Р Е Ш Е
Н И Е
№ ................/ 19.04.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на осми април през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН
ШАКИРОВА
при секретар МАРИЯНА И.А,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 528
по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на Глава ХХ от ГПК.
Образувано е
по повод две въззивни жалби, както следва:
1/ жалба на С.Т.Ч.
и Б.Д.Ч. срещу Решение № 5134 от 12.12.2018г. по гр.д. № 796/2018г. по описа на
ВРС, ХXХIV-ти състав, В ЧАСТТА МУ, с която на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
въззивниците са осъдени да заплатят на Д.В.М. с ЕГН ********** и с адрес: ***
сумата от 7 572.44 /седем хиляди
петстотин седемдесет и два лв. и четиридесет и четири ст./ лева,
представляваща обезщетение за неоснователно ползване на собствените на ищцата
¾ ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент с идентификатор
10135.5504.310.1.2, находящ се в гр. Варна, ул. „Атанас Монев”, № 7, ет. 2, с
площ от 121.30 кв.м., за периода от 23.04.2015г. до 17.01.2018г., включително,
ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 18.01.2018г. до окончателното изплащане на задължението.
Жалбата е
основана на оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводтствените правила и необоснованост.
Неправилен е извода на ВРС, че ищцата е собственик на ¾ ид.ч. от
процесния недвижим имот. Действително тя не би могла да е собственик на повече
от ½ ид.ч. от процесното жилище, тъй като сградата, в която то се намира
е построена в ПИ с ид. 10135.5504.310, който към момента на построяване на
сградата се е притежавал в равни дялове от бащата на ищцата В. М. и нейния чичо
К. М.. Ето защо по приращение, построената в имота сграда и всички обекти в нея
също следва да са придобити в равни дялове от собствениците на земята. Ето защо
ищцата няма право на обезщетение за повече от ½ от имота. Наред с това
неправилно е определен размера на дължимото обезщетение за лишаване от
ползването му за исковия период – заключението на първата СОЕ не е оспорено от
ищцата. Същото е оспорено като завишено именно от ответниците – въззивници, по
чието искане е допусната повторната СОЕ, съгласно заключението на която е
определена по-високата наемна цена. С оглед процесуалното поведение на ищцата,
съдът немотивирано кредитирал заключението на повторната СОЕ, а не това на
неоспореното от ищцата по първоначалната СОЕ. В тази връзка считат, че съдът не
е имал основание да предпочете заключението по повторната експертиза, пред това
на основната. Разликата между двете е единствено в подбраните от експертите
оферти от сайтове за недвижими имоти, а доколкото безспорно ответниците сами са
оборудвали и обзавели жилището, то направените от тях разходи в тази насока
следва да се приспаднат от наемната цена най-малко с 8%, а не както ВРС е приел
отчислението от 6.5%. Молят в тази връзка за отмяна на решението в обжалваната
част и присъждане на обезщетение съразмерно с наемната цена за исковия период,
установена със заключението на първата експертиза, намалено с 8% за
необзаведено жилище, дължимо за собственост от ½, респ. 3/4.
В отговор на
жалбата Д.М. оспорва доводите в нея и поддържа други, с които обосновава
правилност и законосъобразност на решението в обжалваната част. Сочи, че
правото й на собственост в обем ¾ ид.ч. е установено със СПН в отношенията
между страните с влязло в сила решение и този въпрос не може да се пререшава,
дори и влязлото в сила решение да е неправилно. Неправилното решение е валидно
и поражда присъщите на решението правни последици, в т.ч. и СПН. Размерът на
обезщетението от друга страна е правилно определен от решаващия състав. Моли в
тази връзка решението да се потвърди.
2/ жалба от Д.В.М. срещу Решение № 5134 от 12.12.2018г. по
гр.д. № 796/2018г. по описа на ВРС, ХXХIV-ти състав, В ЧАСТТА МУ, с която
на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД са
отхвърлени предявените от въззивницата срещу С.Т.Ч. с ЕГН ********** и Б.Д.Ч. с
ЕГН **********,*** искове за заплащане на сумата от 2 889.56 лева, претендирана като обезщетение за лишаване на ищцата
от ползване на останалата ¼ ид.ч. от недвижим имот, представляващ
апартамент с идентификатор 10135.5504.310.1.2, находящ се в гр. Варна, ул.
„Атанас Монев”, № 7, ет. 2, с площ от 121.30 кв.м, в качеството й на владелец
на същата част по силата на предварителен договор за замяна от 05.02.2012г.
Жалбата е
основана на доводи за неправилност, поради нарушение на материалния закон,
нарушение на процесуални норми и необоснованост. Установено е
по делото, че собственици на процесния имот на основание приращение и
наследствено правоприемство са К. М. и Д.М.. Неправилен е извода на ВРС, че
предаване на владението по предварителния договор може да се извърши само чрез
предаване на фактическата власт. Предаването на владението е неформален акт.
Владението е елемент от наследствената маса и се придобиване също с приемане на
наследството. След приемане на наследството наследникът продължава владението
на наследодателя и то от момента на откриване на наследството. Д. и К. М.и са
владелци съответно на придобитите идеални части, което владение не осъществяват
лично. Неправилни в тази насока са изводите на ВРС, че за процесния период Ч.
не са имали съзнанието, че държат чужда вещ и че я държат за собствениците й.
Макар предварителният договор да има само облигационно действие, когато въз
основа на него е предадено владението, законът приравнява този владелец на
добросъвестния такъв и същият придобива добивите и ползите от вещта. Този
владелец има право на обезщетение за ползите, от които е бил лишен и не
разполага с друг иск към третото лице, което без основание се намира в имота.
Ето защо може да търси обезщетение по правилата на чл. 59 от ЗЗД. Ако
обезщетението по чл. 59 от ЗЗД бъде присъдено на собственика, а не на
владелеца, то ще е налице неоснователно обогатяване на собственика, предал
владението с предварителен договор за сметка на владелеца. В този смисъл счита,
че е материалноправно легитимирана да предяви иск за неоснователно обогатяване
в качеството й на владелец на ¼ ид.ч. от процесния имот. Доколкото в
случая липсват твърдения, че К. М. не е изпълнил договорно задължение или че
ответниците са платили обезщетение за процесния период на К. М., то съдът е
излязъл извън предмета на спора, очертан от страните. Моли в тази връзка да се
отмени решението в обжалваната част, като предявеният иск бъде уважен в цялост
– ответниците бъдат осъдени да заплатят сумата от 2 889.56 лв.,
обезщетение за лишаване от ползване на ¼ ид.ч. от имота, в качеството й
на владелец по предварителен договор за замяна от 05.02.2012г.
В отговор на
жалбата С. и Б. Ч. оспорват доводите в нея. Твърдят, че въззивницата допуска
смесване на владението, като упражняване на фактическа власт и правото на
владение, като едно от правомощията на собственика. Предаване на фактическата
власт върху вещ не може да бъде извършено от собственика, ако той самият не
упражнява същата. Владението като упражняване на фактическа власт върху имота,
като фактическо положение, не е част и от наследствената маса. По делото не е
установено ищцата, нито праводателят й някога да са упражнявали фактическа
власт върху имота, нито предаването на тази власт, което не се установява с
факта на сключен предварителен договор, който няма достоверна дата. Владението
като фактическо състояние може да бъде предадено само с фактически действия,
каквито по делото не са установени, както не е доказана и материалноправната
легитимация на ищцата. Молят в тази насока в тази част решението да се
потвърди.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции
по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.
При проверка
валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци,
водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Производството пред ВРС е образувано по повод предявени
от Д.В. М. срещу С.Т.Ч. и Б.Д.Ч. искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
за осъждане на ответниците да й заплатят
сумата от 10 462
лева /след допуснато изменение в размера на иска с определение от с.з. на
12.11.2018г./, представляваща обезщетение за ползата, от която в качеството й
на собственик на ¾ ид.ч. на основание наследяване на баща си В. И.а М. и
на ¼ ид.ч. в качеството й на добросъвестен владелец на основание
предварителен договор за замяна от 05.02.2012г. /съгласно допуснато изменение в
основанието с определение от с.з. на 23.04.2018г./, е била лишена вследствие
ползването без основание от ответниците на собствения й недвижим имот,
представляващ Апартамент и самостоятелен обект с ид. 10135.5504.310.1.2 в сграда, находяща се в гр. Варна, ул. „А. Монев“
№ 7, на втори етаж с площ от 121.30 кв.м. за периода
23.04.2015г.-18.01.2018г., ведно със законната лихва считано от датата на
предявяване на исковата молба в съда – 18.01.2018г. до окончателното плащане на
задължението.
Фактическите твърдения, на които се основават исковете
са следните: собственик е на описания апартамент в гр. Варна на основание КНА № 18/2014г. С влязло в сила
решение по гр.д. № 1568/2015г. на ВОС, ответниците са осъдени да й предадат
владението на имота, както са осъдени да й заплатят обезщетение за лишаване от
ползването му за периода 2011г.-23.04.2015г. Независимо от това, ответниците
ползват собствения й имот и до сега без основание. През 2012г. на основание
предварителен договор за замяна й е предадена фактическата власт върху идеални
части от втори и трети етаж от сградата. Тази власт е упражнявала чрез
ответниците, които били допуснати до имота от баща й и са я лишили от
възможността да събера плодовете от имота си. Ето защо отправила искане за
осъждане на същите да й заплатят обезщетение и за периода след 23.04.2015г. до
предявяване на исковата молба, равняващо се на средномесечната наемна цена за
имота за исковия период от 340 лв. /съобразно изявление за изменение размера на
иска в последно с.з./.
В
отговор на исковата молба, депозиран в срока и по реда на чл. 131 от ГПК,
ответниците оспорили предявения иск. Оспорили твърдяното право на собственост
на ищцата върху целия имот, предаването на владениието върху ид.ч. от него с
предварителния договор за замяна, както и размера на претендираното обезщетение
от 300 лв. месечно. Навели възражения, че през 2012г. К. М. не е могъл да
предаде на ищцата фактическата власт върху втори и трети етаж от сграда,
доколкото до този момент, нито след него, той самият не е упражнявал такава
върху имота. Оспорили в тази връзка достоверността на датата на съставяне на
договора за замяна, с твърдение, че е антидатиран и представен единствено за
целите на процеса, с довод, че и досега окончателен договор по него не е
сключен. Отправили искане в тази връзка за постановяване на решение, с което
исковете бъдат отхвърлени като неоснователни.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните,
събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на
приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:
С Решение от
22.07.2016г. по гр.д. № 1568/2015г. по описа на ВОС, влязло в сила в частта за
¾ ид.ч. на 01.09.2016г. и Решение по гр.д. № 574/2016г. по описа на
ВАпС, влязло в сила за останалата ¼ ид.ч. на 15.01.2018г., на основание
чл. 108 от ЗС е прието за установено в отношенията между страните, че Д.В.М.
е собственик по наследяване на баща си В. И. М. на ¾ ид.ч. от недвижим
имот, представляващ апартамент и самостоятелен обект в сграда с ид. 10135.5504.310.1.2,
на втори етаж с площ от 121.30 кв.м., находяща се в гр. Варна на ул. ”Атанас
Монев“ № 7, като ответниците Ч. са осъдени да й предадат владението на целия
имот. Със същото решение на основание чл. 59 от ЗЗД ответниците са осъдени да
заплатят на ищцата сумата от по 2 537.93 лв., представляваща обезщетение
за лишаване от правото да ползва собствения си имот за периода 07.2011г.-04.2015г.,
ведно със законната лихва върху сумата считано от 22.04.2015г.
С предварителен
договор за замяна от 05.02.2012г. Д.В.М. от една страна и К. И. М., от друга,
обещали първата да прехвърли на втория притежаваните от нея ид.ч. от жилищна
сграда с ид. 10135.5504.310.2 по КККР на гр. Варна, етаж със ЗП 60 кв.м., а в
замяна К. М. да прехвърли на Д.М. притежаваните от него по наследство ид.ч. от
самостоятелни обекти на втори и трети етаж от сграда с
ид. 10135.5504.309.1. Съгласно т. 2 от предварителния договор К. М. предава на Д.М.
владението върху самостоятелни обекти на втори и трети етажи от триетажната
жилищна сграда с ид. 10135.5504.309.1.
Пред ВРС е проведена
СОЕ, съгласно заключението на която средната наемна цена за ползването на
процесния имот за периода 23.04.2015г.-17.01.2018г. е в размер на 10 462
лв. при средна месечна наемна цена от 300 лв. за 2015г. и 2016г. и 350 лв. за
2017г. и 2018г.
По оспорване на
ответниците по делото е проведена ПСОЕ, от заключението на която се установява,
че средният пазарен наем за ползването на имота за исковия период се равнява на
10 796 лв. при средна месечна наемна цена от 310 лв. за 2015г. и 2016г. и
360 лв. за 2017г. и 2018г.
В
решението си ВРС приел, че размерът на средната пазарна наемна цена следва да
се определи на база заключението на ПСОЕ при средна корекция на същата за
напълно необзаведен апартамент от 6.5%. Така определил размера на месечния наем
за 2015-2016г. от 289.95 лв. и за 2017-2018г. – 336.60 лв. месечно. За така
възприетия размер уважил исковете съобразно правата на ищцата и отхвърлил за разликата.
СЪДЪТ, въз основа
на така установеното от фактическа страна,
прави следните правни изводи:
Съгласно
чл. 59, ал. 1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на
другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Предпоставките
на иска по чл. 59 от ЗЗД са обедняване и обогатяване, причинени от един
юридически факт, както и липсата на правно основание за разместване на блага.
С
влязлото в сила решение по гр.д. № 1568/2015г. по описа на ВОС в отношенията
между страните е формирана СПН по въпроса за принадлежността на ¾ ид.ч.
от правото на собственост върху имота на ищцата М. на основание наследяване на
баща си В. И. М.. Ето защо всички други основания за придобиване на правото на
собственост върху имота, предхождащи влизане в сила на съдебното решение по
иска с правно основание чл. 108 от ЗС, както и оспорвания правата на ищцата в
отношенията между страните, са преклудирани от формираната и обвързваща
страните и съда СПН.
Няма
спор на следващо място, поради което и с определение от 08.03.2018г. е приет за
безспорен факта, че в рамките на исковия период от 2015г. до 2018г.,
самостоятелният обект на втори етаж в процесната сграда се е ползвал от
семейството на ответниците. За това ползване по делото не е твърдяно, съответно
не е доказано правно основание.
Ползвайки
чуждия имот без основание следователно, ответниците Ч. се обогатили,
спестявайки си разходи по заплащане на цена за ползването на недвижим жилищен
имот за процесния период. Ищцата, като собственик на имота от друга страна е обедняла, доколкото е била
лишена от възможността да упражнява правото си на ползване, като част от
правото на собственост, вкл. и да получава гражданските плодове от това
ползване. Задоволяването на нуждите на ползващия чрез специфичните функции и
предназначение на вещта, означава не само спестяване на разходите за ползването
от ползващия, но и обедняване на собственика в размера на спестените от
ползващия разходи. Следователно искът на
собственика по чл. 59 от ЗЗД срещу ползващия без основание е доказан по
основание.
Изхождайки
от предназначението на недвижимия имот, размерът на паричното обезщетение,
което се дължи от ползвалия го без правно основание, е съизмерим със средния
пазарен наем на имота, относим към исковия период. Установено е в тази връзка
от заключението на първата СОЕ, че средната месечна наемна цена за ползването
на имота се равнява на 300 лв. за 2015г. и 2016г. и на 350 лв. за 2017г. и
2018г. Предприетото от ищцата в хода на с.з. от 12.11.2018г. увеличение на
размера на иска е в съответствие със заключението на вещото лице относно
средния наем за исковия период в размер на 10 462 лв. С оглед на това и доколкото и двете
заключения са оспорени от ответниците, ВОС приема, че при определяне размера на
дължимото обезщетение следва да кредитира именно първото заключение на СОЕ. Същото,
независимо от наличието на второ заключение по-благоприятно за ищцата и
по-неблагоприятно за ответниците, е предпочетено от ищцата при предприетото
увеличение на иска, мотивирано е и всичките обстоятелства, имащи значение за
формиране на пазарната наемна цена, са компетентно обсъдени и са били отчетени от
вещото лице. Ето защо съдът кредитира това заключение като обективно и
професионално дадено. Несъстоятелен в тази връзка е доводът в жалбата на
въззивниците Ч., че от размера на обезщетението за ползване следва да се
приспаднат направените от тях разходи за оборудването и
обзавеждането на жилището, като се приспадне от определената от вещото лице
наемната цена най-малко 8%. Това е така, доколкото собственикът ако не беше
лишен от ползването на собствения си имот в исковия период, то същият би имал
възможност да оборудва и обзаведе жилището си по свой стил и да го отдава под
наем на етап обзавеждане, какъвто намери за добре. Ето защо, съдебният състав
приема, че определената от вещото лице оценка на средната пазарна наемна цена
за ползването следва да се възприеме във вида, в който е дадена, без
необходимост от корекция отчитаща дали имотът е обзаведен или не от ползващия
без основание.
На
база доказания размер на обезщетението от 10 462 лв. и съобразно параметрите
на установеното право на собственост на ищцата от ¾ ид.ч., дължимото
обезщетение по чл. 59 от ЗЗД за заявения период се равнява на сумата от
7 846.50 лв. До този размер искът е основателен и следва да се уважи.
Доколкото обаче решението в тази част не е обжалвано от ищцата, то при спазване
правилото на чл. 271, ал. 1, пр. II от ГПК положението на ответниците – въззивници не
може да бъде влошено с настоящото решение. Ето защо, обжалваното решение, в
частта, с която искът за обезщетение за ползването без основание на ¾
ид.ч. от имота е уважен в размер на 7 572.44 лв. следва да се потвърди.
По
отношение на останалата ¼ ид.ч. от правото на собственост върху имота
ищцата не твърди право на собственост, нито че предявява иска в качеството си
на съсобственик. Основанието на иска е лишаване от ползването на имота, спрямо
който ищцата упражнява добросъвестно владение, на основание предварителен
договор за замяна от 2012г.
Владението
е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или
чрез другиго като своя /чл. 68, ал. 1 от ЗС/. Съгласно чл. 69 от ЗС, предполага
се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго. Владелецът не може едностранно да създаде юридическо основание на
владението. Възможно е владението да е предадено въз основа само на съгласието
на досегашния владелец. Тъй като не се касае за правна сделка, за това
предаване не се изисква някаква особена форма. Достатъчно е предаването да бъде
обективирано чрез фактически действия. Отговорът на въпроса по какъв начин се
предава фактическата власт върху един недвижим имот, е ирелевантен в случая,
доколкото наличието на конкретни фактически действия за предаване, както и
факта на упражнявана фактическа власт от ищцата и от съсобственика й, за който
твърди, че й е предал владението, са оспорени по делото. Доказателства за
упражнявано от ищцата владение върху имота като фактическо състояние, ползван изцяло
от ответниците в рамките на процесния период, не са събрани, а клаузата в
предварителния договор, обективираща съгласието между собственика и ищцата за
предаване на владението, не доказва пълно и главно спорния факт по отношение на
ответниците /нестрани по предварителния договор/. Не може да се приеме поради
това, че през исковия период ищцата е осъществявала фактическа власт върху
имота чрез държателите - ответници, тъй като не тя им го е предоставила за
ползване, нито че са налице предпоставките на чл. 59 от ЗЗД в полза на ищцата.
Предявеният в този смисъл иск не е доказан по основание и следва да се отхвърли.
Решението на ВРС в частта, с която искът за обезщетение за ползването на
¼ ид.ч. от имота в размер на 2 889.56 лв. е отхвърлен, като
правилно, следва да се потвърди.
С
оглед изхода на спора и неоснователността на всяка от въззивните жалби,
разноски за въззивно производство не следва да се присъждат и на двете страни.
Мотивиран от така изложените
съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
5134 от 12.12.2018г. по гр.д. № 796/2018г. по описа на ВРС, ХXХIV-ти състав, В
ЧАСТТА МУ, с която на основание чл.
59, ал. 1 от ЗЗД С.Т.Ч. с ЕГН ********** и Б.Д.Ч. с ЕГН ********** са
осъдени да заплатят на Д.В.М. с ЕГН ********** сумата от 7 572.44 /седем хиляди петстотин седемдесет и два лв. и четиридесет и
четири ст./ лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на
собствените на ищцата ¾ ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент
с идентификатор 10135.5504.310.1.2, находящ се в гр. Варна, ул. „Атанас Монев”,
№ 7, ет. 2, с площ от 121.30 кв.м., за
периода от 23.04.2015г. до 17.01.2018г., включително, ведно със законната
лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 18.01.2018г.
до окончателното изплащане на задължението, както и В ЧАСТТА, с която на
основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от Д.В.М. с ЕГН **********
срещу С.Т.Ч. с ЕГН ********** и Б.Д.Ч. с ЕГН ********** искове за заплащане на
сумата от 2 889.56 лева,
претендирана като обезщетение за лишаване на ищцата от ползване на останалата
¼ ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент с идентификатор
10135.5504.310.1.2, находящ се в гр. Варна, ул. „Атанас Монев”, № 7, ет. 2, с
площ от 121.30 кв.м, в качеството й на владелец на същата част по силата на
предварителен договор за замяна от 05.02.2012г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да тече от
получаване на съобщението за постановяването му, на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
На основание чл. 7, ал. 2 от ГПК преписи от решението да
се връчат на страните по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.