Решение по дело №5444/2013 на Районен съд - Варна

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

Номер 2308,                           29.04.2014 година,                                  град Варна,

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,                             СЕДЕМНАДЕСЕТИ СЪСТАВ

 

На първи април                                                две хиляди и четиринадесета година:

 

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ХРИСТИНА  СЯРОВА

            Секретар: Ж.П.,

като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ

ГРАЖДАНСКО ДЕЛО № 5444 по описа за 2013 г. на ВРС,

за да се  произнесе, взе предвид следното:

 

 

Предявени са обективно и субективно съединени искове  по чл.240 от ЗЗД, за заплащане общо на сумата от 6100лв., както и по чл.86 от ЗЗД, за заплащане общо на сумата от 1572.05лв..

Ищецът – П.К.С., твърди в исковата си молба, че с ответниците е сключил по отделно два договора за заем от 11.11.2009г., по силата на които е предоставил на К.М. в заем сумата от 3100 лева и на Г.М. сумата от 3000 лева. Твърди че за сумите ответниците му подписали записи на заповед със задължение за връщане на сумите на 30.09.2010г. След падежа ответниците не върнали сумите, предвид което ищецът им изпратил писмени покани за изпълнение, получени от ответника К.М.. Поради това моли съда да постанови решени с което да осъди първия ответник К.Г.М., да му заплати сумата от 3100лв, представляваща неизплатено задължение по договор за заем от 11.11.2009г., с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и сумата от 798,91 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 30.10.2010г. до 15.04.2013г., на осн. чл.86 от ЗЗД. Моли съда да постанови решение с което да осъди втория ответник Г.К.М., да му заплати сумата от 3000 лева, представляваща  неизплатено задължение по договор за заем от 11.11.2009г., ведно със законната лихва върху, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното и изплащане, както и сумата от 773,14 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, за периода от 30.10.2010г. до 15.04.2013г., на осн. чл.86 от ЗЗД. В съдебно заседание процесуалният му представител поддържа иска. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК, ответниците са депозирали писмени отговори на исковата молба, с които се оспорват основателността на исковете. Твърдят, че не са сключвали договори за заем с ищеца, че парични суми не са им предавани, както и че не са издавали записи на заповед във връзка с тях. Оспорват истинността на записите на заповеди. Излагат съображения, че са нищожни поради липса на съгласие и предвид това, че са съставени чрез пренасяне на текстове от друг документ. Евентуално, сочат че записите на заповед са подписни при измама, предвид което са унищожаеми. Релевират доводи, че ищецът е пожелал ответниците да подпишат записи на заповед с оглед гарантиране разходите му по бъдеща съвместна издателска дейност. В съдебно заседание се явява само К.М.. Молят съда да отхвърли исковете, като неоснователни, като им се присъдят и направените по делото разноски.

Съдът след преценка на представените и събрани в хода на делото писмени доказателства прие за установено следното от фактическа страна.

От представените по делото записи на заповед, се установява, че на 11.11.2009г. ответникът К.Г.М. подписал в полза на ищеца запис на заповед за сумата от 3100лв., а ответникът Г.К.М. за сумата от 3000лв. В тях е уговорен падеж  - 30.10.2010г. От представените по делото покани  от 01.03.2013г. се установява, че ответниците са били поканени да възстановят сумите на ищеца, в тридневен срок, считан от получаване на поканата. Същите са получени от адресатите на 04.03.2013г., съответно на 07.03.2013г.

Автентичността на подписите и ръкописните текстове в Записите на заповеди е оспорена от ответниците, като на осн. чл.193 от ГПК, съдът е открил производство по оспорване истинността им на осн. чл.193 от ГПК.

От заключението на извършената комплексна, съдебно-почеркова и техническа експертиза, приета без възражения от съда и страните се установи, че подписите и ръкописните текстове в Записите на Заповеди от 11.11.2009г. с издатели К.М. и Г.М., са изпълнени реално и няма признаци за подправянето им. Няма пренасяне на текст от други документи, включително по електронен път; няма признаци за технически, механически способи за пренасяне поставяне на текст, заличаване, подмяна на букви и цифри, копиране под каквато и да било форма, вдлъбнатини, щрихи, сканиране, пренасяне и повтаряне на контурите с химикална паста.   

Предвид това оспорването истинността на подписите и ръкописните текстове на ответниците под записите на заповеди, поставени на разглеждане от съда в съдебно заседание на 29.01.2014г., като недоказано следва да се отхвърли по реда на чл.194, ал.2 от ГПК.

По делото като писмени доказателства са представени банково бордеро от КТБ АД –София с дата 11.11.2009г. от което се установява, че ищецът П.С. е изтеглил сумата от 5050лв. и на същата дата е превел 1050лв. на ответника Г.М. по сметка в „Ситибанк Н.А”. Основанието за превод е посочено като „вноска по кредитна карта”.

По делото са ангажирани и гласни доказателства от двете страни по делото.

Св.З. – фактическа съжителка с ищеца установи, че е придружавала ищеца през 2009г. до Кооперативна Банка. От там той изтеглил около 6000лв. което дал от ответниците. Една част от парите предал на ръка, а друга – 1050лв. превел по сметка на Г.М., Твърди че срещата са били четиримата, както и че сумата е дадена в заем, за което те подписали на ищеца Записи на Заповеди. Твърди, че ответниците са поели задължение да върнат парите до няколко месеца. Твърди че познава К., тъй като са се срещали по различни поводи и литературни четения. К. и Г. ги е свързала любовта към литературата. Не знае двамата като съавтори да са издавали книга. Твърде, че К. е писал рецензия за книга на П..

Св.И., заяви в показанията си, че при една от срещите си с Г., му се обадил бащата му К.. Помолил го да отиде на среща с негов приятел, за да подпише някакъв документ. От обясненията на Г. разбрал, че баща му заедно с П.С. ще издават съвместно някаква книга, която ще напише К., а издаването й ще се финансира от П.С.. Видял е Г. да подписва някакъв документ, но не знае неговото съдържание. Никога не е чувал, че К. и Г. са искали заем. Категоричен е че ако е ставало въпрос за заем, Г. е щял да му каже.

Св.Я., заяви в показанията си, че при едно ходене на гости на Г. е дошъл П.. Започнали да водят разговор с баща му – К., от който тя разбрала че ще издават някаква книга. Финансирането щяло да бъда на равни начала, но понеже е криза щели да го отложат. Тогава Г. попитал за някакъв документ, а баща му отговорил, че е унищожен. Не е чувала Г. да е искал заем от някого. Веднъж през 2011г. , пред Хали Шипка е видяла Г. да подписва някакъв документ на П. но не знае какъв. От разговор разбрала, че касае.финансиране на книга.

Сн.К. обясни, че не знае между страните да има неуредени финансови отношения. Известно му е че К. веднъж е искал заем, по повод раждане на внучката му от 1500лв., който е изплатил. За други не е чувал и смяна, че ако двамата са имали намерение за съвместна дейност е щял да бъде ангажиран. При срещите им никога не е чувал да се говори за заеми.

Съдът не кредитира показанията само на св.З., и то в частта им относно изявленията, че парите които П.С. е изтеглил и предал на 11.11.2009г. са дадени в заем.

В останалата част счита, че показанията й кореспондират с представените писмени доказателства.  

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните изводи:  Предявените обективно и субективно съединени искове са неоснователни. Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор и предаването на дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на сделката - договорът се смята сключен от момента на предаването на заемната сума, респективно на заеманите вещи. За да е налице договор за заем между страните по делото, не е достатъчно заемодателят да предаде на заемателя дължимата сума, а е нужно и заемателят да се задължи да я върне. Законът не изисква определена форма за сключването на договора, но с оглед на доказването му, е необходимо същият да бъде писмен, когато има за предмет голяма сума или заместими вещи с голяма стойност. Договорът за заем има характер на едностранен договор, при който съществува само едно единствено задължение и то е на заемателя за връщане на вещ от рода и качеството на заетата и в количество, еднакво със заетото на заемодателя. Фактът, че е сключен договор за заем, подлежи на пълно и главно доказване, което ищецът не успя да направи. Безспорно по делото на представени два Записа на Заповед от 11.11.2009г., издадени и подписани от ответниците, за които ищецът твърди че обезпечават два договора за заем от същата дата и следва да се ценят като разписка за получаване на сумите. Преди всичко, видно от съдържанието им, не може да се направи извод, че те обезпечават договор за заем. Те не установяват и получаването на сумата, която според твърдението на ищеца той е дал на ответниците на същата дата със задължението да му бъдат върнати. Такова изрично записване липсва в съдържанието на записите на заповед и в тази връзка той няма характер на разписка за получена сума. Същият счита, че ако ищецът е дал на ответника Г.М. заем в размер на 3000лв., от което 1950лв. на ръка а останалите чрез банков превод, на 11.11.2009г. е следвало, да отбележи това, като основание за превода. Той е отбелязал, че превежда сумата от 1050лв., като вноска по кредитна карта, което е нещо различно от заем. Липсват свидетелски показания – доколкото св.З. е заинтересована от изхода на делото, или други категорични доказателства, установяващи основателността на вземането на ищеца. Събраните по делото доказателства не налагат извода, че между страните е породено заемно правоотношение. Между тях безспорно е възникнало облигационно отношение, но не с източник договори за заем, както твърди ищеца. Няма никакви писмени доказателства за това каква точно сума са дадени в заем на всеки един от ответниците, нито доказателства при какви условия те са се задължили евентуално да ги възстановяват и в какви срокове. Единствените писмени доказателства за предаване на суми са двата записа на заповед. Те обаче не могат да бъдат самостоятелна индиция за съществуване на заемни договорни отношения между страните. Както бе посочено от текста им не може да се извлече признание за предаване и получаване на конкретните суми на посочените дати, което прави претенциите по чл.240 от ЗЗД недоказани.

Предвид изводите на съда за неоснователност на главните искове неоснователни се явяват и претенциите за заплащане на лихви по чл.86 от ЗЗД.

Само ответникът Г.М. е претендирал заплащане на разноски по делото и е представил списък за направени такива в размер на 320лв., включващи 15лв. държавна такса, 5 лв. за съдебно удостоверение и 300лв. внесен депозит за СТЕ. На осн. чл.78, ал.3 от ГПК, предвид изводите на съда, ищецът следва да бъде осъден да му ги заплати.

Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

            ОТХВЪРЛЯ предявените от П.К.С. с ЕГН-********** ***, против К.Г.М. ***, р-н „***”, ул.***, обективно съединени искове за заплащане на сумата от 3100лв, представляваща неизплатено задължение по договор за заем от 11.11.2009г., с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2013г. до окончателното й изплащане, както и за заплащане на сумата от 798,91 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 30.10.2010г. до 15.04.2013г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

ОТХВЪРЛЯ предявените от П.К.С. с ЕГН-********** ***, против Г.К.М. ***, р-н „***”, ул***, обективно съединени искове за заплащане на сумата от 3000лв, представляваща неизплатено задължение по договор за заем от 11.11.2009г., с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2013г. до окончателното й изплащане, както и за заплащане на сумата от 773.14лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 30.10.2010г. до 15.04.2013г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

ПРИЗНАВА оспорването истинността на подписите и ръкописните текстове положени в Записите на заповеди от 11.11.2009г., издадени от К.Г.М. и Г.К.М., за недоказано, на осн. чл.194, ал.2 от ГПК.

ОСЪЖДА П.К.С. с ЕГН-********** ***,  да заплати на Г.К.М. ***, р-н „***”, ул.”***, сумата от 320лв. представляваща направени по делото разноски, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Варненски окръжен съд

 

РАЙОНЕН  СЪДИЯ: