Решение по дело №869/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 302
Дата: 15 януари 2019 г. (в сила от 15 януари 2019 г.)
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20181100500869
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 януари 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   15.01.2019г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН М.

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА

 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 869 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

                                      

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 262783 от 08.11.2017г. по гр.д. № 47907/2017г. Софийски районен съд, 62 състав признал за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове, че З.В.Й., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата 3 050.43 лв., представляваща стойност на топлинна енергия за периода м. 05.2014г. – м. 04.2016г., ведно със законната лихва считано от 04.05.2017г. до окончателното плащане, както и сумата 271.69 лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2014г. - 11.04.2017г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 66.44 лв. – разноски за заповедното производство по гр.д. № 28106/2017г. на СРС, 62 състав, и 300 лв. – разноски за исковото производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника З.В.Й., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че между страните в процесния период е било налице валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия за битови нужди. По делото не било доказано ответникът да е собственик или ползвател на имота. Не било доказано и количеството доставена в имота топлинна енергия за отопление, БГВ и отдадена от сградна инсталация, във връзка с което в жалбата са наведени множество твърдения и доводи, преклудирани по силата на чл. 133 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока по  чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 23.10.2018г. оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове: с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата  от общо 3 050.43 лв., от които 2 976.95 лв. – цена на доставена топлинна енергия в периода м. 05.2014г. – м. 04.2016г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „********, аб. № 136173, и 73.48 лв. – суми за услугата дялово разпределение за същия период, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 271.69 лв., от които 255.51 лв. – мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2014г. - 11.04.2017г., и 16.18 лв. – върху главницата за дялово разпределение за същия период. Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 04.05.2017г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 28106/2017г. на СРС, 62 състав.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор. В проведеното отрито съдебно заседание в първата инстанция на 08.11.2017г. ответникът се е явил лично и е заявил, че оспорва исковете при твърдения, че от въвеждане на системата за дялово разпределение плаща вноски за отопление и топла вода съгласно главния отчет, направен с „Т.“, но смята, че не дължи суми за ТЕ, отдадена от сградна инсталация. Апартаментът му бил на четвърти последен етаж, с три външни стени, като само едната стена граничела със съседен етаж. При ответника имало тръба само от един цол, която влиза в радиаторите. Затова не приемал, че дължи суми за сградна инсталация. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и исковете са допустими. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата непреклудирани доводи решението е правилно като краен резултат по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. 

В случая ответникът не е оспорвал обстоятелството, че е клиент на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот, твърдял е само, че плаща вноски за ТЕ за отопление и за БГВ, не и за ТЕ от сградна инсталация, която счита да не дължи. Поради това в съответствие с чл. 153 ГПК районният съд е приел за доказано, че страните са в облигационни отношения по доставка на топлинна енергия за битови нужди, а доводите в жалбата във връзка с доказването на правото на собственост, респ. на вещно право на ползване върху имота са преклудирани.

Преклудирани са и останалите доводи в жалбата, освен тези във връзка с дължимостта на суми за ТЕ, отдадена от сградна инсталация. Правилно в тази връзка първоинстанционният съд е приел, че ответникът дължи суми за ТЕ от сградна инсталация, независимо на кой етаж е жилището му и колко външни стени има. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017г. по тълк.д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС, законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата „доставка на централно отопление“. Законодателното решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация. Както е посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010г. по к.д. № 15/2009г., топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата – чл. 153, ал. 6 ЗЕ.

Непреклудираните доводи в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Това обосновава и извод за присъждане на разноски за исковото и за заповедното производство в посочените от СРС размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.

При този изход, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр. 8/24.01.2017г.)  вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.), съобразявайки че освен подаването на молбата от 23.10.2018г. упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални действия – не е подал отговор на въззивната жалба, не се е явил в проведеното едно открито съдебно заседание, въззивният съд определя размер на възнаграждението от 20 лв.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 262783 от 08.11.2017г., постановено по гр.д. № 47907/2017г. на Софийски районен съд, 62 състав.

ОСЪЖДА З.В.Й., ЕГН **********,***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 20.00 лв. (двадесет лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

          Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:  1.        

 

 

 

                                                                                                     2.