Р Е Ш Е Н И Е
град София, 08.05.2019 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №6419 по описа за 2018 година и за да се
произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от "Т.С." ЕАД срещу решение №356172
от 08.03.2018г., постановено по гр.д.№65063/2017г. по описа на СРС, ІI Г.О., 78 състав,
с което са отхвърлени изцяло предявените от "Т.С."
ЕАД срещу Р.З.Д. искове с правно
основание чл.327, ал.1 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 666.92 лв., главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент №14, гр.София, ж.к."*********,
за периода м.05.2013г. - 30.04.2014г.; както и сумата от 188.13 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 14.09.2014г. - 13.06.2017г., като
неоснователни. Със съдебното решение е осъдена "Т.С." ЕАД да заплати на Р.З.Д. на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 300.00
лв., разноски, направени в първоинстанционното съдебно производство.
В жалбата са инвокирани подробни доводи относно
незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение като постановено в нарушение
на материалния закон. Поддържа се, че неправилно първостепенния съд е приел, че
дължимите суми за главница и мораторна лихва са погасени по давност на
основание чл.111, б.”в” от ЗЗД, както и не е кредитирал заключението на
съдебно-счетоводната експертиза. Твърди се, че предмет на предявения иск за
главница е задължението, за което е издадена обща фактура от м.07.2014г., което
е станало изискуемо на 15.09.2014г., от който момент е започнала да тече и
тригодишната погасителна давност, която не е изтекла към датата на подаване на
исковата молба в съда - 15.09.2017г.. Предвид на изложеното моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло решението на СРС и да постанови
друго решение, с което исковете да бъдат уважени. Претендира присъждане на
разноски и юрисконсултско възнаграждение, направени пред двете съдебни
инстанции. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, обективирано в
подадена в съдебно заседание на 11.04.2019г. молба, досежно претендирани от
въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна - Р.З.Д. не депозира писмен
отговор, в съдебно заседание чрез адв.Св.Б. взема становище за неоснователност
на подадената въззивна жалба. Изложени са доводи за законосъобразност на
обжалвания съдебен акт като постановен при правилно приложение на материалния
закон. Подробно са наведени аргументи в писмена защита. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски за въззивната инстанция. Представя списък
по чл.80 от ГПК.
Третото лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не взема становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Р.З.Д. при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.327, ал.1 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Р.З.Д. при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.327, ал.1 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на предявените искове с правно основание чл.327, ал.1 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД поради погасяването им по давност, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Между страните
не се спори, а това се установява и от доказателствата, че през исковия период
процесната сграда е била топлофицирана, че наследодателят на ответницата е бил
собственик на процесния имот през исковия период, поради което съдът приема, че между тях за
процесния период е съществувало облигационно отношение по договор за продажба
на топлинна енергия, който има за предмет доставка на топлинна енергия до топлоснабден имот - апартамент №14, гр.София,
ж.к."*********. За процесния период са в сила ОУ -
одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014г.
на ДКЕВР.
При правилен
анализ на събраните по делото доказателства се налага категоричния извод, че по
делото е доказан размерът на реално потребеното от наследодателя на ответницата
количество топлоенергия за процесния период. Правилно първостепенният съд е
кредитирал приетото по делото като неоспорено заключение на съдебно-техническа
експертиза, в което експертът е посочил изрично, че при отчитане на реалното
количество на потребената от потребителя топлинна енергия през процесния период
третото лице-помагач е процедирало в съответствие с нормативната уредба,
действаща през исковия период от време и не са допуснати грешки при остойностяване
на реално използваната топлинна енергия от абоната по отношение на процесния
имот. На следващо място въззивният съд счита, че правилно СРС е
приел, че задълженията за плащане на цената
на доставена и потребена топлинна енергия, представляват периодични плащания и
се погасяват с изтичане на тригодишна давност, която започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. Предявяването на иска спира течението на давността. Не може да бъде споделен
доводът на въззивника, който съдът счита за неоснователен, че след като за
задълженията за доставена и потребена топлинна енергия за исковия
период е била издадена обща фактура от 31.07.2014г., вземането по същата е
станало изискуемо на 15.09.2014г. и не е погасено по давност. В конкретната хипотеза погасителната давност за
вземанията за периода м.05.2013г. - 30.04.2014г. започва да тече от датата
изискуемост на общата фактура за отоплителния период, тъй като преди тази дата
не може да тече давност, при условие, че вземането за отоплителния сезон
не е определено по размер. Същевременно разпоредбата на чл.33 ОУ предвижда и
падеж на плащането на потребителя за топлинна енергия, който падеж съвпада с
датата на публикуване на общата фактура в интернет страницата на ищеца, за
съответния отоплителен сезон и изтичане на 30 дни от публикуването на общата
фактура /съгласно чл.33, ал.2 ОУ/. В случая въззивникът-ищец не е ангажирал
доказателства за публикуване на фактурата на по - късна дата от издаването й, предвид
на което следва да се приеме по - благоприятната за длъжника дата, а именно, че
фактурата е публикувана на датата на издаването й - 31.07.2014г., а не на по - късна дата. Следователно
падежът на общата фактура с дата на издаване 31.07.2014г. на стойност 666.92
лв., която включва
цялото вземане за отоплителен сезон от 01.05.2013г. до 30.04.2014г., настъпва
на 30.08.2014г., от когато започва да тече давностният срок за задължението за
отоплителния сезон м.05.2013г. - м.04.2014г.. В случая исковата молба е
подадена на 15.09.2017г., след като давността за вземането е изтекла, поради
което наведеното и поддържано от въззиваемата страна възражение
за давност е основателно и искът за главница за сумата 666.92 лева - вземане по обща фактура от
31.07.2014г., следва да се отхвърли, поради изтекла давност. Първоинстанционният
съд като е достигнал до същия правен извод и е отхвърлил предявения иск с правно
основание чл.327, ал.1 от ТЗ е постановил законосъобразен
съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Правилно и законосъобразно е обжалваното решение и в частта
на отхвърления иск за мораторна лихва и като такова следва да бъде потвърдено.
Във въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност
на постановения съдебен акт, в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. В тази връзка съдът
препраща към изложените от първостепенния съд мотиви, които са законосъобразни, постановени при правилно
приложение на материалния закон. Само за пълнота съдът намира да посочи, че на
основание чл.119 ЗЗД при недължимост
на главницата поради изтекла давност, не се дължи и начислената върху нея
лихва, макар и давността за това вземане да не е изтекла. Следователно искът за
обезщетение за забава в размер на законната лихва за сумата 188.13 лв.,
изчислена за периода от 14.09.2014г. до 13.06.2017г., върху главницата по обща
фактура, също следва да се отхвърли поради давност.
С оглед на
изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция
с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, вкл. и в частта на
разноските определени съобразно изхода на спора, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция, право на разноски има въззиваемата страна и на
основание чл.78, ал.3 от ГПК следва да й се присъдят сторени разноски в размер
на 300.00 лв., реално платено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие.
Неоснователно е релевираното от въззивника възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендирани от въззиваемата страна разноски доколкото платеното
адвокатско възнаграждение от 300.00 лв. е в минимален размер, съгласно Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения.
Воден от горното
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №356172 от 08.03.2018г., постановено по
гр.д.№65063/2017г. по описа на СРС, ІI Г.О., 78 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.”ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*****; да заплати на Р.З.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл.78,
ал.3 от ГПК сумата от 300.00 лв. /триста лева/, реално сторени разноски за
платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./