Решение по дело №617/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба на П. Н. Б., [ЕГН] от село Оборище, община Панагюрище, чрез адвокат С. М., срещу Решение № 1012-12-276#1 от 06.05.2025 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 121-00-1534-3 от 28.03.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пазарджик, с което на жалбоподателя е отказано да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица.

В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на административно производствените правила и несъответствие е целта на закона. Искането е за отмяна на решението и връщане на преписката на за ново произнасяне. Претендират се разноски.

Ответникът – директорът на ТП на НОИ – Пазарджик, чрез главен юрисконсулт Ц. М., в писмено становище излага доводи за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя.

Административен съд – Пазарджик, като обсъди събраните по делото доказателства и съобрази доводите на страните, приема за установено следното:

Административното производство е образувано по Заявление вх. №609-0239 от 03.06.2024 г. в дирекция „Бюро по труда“ гр. Панагюрище, с което П. Н. Б. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а КСО като в него е декларирал, че последното му трудово правоотношение е работодател в Германия е прекратено, считано от 01.06.2024 г.

С писмо изх. №1019-12-3212#1 от 06.06.2024 г. от жалбоподателя са изискани допълнителни документи, в отговор на което той е представил: декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) №883/2004; заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС - Германия; анкетна карта; документи, за упражнявана трудова дейност в Германия за времето от 15.10.2020 г. до 31.05.2024 г.- 13 бр.

На основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и държавите членки на Европейския съюз със структуриран електронен документ (СЕД) U001 СВ №1020949, U003 №1026502 и Н005 №1206524 е изискано предоставяне на информация от компетентната институция на Германия за периода от 15.10.2020 г. до 31.05.2024 г. В тази връзка с Разпореждане №121-00-1534-1 от 14.06.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане па парично обезщетение за безработица до получаване па структурирани електронни документи от компетентната институция на Германия. Поради неполучени удостоверителни документи със СЕД U001CB №1183828, U003 №1202171 от компетентната институция на Германия е изискана информация за относно осигуряването на жалбоподателя за гореописания период.

В ТП на НОИ - Пазарджик за П. Б. са получени структурирани електронни документи U017 №1295531 и U004 №1295563 от компетентната институция на Германия с удостоверени: период на осигурена заетост от 15.10.2020 г. до 31.05.2024 г.; причина за прекратяване на заетостта – „уволнение от работодателя“; брутен доход за периода: от 01.06.2022 г. до 31.12.2022 г. - в размер на 19101.73 евро - брутен доход; от 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г. - в размер па 34062.12 евро - брутен доход; и от 01.01.2024 г. до 31.05.2024 г. - в размер на 15236.70 евро - брутен доход.

Получен е СЕД Н006 №1295581, с който компетентната институция удостоверява държава на пребиваване - Германия.

В следствие на това административното производство е възобновено и с Разпореждане № 121-00-1534-3 от 28.03.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пазарджик, на основание чл. 54ж, ал. 1, във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на П. Н. Б. е отказано парично обезщетение за безработица с мотиви, че няма налице компетентна българска институция, която да извърши преценка на правото да отпусне ПОБ, понеже България не е държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, а такава е Германия.

Това разпореждане е обжалвано по административен ред пред директора на ТП на НОИ – Пазарджик, който с обжалваното решение, предмет на съдебен контрол, е отхвърлил жалбата, като е изложил мотиви, че по отношение на П. Н. Б. Република България не се явява държава по пребиваване в периода на последната му заетост. Приел е, че дългият период от време, през който е осъществявал трудов дейност в Германия сочи на трайно (обичайно) установяване в тази държава и заетостта му там е изместила обичайното му местопребиваване, и че е придобил статут на постоянно пребиваващ в Германия (съгласно СЕД Н006 №1295581)

По искане на жалбоподателя по делото са допуснати и изслушани свидетелите И. Н. Б. - брат и Н. Г. Б. – съпруга на брат му. Показанията и на двамата свидетели сочат, че жалбоподателят е работил в Германия основно с мотив да осигури доход за обучението на дъщеря си и никога не е имал намерение да се установява трайно в чужбина. Напротив, редовно се е връщал в България по време на годишния си отпуск и за празниците по Великден, Коледа и Нова година.

Съдът кредитира показанията на свидетелите като достоверни. Същите са дадени добросъвестно и съответстват на обстоятелствата в писмените доказателства. В тази връзка, от съда е изискана и предоставена справка от Автоматизирана информационна система „Граничен контрол“ за пътуванията на П. Н. Б. извън страната, която потвърждава свидетелските показания.

При така установеното от фактическа страна и във връзка с правомощията си по чл. 168 АПК, Административен съд - Пазарджик обуславя следните правни изводи:

Жалбата е допустима като подадена в законоустановения 14-дневен срок за оспорване, от активно легитимирано лице и при наличие на правен интерес от търсената защита, поради което е допустима, а разгледана по същество – основателна по следните съображения:

Оспореното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл. 117, ал. 1 КСО, в предписаната от закона писмена форма, при надлежно изложени мотиви, съобразно изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК. При издаването на решението са спазени административнопроизводствените правила, като Разпореждане № 121-00-1534-3 от 28.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е обжалвано по административен ред, и в резултат на проведено производство по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО е издадено и оспореното решение.

Съгласно чл. 54а КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца, преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 КТ.

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. Доколкото последната трудова заетост на лицето е била във Федерална република Германия относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Германия и Република България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социално осигуряване.

Съгласно чл. 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., компетентната институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения, в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Безспорно по делото е, че П. Н. Б. е български гражданин и като такъв е гражданин на държава членка на Европейския съюз, както и че последната му заетост е в Германия за периода от 15.10.2020 г. до 31.05.2024 г., т.е. бил е зает в Германия повече от 3 години. Не е спорно, че жалбоподателят се е завърнал в България след прекратяване на заетостта му в Германия и че по време на престоя си там се е завръщал в страната за кратки периоди от време по празници и в отпуск.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Според чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на посочената норма, от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие, това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай, спрямо оспорващия България не е компетентна държава-членка, доколкото по делото са събрани доказателства, че оспорващият е лице, осъществяващо дейност като наето лице в друга държава. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, а именно, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004. Мястото на обичайно пребиваване на лицето се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други, примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

Действително в периода на заетост, продължил повече от 3 години, жалбоподателят е живял на територията на друга държава-членка (Федерална република Германия), което пребиваване обаче е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение. След прекратяването на трудовата му заетост жалбоподателят се е завърнал в Република България. Жалбоподателят е български граждани, имат български лични документи и постоянен и настоящ адрес в страната. Видно от данните по делото, освен трудовото му правоотношение той няма друга връзка с Германия, която да е от такъв порядък, че би могла да да се приеме, че центърът на жизнените му интереси е там. След прекратяването на трудовото правоотношение с работодателя в Германия и със завръщането си на територията на България, центърът на жизнените интереси на жалбоподателя несъмнено е в България, в който смисъл е и декларираното от него относно определяне на пребиваването.

Съгласно чл. 11, § 2 от Регламент 987/2009 решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е неговото намерение, а от изложените обстоятелства е очевидно намерението на жалбоподателя за трайно установяване в страната. Следователно НОИ, чрез своето териториално поделение, се явява компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост, то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

След като е доказано, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд на Република България, обективирана в решения по адм. дело № 15067/2018 г., № 3077/2018 г., № 14847/2018 г. и др.

От събраните доказателства става ясно, че центърът на икономическите интереси на П. Н. Б. винаги е бил в България, а престоят му в Германия е свързан само и единствено с трудова дейност и получаване на доходи.

Предвид изложено съдът намира, че оспореното решение на директора на ТП на НОИ - Пазарджик, с което е потвърдено разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пазарджик е незаконосъобразно и като такова, следва да бъде отменено, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне при съобразяване с изложените в настоящото решение указания по прилагане на материалния закон.

С оглед изхода на делото е основателно своевременно предявеното искане за присъждане на разноски, възлизащи на сумата от общо 1010 лева, представляваща 10 лева внесена държавна такса и 1000 лева адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 22.05.2025 г. и списък по чл. 80 от ГПК. В тази връзка направеното възражение от ответника е неоснователно, тъй като същото е необосновано. Възражението е представено в писмено становище от 14.07.2025 г., преди провеждането на откритото съдебно заседание на 15.07.2025 г. на което ответникът не се е явил. Договорът за правна защита и съдействие от 22.05.2025 г. и списъкът по чл. 80 от ГПК са представени именно на това заседание. Следователно ответникът е направил бланкетно възражение, без да му е известен действителния размер на адвокатското възнаграждение, за да може да се обоснове неговата прекомерност, което противоречи на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Не се твърди и прекомерност съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото.

На основание чл. 143, ал. 1 от АПК и § 1, т. 6 от ДР на АПК разноските следва да бъдат заплатени от НОИ гр. София.

Предвид изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът

 

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ОТМЕНЯ Решение № 1012-12-276#1 от 06.05.2025 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 121-00-1534-3 от 28.03.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пазарджик.

ИЗПРАЩА преписката на органа за ново произнасяне по направеното пред него искане от П. Н. Б. за отпускане на ПОБ, съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по прилагане на закона.

ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 174 от АПК, 14-дневен срок за издаване на административния акт, считано от влизане в сила на настоящото решение.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 62-64 да заплати на П. Н. Б., [ЕГН] от село Оборище, община Панагюрище, сумата от 1010 (хиляда и десет) лева, представляваща разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.