброените обезпечения по пар. 6 дължи
неустойка в размер на 700 лева, разсрочена на 18 вноски.
Поддържа, че погасила предсрочно задълженията по договора, тъй като на 25.10.2022
г. сключила Договор за потребителски кредит от 25.10.2022 г. за рефинансиране на
предходния договор.
Навежда възражение, че посочената клауза, уреждаща неустойка, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави и е неравноправна по см на чл. 145, т. 19 ЗЗП поради
значителна нееквивалентност на насрещните престации (неустойката е 1/3 от главницата).
Поддържа, че клаузата е неравноправна съгласно чл. 145, т. 5 ЗЗП, тъй като прехвърля риска
от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник.
Поддържа, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Поддържа и че не е индивидуално уговорена.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който не
1
оспорва, че ищцата е заплатила сума в общ размер 2815 лева. Поддържа, че с тази сума е
погасено задължение в размер на 2000 лева главница, сума в размер на 485,83 лева – лихва и
сума в размер на 329,17 лева за неустойка. Признава, че клаузата на пар. 7 е нищожна,
поради което дължи връщане на сумата от 329, 17 лева на ищцата.
Навежда възражение за прихващане на вземането на ищцата с негово насрещно
вземане за част от главница по договор за потребителски кредит от 25.10.2022 г. за сумата от
1125 лева. Поддържа, че по силата на посочения договор е предоставил на ищцата сума в
размер на 1125 лева, но последната не изпълнявала задълженията си за заплащане на
дължимите вноски, поради което обявил кредита за предсрочно изискуем.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, приема от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните, поради което и с доклада по делото за безспорно в
производството е обявено, че страните са сключили Договор за потребителски кредит от
10.02.2022 г., съгласно който й е била предоставена сума в размер на 2000 лв. Видно от
представения договор с пар. 7 е предвидено, че ако потребителят в тридневен срок от
подписване на договора не предостави едно от изброените обезпечения по пар. 6 дължи
неустойка в размер на 1960 лева, разсрочена на 18 вноски.
С оглед направеното признание от страна на ответника съдът намира за доказано в
производството, че ищцата е заплатила сума в общ размер 2815 лева, от които сумата от
2000 лева - за погасяване на главницата, сумата от 485,83 лева - за погасяване на
възнаградителна лихва и сума в размер на 329,17 лева – за погасяване на неустойка по пар. 7
от договора.
В случая ответникът признава липсата на валидна уговорка за получаване на сумата от
329,17 лева. При съблюдаване насоките относно валидността на клаузите за неустойка,
подробно развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009
г., ОСTK и след преценка съдържанието и смисъла на оспорената с исковата молба
договорна разпоредба, съдът намира, че уговорената неустойка за неизпълнение на
задължение за представяне на обезпечение излиза извън обезпечителната, обезщетителната
и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение,
различно от главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят
всякога ще дължи парична неустойка, ако в краткия тридневен срок, не осигури обезпечение
съгласно посочените изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той
е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на
падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е
удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок да получава главницата и
възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е
свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това,
в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума,
кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и
в този случай, уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и
кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение. От друга
страна неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне на падежа
предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва съгласно императивната
норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, когато се касае за
сключен договор за потребителски кредит, какъвто е процесният, може да бъде
санкционирано само с възникване на задължение за заплащане на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забава, като обезщетението за забава, което потребителят ще дължи,
не може да надвишава законната лихва. Поради това уговарянето на неустойка, при
съобразяване включването на неустойката в размера на погасителната вноска, и в този
2
случай също е нищожно, но на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - поради противоречие с
императивна правна норма. Клаузата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 вр. ал. 2
т.5, 19 и т. 20 ЗЗП, тъй като е във вреда на потребителя, защото не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя.
Изложеното налага извод за нищожност на разпоредбата на пар. 7 от договора за
кредит на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД, поради което на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД получената сума в изпълнение на задължението за неустойка е получена без
основание и ответникът дължи връщането й.
По възражението за прихващане
Съгласно чл. 103 ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и
заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го
прихване срещу задължението си.
Установява се, че между страните е сключен и Договор за потребителски кредит от
25.10.2022 г., съгласно който на ищцата е предоставена в заем сума в размер на 1125 лева,
която се задължила да върне на ответника на 10 равни месечни вноски на 25-то число от
съответния месец. Сключването на договора и получаването на сумата се признава от
ищцата с исковата молба, а съдържанието на договорното правоотношение се установява от
представения от ответника и неоспорен от ищцата хартиен носител на сключения в
електронна форма договор. Не се твърди и не се установява ищцата да е изпълнила частично
или изцяло възникналите в нейна тежест задължения за връщане на получена сума, поради
което и установено е съществуване на вземанията на ответника за същите. Видно от
погасителния план по договора уговорените падежни дати са настъпили в периода от
25.11.2022 г. до 25.08.2023 г. и следователно са налице ликвидни и изискуеми вземания на
ответника в общ размер 1125 лева.
Предвид установяването на съществуването на вземането на ответника, основателно е
своевременно направеното от него възражение за прихващане. Доколкото вземането на
ответника е в по-висок размер, то вземането на ищцата в по-нисък размер от 329,17 лева е
погасено чрез прихващане изцяло и предявеният от нея иск за обезщетение за неоснователно
обогатяване следва да бъде отхвърлен изцяло.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора на ищцата и на ответника се дължат разноски.
Ищцата е освободена от държавна такса, поради което ответникът на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК следва да заплати на СРС дължимата д.т. от 50 лева.
Ищцата е представлявана от адвокат, оказал й безплатна адвокатска защита, в полза на
когото следва да се присъди на основание чл. 38,ал.2 ГПК адвокатско възнаграждение в
размер на 200 лева с ДДС, определено на основание на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т.1 и чл. 36, ал.
2 от ЗА при съобразяване с фактическата и правна сложност на производството, без съдът
да дължи определянето му при съблюдаване минималните размери по Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед приетите разрешения с
Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С посоченото решение е прието, че
член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в
смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да
откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
3
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на
конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.
Следователно размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното възнаграждение подлежи на
преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото, от каквато настоящото на практика
е лишено предвид трайно установената практика по подобни договорни клаузи и водените
от адвоката множество дела с аналогичен предмет, част от които са и служебно известни на
съда. Видно от постъпилите книжа от СРС, 44 състав адвокат М. е процесуален
представител на ищцата и по гр.д. № 6269/2023 г. по описа на СРС, 44 състав, като воденото
на отделни производства за упражняване на права, които могат да бъдат упражнени с една
искова молба и които са основани на еднакви правни доводи, води до извод, че
реализираният от адвоката труд по настоящото дело е в значително занижен обем.
Неоснователно е възражението на ответника, че не е дал повод за делото и не дължи
разноски, тъй като не се установява негово поведение преди депозиране на исковата молба,
което да обуслови подобен извод.
На ответника не следва да се присъдят разноски, тъй като не доказва да е сторил
такива.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. В. М. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ж.к. СТ № 378,
вх. Г, ет. 4, ап. 79 срещу СККГ АД с ЕИК ****** и адрес: гр. С, ул. ВК, бл. 58, офис №6 иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 329,17 лева, представляваща
недължимо платена сума за неустойка по пар. 7 от Договор за потребителски кредит от
10.02.2022 г. ведно със законната лихва от 09.02.2023 г. до окончателното изплащане на
задължението, поради погасяване на вземането чрез прихващане с вземане на СККГ АД с
ЕИК ****** за главница в пълен размер 1125 лева, дължима по Договор за потребителски
кредит от 10.02.2022 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК СККГ АД с ЕИК ****** и адрес: гр.С, ул.
ВК, бл. 58, офис №6 да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса по
делото в размер на 50 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата
СККГ АД с ЕИК ****** и адрес: гр.С, ул. ВК, бл. 58, офис №6 да заплати на адвокат М. В.
М. с адрес: гр. П, бул. ПШ № 81, ет. 3.ап. Б сумата от 200 лева с ДДС – адвокатско
възнаграждение за оказана в производството безплатна адвокатска помощ и съдействие на
А. В. М..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4