РЕШЕНИЕ№ 260188
гр. Пловдив, 01.03.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на петнадесети февруари две хиляди и двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря
Петя Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 8718 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от “НД
Мениджмънт” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник,
ул. „Рашко Димитров“, бл. 80, вх. В, ет. 6, ап. 71, против В.В.С., ЕГН
**********, с адрес ***5, кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 570 лв. – незаплатена главница по Договор за
потребителски кредит № ****. и сумата от 48, 93 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 11.09.2019 г. до 15.07.2020 г.
Ищецът твърди, че между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № ****., по силата на който в полза на
кредитополучателя е предоставена сумата от 960 лева, срещу насрещното
задължение на кредитополучателя да погаси задълженията си по кредита на 32
седмични погасителни вноски, всяка в размер от 66, 40 лв. Поддържа, че
погасителните вноски съставляват изплащане на главницата, при фиксиран годишен
лихвен процент от 0 %. Твърди, че с подписване на договора длъжникът е
удостоверил, че с подписване на договора е уведомен за всички клаузи на
договора, съгласява се с тях и желае договора да бъде сключен. Уговорената сума
по кредита била предадена на кредитополучателя. Сочи, че ответникът погасил
частично задълженията си със заплащане на сумата от 390 лв., като е останало
непогасено задължение за главница. Сочи, че падежът на задължението по договора
за кредит е настъпил на 10.09.2019 г., въпреки това длъжникът не погасил изцяло
задълженията си по договора. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявените искове, ведно със законните последици.
Ответникът В.В.С. е депозирал в
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба.
Счита предявеният иск за недопустим, тъй като на основание чл. 95 ЗЗД
кредиторът се е поставил в забава, като не е оказал необходимото съдействие на
длъжника, без което последният не е могъл да изпълни задълженията си. Счита, че
не са настъпили твърдените последици относно крайния падеж на кредита, нито
тези на предсрочната изискуемост, за която длъжникът не е уведомен. Твърди, че
договорът за кредит е недействителен, поради противоречието му със закона,
заобикаляне на закона, противоречието му с добрите нрави и сключването му с
невъзможен предмет. Счита договорът за недействителен на основание чл. 22 във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 9а, т. 10, т. 12 и т. 20 ЗПК. По така изложените
съображения поддържа, че договорът не е породил своето правно действие. Твърди,
че не е получил сумата от 960 лв. по договора за кредит, а единствено сумата от
500 лв., като останалата част до размера от 960 лв. е била скрита
възнаградителна лихва. Оспорва приложения към исковата молба документ,
представляващ разходен касов ордер № ****, тъй като счита, че последният е с
невярно съдържание и без достоверна дата. В така представения документ не е
посочена дата на кредита и дата на плащането. В разходния документ било
посочено, че е отпуснат кредит в размер от 960 лв., но не и че тази сума е
отпусната по процесния договор за кредит от 29.01.2019 г. Прави възражение за
унищожаемост на сключения договор, тъй като ответникът се е намирал в крайна
нужда, изразяваща се в спешно необходими парични средства за извършване на
ремонт. Тъй като договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, моли съдът
да вземе предвид обстоятелството, че получената сума е в размер от 500 лв., от които
е погасена сумата в размер от 300 лв. Счита, че лихвеният процент по договора
за кредит не е 0 %, както е посочено в договора, а е налице скрита лихва в
недопустим от закона размер. Същевременно в договора на няколко места се
споменавало съществуването на лихва. Счита, че приложения по делото документ, в
който е посочен размер и падеж на вноската, не съставлява погасителен план, тъй
като в него липсва отбелязване и разделяне на дължимите главница и лихви.
Твърди, че в договора е установено задължението да се погасява при посещение в
дома на длъжника, т.е. установено е задължението да е търсимо, в който смисъл
липсва изпълнение от страна на кредитора. Поради което и на основание чл. 95 ЗЗД кредиторът сам се е поставил в забава, тъй като не е оказал необходимото
съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си.
Следователно не могат да настъпят последиците на забавата на длъжника. Предвид
забавата на кредитора счита, че не е настъпил нито крайният падеж на договора,
нито условията на предсрочната изискуемост, поради което искът се явява
недопустим. Поддържа, че не е получил уведомление за обявяване на вземането за
предсрочно изискуемо. Сочи, че от клаузите на договора се установява, че в
сумата от 960 лв. са включени лихвите и разходите, които могат да възникнат във
връзка със заема, без да може да се установи какъв е размерът на дължимите
лихви, колко е дължимата главница и в какво се изразяват възможните разходи,
които могат да възникнат. По така изложените съображения се моли за отхвърляне
на предявените искове.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран кумулативно обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е
сключен договор за потребителски кредит № ****, в който е
установено, че сумата по кредита е 960 лв., която се усвоява в пълен размер,
веднага след сключване на договора за паричен заем, като последният подлежи на
погасяване на 32 седмични вноски, всяка в размер от 30 лв., с падеж на първата
вноска на 05.02.2019 г. и на последната вноска на 10.09.2019 г. Установен е
годишен лихвен процент от 0 % и годишен процент на разходите от 49, 32 %. В
договора е предвидено задължение за заплащане на сумата от 66, 40 лв. –
еднократна комисионна за определяне на кредитен риск, начислена върху общия размер на кредита. В
разпоредбата на чл. 13 от Договора е установено, че кредиторът предоставя на
кредитополучателя възможност за допълнителна услуга „домашно посещение“, при
избор на която се сключва договор за допълнителна услуга.
По делото е представена разписка за заплащане на сумата от
960 лв. в полза на В.С. по договор за кредит № ****, в която не е посочена дата
на заплащане на сумата.
Между страните е налице спор относно съдържанието на
договора, доколкото ответникът оспорва размера на заемната сума, като твърди,
че е получил сумата от 500 лв., а не така както е посочено – в размер от 960
лв. От представения договор се установява, че кредиторът предоставя на
кредитополучателя описания кредит, а кредитополучателят го усвоява, ползва
целево и връща, ведно с начислените
лихви, такси, комисионни и други разходи, в предвидените в договора срокове
– чл. 1. Посочено е, че размерът на кредита е 960 лв., като следва да се върне
на 32 седмични вноски, всяка в размер от 30 лв. Погасителните вноски включват
главница, съгласно погасителния план, неразделна част от договора. Общо
дължимата сума за срока на договора, включваща общия размер на кредита, заедно
с лихвите и разходите, които могат да възникнат във връзка със заема е 960 лв.
Уговорен е годишен лихвен процент от 0 % и годишен процент на разходите от 49,
32 %. В договора липсва ясно и точно посочване какво се включва в сумата от 960
лв. – дали е само главница (заемната сума) или са включени и други разноски по
кредита, каквито следва да има предвид вписания размер на годишния процент на
разходите. Същевременно в договора е посочено задължение за заплащане на
комисионна за определяне на кредитен риск от 66, 40 лв. Подобно разяснение
липсва и в погасителния план към договора, в който е посочено само, че вноската
е в размер на 30 лв. и падежната дата. Липсва яснота какво се включва в
месечната вноска – само главница или и други разходи по кредита, както е
посочено в чл. 1 от договора. Същевременно в стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителския кредит, който представлява част от
преддоговорните отношения между страните, размерът на кредита е 960 лв., а като
разходи по кредита са посочени сумата от 66, 40 лв. – такса и сумата от 393, 60
лв. – домашно посещение.
По
своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален
(изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК);
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването
на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя
предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните
негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при слключване на договора
за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща
само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита
– арг. чл. 23 ЗПК.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на
сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11,
т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия
кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва
за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия
случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването
на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит,
представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на
годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента
на сключване на договора за потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи
по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е
посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната
цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или
предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски
кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването
на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други
разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не
е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
Страните
са уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 49, 32
%, като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти.
В
случая в клаузите на договора не е посочено какви компоненти кредитодателят е
включил при формиране размера на годишния процент на разходите при сключване на
договора. Формиране на процентното съотношение на годишния разход по кредита
към размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси.
В
случая начина на формиране на годишния процент на разходите не е изводим от
клаузите на договора, доколкото при определен годишен процент на разходите от
49, 32 %, не е установено задължение за заплащане на възнаградителна лихва,
като единственото – включено в договора задължение, извън сочената главница е
за заплащане на такса за определяне на кредитен риск от 66, 40 лв., която
съпоставена към размера на предоставената заемна сума, за която се сочи, да е
960 лв., не формира посоченият годишен процент на разходите по кредита.
Предвид така установените фактически
обстоятелства, съдът приема, че е налице порок в потребителски договор по
смисъла на чл. 22 ЗПК. Не са спазени императивните изисквания за договорно
съдържание, което влече до недействителност на договора и дължимост единствено
на предоставената главница. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в
текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите е 49, 32 %. Липсва обаче, каквото и
да било уточнение какви точно разходи се включват в този процент. По този начин
потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв реално
е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи.
В
производството по делото е изслушано заключението по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, която след извършена справка в счетоводството на ищеца, е установила,
че по договора за кредит са начислени задължения за главница от 960 лв., като
от страна на потребителя е заплатена сумата от общо 390 лв., с останало
непогасено задължение от 570 лв. Експертизата е установила, че по договора не е
начислявана възнаградителна лихва и такса за „посещение у дома“. При разпита на
вещото лице в съдебно заседание, последното посочва, че в представената
счетоводна справка липсва отразена първоначална такса по кредита, тя е удържана
от сумата по кредита и предоставената в заем сума е по-ниска.
Съдът
намира, че при сключване на договора е допуснато и нарушение на посочената
разпоредба, установяваща част от минимално необходимото съдържание на договора
за потребителски кредит, тъй като остава неясно какъв е размерът на
задължението на потребителя.
Това
е така, тъй като в договора за кредит е установен размер на заемната сума от
960 лв. Същевременно в договора за кредит е установено задължение за заплащане
на такса за определяне на кредитен риск от 66, 40 лв., за която от заключението
на вещото лице, се установява, че не е включена в предоставената заемна сума,
установена като счетоводно дължима в размер от 960 лв., а е удържана при
изплащане на кредита и последният е в по-малък размер от посочения от 960 лв.
При съобразяване на представения по делото стандартен европейски формуляр се
установява, че е определено и задължение за предоставена услуга „домашно
посещение“ от 393, 60 лв. Следователно при тълкуване на разпоредбите на
договора съществува неяснота относно предоставения финансов ресурс – чистата
стойност на предоставения кредит, и общо дължимата сума, като при съобразяване
на събраните в производството по делото доказателства съдът достига до извод,
че посочената в договора сума в размер от 960 лв., представлява общо дължимата
сума за връщане, с включена такса за определяне на кредитен риск от 66, 40 лв.
и включена такса за услуга „домашно посещение“ от 393, 60 лв., при което
размерът на предоставения финансов ресурс, формиран от разликата, е за сумата
от 500 лв.
Този
извод на съда не се опровергава от представената по делото разписка – по
изложените вече съображения.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е
установена в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. е осигуряване на максимална информираност на потребителите, при
сключване на договори за кредит при условия, които са отнапред установени от
икономически по-силната страна в правоотношението. Следователно и при нарушение
на разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за
потребителски кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК
санкция, единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера
на задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния казус
такава неяснота е налице по отношение на задълженията по кредита, формиращи
годишния процент на разходите, поради което е допуснато нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следователно
и по така изложените съображения съдът намира, че процесният договор за паричен
заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С
оглед установената недействителност на договора за кредит на посоченото
основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите основания за
недействителност на договора, релевирани от ответника в отговора на исковата
молба.
Предвид
гореизложеното приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която
постановява, че при недействителност на договора за паричен заем в
горепосочената хипотеза, потребителят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита. За нейното определяне (доколкото и за това липсва
яснота в договора) съдът тълкува волята на страните съгласно нормата на чл. 20 ЗЗД, като взе предвид и преддоговорните им отношения. Видно от стандартния
европейски формуляр общият размер на кредита възлиза на сумата от общо 960 лв.
От тази сума следва да се извадят разходите по кредити, които включват такса в
размер на 66, 40 лв. и домашно посещение – 393, 60 лв., или общо 460 лв. Тази
сума следва да се приспадне от стойността на кредита, доколкото, както се
посочи, съгласно чл. 23 ЗПК потребителят не дължи лихви и други разходи.
Чистата стойност на кредита, която е дължима, при изключване на посочените такси,
е от 500 лв., като от нея следва да се приспаднат извършените от длъжника
плащания в размер на 390 лв. Предвид така изложеното искът за главница следва
да се уважи за непогасения остатък от 110 лв., като за разликата до пълния му
предявен размер от 570 лв. исковата претенция следва да бъде отхвърлена.
Съгласно
чл. 86, ал.1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В случая,
окончателният падеж на задължението по кредита е настъпил на 10.09.2019 г.,
като длъжникът е изпаднал в забава от денят, следващ денят на настъпване на
падежа, а именно от 11.09.2019 г. Обезщетение за забава следва да се определи
за претендирания период – до 15.07.2020 г. върху размера на дължимата главница
от 110 лв. Предвид изложеното
съдът служебно и на основание чл. 162 ГПК установи размера на обезщетението за
забава, посредством интернет калкулатор (https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html), а именно за сумата от 9, 44 лв., до който
размер акцесорната искова претенция е основателна, като за сумата над този
размер до пълния й предявен размер от 48, 93 лв., искът следва да се отхвърли.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, съобразно
изхода на правния спор. Ищецът е доказал заплащане на следните разноски: за
държавна такса от 50 лв., сумата от 120 лв. – депозит за вещо лице и сумата от
300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, или сумата в общ размер от 470
лв., от която с оглед изхода на спора следва да се присъди сумата от 90, 70 лв.
В настоящото
производство следва да бъдат присъдени и разноските, сторени от ищеца в производството
по допускане на обезпечение на бъдещ иск по ч.гр.д. № 2543/2020 г. по описа на
Районен съд – Перник, в размер на сумата от общо 340 лв., от които 40 лв. за
държавна такса и 300 лв. за адвокатско възнаграждение, за които са представени
доказателства пред настоящия съдебен състав. За да достигне до този правен
извод съдът съобрази задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 5 от
Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС,
в което е прието, че отговорността за разноски при обезпечаване на иска се
реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спора по същество
и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е
постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението.
Не следва
обаче да се присъждат сторените в изпълнителното производство разноски в
изпълнителното дело, образувано при *****, в размер от 71, 90 лв. – такси и
разноски от 138 лв. и адвокатско възнаграждение от 300 лв. Съгласно формираната
съдебна практика на ВКС разноски, понесени в обезпечително производство, са
тези по обезпечаване на бъдещи искове или в хода на висящо исково производство,
докато в останалата част /по налагане на допуснатите обезпечителни мерки/ това
са разноски по изпълнителното дело. Съдебните и деловодните разноски, които се
дължат по реда на чл.78 от ГПК не включват разходите в изпълнителното
производство по налагане на допуснатите обезпечителни мерки. В този смисъл е
практиката на касационната инстанция, постановена с Определение № 845 от
05.12.2011г. на ВКС по ч. т. д. № 648/2011 г., I т. о., ТК, Определение № 876
от 02.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 3490/2014 г., I т. о.
Следователно
от общо дължимите в обезпечителното производство разноски от 340 лв., с оглед
изхода на спора на ищеца следва да се присъди сумата от 65, 61 лв.
В полза на
ответника и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени разноски,
с оглед отхвърлената част от предявените искове. В производството по делото
ответникът е бил представляван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Поради което в полза на упълномощения адвокат
се следва възнаграждение, съобразно уважената част от предявените искове. Съдът
определи сумата от 300 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7,
ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в редакцията й действаща към момента на определяне
на възнаграждението от съда, тъй като при сключване на договора последното не е
определено с оглед приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
като с оглед изхода на спора се следва сумата от 242, 11 лв.
Така мотивиран, Пловдивският
районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание
чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД В.В.С., ЕГН
**********, с адрес ***5, да заплати на “НД Мениджмънт” ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Перник, ул. „Рашко Димитров“, бл. 80, вх. В, ет. 6, ап.
71,
сумата от 110
лв. – незаплатена главница по Договор за потребителски кредит № ****. и
сумата от 9, 44 лв. – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 11.09.2019 г. до 15.07.2020
г., като ОТХВЪРЛЯ предявените искове
за разликата над уважения размер от 110 лв. до пълния й предявен размер
от 570 лв. – за главница, и искове за разликата над уважения размер от
9, 44лв. до пълния й предявен размер от 48, 93 лв. – за обезщетение за забава.
ОСЪЖДА В.В.С., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на “НД Мениджмънт” ООД, ЕИК *********, сумата от 65, 61 лв. – разноски в обезпечителното
производство по ч.гр.д. №
2543/2020 г. по описа на Районен съд – Перник, и сумата от 90, 70 лв. – съдебно-деловодни разноски в исковото
производството по гр.д. № 8718/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА “НД Мениджмънт” ООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1,
т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, на адвокат М.З.С., АК - Х., личен № *****, адрес: гр. П., ул. „Ф. Ж. К.“ № ***, сумата от 242, 11 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство по гр.д. № 8718/2020 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно
с оригинала! ПК