№ 181
гр. Пловдив, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20255001000179 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №16 от 10.01.2025 г.,постановено по т.д.№300/2024 г. по
описа на Окръжен съд-Пловдив,е осъдено “Застрахователно акционерно
дружество Д.Б.:Ж.З.”АД,с ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „Д.“, „Г.М.Д.“ №*, да заплати на основание чл.432 от
КЗ и чл.86 от ЗЗД на Л. Г. К. с ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „*-ти м.“
№** А сумата от 200 000 лв.,представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, поради
обстоятелството, че синът й Г.К. е починал вследствие на пътнотранспортно
произшествие на 25.04.2020 г. около 18:35 часа на път ***-*** С. - О., при
което мотоциклет „К.“ с рег. №******** се блъска в отпред движещия се
автомобил „Ф.“, модел „С.“ с рег. №*********, извършващ маневра „ляв
завой“, за което ПТП е образувано НОХД № 2392/2023 г. по повод на което
подсъдимият П. Г. П., водач на мотоциклет „К.“, е признат за виновен за това,
че е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил
смъртта на Г.К., както и да заплати сумата от 21 288,91 лв., представляваща
обезщетение в размер на мораторна лихва върху платеното вече от
застрахователя обезщетение от 50 000 лв. за периода от 12.06.2020 г., датата на
1
уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, до
19.04.2024 г., както и сумата от 2 066,12 лв., представляващи обезщетение за
претърпените имуществени вреди - заплатени суми за цялостна организация
на погребението и изработване на паметна плоча на починалия, ведно със
законната лихва върху главниците за неимуществени и имуществени вреди,
считано от 12.06.2020 г. до окончателното изплащане.
Както е отразено в диспозитива на решението,делото е разгледано при
участието на трето лице помагач на ответника в лицето на делинквента П. Г.
П. с ЕГН **********.
Със същото решение е осъдено „Застрахователно акционерно
дружество Д.Б.:Ж.З.“ АД, ЕИК **********, да заплати по сметка на ПОС ДТ в
размер на 8934.21 лева, както и сумата от 400 лева заплатени от бюджета на
съда възнаграждения за назначените по делото експертизи.
Наред с това,с решението от 10.01.2025 г. ответното дружество
„Застрахователно акционерно дружество Д.Б.:Ж.З.“ АД, ЕИК **********,е
осъдено на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата да заплати на АД
„Т. и партньори“ с Булстат *********, с адрес гр. П., Район Ц., ул. *-ти я. №**,
ет.*, офис * сумата от 13 584.20 адвокатско възнаграждение.
И на следващо място,с решение №16 от 10.01.2025 г.,постановено по
т.д.№300/2024 г. по описа на ОС-Пловдив,е осъден П. Г. П. с ЕГН **********
от гр. С. , ул. Ш. №** да заплати на основание чл.500, ал.2 от КЗ във вр. с
чл.219, ал.3 от ГПК на „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.:Ж.З.“
АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Д.“,
„Г.М.Д.“ №* сумата от 26 000 лв., като сумата е предявена частично от общата
сума от от 250 000 лв. - обезщетение заплатено от застрахователя за
причинени неимуществени вреди по повод на посоченото по- горе ПТП, както
и сумата от 2 066,12 лв., представляваща обезщетение заплатено от
застрахователя за причинени на ищцата имуществени вреди по повод на
посоченото по- горе ПТП, ведно със законната лихва, начиная от 12.07.2024 г.
до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска за мораторна лихва за
периода 20.04.2024г. до 11.07.2024г.
С посоченото първоинстанционно решение П. Г. П. с ЕГН ********** е
осъден още да заплати на „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.:Ж.З.“
АД, ЕИК **********,сумата от 1422.65 лева,представляващи сторени
деловодни разноски в размер на заплатената ДТ и дължимо юрисконсултско
възнаграждение.
С решение №18 от 10.01.2025 г.,постановено по т.д.№300/2024 г. по
описа на ОС-Пловдив, е допусната на основание чл.247 от ГПК поправка на
очевидна фактическа грешка в решение №16 от същата дата,като е допълнено
началото на диспозитива на съдебния акт с израза “Осъжда Застрахователно
акционерно дружество Д.Б.:Ж.”.Това решение не е обжалвано и е влязло в
законна сила.
С определение №280 от 18.02.2025 г.,постановено по т.д.№300/2024 г.
По описа на ОС-Пловдив,е изменено на основание чл.248 от ГПК решение
2
№16 от 10.01.2025 г. в частта за разноските,като е намален поради
прекомерност определения от съда размер на дължимото на пълномощника на
ищцовата страна адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА на сумата от 9500
лв.Това определение също не е обжалвано и е влязло в сила на 21.03.2025 г.
/както е служебно удостоверено върху самото определение/.
Настоящото въззивно дело е образувано по въззивна жалба на
“Застрахователно акционерно дружество Д.Б.:Ж.З.”АД-гр.С.,с ЕИК
**********,подадена чрез упълномощения юрисконсулт на дружеството Б.
М.,срещу частта на решение №16 от 10.01.2025 г.,постановено по т.д.
№300/2024 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,с която дружеството-
жалбоподател е осъдено да заплати на ищцата Л. Г. К. с ЕГН **********
сумата от 200 000 лв. обезщетение за неимуществените вреди,причинени й
поради смъртта на сина й Г.К.,настъпила вследствие на пътно транспортно
произшествие от 25.04.2020 г.В жалбата е изложено становището,че в
обжалваната част първоинстанционното решение е неправилно и
незаконосъобразно,постановено в нарушение на материалния закон /чл.52 от
ЗЗД и чл.51,ал.2 от ЗЗД/,при допуснати съществени процесуални нарушения и
при необоснованост на крайните изводи на съда.Жалбоподателят твърди,че
съдът е допуснал нарушения на процесуалния закон,като не е обсъдил и
допуснал наведеното в първото открито съдебно заседание,след представяне
по делото на НОХД №2392/2023 г. по описа на ОС-Пловдив и ДП №**/2022 г.
по описа на сектор “РПТ” при ОД на МВР-П.,възражение за съпричиняване на
вредите от Г.Г.К.,изразяващо се в това,че същият съзнателно и свободно е
формирал своя избор да се качи при водач на мотоциклет,който няма
правоспособност категория “А” за управление на мотоциклета.Според
жалбоподателя изводът на ОС-Пловдив за преклузия на възражението по
чл.51,ал.2 от ЗЗД,направено в първото ОСЗ /05.11.2024 г./ пред първата
инстанция,след изтичане на срока за отговор на исковата молба,е неправилен
и в противоречие с практиката на ВКС,тъй като възражението се основава на
нови обстоятелства по смисъла на чл.147,ал.1 от ГПК,станали му известни на
01.10.2024 г.,когато са били представени посочените по-горе НОХД и
ДП,месец и половина след като жалбоподателят /ответник по
първоинстанционното дело/ е депозирал допълнителния отговор на исковата
молба.
В жалбата се поддържа твърдението,че пострадалият Г.К. е допринесъл
за настъпване на собственото си увреждане,респективно за увеличаване
размера на вредата,като се е качил на мотоциклета при своя приятел-
неправоспособен водач,без каквато и да е каска и екипировка,но
първоинстанционният съд не е отчел в решението това поведение на
загиналия и като краен резултат е формирал неправилни изводи по въпроса за
приноса на същия.Според жалбоподателя,вещите лица по приетите САТЕ и
СМЕ са изяснили,че не могат да бъдат категорични,че е щял да настъпи
леталния изход при всички случаи,ако ищеца е бил с каска и екипировка.Т.е.
жалбоподателят смята,че в хода на делото не е доказано с категоричност,че
дори с използвана предпазна каска и екипировка е щял да загине
пострадалия.Поддържа твърдението,че най-тежката травма-черепната,довела
3
директно до леталния изход,е пряко свързана с неизползване на предпазна
каска.Смята,че степента на приноса на пострадалия за настъпване на
вредоносния резултат следва да бъде минимум 1/2 /50 %/ и съответно на това-
че минимум с толкова следва да бъде намалено обезщетението от съда.Твърди
още,че съдът не е извършил преценката за намаляване на размера на
обезщетението въз основа на достатъчно задълбочена, логически
последователна и съответстваща на механизма на травматичните увреждания
комплексна преценка за степента на каузалност на действията на делинквента
и на пострадалия.
В обобщение,жалбоподателят твърди,че въпроса за приноса е
неправилно разрешен от първоинстанционния съд,включително в нарушение
на практиката на ВКС,позовавайки се в тази насока и на конкретно посочени в
жалбата решения на ВКС.
Освен това,в жалбата се поддържа и довода,че по делото не е
установено моралните страдания,претърпени от ищцата,да са с
изключителен,над обичайния интензитет,както и че не е установено
вследствие на претърпяната загуба ищцата да е развила необичайна и особено
остра симптоматика на тревожност,извън традиционната картина на скръб в
подобна ситуация,за да бъде оправдано заплащането на обезщетение в
присъдения от първоинстанционния съд размер.По-подробни съображения в
тази насока жалбоподателят развива в т.11 и т.12 от жалбата и въз основа на
тях твърди,че присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди е
прекомерно завишено и не кореспондира на принципа за справедливост по
чл.52 от ЗЗД.Счита още,че при приложението на този принцип съдът не е
отчел в достатъчна степен социално-икономическите условия на живот в
страната като цяло към момента на настъпване на вредата преди пет години
/25.04.2020 г./,макар да е заявил формално,че взема предвид същите.В тази
насока подробни доводи се съдържат в т.14 от жалбата.
В обобщение,въз основа на поддържаните в жалбата
аргументи,дружеството-жалбоподател моли да бъде отменено решение №16
от 10.01.2025 г.,постановено по т.д.№300/2024 г. по описа на ОС-Пловдив,в
уважителната му част,с която дружеството е осъдено да заплати в полза на
ищцата обезщетение за неимуществени вреди и вместо това иска да се
отхвърли изцяло или обезщетението да бъде намалено,като се съобразят
обективно данните за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия,социално икономическите реалности в страната и съдебната
практика по подобни случаи.Също така,жалбоподателят моли да му се
присъдят направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски.
В законния срок от въззиваемата Л. Г. К.,чрез упълномощеното от нея
Адвокатско дружество “Т. и партньори” с Булстат *********,представлявано
от адв. Г. Т.,е подаден писмен отговор на въззивната жалба,в който е изложено
становището,че жалбата е неоснователна и е изразено несъгласие с доводите
на жалбоподателя,че решението в обжалваната му част е
неправилно,постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати
съществени процесуални нарушения,както и че присъденият размер на
обезщетението за неимуществени вреди е прекомерен и несъобразен с
4
принципа на справедливостта.Подробни доводи за обосноваване на това
становище са развити в отговора и предвид тях е поискано жалбата да се
остави без уважение и да се потвърди първоинстанционното решение в
обжалваната му част.Поискано е да се присъдят на въззиваемата направените
пред настоящата инстанция разноски.
Третото лице-помагач П. Г. П. не е депозирал писмен отговор на
въззивната жалба.Явил се е лично в съдебно заседание на 14.05.2025 г.,в което
е заявил,че няма становище по жалбата.
Доказателствени искания не са заявени от страните в производството
пред въззивната инстанция.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на
обжалване,както и с наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със
събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за
установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от
страна,имаща правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно
решение в атакуваната му част и при подаването на жалбата е спазен
двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи
на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното
решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че
същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен
съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в
изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло
с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната
допустимост на обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд
намира,че решението е процесуално допустимо в обжалваната му част.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно
законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд
е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки
оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства,Пловдивският
апелативен съд приема следното:
Т.д.№300/2024 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XVIII-ти състав,е
образувано на основание подадена от Л. Г. К. с ЕГН ********** искова
молба,с която са предявени срещу “Застрахователно акционерно дружество
Д.Б.:Ж.З.”АД-гр.С. с ЕИК ********** обективно съединени осъдителни
искове по чл.432,ал.1 от КЗ и по чл.86,ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от
200 000 лв.,представляваща обезщетение за неимуществени вреди,изразяващи
се в претърпени от ищцата болки и страдания,поради обстоятелството, че
синът й Г.К. е починал вследствие на пътнотранспортно
произшествие,станало на 25.04.2020 г. около 18:35 часа на път ***-*** С. - О.,
5
при което мотоциклет „К.“ с рег. №******** се блъска в отпред движещия се
автомобил „Ф.“, модел „С.“ с рег. №*********, извършващ маневра „ляв
завой“, вследствие на което е причинена смъртта на Г.К.,както и за заплащане
на сумата от 21 288,91 лв., представляваща обезщетение в размер на
мораторна лихва върху платеното вече от застрахователя обезщетение от 50
000 лв. за периода от 12.06.2020 г.-датата на уведомяване на застрахователя за
настъпилото застрахователно събитие, до 19.04.2024 г. ,а също за заплащане
на обезщетение за имуществени вреди - разходи в размер на 2 066,12 лв.,
представляващи заплатени от ищцата суми за цялостна организация на
погребението и изработване на паметна плоча на починалия, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 12.06.2020 г. до окончателното
плащане.
По горното дело е конституиран като трето лице-помагач на страната на
ответника прекия причинител на увреждането-П. Г. П. с ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ул. „Ш.“ №** и срещу него “Застрахователно дружество
Д.Б.:Ж.З.”АД е предявило обратен иск при условие на евентуалност,като е
поискало в случай,че се уважат главните предявени по делото искове,да бъде
осъдено посоченото физическо лице на основание чл.500,ал.2 от КЗ да
заплати на застрахователното дружество сумата от 26 000 лв., представляваща
частичен иск от общо дължимата сума от 250 000 лв. - обезщетение заплатено
от застрахователя за причинени неимуществени вреди, както да заплати и
сумата от 2 066,12 лв., представляваща обезщетение заплатено от
застрахователя за причинени на ищцата имуществени вреди, ведно със
законната лихва, начиная от 20.04.2024 г. до окончателното изплащане.
С решение №16 от 10.01.2025 г.,постановено по т.д.№300/2024 г. по
описа на ОС-Пловдив,предявените от Л. Г. К. осъдителни искове са уважени
изцяло,както и предявените от “ЗАД Д.Б.:Ж.З.”АД обратни искове,а с оглед
процесната въззивна жалба на застрахователното дружество,решението на
ОС-Пловдив се обжалва частично-в частта,с която е уважен иска на Л. К. за
заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер
на 200 000 лв.В останалата част решението не е обжалвано,респективно е
влязло в сила в необжалваната му част.
Както в първоинстанционното,така и в настоящото въззивно
производство няма спор между страните,че е доказан по своето основание
предявения от ищцата Л. К. иск по чл.432,ал.1 от КЗ за заплащане на
застрахователно обезщетение за неимуществените вреди,претърпени от нея
вследствие смъртта на сина й Г.К.,настъпила при реализирано на 25.04.2020 г.
ПТП.В тази връзка е безспорно,че произшествието,респ. смъртта на Г.К. са
виновно причинени от третото лице-помагач П. Г. П. като водач на МПС-
мотоциклет марка „К.“,модел „3Х 6 Р“ с рег.№********,без водача да има
необходимата провоспособност за управлението на мотоциклета,като същият е
признат за виновен за това деяние и с влязла в сила присъда,постановена по
НОХД №2392/2023 г. по описа на ОС-Пловдив и имаща съгласно чл.300 от
ГПК задължителна сила за гражданския съд относно извършване на
6
деянието,неговата противоправност и виновността на дееца.
Безспорно е и обстоятелството,че е налице валидно застрахователно
правоотношение по силата на договор застраховка „Гражданска отговорност
на автомобилистите“, сключена с ответника относно процесното МПС -
мотоциклет „К.“ и че ответникът следва да носи пряка отговорност като
застраховател за репарация на претърпените от ищцата неимуществени вреди
от смъртта на сина й Г.К.,както и че ответникът,след отправена му по реда на
чл.380 от КЗ извънсъдебна претенция,е изплатил на ищцата обезщетение за
тези вреди в размер на 50 000 лв.
Основният спор между ищцата и ответника в производството пред
първата инстанция е бил относно справедливия размер на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди,както и за наличие на съпричиняване на
вредоносния резултат от загиналия син на ищцата.С оглед на изложените във
въззивната жалба оплаквания срещу обжалваната част на
първоинстанционното решение,именно този основен спор е пренесен и в
производството пред настоящата инстанция и в тази връзка въззивният съд
приема следното:
От показанията на разпитаната по първоинстанционното дело свидетелка
С.К.,която сочи,че познава ищцата и семейството й от около 45 години,че
живее наблизо до ищцата и поддържа с нея постоянна приятелска връзка,се
установява,че отношенията на ищцата и сина й Г. през цялото време до
смъртта на последния са били нормални и безконфликтни,че двамата са
живеели заедно в едно домакинство и са се грижели един за друг.Свидетелката
сочи още,че ищцата се е чувствала изключително зле,когато разбрала за
смъртта на сина си и след това вследствие на тази смърт се чувствала
постоянно депресирана и не можела да спи.Според показанията на
свидетелката,ищцата и до ден-днешен /т.е. и към момента на разпита на
свидетелката,извършен в съдебното заседание на 05.11.2024 г./ продължава да
страда от безсъние и не може да преодолее смъртта на сина си,търси
медицинска помощ в тази връзка и когато чуе мотор,се
разтреперва,ежеседмично ходи на мястото,където е загинал сина й,направила
е негов паметник там,а заедно с това ходи ежеседмично и на гроба му,за да
търси утеха,но не получава такава.
В хипотезата на упражнен по реда на чл.432 от КЗ пряк иск срещу
застрахователя за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,за
определяне справедливия размер на обезщетението е приложим въведеният с
нормата на чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост.Съгласно изразената в т.11
от ППВС №4/68 г. задължителна практика на ВС,доразвита в множество
решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 от ГПК,понятието
“справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с
цялостна преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства във
всеки отделен случай.Правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне
на обезщетението за неимуществени вреди е обусловено от съобразяването на
7
указаните в посоченото постановление общи критерии,които в случай на
смърт са моментът на настъпване на смъртта,възрастта на
пострадалия,действителното съдържание на отношенията между починалия и
лицето,което претендира обезщетение, причинените морални страдания.В
практиката на ВКС /напр. в решение №50119 от 05.01.2024 г. по т.д.
№1559/2022 г. по описа на ВКС,II-ро ТО,постановено по реда на чл.290 от
ГПК/ е изразено разбирането,че при определяне на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди следва да се отчита и икономическата конюнктура в
страната към момента на увреждането,а като ориентир за конкретните
икономически условия би следвало да се вземат предвид и съответните нива
на застрахователно покритие към релевантния за определяне обезщетението
момент.
В случая съдът отчита обстоятелството,установено чрез описаните по-
горе показания на св.К.,които следва да бъдат кредитирани като
незаинтересовани,обективни и основани на продължителни преки
впечатления,че между ищцата и сина й Г. са съществували приживе нормални
хармонични отношения,основани на взаимна грижа и помощ един за
друг,като двамата са живеели заедно в едно домакинство до смъртта на
Г..Настоящият състав отчита и неочаквания и внезапно настъпил край на един
млад живот,съответно младата възраст на починалия към датата на смъртта
му-30 години,както и възрастта на ищцата към същия този момент-60
години,прекъснатата завинаги връзка майка-син,която е известно,предвид
липсата на доказателства по делото,водещи до противен извод,че е
изключително силна /а и се потвърждава от показанията на горната
свидетелка/,обичайните за подобна ситуация и очевидни от показанията на
същата свидетелка продължителни негативни психо-емоционални
преживявания на ищцата вследствие смъртта на сина й,които е съвсем
очаквано да я съпътстват през целия остатък от живота й като
родител,надживял детето си.Отчита и обществено-икономическата ситуация в
страната към м.април 2020 г.,индиция за която са нормативно определените
лимити на застрахователно покритие по задължителна застраховка
“Гражданска отговорност” на автомобистите.И предвид съобразяване на
всички тези обстоятелства,настоящият съдебен състав намира,че в случая
обезщетението за обезвреда на понесените от ищцата неимуществени вреди
следва да бъде определено на сумата от 250 000 лв.,която в този размер
съответства на установения с чл.52 от ЗЗД принцип и е била приета с
атакуваното решение на ОС-Пловдив.В този смисъл поддържаното във
въззивната жалба оплакване на завишен размер на определеното с решението
обезщетение за неимуществени вреди е неоснователно.
Крайният извод обаче за дължимия на ищцата размер на обезщетението
за неимуществени вреди е предпоставен и от преценката на заявеното от
ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия при процесното ПТП,т.е. от загиналия син на ищцата-Г.К..В
отговора на исковата молба,подаден от ответника,същият е заявил
възражението,че Г.К. по време на настъпване на процесното ПТП е пътувал
8
/както е установено на задната седалка на управлявания от П. Г. П.
мотоциклет марка “К. 3Х 6Р” с рег.№******/ без предпазна каска и
екипировка,което е в нарушение на чл.137 от ЗДвП и е допринесло за неговата
смърт.Впоследствие,в първото открито съдебно заседание,проведено на
05.11.2024 г.,ответникът,чрез пълномощника си адв.Ц.,е заявил и друго
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат,основано на
твърдението,че починалият Г.К. се е качил на мотоциклета със знанието,че
водача на мотоциклета няма правоспособност категория “А” за управлението
му.Първоинстанционният съд с протоколно определение,постановено в
посоченото открито съдебно заседание,е оставил без уважение искането на
ответника да се приеме за разглеждане това възражение за съпричиняване по
аргументи,че то не е заявено с отговора на исковата молба и е преклудирано.
В процесната въззивна жалба се поддържат оплакванията,че
първоинстанционният съд е допуснал нарушение на процесуалния закон,като
не е приел и обсъдил заявеното в първото открито съдебно заседание
възражение за съпричиняване на вредите от Г.К. и че изводът на съда за
преклузия на това възражение е неправилен и в противоречие с практиката на
ВКС,тъй като възражението се основава на нови обстоятелства по смисъла на
чл.147,т.1 от ГПК,станали известни на 01.10.2024 г.,когато е представено
НОХД и ДП-месец и половина след като ответникът е депозирал
допълнителен отговор на исковата молба /26.08.2024 г./.Тези оплаквания са
неоснователни.Фактът,че водачът на мотоциклет “К.”,модел “3 Х 6 Р” с рег.
№******-третото лице-помагач П. П.,не е притежавал необходимата
правоспособност за управлението на мотоциклета,е станал известен на
ответника още с получаване на препис от исковата молба и на приложените
към нея доказателства-присъдата,постановена по горното НОХД,в която е
констатирана липсата на правоспособност.Наред с това,знанието на ответника
за посочения факт-липсата на правоспособност на водача на мотоциклета за
неговото управление,се потвърждава и чрез заявеното в отговора му на
исковата молба искане по чл.219 от ГПК за конституиране на водача на
мотоциклета П. П. като трето лице-помагач,съответно и за предявяване на
регресен иск по чл.500,ал.2 от КЗ,в която връзка ответникът изрично се е
позовал на обстоятелството,че посоченото лице не притежава валидна
правоспособност за управление на съответната категория МПС.При тези
данни е очевидно,че липсата на такава правоспособност не е станала известна
на ответника едва с представяне на наказателното дело и на досъдебното
производство по първоинстанционното дело,а му е бил известен още преди
изтичане на срока за подаване на отговор на исковата молба и затова същия
факт,с който всъщност е свързано заявеното в първото открито съдебно
заседание възражение за съпричиняване,ве може да бъде приет като ново
обстоятелство по смисъла на чл.147,т.1 от ГПК,даващо право възражението да
се заяви след изтичане на срока за отговор на исковата молба.В този смисъл е
правилен извода на първоинстанционния съд,че направеното в първото
съдебно заседание възражение за съпричиняване е преклудирано и затова
правилно това възражение не е прието за разглеждане,а оплакването на
жалбоподателя,че съдът е допуснал процесуално нарушение като не е приел и
обсъдил това възражение е неоснователно.
На преценка и обсъждане подлежат само своевременно заявените с
отговора на исковата молба възражения,в частност-заявеното там от ответника
възражение за съпричиняване,основано на твърдението,че пострадалият Г.К.
по време на произшествието е пътувал на управлявания от П. П. мотоциклет
без предпазна каска и екипировка.Това възражение се приема от въззивния съд
за неоснователно по следните съображения:
9
От заключенията на автотехническата и съдебно-медицинската
експертизи,изготвени съответно от вещото лице инж.И.Г. и д-р
Б.П.,неоспорени от страните и кредитирани от въззивния съд като
обективно,професионално и безпристрастно извършени,става ясно,че няма
обективни данни пътника Г.К.-пасажер на задна седалка на мотоциклета,да е
пътувал със защитна каска и екипировка и че получените от него травматични
увреждания не съответстват да са получени при използвана предпазна каска и
екипировка.Т.е. И двете заключения навеждат на извода,че при настъпване на
процесното ПТП Г.К. действително е пътувал на мотоциклета без защитна
каска и екипировка,при което положение от негова страна има нарушение на
чл.137е от ЗДвП,тъй като разпоредбата изисква водачите и пътниците на
мотоциклети и мотопеди да използват защитни каски.Това нарушение
обаче,само по себе си,не налага извод за основателност на разглежданото
възражение за съпричиняване.То би било основателно при доказана причинно-
следствена връзка между нарушението и вредоносния резултат.Или,казано с
други думи,възражението ще е основателно,ако е установено,че отрицателния
факт на неизползването на защитна каска от К. по време на произшествието е
допринесъл за причиняване на смъртта му.Такава причинно-следствена връзка
не се установява.В заключението на автотехническата експертиза е подробно
изследван и установен механизма на настъпване на процесното ПТП и в тази
връзка се изяснява,че след удара на мотоциклет “К. 3Х 6Р” с рег.№****** в
товарния автомобил “Ф. С.” с рег.№**********,Г.К.,който в този момент е
пътувал на задната седалка на мотоциклета,управляван от П. П.,е изпаднал от
същия мотоциклет и е осъществил първи контакт с главата си в подпорен кол
на мантинелата,разположен на посоченото в заключението място,при високо
енергиен удар,след което е рикоширал и е достигнал до мястото,където е
намерен.От заключението на съдебно-медицинската експертиза се изяснява,че
причината за настъпването на смъртта на К. е тежка съчетана открита
черепно-мозъчна,гръдна и опорно-двигателна травма,която е довела до остро
нарушаване на функциите на жизненоважните мозъчни центрове /сърдечна
дейност и дишане/.Установените травматични увреждания при Г.К.,според
вещото лице д-р П.,биха били по-леки,ако той е бил с поставена защитна каска
и/или екипировка при процесното ПТП,но това касае най-вече
повърхностните травми по тялото и крайниците на починалия,поради
предпазното действие на защитната екипировка /защитен костюм,защитни
ръкавици и защитни обувки и наколенници/.Относно тежката травма на
главата,както сочи вещото лице,защитната каска би довела до по-леки
повърхностни наранявания по меките тъкани на главата и костите на
черепа,но травматичните увреждания по мозъка,като субдурален и
субарахноидален кръвоизливи и контузиите на мозъчното вещество /без
неговото разкъсване/,които са довели до фаталния изход за починалия,биха се
изявили поради високата скорост /около 107 км/ч/ при удара на главата на
пострадалия в мантинелата.Наред с това,в при дадените устни обяснения в
проведеното на 17.12.2024 г. съдебно заседание,вещото лице д-р П. с
категоричност потвърждава,че смъртта /леталния изход/ на Г.К. е щяла да
настъпи дори и при използването на предпазна каска и екипировка.
Предвид гореизложеното съдът счита за недоказано и неоснователно
възражението за съпричиняване,своевременно заявено от ответника-
жалбоподател в отговора му на исковата молба.По приложението на чл.51,ал.2
от ЗЗД съществува константна практика на ВКС /напр. решение
№45/15.04.2009 г. по т.д.№525/2008 г. на II т.о.,решение №206/12.03.2010 г. по
т.д.№1117/2009 г. на II т.о.,решение №153/31.10.2011 г. по т.д.№971/2010 г. на
II т.о.,решение №169/28.02.2012 г. по т.д.№762/2010 г. на II т.о.,решение
№18/17.09.2018 г. по гр.д.№60304/2016 г. на IV г.о./,в която е възприето
10
разрешението,че принос по смисъла на чл.51,ал.2 ЗЗД е налице в
случаите,когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка
не само с поведението на делинквента,но и с поведението на самия пострадал
и че за да се приеме наличие на принос по смисъла на посочената
разпоредба,пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния
резултат,като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото
настъпване,независимо дали е действал или бездействал виновно и
противоправно.Релевантен за прилагането на чл.51,ал.2 ЗЗД е само онзи
конкретно установен принос на пострадалия,без който не би се стигнало
/наред с неправомерното поведение на делинквента/ до увреждането като
неблагоприятен резултат.В случая такъв принос не се доказва,тъй като се
изяснява от заключението на СМЕ,че смъртта на Г.К. е щяла да настъпи дори
и ако същият бе използвал предпазна каска и/или екипировка по време на
пътния инцидент,респективно между настъпване на смъртта му и неговото
поведение,изразяващо се в неизползването на такава каска и екипировка по
време на инцидента,няма пряка причинна връзка.Ето защо разгледаното
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат е недоказано и
неоснователно и правилно е прието за такова от първоинстанционния
съд.Съответно на това дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени
вреди не подлежи на намаляване на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД.
В процесната въззивна жалба се поддържа довода,че най-тежката
травма,получена от загиналия син на ищцата при процесното ПТП,а именно
черепно-мозъчната травма,довела директно до леталния изход,е пряко
свързана с неизползването на предпазна каска,но предвид гореизложеното
този довод очевидно е неоснователен и противоречащ на експертното
заключение на СМЕ,според което черепно-мозъчната травма,довела до
смъртта на пострадалия,не е пряко свързана с неизползването на предпазна
каска.
Неоснователни са и поддържаните в жалбата твърдения,че вещите лица
по приетите автотехническа и съдебно-медицинска експертизи са изяснили,че
не могат да бъдат категорични за настъпване на леталния изход при всички
случаи,ако пострадалия е бил с каска и екипировка и че в хода на делото не е
доказано с категоричност,че дори с използвана предпазна каска и екипировка
е щял да загине пострадалия.На база СМЕ и мнението на вещото лице д-р П.
се налага точно обратния извод-че смъртта на Г.К. с категоричност е щяла да
настъпи дори и ако той бе използвал предпазна каска и/или екипировка.
В обобщение,предвид неоснователността на разгледаното възражение за
съпричиняване,то не подлежи на намаляване на основание горната разпоредба
и затова на ищцата на дължи пълния определен от съда размер на
обезщетението за неимуществени вреди,възлизащ на сумата от 250 000 лв.При
това положение и след приспадане на платеното извънсъдебно от ответника
обезщетение от 50 000 лв.,дължимото на ищцата обезщетение се равнява на
сумата от 200 000 лв.,колкото се претендира с процесния иск по чл.432,ал.1 от
КЗ и колкото е присъдено с първоинстанционното решение.Ето защо
въззивната жалба е неоснователна,а същото решение е правилно в
обжалваната му част,с която ответникът е осъден да заплати на ищцата
застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лв.
и като такова следва да се потвърди в тази му част.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция дружеството-
жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на упълномощеното от
въззиваемата Адвокатско дружество “Т. и партньори” адвокатско
възнаграждение по чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата за осъществена
безплатна адвокатска защита на въззиваемата пред въззивната инстанция на
11
основание чл.38,ал.1,т.2 от същия закон.По делото е представен договор за
правна защита и съдействие от 13.03.2025 г.,сключен между въззиваемата и
посоченото адвокатско дружество,в който е уговорено предоставянето на
адвокатска защита при условията на чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от
ЗА.Дължимият размер на възнаграждението въззивният съд определя на
сумата от 15 180 лв. при съобразяване на чл.7,ал.2,т.5 от Наредба
№1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа и с включен ДДС
съгласно §2а от същата наредба предвид представеното доказателство за
регистрация на адвокатското дружество по ЗДДС.
Мотивиран от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №16 от 10.01.2025 г.,постановено по т.д.
№300/2024 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XVIII-ти състав
/поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №18 от 10.01.2025
г.,постановено по същото дело/ в обжалваната му част,с която ответникът
“Застрахователно дружество Д.Б.:Ж.З.”АД-гр.С. с ЕИК ********** е осъден
на основание чл.432,ал.1 от КЗ да заплати на ищцата Л. Г. К. с ЕГН
********** сумата от 200 000 лв.,представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, поради
обстоятелството, че синът й Г.К. е починал вследствие на пътнотранспортно
произшествие на 25.04.2020 г. около 18:35 часа на път ***-*** С. - О., при
което мотоциклет „К.“ с рег. №******** се блъска в отпред движещия се
автомобил „Ф.“, модел „С.“ с рег. №*********, извършващ маневра „ляв
завой“, за което ПТП е образувано НОХД № 2392/2023 г.,по повод на което
подсъдимият П. Г. П., водач на мотоциклет „К.“, е признат за виновен за това,
че е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил
смъртта на Г.К..
ОСЪЖДА “Застрахователно акционерно дружество Д.Б.:Ж.З.”АД с ЕИК
**********,със седалище и адрес на управление гр.С.,п.к.****,р-н
“И.”,ж.к.”Д.”,бул.”Д-р Г.М.Д.”№* да заплати на Адвокатско дружество “Т. и
ПАРТНЬОРИ” с БУЛСТАТ *********,с адрес:гр.П.,п.к. 4000,район “Ц.”,ул.”*-
ти я.”№**, ет.*, офис № *, представлявано от адв. Г. Т.,сумата от 15 180 лева
/петнадесет хиляди сто и осемдесет лева/ адвокатско възнаграждение по
чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата за осъществена на основание
чл.38,ал.1,т.2 от същия закон безплатна адвокатска защита на въззиваемата Л.
Г. К. в производството по възз.т.д.№179/2025 г. по описа на Апелативен съд-
Пловдив.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на ответното дружество-П. Г. П. с ЕГН **********.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
12
Членове:
1._______________________
2._______________________
13